САМОАГРЕСИЯТА

Марко Илиев

web

Всеки ден си казвах: “Не бива и пред себе си да споменавам за това, което върша”; а за хората си мислех: “Всички трябва да ме смятат за това, което не съм.”

И тъй: Иска ми се нищо да не знаете за мен, дори и след като разкажа всичко.

Възможно е това, да си спокоен, ако се вярва или (ако се държи на точността на израза) докато се вярва, че напълно сме неуязвими отвсякъде, от всичко и от... самоагресия дори.

Тази вечер се прибрах необичайно рано, почти доволен от деня, без да подозирам, че само след петнадесет минути, когато нечий безпощаден глас, съвсем познат и никога нечуван, ще обяви последния ми ден, този още неизтекъл ден, с тон, непонасящ нито смели възражения, нито плахо молещи съмнения, ще съм недоволен от деня и от прибирането - нито почти, нито изцяло доволен.

Ако е истина, ако наистина този ден ми е последен, как тогава да упрекна връхлитащото недоволство от деня, прегазващо със сляпа ярост още нероденото, хрущялно чувство за спасение, заченато безспорно от подобно чувство за невинност.

“Напразни ще са всякакви усилия и хитрини; досадни са стремежите към душове с утринна роса; излишни бяха прекалените старания да заличаваш всичките мисловни дири пред погледа на колебливата ти само в някои моменти съвест” - продължаваше гласът отвън, преминаващ през разтворения ми прозорец, невинно и тържествено като любовна песен, интимно и коварно като шепот.

Бих могъл да го затворя плътно този стар, почти разбит прозорец, с пирони да го закова, но любопитно е да чуеш всичко, дори да е присъда, най-тежката от всички, и не за друг да се отнася, а за теб, за самия теб дори. Любопитството понякога замества смелостта или...

Но това, което стана в следващия миг, не беше нито смелост, нито любопитство... притегли ме към себе си прозорецът, надвеси ме над себе си в по-следващия миг и тъкмо да се взра, да забележа, да запомня, ако е възможно, образа на този тъй познат и никога нечуван глас, сред палавите полусенки, гонещи по тротоара някакви монети - златни, сребърни, лъжливи - разсипани от общата торба на вятъра, луната и дърветата, когато този, който трябваше да бъде, когото вече търсех сред невинни палави създания, тичащи насам-натам по тротоара, се обади зад гърба ми: “Този ден ти е последен!”

Надвих страха, надвих и любопитството, останах прикован на място, без да се обръщам, без дори да потрепервам, защото все пак трябваше да си помисля нещо, да реша: “Всичко не мога да помня, но помня, че беше затворена вратата до момента, в който ме притегли и веднага ме надвеси над себе си, прозорецът значи не е влязъл, не е непосредствено зад мен, а нейде зад вратата и се цели през ключалката в мен с това тъй ужасно “този ден ти е последен”, но аз ще го издебна, ще се хвърля най-внезапно, ще отворя преди още да е отлепил от бравата изплезения зъл език и ще го... изтръгна.”

Провал!... Оказа се, че не съм нито толкоз сръчен, нито толкоз хладнокръвен, колкото си мислех, защото се намирах точно посред стаята, когато ме срази отново и ме прикова на място нарастващият ужас: “Този ден ти е последен!”, скачащ върху мен отгоре, откъм тавана, така, че въздух да не мога да си вземам и да не посмявам повече да ставам смешен с разни хитрини за някакво издебване, за някакво изтръгване на език и на не знам какво.

Никой не е превъртял ключа, а лампата угасна, и вратата ми не е отваряна от никого, а в стаята се закикотиха от всичките ъгли познати гласове, приличащи на “скачащия” от тавана, сякаш бяха негови отломъци: “последен... последен... последен... този ден ти е последен... последен... последен...”

Всичко покрай мен, над мен, под мен се кискаше: “Последен!”

