 |
Издателство |
:. Издателство
LiterNet  |
Медии |
| :. Електронно списание LiterNet |
| :. Електронно списание БЕЛ |
:. Културни
новини    |
Каталози |
| :. По
дати : Март |
| :. Електронни книги |
| :. Раздели / Рубрики |
| :. Автори |
| :. Критика за авторите |
Книжарници |
| :. Книжен
пазар |
:. Книгосвят: сравни цени  |
Ресурси |
| :. Каталог за култура |
| :. Артзона |
| :. Писмена реч |
За
нас |
| :. Всичко за LiterNet |
СВЕТЛИНАТА НА ЗРИМИТЕ И НЕЗРИМИ ПРОСТРАНСТВА
Калин Николов
От земна кал и звезден прах Пламен Цонев |
Ще бъде неточност, ако кажем, почти половин век след неговата смърт, че неповторимата личност на Васил Иванов се е превърнала в легенда. Не сега и не след кончината му, а още приживе тя става легенда. Апокрифните обяснения за него изникват още докато е творил активно. Необичайната му житейска съдба е съпътствала и доизградила мита за художника, един от малкото сред историята на модерното българско изкуство през 20. век. Както споделя поетът Любомир Левчев "той не търсеше славата, а я имаше"1. В действителност необикновеното в разказваното за него е именно личността на художника, чиято одареност далеч не се ограничава само в рамките на живописта или графиката. Новаторството на творчеството му е неотделимо от духовните му възгледи. Иванов е необичаен тип художник. Не просто с интерпретативните му модели за Природата, а успоредно с това и за Вселената, но и като ерудит, философ от един Сократов вид, реалист и мистик, последовател на Дънов, познавач на класическата и модерната култури; ползващ няколко езика и изразяващ се не само като художник, а и като цигулар, йога; бил е самотен, живеещ извън тогавашна София в една барака, а споделящ дълбоко взаимен, емоционален брак с една от най-красивите жени по онова време, балерина, бил е заобиколен от много хора... Отгоре на всичко, и извън голямото си изкуство, е съхранявал култ към неща, които "сезонът на социализма" не стимулира, напр. умението му да гледа на ръка, което го превръща още приживе в един от онези хора, които сякаш владеят шифъра на неразгадаемото за стотици хора.
Но от друга страна, като присъствие сред галерии и ретроспекции, изкуствоведска отдаденост на изкуството му, като музеен акцент, всичко това е далече от разбирането ни за "утвърдена" известност.
Ако обаче трябва по-нашироко да конкретизираме каква точно е духовната (а и неразривно съчетана с творческата) му мисия, то едва ли бихме могли да я изчерпим с Дънов, чийто познат и поклонник е самият художник. Вярно е, че още като студент той се приобщава към групата на дъновистите, дълбоко чувства музиката и свири на цигулка (за да подчертаят прилики с примера на самия Дънов, който също ползвал този инструмент, срещали сме спомени, според които Васил Иванов е овладял цигулката като част от своята вяра в учението. Истината е, че е свирил още като ученик...), храни се оскъдно с това, което скромно и братски дели с членовете на братството2, посреща слънцето (може би единствен в нашата живопис той го и рисува), приема системата йога до пределите на нейната сложност... По-важното обаче е висотата на диалога, който Васил Иванов води с природата и нейния смисъл, символ, синтез. Именно това му проникване в нея го прави един от онези, които са изпреварили тенденциите в обичайното ни изкуство с десетилетия. Постига определена последователност на творческото си развитие - от тъй нареченото видимо, до илюзорното, синтетичното, до формулите на обобщението. Разбира се, при почти неподкрепящата го действителност усилията му (но и на група обичащи го приятели), неговите творби, отиват в различни краища на света. Прави изложби в Будапеща, Лондон, Бейрут, Лайпциг, Източен и Западен Берлин, Женева, Ньой, Париж. Освен тези градове творби има и в Ню Йорк, Сидни, Дюселдорф, Токио, Триест, Мелбърн, Москва. Само в Полша са уредени 20 негови изложби, създаден е и филм от режисьора Йежи Ваулин, съпътстван от българския филм на Димитър Грива "Пътят към плеядите". Сред почитателите му са диригентът Генадий Рождественский, цигуларят Леонид Коган (те разговарят за Шостакович), космонавтът Леонов, който в книгата за впечатления от негова изложба пише: "Той е бил Там!". Говори се, че френски ценител е паднал на колене пред творбите му...
