ИЗБАВЛЕНИЕТО НЕ СТАНА

Марко Илиев

web

- Масичката с табуретките и двата фотьойла също, и този гардероб, който доскоро минаваше за нов, и тази малка библиотека, неизползвана още от самото й купуване, защото моята жена почина само три дни след купуването й, а тя смяташе и книги да купува, както нейната приятелка си беше купила такава библиотека, а после беше купила и книги, за които казваше, че били много търсени - всичко ти оставям срещу някакви си шейсет лева месечно, без да смятам, “колкото да не е без пари”.

Докато изброяваше нещата, отстъпени за ползване, а според него те не бяха никак малко, защото имало хазяи, които дават стаите си съвсем голи, хазяинът не сваляше очи от наемателя си, а пък същият не вдигаше очи от пода. Той навярно мислено му възразяваше, без да има смелостта да го погледне в очите, защото беше чувал неведнъж, че има хора, които можели да прочитат мислите в очите на събеседниците си. Възраженията, които тъй мъчително успяваше да задържи в мислите си само, го издебнаха и полугласно се промъкнаха през още неразмърданите устни: “и тази шумна улица под нас - всичко срещу шейсет лева месечно...”

Хазяинът навярно не беше чул за “улицата”, защото продължи да обяснява за приятелката на жена си, за книгите й - много търсени, и затова, че никак не й било трудно да се снабди с тези книги:

- Фризьорският салон, в който работи, се намира точно срещу новата книжарница на “Владислав” (не помня как се казваше книжарницата) и щом забележела, че в нея са се сбрали повече от пет души, зарязвала клиента си веднага и отивала да провери за евентуално пуснатите много търсени книги, така че почти всеки ден отивала по седем-осем пъти в книжарницата, а много търсените книги пристигали най-много два-три пъти в годината.

- И тази шумна улица под нас - всичко срещу шейсет лева месечно - вече по-смело, но не без риск да провали възможната спогодба (единственият полъх на надеждата сред зноя на безброй познати: “имахме, но вече не!” или “дадохме я скоро...” или “макар и без дете - семеен щом сте...”), повтори наемателят единственото възражение, което имаше срещу исканите шейсет лева, и леко ободрен от придошлата смелост, посегна да отвори и другото крило на неголемия прозорец, за да влезе и останалата половина от шума на улицата.

- То се свиква и не дразни после - отвърна на единственото възражение хазяинът, - пък и винаги не е така. Сигурно си забелязал, ако дребните неща ти правят впечатление, а ти си още млад и трябва да ти правят впечатление, както някога на мен и на жена ми, дори самотен лист под някое дърво, паднал доста преди да му е дошъл редът за падане, улавяше и без усилие задържаше и без друго безработните ни погледи, че почти винаги, по всяко време на годината в града ни се продават свирки най-различни, а родителите и децата на родителите чакат тези адски осем дни през май, за да населят въздуха с неудобството, което подстрекава твоите възражения.

- Но... - не съвсем безцелно опита да му възрази на тези уговорки наемателят - смяташ ли, че вечерта на последния от тези адски осем дни децата ще захвърлят в огъня пищялките, подобно края на подобен ритуал?

- Не! Не смятам! - отвърна му хазяинът. - Но знам, нали и аз съм имал някога деца, макар че рано си отидоха, но бяха си деца каквито са и чуждите, скоро им минаваше меракът, както предполагам и на чуждите минава скоро, така че, без да са ги хвърляли в огъня, всяко чудо биваше за три дни.

Защо само светлината може да е доказателство, че има хора в една стая, преди да е дошло времето за лягане, и преди още да е толкоз тъмно, както ще бъде само след тридесет минути, макар че почти всички стаи на хотела светят и това трябвало да значи, че няма никого в стаята, която не свети.

Тя е там. Тя го чака да се върне, или не го чака, но е там. Тя е там. Почти гола, но очакваща да вземе най-после решение и тогава да се облече и да замине... завинаги... завинаги...

Почти гола, тя стои пред огледалото, разглежда се и мисли: “ема ема ема... може да си вика колкото си иска ема не е толкоз глупава, че да понася още досегашната съдба която не е толкова неуязвима, за да не може само с желание да я победи... република преслав москва родина астория сега и орион омръзнаха ми вече тия цигански истории... и все да ми разправя бил търсел било нямало...”

- Някой позвъни, ще видя кой е, а ти почакай още малко - каза хазяинът и потъна в коридора за близо четвърт час.

“Този, дето звъни, сигурно е някой като мене... но ние... почти сме се разбрали освен... ако реши да се изметне... тогава... ще го убия или... няма да го убия, но ще му дам да разбере... нищо няма да му дам да разбере и тогава този, дето звъни, ще разбере...” - мислеше си наемателят, и още много неща си помисли, докато се върна оня.

