Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАДЕНИЯ И ПОДЕМИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЕМИ
Преживявания над чуждите поеми, докато пишем своите

Марко Ганчев

web

Не само сега по-младите наперени поети, като чуят да се спомене, че не пишат поеми, свиват презрително рамене в смисъл: кой ще ти чете поеми в тоя забързан свят. Живеем в XXI век и тъй нататък. Същото беше и преди ерата на бързата закуска и на бързата кучка: поеми през XX век, как не. Индустриална революция, научнотехническа революция и пр.

Рядко се случваше неодобрително да ни поклати глава само някой по-възрастен и посветен в литературата с цялото си същество човек. Още по-рядко се случваше някой от тая малобройна порода да си направи тъжния труд да ни убеждава, че едва ли ще е възможно да кажем нещо по-мащабно само чрез маломащабните жанрове, дето смятаме, че са задължителен атрибут за епохата. Един от тия редки мъдреци беше Павел Вежинов.

В зората на сп. "Съвременник", като ме назначаваше за завеждащ отдел "Поезия", тоя негов основател и главен редактор, вместо длъжностна характеристика като работодател ме наставляваше да използваме големия обем на списанието за публикуване на поеми. Стихотворения поетите могат да печатат и в други издания, но по-дълги поеми само тука. Пък и списанията, казваше той, не се правят, за да има къде да печатат авторите, а за да има какво да четат читателите. Дори си представяше, че е най-добре да печатаме само поеми, с основание смятайки късото стихотворение, че и късия разказ, само за откъслечни реплики от драмата на времето, която все пак си изисква своите разгърнати пет действия до падането на завесата.

Да печатаме поеми добре, но откъде да ги вземем? Нито отворената за достъп територия съблазняваше поетите, нито дори доста приличният хонорар за поема. А той настина беше доста приличен, сегашните хонорари спрямо ония са по-неприлични и от сръбска псувня.

Не постъпва никаква поема и това си е. Най-много някой да представи някакъв по-дълъг цикъл стихотворения. За да не скършим съвсем надеждите на главния редактор, сядахме с автора, изтривахме заглавията на отделните стихотворения, като ги замествахме с римски цифри, та белки цикълът да заприлича на поема. Но както генно модифицираният домат не е домат, така и графично модифицираният стихотворен цикъл не е поема.

Сега, след толкова десетилетия, не си признавам тоя грях за късно опрощение от читателите, а за да намекна за снизхождение, след като сам вече съм написал около десетина поеми. По-точно, и публика, и автори, би следвало да си бъдем взаимно снизходителни, тъй като и двете съставки вече сме останали толкова малобройни, че функционираме в режим на санитарен минимум.

Всъщност българската поема никак не е с лош късмет. Още преди Освобождението две поеми се прихващат в народностното масово самосъзнание. Дори ако се изключат пиесите от български автори, играни от възрожденския ни театър, чието внедряване в тогавашното ни публично пространство е ставало по зрелищен път, тия две поеми всъщност са единственият жанр от индивидуалната авторска литература, за които се е получила достатъчна критична маса да ги запечата като безспорни факти от едва зараждащия се художествен живот на новата нация.