След не помня колко време чух, или така съм чул, от оня, “скачащия”, че мога да си поотдъхна малко, преди да увисна на бесилото, че мога да се поразкая малко, без да се надявам на “разкайването” да смекчи сърцето на въжето, което уж съм бил заслужил.

И светна лампата, без някой да е превъртял ключа, изчезнаха и тия от ъглите, без да е отваряна от някого вратата, а малко преди “светването” и “изчезването” в гърдите ми нахлу прохладна прясна струя въздух, почти едновременно със справедливо чакащия отговор в главата ми въпрос “Защо?”.

Защо, защо наистина, защо?... Дали затова, че се намери някой да ме издаде, дали... за какво издаване говоря, сякаш имам нещо за издаване, и за малко да накарам хората да си помислят, че напразно се представям за невинен, и че не знам защо е всичко, когато с това “дали се намери някой да ме издаде”, те веднага получават отговор на моето “Защо?”, а пък аз едва ли някога (дори да се измъкна сполучливо от това тъй внезапно “този ден ти е последен”) ще мога да си отговоря. Мислех едно да ви кажа, а ви казах друго, но не се съмнявам в това, че всички ме разбраха правилно, че съм искал да се усъмня дали просто не съм жертва на тъй често срещаната клевета, защото хората обичат да се клеветят.

Много често се е случвало с някои невинни хора, поне така съм чувал и дори съм чел, сега не мога да си спомня в коя книга, но съм чел да заплащат твърде скъпо наподобяването си на други или близостта на стореното от такива, дето все ще се измъкнат без следи, а после ще се разминават със съмненията, гонещи невинни същества, а навярно има и такива, изумително спокойни и владеещи се, да предлагат помощ в издирването си, докато съмненията изтощени спрат при някого (като мен в момента) и задъхани го задърпат: “Този е!”, та е възможно и с мен да се е случило... Дали затова?... Дали... за какво?...

Нищо лошо не си спомням да съм сторил; или по-добре е аз да ви разкажа, а пък вие след това сами да прецените дали е лошо, или не е лошо.

Приятно е, но твърде неудобно да разправяш хубави неща за себе си, и все пак, нека с неудобствата да се съобразяват само тези, които имат малко хубави неща за похвалване, защото това “малко” може само да напомни за останалото - многото...

От много по-отдавна имам спомени, но подобно “светло детство” имат почти всички хора, затова ще почна спомените си оттам, откъдето не може да се каже същото за всички.

Добър, прилежен ученик, отличник - така разправяха за мен в класа и по родителските срещи, но предполагам не това е породило подчертаното от всички мои близки и познати, връстници и по-възрастни, уважение към мен и възхищение от мен, а навярно нещо друго, по-достойно за подобно уважение.

Спомням си веднъж, бях още ученик, не помня дали е било в последната година, когато един ден, тъкмо бях излязъл от дома на едно момиче, едно много, много хубаво момиче, в което бяха влюбени, без изключение, всичките момчета от гимназията и несъмнено всичките учители, поне ние, учениците така си мислехме, а то, кой знае защо, си даваше навсякъде - в класа, на двора, и на улицата - вид, че не забелязва никого и че без желание се къпе в блатото от ту проблясващи, ту мътни погледи, но не можеше да скрие, дори от бегъл поглед, ако към него погледите можеха да бъдат бегли, че дълго е стояло у дома пред някакво грамадно огледало, преди да се появи на улицата или в класа, ме срещна майката на едно от юношите момчета и така ми се зарадва още отдалече, както нямаше да се зарадва на него - нейното: “Тъкмо се видяхме преди малко с майка ти и тъкмо й завиждах, че има син, смирен като икона, добър, учтив, възпитан и не помня още какво най-добро й бях изредила, и тъкмо не желаех да спомена за моя хубостник, дето все ще вземе да набие някое момиче или някои други хубостници като него ще набият него, и после ще ми се домъкне вкъщи с ожулен, кървав нос и с разпрана дреха, и побързах да се разделя с нея, да не ме попита как е моят, ето пък, че ти изпълваш погледа ми.” Искрено ви казвам, радваше се искрено.

