ЗА КЛЮЧОВЕТЕ И ДУМИТЕ

Красимир Вардиев

web

"Ключове" на Йорданка Белева е като интимно приключение - резултатите са любов или чувство за опустошение, но приключението неизменно си струва. По-тъжна от "Надморската височина на любовта" и по-зряла. Все така увличаща.

Думите отново са ключовете към тази великолепна проза. Малките истории обхващат "малки случвания", които обаче променят тъканта на симулакрума. "Внукът на човекоядката" може да се приеме за метафора на християнската душевност, обременена от комплекса си за вина. Кокошата църква от едноименния разказ е днешна България - превърнатата в курник от нас, райска градина. "Тържеството на буквите" и "Ключове" са като квинтесенция на края на детството ни в провинцията през осемдесетте - при неизбежния сблъсък със системата и нейните педагози. Но това са само интерпретации.

Разнообразието на сюжетите, поетично точният изказ и филологичното, но игрово, отношение към езика - утвърждават мястото на Йорданка Белева сред големите ни разказвачи. Подходите към тъканта на текста са неочаквани и обогатяващи. Граничните състояния и преходът (каква омразна дума) през тях са общото, нишките, които свързват историите. Преходът от детството в зрелостта, от самотата в любовта, от зрелостта в смъртта. Сблъскването на представите - най-вече на личните с тези, обявени за общоприети, пораждат напрежението, което движи историите.

Това, което ми допада най-много, е богатата сложна тъкан на текстовете, където се преплитат трагично и комично, понякога така плътно, че не се знае кое надделява, както е и в живота.

Началният разказ е триптих на разочарованията в детството - три ключа към различни тъги. Тъги детински, но и същностни. Че си нямаш ключ, че обектът на любовта ти е недостоен, че идолите разочароват. "Първа световна" е сблъсък на света на детето с този на възрастните. Войната е накърнената цялост на детството, а бабите ни - нашият щит. "За кокошата църква" може да се каже много, но конфликтът между новинарската реалност, съня и душата, тези три симулакрума, поражда прозрения: "...душата е по-скоро ефир и това много й личи по време на сън". "Внукът на човекоядката" - за вината, която ни прави европейци... Радостин е и Орфей, и Христос, и Хиацинт.

Раздвоението в "Прахан и прахчета" е между двата избора - любов и самосъхранение, нищо, че изборът е често илюзорен. Поне имаме право на ревизия... Историята за събирачката на брошури отново активира вината, но авторът като демиург има право да измисля хубав край или да го надмогне... "Принц Едуард през май" е метафора за преходите в живота, неизменно водещи към смъртта (а не към прогреса, както доскоро ни учеха). Винаги съм свързвал "Принц Едуард" с "Анн от "Зелените покриви", но това, оказа се, е друго място. По-диво и по-тъжно. "Good luck" е заигравка с орисията ни на политическа и културна периферия - и произтичащите от това зависимости и невъзможности.

Интертекстуалните връзки не се натрапват, но са налице за своите любители-търсачи като мен. "Преводачът" е намигване към Георги Господинов и Петър Чухов, където Сляпата Вайша е душата ни, а Педро вече не е мулетар, а куче! Не, че това осъзнаване е важно, същностното е, че обектът на любовта на душата - може да е и куче.

Всеки от нашето поколение е минал през своето "Тържество на буквите", а тяхното възтържествуване - беше за сметка на нашата невинност. Педагогиката активира и експлоатира комплексите ни - за малоценност, за вина - за да ни формира според зададените модели и оцелели от този процес - няма. Хапчето на Пипи не помогна, а на нас ни бе отнет белият заек водач ("Алиса" бе библиографска рядкост преди деветдесетте), можехме само да станем като "Невидимото дете" на Туве Янсон. Всяко дете има право и на срещи с вълшебници, освен на разочарования - и е хубаво, когато собственият ти чичо е магьосникът от Оз, както в "Писма до чичо".

"Стилистика на изпращането" е единственият разказ, който ме затрудни като читател. Ключът, според мен, тук е, че трябва да бъде четен като поезия, без претенция за цялостно и еднозначно възприемане. Край на лекото писане. "Лишените" е намигане към литературната ситуация в страната ни, за която или добро, или нищо - затова млъквам. Последният разказ е за последния преход. Толкова много алюзии с филми и книги нахлуват в главата ми - биографичният филм "Айрис" за Айрис Мърдок, историите на Макс Тиволи и Бенджамин Бътън, а приказката, поезията, литературата тук, в самия край - влиза в своето владение.

Тъгите, невъзможностите и вините срещат детството, любовта и смъртта. Срещите са в тези кратки, но вълнуващи истории. Граничните състояния, преходите, загубите, обусловени от тях - са тематичните връзки между разноликите и малки истории. Малки, колкото малка е лавина, убиваща шепа хора, сравнена с тази, погребала село. Всичко е в гледната точка. Литература богата, разнолика и увлекателна. Която не подменя истините, а ги подчертава. Която не е с широко затворени очи, но и не раздава присъди. Голяма литература.

© Красимир Вардиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2016, № 1 (194)