СЪСТОЯНИЕТО НА ДУШАТА В “ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ” ОТ П. К. ЯВОРОВ

Калин Уждрин

web

Естетиката и философията на модернистичната, и в частност на символистичната, поезия са свързани с копнежа на лирическия Аз да улови хармонията; свързани са с мечтанието му за намиране на съвършенството не някъде в действителния и обозрим свят, а в човешката душа. В извънтекстово отношение заглавието на Яворовото стихотворение “Две хубави очи” синтезира именно тази житейска нагласа на модернистичния творец: “Две” като баланс, като равностоене; “хубави” - като жадуваната красота; и “очи” - като отворени прозорци към душата, през които да се търси и пита, и като огледало на чуждото състояние; състоянието на лирическия човек.

Лирическият човек извървява път, през който преосмисля себе си, като изменя собственото си отношение към абсолютното (любовта в човешки аспект) от чувство за достъпност и достижимост, радост и копнеж към възможни себеосъществявания до противоположното усещане за неразбраната и невъзможна същност на любовното, а и душевно присъствие. Състоянието на душата му се променя от желание за “Две хубави очи” до осъзнаването - “душата на дете”. Пътят й започва от първия стих, преминава през своеобразното търсене на отговор или потвърждение, за да достигне с финалния стих до една спокойна и вътрешна за преживяващия истина.

Не напразно се наблюдава повторение на заглавието в първия стих. По този начин се подсилва представата за хармонията като търсен резултат и копнение на духа. Очите като прозорец на душата разкриват бликащ живот и равновесие - в тях се крият музика (изкуството, което носи живот чрез себе си, катализатор на емоционалността) и лъчи (символ на пробуждането и даряването с живителна сила). “Душата на дете” пък е стилистичната структура в началото, която зарежда с двойно подсилено по смисъл внушение за чистота и невинност, за миг на съвършенство. Детето е непознало света на доброто и злото - и както преди грехопадението в християнската митология, това е периодът, съответно моментът на земно съвършенство. Началните два стиха са отправна и абсолютна точка за хармонизиране на душата, която започва своето търсене. “Душата на дете” носи и смисъла на игриво и измамно понякога чувство. Детето има двойствена природа в символната култура - невинност, обвита в игра, или игривост, замаскирана с невинност (зародиш на дисхармонията). Като цяло първите стихове са носители на представата за изначалното добро, което в един момент може и да не устои на досега с човешкото.

“Не искат и не обещават те...” Това е състояние на равновесност - очите нито “искат”, нито “обещават”. Човекът не получава, но и не дава. В семантично отношение многоточието означава премълчаване, скриване. То идва да отбележи, че в тази равновесност основите са застрашени (има нещо недоизказано, с което мисълта на преживяващия лирическото чувство се изменя откъм посока). “Душата ми се моли” се появява като отзвук именно на онази недоизказана мисъл. Молитвата изразява надежда, че може и да се поиска или да се обещае в един момент, но е и молитва в миг на съмнение, че “Страсти и неволи/ ще хвърлят утре в тях/ булото на срам и грях”. Душата, която съвсем в началото битува спокойна и жизнерадостна, отразена в “хубави очи”, преминава през недоизказаното и недомисленото като през един опасен свят, за да се превърне в уплашена в съмнението си, молеща душа. Обръщението “дете” е отправено към невинното, а не към игривото дете. Ето защо обръщението е графически оставено като самостоятелен стих на реда - то е като зов, призив към началното добро.

Молитвеният призив е означен емоционално с удивителен знак в края си. Пробудено е усещането за тревожност и значимост. Повтореният стих “Душата ми се моли” предизвиква внушение за ускорение, за тревога на мига, за моментна безпомощност. “Страсти и неволи /ще хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях”; животът не е само онзи блажен миг на съзерцание, откъдето тръгва състоянието на лирическата душа; “утре” ще настъпи, действителността като носител на злото ще остави своето въздействие върху бленувания обект, върху любовта. Но за модернистичното възприятие булото е просто покриване с неистинност, тоест Яворовият човек разбира за невъзможността “детската душа” и мечтанието да останат чисти като цяло, щом така или иначе ги грози досег с реалността.

Свършва първата половина на стиховата структура. Втората започва със своеобразно огледално повторение на предходната част. Осъществява се връщане на душевното състояние от смисловата кулминация в творбата. “Булото на срам и грях” е вече отделено като стих с тире в края на реда. Иде реч за това, че се започва своеобразно отърсване от илюзорното. Настоящата накъсаност на предходния стих плюс инвертното му построяване говорят за преобръщане в целия смисъл на стихотворението в този момент:

Булото на срам и грях -
            не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
            Душата ми се моли,
            дете,
            душата ми се моли...

В тези стихове молитвата вече е преобърната - тя не се отнася към самия молещ се, нейното послание е отправено в друга посока. Настоящата недоизказаност, означена чрез многоточието, този път рехармонизира неспокойната душа. Молитвата е призив за съхраняване, макар и вън, а не за вътрешно достигане на съвършенството или любовта. Сега по-настойчиво се заявява: “Не искат и не обещават те!” - съвършенството е стабилно, съвършенството е такова, когато то е само и единствено усетено, но не и притежавано. Притежанието според текста само ще хвърли “страсти и неволи” и ще го закрие с неистинността на булото.

Особено важно е да се проследи стиховата последователност в последните два реда:

Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

Наблюдава се своеобразно поетапно отдалечаване от душевното състояние на лирическия преживяващ от изначалната точка. В смислово отношение на заден план остават очите (видимото), следват музиката и лъчите в тях (животът се възвръща) и се свършва с “душата на дете”; обобщението, че съвършенството е някъде там, то съществува, защитено в детската душа, но при опит и дори мисъл за сливане с него, то изчезва.

Яворовото стихотворение като “пейзаж на душата” рисува преживяванията й като преход от едно състояние на дохармонизиране до друго - през което тя осъзнава своята собствена съвършеност като различна и независима от “обективността”. Състоянието на душата е колебливо, вън от нея и стабилно, когато тя е спокойна, че съществува абсолютна хармония, дори и не в самата нея, независима от нея, но позволяваща й да копнее за нея.

© Калин Уждрин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2004, № 9 (58)