И все пак? Добра ли е съдбата на неговото изкуство? Приятелят му Юрий Буков, подпомагал престоя на Васил Иванов от 1971 до 1974 година във Франция и Швейцария, обяснява мълчанието, преследвало и там художника, така: "От една страна, той имаше много голям успех сред един кръг от познавачи, хора от артистично-интелектуалния свят. А от друга - едно неразбиране и равнодушие от страна на широката публика и пресата." (Буков 1994: 5). Художник на един кръг, дори елит от мислещи, от философстващи и обединени в прочитане на космическите знаци самотници... Космическите рисунки на Васил Иванов са нещо като иконопис на нашия век. Сред илюстративната сухост на фантастичната живопис те са чужди. Сред наситените с драма или емоции шедьоври на световното изкуство от своето време те не се снижават в стойностите си, а действат като следваща крачка, тази, която изчиства знаците на видимото в ново лице. Лицето на космическите видения, носени от предисторията на пространството до следисторията на човешкия живот. Кирил Кръстев, който го следва, разбира и популяризира, казва следното за него при откриване на една от изложбите му, а именно на първата позволена с рисунките от Космоса:
Хората, които ще осъзнават света и материята по нов начин - като математическа функция, които чрез електронния мозък ще имат стотици нови решения на логичните истини, които ще летят с пределната скорост на фотонната ракета и ще измерват времето с функционалните часовници на летящите системи или ще спират неговото течение - тези хора ще имат и една нова естетика.
Но защо и ние, които живеем в зората на Космическата ера, да не можем да се доближим до нейната емоционалност? Това именно е сторил художникът Васил Иванов, като с удивителна творческа интуиция е надникнал в духа на настъпващата космическа действителност и с имагинерни, но пластично убедителни образи ни кара да се вживяваме в естетиката на новото и бъдещото светопознание.
Като всяко голямо и истинско изкуство, тези рисунки, на които би завидял всеки конструктор, инженер и геометър - са една функция на Духа, въз основа на реалните показатели на съвременния живот. Те са проекция на душевни естетически изживявания. Те са само художествени еквиваленти на духа на епохата, на нейното съдържание, динамика, търсения и постижения, на новото човешко мислене и светоусещане. Картините му настройват нашите сетива, съзнание и чувства на регистъра на победната музика на човешките завоевания, на свръххуманизма на бъдещото ни космическо гражданство. Изкуството на Васил Иванов е сериозно и възвишено.
На първия космонавт в естетиката на новото космическо изкуство - добър старт! (Иванов 2009: 40).
Творчеството му е едно уникално качество на зрялост и непрекъснат растеж, непрестанно развитие. Стартът, пожелан му от Кръстев, се е осъществявал на няколко пъти във времето, което говори, че различните поколения имат нужда не просто от изкуството на Иванов, а да го откриват посвоему. Понякога малко хора се оказват негови почитатели - сякаш един друг си препредават фрагменти от неговата памет или си показват негови рисунки; понякога разбират, че никак не са малко и се изненадват колко предани са на изкуството му.
Можем единствено въодушевено да заключим, че българското изкуство сякаш ревниво брани своите граници и не предоставя леко съдбата си на онези, които искат да го проучат.