Едната от тия поеми - "Черен арап и хайдут Сидер" от Никола Козлев, вече е забравена, но помня как дядо ми Марин от село Марча, Дряновско, който бе връстник на Освобождението, ми е декламирал обширни откъси от нея. Той е бил дете през 90-те години на XIX век, значи, дотогава още е действала инерцията на романтично-патриотичния патос на поемата, близка сродница по същество на народния епос за Крали Марко, който надвива "църна арапина". Така или иначе, тоя предосвобожденски епос се прихваща, докато с "Горски пътник" на Раковски това не се случва. И тук римата още е несигурна, лексиката е смесица от турцизми и старославянизми и затова бързо е била затъмнена още в първите следосвобожденски десетилетия от укрепналата вече истинска изящна словесност. Но за да достигне дори по устен път до моето детство през 30-те години на миналия век, значи в нея е имало нещо автентично, над което следва да се замислим. Бързо остарелият речников фонд на поемата, композицията й, хиперболизираната героизация и прочие кусури, които вече не е могла да понася бързата ни адаптация към европеизма, съвсем не означават, че за своята публика тая поема не е била това, което тогава за англоезичната е бил Байрон, да речем, а за руската Пушкин. На това съждение не може да се възрази с "Нерде Шан, нерде Багдад", защото става дума не за съизмерване на световни естетически достижения, а за това, че тогавашната ни художествена публика не е била в състояние да възприема поемите на Байрон или на Виктор Юго, а подвизите на хайдут Сидер са ѝ били достъпни, както на англичаните преди великите им поети им е бил достъпен Робин Худ или на немците Вилхелм Тел. Бог е постъпил правилно, като е разделил езиците след вавилонската кула. Оставил е възможност и на по-малките етнически общности да се приближават към бога на красотата със свои разбираеми думи, а не чрез папагалски заучени чужди.

С двойно по-добър късмет е другата предосвобожденска поема - "Изворът на белоногата" от дядо Славейков. Тя и днес не е обърната страница от историята на българската стихотворна словесност, а си е напълно живо четиво, което с право следва да си поддържа живота из читанки и антологии наред с най-добрите ни фолклорни балади, макар да е безспорно индивидуално авторско творение. Късмет всъщност е имал дядо Славейков, че я е написал с похвата на автентичния народен епос, когато сетивата на публиката са били все още пригодени да възприемат само шлифованото от вековете изящество на народния певец, отколкото все още чепатите езикови усилия на даскалските поети. В тая работа освен културно-исторически етап е преплетена и малко мистика. Ритмите на народния певец са ритми и на родовата кръв. Спомням си, че когато сестра ми беше малка и аз като с десетина години по-старши батко през 40-те години на миналия век веднъж заедно с канонизираните световни детски приказки ѝ прочетох "Извора на белоногата", дълго време след това не искаше да ѝ чета друго, а все поемата за Гергана.

Тая реалистична мистичност на ритмите на родовата кръв, заради която "Изворът на белоногата" ще остане да шества в българската поезия през вековете, обаче е изиграла лоша шега още на следващото поколение в буквалния смисъл на думата. Напразно Пенчо Славейков, Кирил Христов и мнозина след тях се надяват, че плодотворният път за българската поезия ще да е в майсторското доразвиване на трепетите на народната душа, доловени от новия даровит певец по примера на анонимния от фолклора. Уви, късно е било, чадо, за китка. Всичките им авторски "самодивски" и "момини" китки увяхват като безпомощни стилизации, абсолютно невъзможни за възприемане от разслоената вече просветена и погражданена четяща прослойка. Индивидуалното литературно творчество явно е пригодено и за индивидуално възприемане от читателя, колкото и дълго той още да не се е откъсвал по манталитет от колективистично-патриархалното си народностно битие през началните следосвобожденски десетилетия.

Ако има нещо вярно в теорията за прераждането, то е в тая му част, която се отнася до литературните творби. Поетичното слово, което е било жизнено за своето време, продължава да живее и в следващите времена. Право казват, че следващите поколения, макар да четат същата книга, която са чели предците им, тая книга вече е друга. Най-вероятно е дядо Славейковите съвременници да са възприемали себеотрицанието на Гергана, която отказва на султана богатски живот в Цариград и предпочита бедността с първото си либе Никола, като аналог на "Яна не давам на турска вяра". По-скоро им е подсилвала революционния хъс да се зъбят на тирана, отколкото да са се умилявали от затрогнатия султан, който уж се впечатлил от Герганиното благородство и заръчал "изворът чешма да стане". Сега нашите терзания над редовете на тая балада са много по-усукани. Що за наивна идеализация прави поетът? И хайде, когато героят е султан, той би могъл и да достигне до такава нравствена висота, дори само от политически подбуди. Но ако някой бей или онбашия бе на негово място, какво ли я чакаше нашата злощастна Гергана? Не му ли е минавало такова нещо през ума на възхитения певец? Знаел го е дядо Славейков това нещо по-добре и от нас, тъй като самият негов живот често е висял на косъм около ятаганите на бюлюкбашии, фанариоти и най-обикновени пътни разбойници. Наивна ли е неговата идеализация на момата и на султана? Безпочвени фантасмагории на поет или завеян даскал? Ни най-малко! Някой друг ли бе казал, че не сме народ, а мърша? Този народ, който се грижи само за гечинмека си, е мърша, а тази част от него, която е готова на бедност заради чест, заслужава почит и от душманина си. Гергана е истинност, а пък султанът ако не е, толкова по-зле за него.