Кутия шоколадови бонбони трябва да е струвала тогава не повече от десет или най-много дванайсет лева при ония, старите пари - нищо не е, но когато е беля, ще ти струва твърде скъпо...

Една сутрин, малко преди края на учебната година, на последната, трябва да е било някъде през май, ни строиха цялото училище пред входа и директорът излезе да говори. Първо той си плъзна погледа над всички класове, без изражение на търсещ някого и веднага след това повика моeто име, да съм излезел по-скоро, че време нямало за губене, и да съм застанел вдясно от самия него, а той пак си плъзна погледа над всички, с пак същото си изражение на човек само бързащ, не и разтревожен, и повика още трима ученици - да излязат пред строеното училище, само че от лявата страна, и след като застанахме където трябва - аз отдясно, те отляво, той започна и говори повече от час какви били учениците от нашето училище и какви трябвало да бъдат, как трябвало да се държат на улицата, в обществото, на концерт, в класа, на кино (тук не пропусна да наблегне, че не трябвало да ни въздействат отрицателно някои зле подбрани филми от страни с други нрави и морал), как трябвало да уважават своите учители, своите родители и по-възрастните хора и за това, че на учениците приличало да бъдат честни, доблестни - тук спря за малко, обърна се към мен и ме посочи: “Виждате ли този ученик, виждали сте го и друг път, не случайно ви го соча и сега за пример, защото вчера запъхтян дойде при мен в дирекцията и предаде портмоне с двеста лева, намерил ги на улицата, а пък тези виждате ли ги - посочи тримата вляво - тези невъзпитаници и разбойници да вземат вчера да откраднат една кутия шоколадови бонбони от павилиона, който е наблизо до училището - продавачката излязла да изнася амбалажа, а пък те - бонбоните в чантата и да ги няма, но имало е хора да ги видят, и след тях, след тях, та право в училището и ми ги посочиха - изложиха и мен, и цялото училище, ама аз ще ги предам на прокурора, та втори път да не посягат. Неочаквано за всички той свърши изведнъж. След заканата за прокурора, все тъй ядосан, разгневен извика “М-а-а-а-рш!” на тримата отляво и на мене, и побърза да се прибере, като даде знак с ръка да влизат класовете.

Не беше минало и месец от пристигането ми в този град, когато една вечер, кой знае защо, не вярвам да е имало причина, бях решил да се прибирам по-навреме и дори вече беше ми омръзнало да чакам автобуса, който, както е известно на всички ни от новия квартал, много рядко се е случвало да спазва разписание, се разнесе някакъв пронизващ писък на жена, разчитащ в своята безнадеждност на рефлекса, не на мудното съзнание на призованите за помощ.

Едва когато се намерих в автобуса и забелязах, че съм сам, можах да си помисля (след вече сполучливата намеса), че е трябвало да преценя дали е било възможно сам да сторя нещо, да помогна, или можело е само да удвоя успеха на убиеца, и ме побиха хладни тръпки...

На сутринта всички вестници се надпреварваха да славословят моето “гражданско съзнание” и проявената ми смелост, без някой да отдаваше заслуженото на тъй граждански съзнателното закъснение на автобуса.

В една септемврийска нощ, след проливен дъжд, не мога да ви кажа колко часа, докато съм спал, станало е наводнение, каквото хората от този град (по-старите, разбира се) не помнят да е имало от първите години на века. В полуздрача (беше вече на разсъмване) още не се мяркаха по улиците хора, може би защото трябваше да плуват или по-отрано са напуснали покрайнините на града, и то, не без писъци и викове, но аз не съм ги чул, което много ме учуди. Още сънен, не съзнавах степента на наводнението. И не усилващото се бучене на задъханата от набрана мощ вода ме ужаси, а някакъв предсмъртен призив, накъсан и разхвърлен от избухващия и утихващ моментално вятър.