Васил Иванов се ражда в зората на ХХ век, в София през 1909 г. По линия на неговия баща корените на рода са от град Севлиево. Богат род. Бащата на художника обаче държи изпит за пощенски служител и става такъв - като опитен в тази важна тогава дейност бива назначаван в различни градове на тогавашна България. Може би любопитна подробност е, че за да се яви на изпит за пощенец, бащата на художника изминал пеш разстоянието между Севлиево и Бургас - мястото, където провеждали обучението за тази професия3. Бил е широко образован човек... Майката на художника - също от род на търговци, е от Калофер. Дядовците му по тази линия били много предприемчиви хора, търговци на розово масло, в техния дом са били поставени осем казана, което говори, че са били притежатели на една от големите розоварни за времето. Или както наричали някога тези малки фабрики на безценната стока "гюлпана". За нещастие, без време майката на бъдещия художник неочаквано почива, едва на тридесет и тригодишна възраст. Когато Васил е още в гимназията. Той се връща от училище и му казват за трагичната новина...4
Като младеж Васил Иванов живее в Казанлък, учи при Чудомир (който го споменава в дневника си така: "Васил Иванов - художник, мой ученик от гимназията, направил си една колиба при дъновистите и там живее, а жена му, балерина, си живее в столицата. Чудни, лирични работи, които си рисува по памет. Купих 2 за музея. Той подари още една и на мене отделно 2 мънички. Сюжетите си черпи от околността, виждаш пейзажите край колибата му и из градината наоколо, свири на цигулка." (Чудомир 2004). Признанието всъщност е много голямо. Утвърденият художник и писател чувства вече своя ученик като достоен за галерията на града и нейната прецизно правена колекция, включваща Иван Милев, Златьо Бояджиев, Цанко Лавренов, Здравко Александров...
В началото на своя житейски път младежът сякаш повече мечтае да се осъществи чрез заниманията си с музика, като цигулар. "Исках музикант да бъда", споделял пред бъдещата си съпруга Елка. Отличавал се е и със завидна начетеност, любознателност, култура, качества, които запазва за цял живот. "Четеше много - пише Владимир Свинтила. - Не безпорядъчно, както би могло да се помисли. Той познаваше много добре и класическата, и модерната световна литература. Разказа "Три смърти" на Толстой той считаше за "космическа драма". Знаеше наизуст Балабановия превод на "Фауст". Васил обичаше духовния финес и сам се стремеше да го придобие. Съзнателно работеше върху възпитанието на своята чувствителност." (Свинтила 1978). До края на неговия живот музиката го съпътства. "Върху лицето му лежеше тъмна, почти черна сянка и очите му гледаха остро и същевременно опечалено." (Свинтила 1978). Любомир Левчев си го спомня с лице на измъчен човек, който съзнателно не иска да прави впечатление. Скулпторът Величко Минеков: сам се определя за самотник.5 От други пък негови близки знаем, че външно се е стремял да наподобява Бетовен. И ще рисува като си пуска музика на Шопен, когото боготвори. Съпругата му Елка Иванова ми е споделяла, че двамата са били влюбени в Шопен, слушали го непрекъснато. Една музика, в която смисълът на изкуството се е слял с основната идея на безсмъртието.
Очевидно е, че това не са само общи думи, съответстващи на неговото израстване, на влиянието му сред съмишленическия му кръг от млади хора. Защото, когато Ненко Балкански прави една от първите си автопортретни композиции, той се рисува до приятеля си от Казанлък Васил и творбата така се превръща в израз на стремежа на двама млади люде да намерят своето драматично, силно, творческо, цялостно Аз. Двама души в самото начало на техния път, които постигат завидни висини в изобразителното изкуство.6 Няма да ни изненада, че години по-късно, когато племенникът на художника, Никола Пенчев, временно работи в Сливен и живее в дома на семейството на Иванов (както писахме местоработата на бащата на художника като пощенец, началник на пощенски станции, е била последователно в няколко града и Сливен е бил един от тях), попада на истинска планина от книги, всичките подписани от техния собственик и отдаден читател Васил Иванов... Книги на Еврипид, Есхил, Паскал, Гогол, Достоевски, Зола, Мережковски, Балзак, Мопасан, Уолтър Скот, Едгар По, Верлен, Бодлер, Хамсун, Чехов, Вазов, Йовков, Ботев, Николай Райнов, Пришвин, Балмонт, Сологуб, рецитирал наизуст и много от стихотворенията на Лермонтов...