Екзотика имаше при възприемането на ранната следосвобожденска Вазова поема "Грамада". През десетилетията, чак до тия на социализма, че и в първите от него, тя се четеше и широко декламираше на вечеринки и утра по читалищата главно поради античорбаджийския си патос. Народът се въодушевяваше от героизирания в поемата обичай да се трупа грамада от камъни като позорен стълб за изедника Цеко, който не позволява на дъщеря си Цена да се омъжи за любимия си бедняк Камен. Оня крилат стих от поемата "Проклет да е Цеко", с който се е придружавало хвърлянето на всеки отделен камък върху грамадата, се беше внедрил в битовата народна лексика като метафора за проклятие срещу всеки потисник. Дори при соца, макар и под сурдинка и само пред сигурни познати, възгласът се видоизменяше на "Проклет да е ЦеКа" (Централният комитет на комунистическата партия).

Обаче в основния сюжет на тая поема имаше нещо още по-екзотично: перипетиите на описваните там събития съвсем не бяха ласкателни за народопсихологията ни, но масовият основен античорбаджийски патос потулваше тая неблаговидност. В поемата народът ни не се втурва да спасява или поне да помогне на нещастните прокуденици Камен и Цена. Страданията им са напълно игнорирани от страна на населението, голяма част от което дори взема участие в потерята на чорбаджи Цеко, която преследва влюбената двойка. Чак след като из селото се разнася суеверието, че заради гибелта на младите, причинена от Цеко, той е бил прокълнат от Бога, а покрай него и селото е застрашено от гибел чрез заразна напаст, възмутеното селско гражданство целокупно се втурва срещу Цеко. Предишната му реална лошотия не ги е засягала, въображаемият огън и жупел на божието наказание обаче може да опърли и тях, та хайде на грамадата да викаме: "Проклет да е Цеко".

Може всеки от своята литературна котловина да картографира различни върхове, хълмове, падини и могилки по хоризонталите на изящната ни словесност, но все пак за последвалите стотина и повече години след Освобождението алпийските пикове на българската поема са: "Книга за българския народ" на Стоян Михайловски, "Септември" на Гео Милев, "На повратки в село" от Николай Марангозов, "В страната на розите " от Емануил Попдимитров до Втората световна война и поемите на Валери Петров в наше време.

Всеки от тия върхове, разбира се, е с различна надморска височина, но и със своя подводна част, в която често са засядали плоскодънните ладии на крайбрежните тълкователи. Ако погледнем към най-близкия до нас хребет - десетината поеми на Валери Петров, те са безспорен връх на българското стихосложение. Не само че вече не може да става и дума за несигурна рима, ами е достигната пълна виртуозност на тая съставка на българското стихотворство. Той основателно се радваше на вниманието на много широка публика, но едва ли тя в цялата си ширина се радваше на дълбоко разбиране за какво става дума. Автор, който е едновременно умен, талантлив и работлив прави потресаващо впечатление на публика, която в по-голямата си част е глупава, посредствена и мързелива. Все пак Петко Славейков си остава прав, че "поет поета сал разбира". В епичните жанрове на Валери Петров вече е постигнато нещо много важно: поемата да не разказва какво се е случило, а какво сме преживели около това случило се, което е известно на всички.