Още от вратата хазяинът посегна към ръката му:

- Почти се разбрахме вече, ако нямаш нищо против, дай ръката си и да приключваме, че то положението няма да се измени - ти да станеш собственик, аз обратно - наемател, на когото трябва да докажеш, че не си такъв хазяин като мен, който, както мислиш ти, че иска много за стая, която пак според теб, не е толкова удобна, за да струва шейсет лева, и то ще ми докажеш, ако бъдеш сигурен, че ще си собственик само за времето, докато трае уговарянето.

- Тъй да бъде - съгласи се наемателят и с необичайна за него решителност подаде ръката си.

После наемателят предложи и хазяинът се съгласи без колебание, да слязат долу, в отсрещната сладкарница, да се понаквасят малко след толкоз много приказки и както някои казват - да сложат хубаво начало на съвместителството.

Ема си знае, че е хубава, но не знае колко и когато го узнае, ще стане фатално хубава. Тя ще го узнае съвсем скоро и тогава то, узнаването, или както го нарича тя - решението (което може да вземе само в присъствие на застоялия въздух и в отсъствие на светлина, която да я сочи с пръст в собствените й очи), ще я отведе завинаги... към наистина различна от досегашната съдба. “От всички избрани досега моменти най-сполучливият е този, който не трябва да изпущам” - си каза Ема и, сякаш възмутена от самата себе си, на глас добави: - Стига! Край!...

Те излязоха на улицата весело замислени и двамата, пристъпваха едва-едва по тротоара, преди да преминат улицата, и спираха се за момент, и пак пристъпваха едва-едва, без да разговарят, все тъй весело замислени:

ХАЗЯИНЪТ: “не съм предполагал че ще мога да я дам за шейсет лева независимо от вещите които им оставям...”

НАЕМАТЕЛЯТ: “шейсет шейсет... нали се намери... иначе пък повече съм давал досега и не можеш да я ползваш като своя стая, за която си платил и можеш да я ползваш като собствена като бащина като...”

ХАЗЯИНЪТ: “добре че не съм продал библиотеката както съм си мислил много пъти досега и винаги след дълго колебание решавах да не я продавам както обещах тогава на жената когато ме напускаше завинаги да не я продавам и да я напълня с книги много търсени както нейната приятелка и ето че сега късмет ли е какво е хем парите й ще взема хем ще си остане моя тоест на жена ми а те са млади хора не може да не я напълнят с книги така че ще се сбъдне без съмнение и съкровеното желание на горката ми женица без да можа да им се порадва...”

НАЕМАТЕЛЯТ: “сега ще мога да се прибера спокойно и за първи път да срещна тържествуващ укоряващия поглед следван обезателно от преминаващи в скандал въпроси които не съм имал смелост да прекъсвам досега но сега ще бъде нарушен установеният порядък наложен ми от ема и от всички които ми казваха няма... имахме но вече не... дадохме я скоро... ема изведнъж ще стане друга мила много мила и необуздано нежна както в самото начало когато...”

И ДВАМАТА: Стой! - едновременно си нарушиха мислите един на друг и спряха най-внезапно (ако изразът е подходящ за техния вървеж, наподобяващ повече стоене на място), не защото ги е спрял разчистващият отдалече улицата вой на “Бърза помощ”, който техният небрежен слух прие за някаква гигантска панаирна свирка, надувана наблизо зад гърба им, а защото бяха забелязали съвсем неволно, че малко са подминали отсрещната сладкарница.

Малко преди изравняването с тях, “Бърза помощ” нямаше причина да промени скоростта, нито подозираше, че някой беше си намерил най-после квартира и малко го е еня за порядъка в този шумен град, нито пък, че друг си беше дал възможно най-изгодно стаята си и също малко го е еня за порядъка в този шумен град.

Малко преди ужаса на изравняването с “Бърза помощ” те не подозираха, че е възможно чудо - някаква си “бърза помощ” да бъде изстреляна върху им в момента на пресичането.

...

...“Бърза помощ” в психиатрията, тримата в моргата, Ема някъде далеч от “Орион”, близките на третия - пренасян с “Бърза помощ” - разпитват адвокатите кого да съдят за не навреме дадената помощ, а в “Орион”, пред стая 713, след продължителното чукане инспекторът натисна бравата и влезе. Няма никой, няма и нищо особено... някакво листче на масата:

“Много отдавна не съм била тъй свободна, както ще бъда след точно броени минути, когато ти навярно още няма да си тук...”

“Нали е жена, каквато и да е, глупава е... ще видим колко ще бъде свободна...” - помисли си инспекторът веднага след прочитането на листчето.

© Марко Илиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Марко Илиев. Концентрати. Варна: Славена, 2003.