В периода на годините си като ученик и след това Васил живее там, където работи неговия баща - София, Казанлък, Сливен. Три години отбива военна служба като трудовак в Калофер в поддръжката на линията София - Бургас. Често отива във воденицата на своя дядо, търсейки покой, но и още нещо. Преживяванията си там ще съпреживее и чрез написаното от Емил Лудвиг: последният е автор на великолепна книга за живота на Рембранд, който също така е обичал самотата на бащината му мелница. "Как се е вторачил в блещукащия сумрак, винаги с гръб към мъничкото прозорче, с надеждата да изненада тайната на магичната, трептяща светлина, родена от неспирното люлеене" (вж. Ludwig 1923)7. Светлината между пролуките на дъските! Играта на проникващите нюанси, ритъмът и движението на лъчите, загадката на полусенките!... Докато живее в Сливен временно, преди следването си, бил учител по рисуване.8
През 1939 г. завършва Художествената академия в София в класа по живопис, ръководен от проф. Никола Ганушев. След Академията Васил Иванов се записва към Дружеството но новите художници - а там са Александър Жендов, Александър Стаменов, Бенчо Обрешков, Борис Елисеев, Борис Иванов, Боян Петров, Васил Бараков, Васка Емануилова, Вера Недкова, Веселин Стайков, Давид Перец, Донка Константинова, Екатерина Савова-Ненова, Иван Ненов, Иван Фунев, Кирил Петров, Кирил Цонев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Мара Цончева, Марко Бехар, Никола Шмиргела, Пенчо Георгиев, Петър Младенов, Петър Кършовски, Стоян Венев, Стоян Сотиров и др. Тоест наистина НОВИТЕ български художници. Трябва да обясним, че участията в творческото общество на художниците минава под егидата на няколко дружества. Възникнали в различно време, те имат различни творчески платформи. Целта на генерацията художници, към която се ориентира Иванов, е да постави нови задачи и проблеми пред нашето изкуство, да достигне до нови и модерни изразни средства, които да отговарят на духа на времето, в което живеят, да разчетат и приложат тенденции, стимулиращи художническия език към актуалност.
Живописта у нас започва да реагира относително радикално към промяна в изкуството. От образното отражение на натурата към по-свободно формотретиране. Картините на Пол Сезан, опознаван у нас най-вече по черно-бели репродукции на случайни албуми, не само не се оказват старомодни в привързаността си към структурата, композицията и материалността на тоналностите, но се оказват много силен стимул за младите ни художници тогава. Великият майстор от Екс ан Прованс е дал импулс пряко или косвено на почти всяко ново движение навсякъде по света, след като е починал. В България присъствието му се оказва осезаемо именно когато поколенията около това на Васил Иванов започват да изявяват намеренията си като творци. Към кои посоки да причислим обаче самия Иванов? Майър Шапиро в анализите си над Сезан счита, че "отражението на познатия естествен свят чрез задълбочената хармония у художника подтиква към медитация." (Schapiro 1978: 227). При Васил Иванов можем да намерим редица асоциации за връзки с определени тенденции, отразяващи съзерцание, нежен поетизъм, лиричност, разкриващи характеристиката на мига. Рисуваното от него се явява балансирано, приглушено в ефектите си и стабилизирано в деликатна умереност.