Сегашните ни предпочитания поемата да бъде по-малко разказвателна, по-малко емпирична, а предимно с прозрения за същността на явленията в душевния ни и в реалния ни обществен живот, разбира се, не налага непременно да се игнорират всички поеми от разказвателния похват. Още по-малко пък със задна дата. В това ни убеждава особената съдба на предвоенната сатирична поема на Емануил Попдимитров "В страната на розите". Тя си е чисто и просто една повест в стихове. Но докато в прозата от Алеко насетне примитивната низост на българската партизанщина нерядко е бивала живописно изобразявана, тук поетът просто като че ли вниква в самите биологични фибри на политическия играч-посредственик, когото явно познава не само от фасадните му прояви. Колкото тая поема основателно е имала своя живот сред четящата ни предвоенна публика, толкова неоснователно бе забравена през дългите десетилетия на еднопартийната ни епоха. Но тая забрава не настъпи поради нареждане на властите. Напротив, тя все още продължаваше да се споменава тук-там, но като литературно-исторически факт от отминало време. На самата нова, наричана вече социалистическа, публика вече бе непонятен политико-гешефтарския типаж на главния герой Викенти Гински, достатъчно умен, за да бъде подъл. Бързо станаха неразбираеми за населението сделките и фалитите, от които той все излиза сух, конкурсите за мис България, които организира, покровителството на даровити деца, под което се разбира внукът на партийния му шеф. Горката нова социалистическа публика не подозираше колко скоро ще ѝ се наложи отново да ѝ станат разбираеми тия работи. Още по-малко подозираше, че когото и да избира после по демократичен път, все на тоя типаж ще попада. За жалост, след промяната от 1989 г. се завърна само героят, но не и поемата. Това може би ще стане след възкресението и възнесението на четящата публика.

Съвършено различна по тоналност и по изображение бе другата жизнена предвоенна българска поема - "На повратки в село" от Николай Марангозов. На сегашния припрян читател тя навярно ще му се стори по-емпирична, отколкото трябва. Понеже бърза с етикетите, тоя читател ще измъдрува, че тая поема е някакво разширено подобие на дебеляновската носталгия "Да се завърнеш в бащината къща" и затова ще да се е прихванала при появата си в онова време, зер цялата просветена публика все е била дошла от някакъв тих селски двор с белоцветни вишни. И при това разширеният стихоразказ е пренаситен от конкретизми и битовизми като никулденски снегове и селски калпаци по махаличките на Радовци и Плачковци. Но нека не бърза тоя умник като малко муле пред майка си. Майката и бащата български са типажите на тая поема, не нещо друго, затова е живяла и затова ще оцелява. Битието на тия наши майки и бащи може сетне да протича при други външни подробности, но житието им по същество ще бъде все такова на природно умни отрудени люде, изтърпяващи живота си с ведър дух.

По-голямата част от сегашната ни грамотна публика е изучавала в училище поемата "Септември" на Гео Милев, явявала се е на изпити върху нея като канонизирана част от поетичната ни класика. Но сега, след като е разколебан канонът за славослов на самото ни септемврийско въстание като първо в света антифашистко такова, може би се поразлепя и етикетът, че поемата също била негов апотеоз. По-младата публика не знае някои подробности. Официозният етикет с труд бе подлепван и разкривяван в зората на идеологизирането на образованието ни. Поемата "Септември" наистина влезе да се изучава през моето ученичество в края на първата половина на миналия век. Но понеже идеологизацията още не е била фино отшлифована и в началото е господствала инерцията на тесняшко-догматичната утилитарна естетика на Тодор Павлов, в учебниците ни тогава Гео Милев беше и упрекван, че не бил отразил ръководната роля на партията във въстанието, а само стихийния революционен порив на масите. Освен това се бил спрял на такъв нетипичен герой като поп Андрей, вместо на Георги Димитров и Васил Коларов. Горкият поет, дето не е и подозирал пък, че въстанието се прави по решение на Коминтерна в Москва. Не стига, че сам поетът е платил с живота си за абсолютно безнадеждната във военностратегическо отношение за онова време парола за въстание, ами пък и да възхвалява генералщабната посредственост на номенклатурните му лидери. Голяма чест и до днес му прави, че не го е сторил за сметка на "грубите черни ръце" и на "хиляди маса народ" "с пръти и с копрали".