Без да губя време за обмисляне, изскочих през прозореца и тръгнах (бягането беше невъзможно) в някаква посока, до кръста обладан от мръсна, хладна и подвижна плът, на която не се вижда краят, но аз се утешавах, че това е сън, страшен и накъсан като оня призив, който ме измъкна през прозореца, но все пак сън.

Не може да е било сън, защото всички хора от града с подробности си спомнят наводнението, а момчето, същото, което е лежало в гипс тогава, с накъсания и разхвърлен призив, навсякъде, пред всички и пред мен разправя с умиление и много благодарност, че съм му баща, макар да сме връстници, защото съм му дал живот, след като е било почти свършено с него.

И още много бих могъл да ви разправям, но... нито имам време - навярно малко ми остава още, нито пък ще може някой от вас да ми помогне.

Споменът за мен, за да живее, ще трябва да оставя все пак нещо от себе си за хората. Но какво да бъде?... Един автопортрет?... Стига да успея за времето, което ми остава, и да мога! Хем изкуство, хем, макар и зрителна представа за един... осъден кой знае защо и от кого на смърт несправедливо.

Защо съм си мислил винаги, че не мога да рисувам, без да съм опитвал досега, и ето че сега, след това тъй внезапно хрумване, потвърдих обратното. Рядко сполучлив автопортрет! Почти жив! Съвсем жив! По-жив от мен! Защото... мен след малко няма да ме има...

Колкото се взирам в него и поглеждам в огледалото, все повече се обърквам кой е живият и кой автопортретът. И бледнея, и отпадам, чувствам как изтичат жизнените сокове от мен към него, как набъбват под графитната кожа вените. След малко устните ще се размърдат и... може би ще проговори.

Не! Не проговори, но... нещо по-страшно - посегна към молива, с който го рисувах преди малко, после се наведе леко над бюрото ми, и върху белия картон нахвърли много сръчно с едри букви:

АВТОБИОГРАФИЯ

Не искам да ви уверявам, на ваше място също бих се поусмихнал на разказваното, но това, което виждам с очите си, ми отне усмивката и разума, и силите за някакви реакции, а ръката, хванала молива, с не знам какъв разсъдък пише:

“...бях още ученик, не помня дали е било в последната или в предпоследната година, когато един ден, малко преди да ме срещне майката на едно от нашите момчета, и да се зарадва още отдалече, че ме вижда, бях за първи път в дома на едно момиче, едно много, много хубаво момиче, в което бяха влюбени, без изключение, всичките момчета от гимназията, и на което трябваше след много приказки и други по-легални средства да му заговоря с острия език на хладната стомана, за да бъде мое, поне за момента...”

Не! Не! Не! Не беше тъй! Тук има някакво насилие - някой ми диктува!!!

“...малко преди края на учебната година, на последната, трябва да е било някъде през май, една сутрин много рано аз направих първия си голям удар - триста хиляди и двеста лева, от които двестата на следващия ден, без много колебание, предадох на директора на нашето училище, уж като намерени...”

Чист разум, без насилие, не може да роди нелепост, чиято мащабност надхвърля представата. Повярвайте, това е истинско безумие!

“...не беше минало и месец от пристигането ми в този град, когато една вечер, след като погрешно бях изпратил някакъв човек на оня свят вместо друг, който пак ми се изплъзна, докато чаках автобуса за прибиране, можах да се намеся за спасяването на една жена (повече уплашена, отколкото застрашена), което ми помогна...”

Стига-а! - тъкмо да извикам и да хвана молива - другият ме изпревари. Грабна някаква грамадна гума за изтриване и... Аз намерих сили само да се строполя на пода, после малко смелост да погледна към ръката, която изтриваше въздуха над мен.

© Марко Илиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Марко Илиев. Концентрати. Варна: Славена, 2003.