Покрай близостта си с художника Давид Перец младият художник се присъединява към тъй наречената група на Бараците и дори в някои текстове и него го причисляват към тях. Историята на групата е следната: още през 20-те години на ХХ век Златю Бояджиев, Васил Бараков и Давид Перец се запознават в ателието по фирмопис на Гео Мирчев в Пловдив, приятелството им продължава в Художествената академия, в София те делят обща квартира. Определението "Бараци" им е измислил големият живописец Цанко Лавренов. Без да ги обединява идентична творческа програма, тези художници работят в общност. Не малка част от тогавашната интелигенция е била чувала за общата им тенджера с боб, както и за отдадеността им на индивидуалното в живописта. Васил Иванов търси проблемите на формата много сходно до тях. Природата, натурата, светлината, в която сякаш съществува нещо независимо от видимото, което може да бъде пресъздадено чрез все по-усъвършенстван, все по-синтетичен колоритен режим.
Определено, върху развитието на художника се отразява и друго важно обстоятелство. През 1940 година в София е открита изложбата "Съвременна френска живопис". Показаните картини неочаквано добре напасват към общото състояние на изкуството, което пък домакинът може да покаже в отговор. Всъщност българските художници имат око за промените в творческата им област. Като един техен плюс може да се анализира именно специфичният прочит на модерните школи. Младите ни художници възприемат експозицията позитивно - човекът и пейзажът проговарят на своя дълбок език чрез средствата на спокоен и едновременно с това, модерен, макар и не толкова революционен език, както през епохата на фовизма, кубизма, експресионизма... На откриването ѝ Жорж Юисман, основателят на кинофестивала в Кан, е казал следното: "Наистина по-старите художници упражняват днес едно неоспоримо влияние върху младитe. Без Сезан, Бонар, Матис, Брак, Дерен, Дьоноайе дьо Сегонзак, без Роже дьо Ла Френе, по-младите художници не биха били това, което са. Но, струва ни се, че ние би трябвало по-скоро да се възхищаваме от тия големи революционери в изкуството, отколкото да ги следваме. Примерите, завещани от миналото, бяxa твърде разнообразни, съставени от най-противоречиви елементи, за да могат да създадат истински ученици. Проявите на смелост, така необходими в миналото, когато се изграждаше блясъка на френската живопис през XIX-ия и началото на ХХ-ия векове, са загубили днес много от своето право на съществувание. Без да отричаме онова, което са наследили от най-близкото минало, без да отхвърляме чудните завоевания на техните предшественици, требва да признаем, че младитe художници ни откриват, в творенията си, едно силно чувство за ред и умeреност. И най-повърхностният поглед върху тия творения ще установи колко много художниците са чувствителни към съчетанията на багрите и към тънките трептения на светлинните игри; но все пак, тe се обръщат към старите, когато искат да проникнат в тайната на образуването на съществените ритми и на хармонията на формите. Tе жадуват да градят върху старото и да търсят настойчиво новото." (Юисман 1949).
Поколението на художниците след революционерите Пикасо, Брак, Матис пък е широко застъпено в трудовете и сигурно в лекциите на преподавателя му по история на изкуството Николай Райнов.
Не бива да пропускаме и следното: в резултат на зрелостта си, а и несъмнено насърчен от Бараков и Перец, едва две години само след като е приет в Академията, Васил Иванов изпраща свои творби за Дванадесетата обща художествена изложба 1937 г. и участва в нея наравно с утвърдените ни художници.
Подир такива моменти фактите около творческото му развитие следват един по един. Взема дял в последвалите общи художествени изложби, а през 1943 г. е включен в изложбата на българските художници в Будапеща. Тогава представянията на наши художници в чуждестранни центрове на културата не са чести, подборът е внимателен и взискателен. И едно знаково обстоятелство: на Шестнадесетата обща художествена изложба Васил Иванов, Вера Недкова, Георги Павлов-Павлето и Наум Хаджимладенов наред с живописите си показват и свои рисунки. С това те карат зрителя да обърне внимание върху значението на рисунката като равностоен творчески резултат, съществен по стойност със сериозните форми на творческо изразяване и необходимо свидетелство на пълноценен художнически възглед.