Наистина след някое и друго десетилетие по-новите и по-образовани поколения функционери вече отричаха вулгарния социологизъм на предците си доктринери. Обаче по същество тяхното определение за литературата като отражение на живота оставаше водещо. Това, дето донякъде снизходително добавяха, че била субективно отражение на обективната действителност, съвсем не избавяше автора в някой необходим момент да бъде заклеймен, че макар и от субективно добри намерения, обективно се е оказал в лагера на враговете или най-малкото е наливал вода в тяхната мелница.

Да се благодарят идеологизираните тълкователи, че на поета наистина не му е работа да обективизира в социално-политически и исторически план събитието, което е породило душевните му брожения в съответния исторически момент. Ако беше така, как ли в поемата "Септември" щеше да е отразена ръководната роля на партията, която като секция на Коминтерна повдига бунта по нареждане на московския център.

Можеше ли обективният изобразител на събитието да скрие, че ония велики ръководители от центъра поначало са знаели за обречеността на подобен бунт дори по една-единствена международна причина - че не ще може да се направи република, още по-малко пък пролетарска, в страна заобиколена от наследствени монархии, които моментално ще я задушат дори при успех. Знаели са го много добре това в Коминтерна, зер, ако не от друго, от сила винаги са разбирали. Но стратегията им е била да им ври там под краката на капиталистите, пък каквото излезе.

Ами ако трябваше поетът в хода на обективното отразяване на ръководната роля на партията във въстанието да разчепква и наистина заплетените интриги около това ръководене. И до днес партийната историография заклеймява тогавашния си висш функционер Тодор Луканов, задето се е помъчил в последния момент да предотврати трагедията, като дал обратна парола за спиране на въстанието. Едва ли не го изкарват виновник за смазания бунт. А тая контрапарола е била единственото вярно и далновидно политическо решение в цялата тая злощастна авантюра. Защото от септември 1923-та година започва гражданската ни война, която ще завърши едва в 2023-та, тъй като тия работи траят по сто години.

Нищо смътно и неясно няма в поемата "Септември" на Гео Милев. Смътни и неясни са само душите и умовете на ония, които смятат, че поетите са извеяни и заслужават снизходително потупване по рамото. Неговото "Долу Бог" не е нищо друго, а отричане, че всяка власт е дадена от Бога. Всяка власт е дадена от човека заради оцеляването на човешкия род и не трябва да служи за неговото погубване.

В стара България през моето детство поемата имаше живот по читалищните сцени през кратковременните периоди на самодейна културна свобода. В по-забранителните времена пък се изпълняваше на малобройни младежки увеселения на открито. Тя въодушевяваше бунтарските романтични пориви на тогавашната идеалистична младеж в лицето на нашите родители, из чиито поли се мотаехме и ние, дечурлигата от групата на Шаро. Същата приповдигнатост предизвикваха по тия сборища и седенки и стихотворенията на Смирненски с кипящата си революционна лава. И при Смирненски, и при Гео Милев бунтът беше доста абстрактен, но в замяна на това много пламенен. Колкото по-смътен биваше тоя "пурпурен гняв" в поемата, толкова по-яростно чичо ми Рашко бушуваше от селската ни читалищна сцена, че бил "величав". Лелките слушаха със зяпнали уста как "Рашко сказва", но когато накрая той изреваваше зверски: "Долу Бог!", започваха да се кръстят и да си плюят в пазвите.

