ЗА "НАДМОРСКАТА ВИСОЧИНА НА ЛЮБОВТА" НА ЙОРДАНКА БЕЛЕВА

Красимир Вардиев

web

Цветът на думите, вкусът на думите, силата, надморската височина и техните физични и химични свойства. Йорданка Белева изследва тези зависимости по един неизменно увличащ и вълнуващ начин. Историята, наративът често се предпазва от скъсване само благодарение на някое неочаквано свойство на една-единствена дума. Приватизирането на отчуждени истории е само част от таланта на автора. Отношението към думите по експериментален и игрив начин обуславя новите зависимости и значения в текстовете. Едно отношение, което е дошло от поезията, но функционира много успешно във формàта на прозата.

Магическият семантичен синкретизъм, на ниво лексема, опложда със значения и хармонира с митологичните и фолклорни мотиви, които се забелязват на места. Такова писане е като естествено развито от балканския магически реализъм на Угрешич, Петрович, Павич и в същото време постоянната игра с думите прилича на Джойсовия “Одисей”.

Това обаче са само прилики, а не аналогии - тази великолепна проза няма аналог.

Тенденцията в съвременната проза, наследена от постмодернизма и попарта - да се смесват и вкарват в отношения цитати и аналогии, тук е саботирана, тъй като всяка дума е натоварена с ценност, а не е само част от конструкции. Намигането към автори от нашата литература - като Хайтов в “Пазачът на меджета”, може би Йордан Вълчев в “Узряване на снимката” и дори Йовков в “Амина” се движи от добросъвестното осмисляне, през поетичната аналогия - към фарса: “една жена плисна в краката му (на Амина) гърнето, в което през нощта бяха пишкали децата й, да му вървяло на небесни царства.”

Особено удовлетворение носи завършеността на всеки от малките текстове. Те са напълно самостойни, различни по форма и все пак ги свързва специфичното авторово отношение към думата, като строителен материал. От такава проза се раждат сентенции - като тази за любовта от “Пазачът на меджета”: която “може от нищо да расте и от всичко да рухва”. Пределно ясно се откроява магическото функциониране на отделната дума в “Надморската височина на любовта”, където объркването на две букви с цифри превръща един интригуващ надпис в сектантски лозунг.

Опоетизирането на граматиката, което се постига в текстовете - като “Бъдеще време в миналото”, или “Плетение словес” и “L’amour aux langues” е доказателство, че играта с думите може да направи вълнуващи дори лингвистичните упражнения. Въпреки че много се говори за негативното влияние на филологическия бекграунд върху самобитността на литературата, това е проза, която - тъкмо напротив, извлича своето богатство именно от филологическото минало на своя автор; от едно филологическо отношение към думите и към света през призмата на думите.

Зрялост, мъдрост и обич към хората и техните истории спояват в книга тези разнолики текстове, в които се смесват минало и настояще, понякога чрез бъдеще време в миналото. Богато и в същото време интензивно разказване, наситено с комизъм и трагизъм, и предадено с великолепни изречения, които се врязват в паметта: “В крайна сметка, казала бабата, любовта е самотна игра, плетиво на една кукичка.”

Това е литература на световно ниво и е тъжно, че е почти непреводима. За мен лично, това е една от трите великолепни книги, писани от автори-жени в България през последните години, като другите две са “Земните градини на Богородица” на Емилия Дворянова и “Любов и смърт под кривите круши” на Кристин Димитрова. Едновременно много четивни, вълнуващи книги и в същото време литература с голямо “Л”.

Освен великолепен поет, на когото другите искат да подражават, Йорданка Белева направи и впечатляващ дебют в прозата, обратно пропорционален на размера на книгата й. За финал искам да цитирам още едно заковаващо изречение, отново за любовта: “Любовта е дакел: с годините се удължава, но не става по-висока, не става.”

© Красимир Вардиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2011, № 9 (142)