През лятото на 1945 г. Синдикатът на румънските художници открива своя традиционен Салон в Букурещ. Румънската школа е с напредничави традиции и приобщеност към тенденциите на европейското културно развитие. И именно като порив, чудесен и напълно естествен след войната, демонстриращ как културите трябва да напуснат своите дотогавашни граници и да станат част от неограничавани и предимно естетически процеси, румънските художници канят своите български колеги да вземат участие в тяхната експозиция. Четиридесет наши художници се отзовават на това прекрасно начинание, а сред тях е и Васил Иванов (Saloanele 1945). Той се представя с "Натюрморт" - великолепна композиция с ваза и цветя, книги и три картини в картината, зад масата и вазата; те пък представляват част от нарисуван натюрморт и може би друга негова творба в цяло, пейзаж с купа сено във великолепна рамка, както и репродукция на "Млада жена в профил" на Антонио Полайоло. Ако търсим символика в елементите, в чистотата, стилността и абстрактността, те са очевидни в творбата на Полайоло. Но защо ли нашият творец се позовава точно на това изображение? Можем да го разберем: характеристиките на женския профил са очертани с минимум детайли и чудесна линеарност. Моделът с брокатната рокля, изобразен през чистото небе, подчертава характера на линията и яснотата на контрастните цветови повърхности, считани за типични за флорентинския стил, неговата лаконична чистота и дълбока духовност. Символика има и в нарисуваните книги, едната от които е с балади. И в картините в картината: нарисуваният пейзаж в рамката определено е диалог с Моне. А и вазата, напомняща вазите, масата и плодовете, които използва Сезан... При това всичко вече звучи на език, характерен за Васил Иванов. Неговото изкуство с времето ще става все по-очевидно като естетически резултат, но младият художник още с първите си творчески изяви притежава твърда опора чрез деликатната си чувствителност, в ресурсите на искреното, което му е присъщо: изразявано чрез динамични или по-умерени живописни похвати, външно изпълнени с елементите на природата или просто отворени до необятността през идиличните хоризонти от ивицата море-небе, земя-небе, от значителни дялове от небе в миражна прозрачност или видения от движещи се облаци. И винаги го разпознаваме художнически честен, предан, коректен към артистичното. Изкуството му е посредничеството между окото и света, и се заявява като зряло както в сравнение с поколението му, така и с онова, което правят доста по-възрастните от него наши художници. Една живопис, въздействана по най-добрия начин както от контактите ѝ с импресионистите, Ван Гог, Сезан, Матис, така преди всичко от неговия талант, умения...
Само няколко месеца по-късно след Букурещ, точно в края на 1945 г., на Деветнадесетата обща художествена изложба това великолепно сътрудничество между българските и румънските колеги продължава. Домакин е София. Васил Иванов отново е сред участващите. И се вписва в кръга на водещите тенденции по посока изменението на творческия характер към артистичното, новаторското в образното пресъздаване.