Нещо повече, малко по-късно, същият чичо Рашко, като политзатворник вътре зад стените на великотърновския затвор бе възхищавал самите надзиратели отново с изпълнението на поемата в целия ѝ обем. Повечето от тях доскорошни селяни, сега мобилизирани в жандармерията, също го зяпаха прехласнати как може човек да научи наизуст толкова дълго нещо, при това и толкова неразбираемо. Ако поетът се бе погрижил да намери сродни души сред учебникарите и сред жандармеристите, нямаше да го обесят шпицкомандите.

Когато вървим по хребета на възвишенията на българските поеми, не може да не ни се завие свят и от дълбоките падини под тях. Най-грандиозен е провалът на поемата "Чеда на Балкана" от Кирил Христов. Отчаян от нравствената развала и от повсеместната простотия, сам прокуждан от тях да се скита немил-недраг по чужбина, поетът се захваща да възвеличи образа на един идеален герой, макар да е наясно, че още го няма в действителния живот. Навярно е предполагал, че понеже все пак тук-там се срещат отделни хора с отделни такива достойнства, като ги обобщи в един макар и идеализиран типаж, ще утеши свестните да не се смятат за луди и ще поощри останалите поне да имат ориентир за висока гражданска е професионална етичност. Не е и подозирал, че далеч преди възникването на метода на социалистическия реализъм си е създал собствен такъв, дето основен силогизъм беше, че не е типично това, което е най-разпространено сега, а онова, на което принадлежи бъдещето. Може изобразителната дарба на Кирил Христов да е по-мащабна от тая на Емануил Попдимитров, но неговият богоравен Влад си остава мъртвороден, а изчадието на ада на българската партизанщина Викенти Гински продължава да живее не само в литературата ни, но и в днешната ни битова действителност, за жалост.

В поемата "Чеда на Балкана" не всичко е мъртво, най-малко пък езикът. Когато превеждах големите индийски епопеи "Махабхарата" и "Рамаяна" и започвах да усещам, че просто ми се свършват думите, препрочитах "Чеда на Балкана", за да си ги набавя. Но, види се, положителен съвършен герой в поемите ни може да бъде само горестната ни въздишка-проклятие срещу несъвършения.

Както Черни връх не се вижда от софийското поле и остава затулен някъде зад Резньовете, но се знае, че той е с най-голяма надморска височина връх на Витоша, така поемата на Стоян Михайловски "Книга за българския народ" съвсем не е масовото четиво на същия тоя народ. Но и както не знаем с какви точно уреди се установява безспорната висина на витошкия връх, с още по-неизвестни измерители времето картографира най-високия връх на българската поема в лицето на тая забележителна "Книга".

Като е знаел с каква безнадеждност ще ни зашеметят наставленията на стария властник към новия, изричани в продължение на 15 дни, които съставят петнайсетте глави на книгата, просмукани от лайтмотива "За да господаруваш, развращавай", авторът ни е пожалил в "Прелюдията" към поемата. Макар и чрез сарказъм, който граничи с черния хумор, той ни утешава, че все пак Бог се грижи щото всяка тирания да не е безкрайна:

Аллах, исконний властник и управник,не позволява щото на земятауправа или власт да траят много.Той като че за себе си задържатуй тежко сладострастие, коетоби смазало плещите на човека: безкрайна, неизменна диктатура...

Но утешението съдържа и обратния, не по-малко саркастичен силогизъм, че щом Бог запазва за себе си "туй тежко сладострастие" на властта, тя ще да е вечна, все едно дали ще е повече или по-малко брутална, повече или по-малко перфидна. Да се примирим, или да роптаем? Безропотност или роптане, човешката съдба не изменяват.

Управленството явно върви по своите неопровержими и непреодолими макиавелистични закони. Грандиозното тук е, че сатирикът в цели петнайсет глави прониква едновременно в най-потайните фибри на властолюбието и в обективната принуда властникът да постъпва според тия закономерности, дори и когато първоначалните му намерения са били благородни. От всичко написано от тоя поет и от целия му жизнен път ние знаем какъв морален максималист е той. В по-късите си жанрове и да е заклеймявал гръмогласно "развалата и провалата" тук, в разгърнатото изображение, той е и "обективист", което до неотдавна бе осъдителна дума срещу писател, който не застава на позициите на класово-партийния критерий. Властникът е прав да се оправдава пред себе си, че и най-лошата власт е по-добра от безвластието. Той не отрича, че въжделенията на идеалиста са благородни, но те не са приложими в практиката на управлението, което борави с по-груба материя: Високонравствений мислител познава божий мир, но не познава човешкий мир.Нали и нашите днешни носталгици, измъчени от прехода ни към цивилизован плурализъм, по същество не възкликват друго, а че спокойствие безчестно е по-добро от честна бъркотия. Разбира се, от дълбокото подземно бучене на поемата се усеща, че авторът е на обратното мнение, както е при Еразъм, когато изказва възхвала на глупостта. Но има лъх и от горестната му въздишка, че светът е прав да отсъжда така. Колизията няма решение, още по-малко пък радикално. Сблъсъкът на двете начала, на нравствеността и на необходимостта не е социаално-политически, а е вътрешно-душевен и затова е толкова титаничен.Сигурно е нормално съвременниците на Стоян Михайловски да не са усетили цялата мащабност на поемата "Книга за българския народ". Неможещи да надраснат злобата на деня, те са се взирали да намерят из нея гавра с конкретни дейци от епохата си. Вулгарният социологизъм през еднопартийните ни десетилетия беше още по-емпиричен, като търсеше преки прилики със Стамболов или Фердинанд. Едва ние, след повече от сто години, четем истинската поема, както отдавна четем "Божествената комедия" на Данте не като памфлет срещу противоположната му партия, като хич не ни е грижа дали той беше от гвелфите или от гибелините. Макар че сега политико-обществените ни реалии са други, закономерностите им са същите. Ако тогава Абдулрахман наставляваше приемника си Галиб, че сполуката е повече от щастие, сполуката е длъжност в днешно време, сега императивът на епохата ни да не би да е по-друг, освен: успех, пари и власт.

Може би най-зловещото наставление на управника неслучайно е изречено в последния, петнайсети ден: Не забравяй, че и народът иска да го лъжем! С това Абдулрахман завършва завета си, с това Галиб вече е готов за страшните житейски ратоборства.

Титаничната колизия между власт и морал все пак имала решение. То ще настъпи, след като народът престане да иска да го лъжат. Затова и заглавието на поемата било "Книга за българския народ"... Разбира се, литературният Вуте ще възкликне: "Оти се пишеш толко умен за орските поеми, чунким ти си много убав". Колкото и да ми се иска да му е зле на Вуте, съгласявам се. Имам едно оправдание пред Вуте: че доста време не смятах писането на поеми да е лъжица за моята уста. Чак някъде към средната част на средната възраст се престраших. Беше в началото на 80-те години на миналия век. Причината за вътрешния ми кураж май че беше повече външна. От една страна, прийомите да се заобикаля партийната опека чрез езоповски език се бяха поизчерпали откъм читателски валенции за възприемане, тъй като умният човек в оная система вече знаеше всичко. От друга страна, световната инженерна структура на индустриалната цивилизация принуждаваше и социалистическата икономика да се отказва от разни шаманизми като съревнования, новаторски почини и стахановски движения. Ръководителите на идеологията вече се стараеха да представят тия измишльотини като временни явления, но една писателска насмешка над тях даваше рядката възможност на автора да намекне чрез емпирични факти, че те са си неделима част от системата. Така се породи цикълът "Ветерани на нищото", на който за всеки случай трябваше да се сложи подзаглавието "Документални поеми", демек неутрални разкази на хлебар, на сержант, на партиен инструктор, на скулптор и т.н. Дистанцията на времето показваше кои от тия поеми остават жизнени, кои в по-малка степен. В зависимост от това в нови подборки при някои преиздания съм включвал едни от тях, други не.