Драмата на човечеството, изживяна в тежките военни години, разкритията за зверствата, осъществявани от хитлеристката идеология и "бляскавата Георги-Димитрова изборна победа, която иде да утвърди новата отечественофронтовска демокрация", по думите на Александър Жендов (1945) в увода към каталога на изложбата, не могат да не засегнат бъдещето на изкуството ни. Но дали това бъдеще ще остане в зоната на европейската естетическа тенденция, или ще се отклони към "азиатската" такава? Разрешаването на тази дилема за предстоящата съдба на културата все още е под въпрос - може би съществува надежда, че изкуството ще остане зона на свобода, макар и осветено от нови насоки на развитие. Откликът е неизбежен. Жендов го характеризира напълно в твърдия си като характер стил: не художниците, а обществото ще трябва да отправи своята "присъда, некомпетентен, но дълбоко мъдър" съвет, "който да подпомогне усилията" към онова, с което на творчеството се налага да бъде в крак с времето.9
До към края на 40-те години, тоест едва десетилетие от завършване на академичното си образование Васил Иванов се е наложил, името и творчеството му са обект на внимание и познаване. Например с неговото споменаване и репродукция завършва книгата "Новата българска живопис. Българското изкуство от епохата на Паисий до Освобождението и на българската живопис от Освобождението до наши дни" излязла през 1947 и дело на Никола Мавродинов, виден изкуствовед, директор на Археологическия музей тогава (Мавродинов 1947). А той работи много, и предимно в мълчаливите жанрове на пейзажа и натюрморта, рядко, но с успех и в портрета. Проблемите на картината го поглъщат. Както се вижда по каталозите оттогава, в участията му в експозициите художникът се представя понякога с равно по количество или дори повече картини от останалите си колеги. Решително включва в експозициите и свои рисунки: един жанр, на който още не се гледа като на най-представителния. За първите творчески прояви на Иванов съм написал така през 1982 г.:
Това се реалистични творби, направени бързо, скрепили настроението на природата пред статива, без да се дава сметка за тъй наречената "завършеност", напротив... Художникът остава на нивото на постигнатото чувство от видимото, от нюансите му, от характеристиката на секундите и виртуозността му е не да имитира, а да възпроизведе. Като остава верен на окото си, нека припомним думите на Сезан: "Изкуството - това е израз на превъзходна възприемчивост". Това, което знаехме за водата от философа Демокрит, че не е същата, се отнася именно за характера на постоянната изменчивост на нещата, която превръща твореца на трансмисия да предаде най-краткия момент от едно съвършенство... "Художникът преди всичко трябва да има собствено виждане, своя "оптика", която се придобива само в процеса на неотстъпно общуване с видимия свят" - е друг придобил значение за Васил Иванов завет на Сезан, в който съществува и на пръв поглед непредвестената еволюция, а именно космическите рисунки...
Собствената схема за артистична непринуденост е без реторика и е изведена без каквито и да е дирижирани контрасти - композициите му са късове откъснати съзерцания, поели артистичните импулси чрез почти невидими, обективни отношения към видимото. Даже не съм могъл да си дам сметка кой е неговият източник за пример: английските пейзажисти ли, Йожен Буден, или импресионистите... Така или иначе, естетиката на Васил Иванов е много здраво свързана и обвързана с определени концепти на творчески актове с огромна стойност за предмета на живописването като такова.10
През 1946 г. Васил Иванов открива първата си самостоятелна изложба в галерия "Форум".11
За тази изложба на Васил Иванов можем да съдим доста подробно от дванадесетте репродукции, които цигуларят Стоян Сертев му прави - той е превъзходен фотограф и запечатва важни факти от културното и историческо лице на България - и които биват клиширани и отпечатани в приятна бледа сепия в малка книжка-каталог от известната тогава печатница "Графия". Авторът на увода в каталога, Йосиф Йосифов, не е изкуствовед, художник е, завършил е философия, печата статии в списание "Златорог", притежава усет към творбите на своя приятел (с когото няколко години по-късно и ще се сродят чрез балерината Елка Йосифова) и предава много вярно общото в тях: интимността към онова, което се отразява в пейзажите на Иванов. Целият му текст е любопитно да се прочете, той е следният:
Особеностите, които носят творбите на Васил Иванов, сочат една живопис, която с чувствителност, сдържаност и мярка се обръща към природата, фигурата и предметите, една живопис, която поради това е и широко понятна. Понятността обаче крие редица опасности, които трябва да се преодоляват. Поставена е една проблема, колкото лична, толкова и обща за новата ни живопис - да се отстрани опасността от натурализма и академизма, който със своята безличност, баналност и своеобразен формализъм заплашва всяко понятно изкуство.
Васил Иванов решава тази проблема по един спонтанен начин, без да подражава и без да служи на каквито и да е формули. Като поддържа чувствителността му към големите майстори на модерното изкуство, които революционно пречупиха формата, за да открият най-тънките образни съотношения, той твори една живопис, която се връща към природата и предметите, обогатена с по-голям усет към ритмуването на съотношенията, живопис, която не се задоволява с импресията, но отстранявайки подробностите, се издига до общото, типичното.