Благодеянието на издателите досега не ми е дало възможност да издам том с избрани поеми, включвал съм ги в стихосбирки редом с епиграми, басни и стихотворения. Но да се чуди човек дали великодушието на издадетелите е за предпочитане или твърдото им стъписване пред страха им да влязат в големи парични загуби, ако издадат някой по-обемен стихотворен жанр. Защото, докато великодушието им например ми предостави злощастието да публикувам в недозрял вид поемата "Кота нула" в книгата "Лай по кервана" (2006), което започнах да усещам твърде скоро след това, по-нататък бях свободен в продължение на четиринайсет години ту да се захващам с преработка на втората ѝ част, ту да се отказвам отчаяно от цялата работа. В продължение на толкова години се терзаех от несигурността дали явленията са били още недозрели тогава или авторът. Най-вероятно и двете, докато най-после всичко дойде на фокус. Може не след дълго времето пак да я разфокусира, но няма да има вече кой да я преправя нито във външен, нито във вътрешен изказ. Настоящият текст предава духа си в твоите ръце, читателю.

Зла орисия сполетя и поемката "Гюроичен епос". Горката, не можа да намери местенце в книга освен на страниците на вестник "Стършел". Тя е еднопосочна закачка срещу тясната ирационална преданост на фанатичните членове и симпатизанти на дадена партия дори само въз основа на цвета на нейното знаме, било то синьо, червено, жълто или безцветно без оглед какви глупости извършва партийната централа с предпочитаното цветно оперение. Достоен и достатъчен материал за присмех имаше не само чрез загребване на факти от живота, но и от прякото жизнено покритие с патилата на автора, който бе изключван безапелационно от редовете както на сините при демокрацията, така и на червените при соца. Хубаво, но тая ирационална партизанщина през прехода от едното към другото се оказа доста краткотрайна. Междувременно цветовете на знамената така се размиха, че от знамена станаха общ знаменател на управленското келепирджийство. Гюромихайловската преданост към партия, водач и принципи се оказа само на думи. Изгоряха пламенните думи, а гюромихайловците само си топлиха дланите при пожара, на който изгоря народното благосъстояние на стара и на нова България. Краткото съществуване в живота на реалните прототипове причини краткото съществуване и на тая поемка само в периодичния печат, а не и в отделно полиграфично тяло, макар и да не е известно доколко такива тела живеят по-дълго от вестникарските. Само авторът си остана Гюро Михайлов пред склада на българските поеми, които, за щастие, не са от толкова запалителен материал. Не всеки има късмета на Данте неговият памфлет да се прихване в литературата за вечни времена.

Писането на обемно стихотворно литературно произведение само по себе си извинява автора не само при несполуката му с някоя и друга поема, то извинява и много поети, които не се решават на такова рисковано "пътешествие в неизвестното". При писането на отделно стихотворение също се случва в крайния му вариант да отпаднат много неща, но макар и много, те пак са малко. А при голяма поема, при крайната композиция, както при монтаж на заснет филм, отпадат части, които са живи сами по себе си, но затрудняват дишането на поемата, когато тя вече е станала организъм от природата. Да не говорим пък за композицията на поема, която се състои от няколко отделни части. Там всеки раздел в своята собствена композиция има своя жизнена логика, но когато се включи в цялостното произведение, се оказва, че сума работи от него трябва да се съкратят, а още толкова да се допишат с оглед на новата цялост. Това е все едно по време на война, при протичащи бойни действия, на фронта да се докарат нови дивизии и да се разположат така, че битката да бъде спечелена. Авторът на поема е един Наполеон пред победа или пред поражение. Затова се пишат малко поеми, затова наполеоновците са много само в едно определено заведение.

Стихотворението е реплика в трагикомедията на живота, поемата е цялостно представление. Важното е изпълнителите им да не се ослушват към будката на суфльора.

2012-2018

 

 

© Марко Ганчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2019, № 2 (231)