Средствата са прости, без външен блясък, без виртуозност и рутина - четката не изпреварва чувството и мисълта, но затова пък творбите са изпълнени с интимност.
Вътрешен драматизъм и външно затишие изнасят романтиката на природата, сред която човекът е дребен, но изразява своята органическа връзка с нея като характеризираща съставка в пейзажа.
С ясен и естествен живописен език е изразено поетичното, лиричното чувство на художника. Това чувство ни връща към чистотата и свежестта на усета, които сме запазили като спомен от детинството, към онази жажда, с която сме възприели всяка нова гледка (Йосифов 1946).
Към характеристиките на творбите му можем за цитираме и Владимир Свинтила: "Той работеше пейзажи - не големи по размер - пише Владимир Свинтила - в ярка полихромия на големи цветни полоси, с едри лилави акценти, в които горяха безкрайни дълбочини" (Свинтила 1978: 514-518).
Догматичните упражнения над културата ни малко след 9-ти септември 1944 г. са удар главно над онези от творците, към чието общество Васил Иванов също принадлежи - много от Новите и изобщо новите художници, Бараците, различните видове модерни, напредничави, свободомислещи, актуални форми на художествения език. Ефектът на тези, напоени с интимност, картини продължава, ако се опрем на писаното от Петър Увалиев: "пейзажи от Васил Иванов се намират в някои известни западни колекции, като тази на именития френски писател Ромен Гари. Но те са отдавнашни картини..." (Увалиев 2009: 37). Отдавнашни означава преди Петър Увалиев да напусне България. Тоест до към края 40-те години на ХХ век. Но определението не ги прави стари, вече непригодни за показване, те просто ще бъдат една от страниците в развитието на художника, важна повратна точка към неговата творческа целокупност.
Акцент, който не бива да бъде подминат - споменаването на Ромен Гари от Петър Увалиев като притежател на картини от Васил Иванов. Великият писател, който два пъти взема наградата "Гонкур". Прави го под две имена - единственият двукратен лауреат на престижната литературна награда "Гонкур": веднъж през 1956 г. под вече утвърдения си псевдоним Ромен Гари и втори път, през 1975 г., като Емил Ажар.
Фактите показват, че само за няколко години Васил Иванов сякаш става един от забелязваните художници, един от влиятелните авторитети в новото ни изкуство, без неговата живопис детайлната панорама на това ново просто е била вече непълна.
Но именно в края на 40-те години неочаквано печатът на политическия режим слага свое разбиране за онова, което трябва да подчини културния ни живот - такъв, какъвто властта го изисква да бъде. Жендов, когото напомнихме с неговите думи за съвета към хората, необходим донякъде на творците, е подложен на чудовищна критика, обвинен е в западно поклонничество, отнет е не просто неговият авторитет, но е оклеветен и зачертан самият човек с неговото съществуване. Не мъдрост и взаимност, а именно "некомпетентността", ако се позовем конкретно на Жендовите думи от Деветнадесетата обща художествена изложба, във всичките зловещи и зловредни нюанси, от непознаване на творческия процес, от незачитане художническата съвест до подмазвачество и нагаждачество, започва да мачка същностните пориви в изкуството.
И тогава Васил Иванов, а и почти цялата му общност от колеги, към които е принадлежал, Новите художници, всякакви модерни такива, групата на Бараците, познати нему и непознати, но като него самия отиват в мълчанието, епохата ги изтрива като непотребни и дори опасни. Можем да цитираме фрагмент от едно писмо на художника до съпруга на неговата сестра, Михаил, от 1 декември 1949 г.: "Напоследък бях зает с подготвяне на моите работи за общ. художествена изложба. Но както научих, моите работи заедно с тия и на много други мои приятели и колеги не са били приети, защото сме от школата на западното модерно изкуство. С една дума, комисарска чистка на българската живопис. Нищо не ни остава освен смирено и без възражения да си приберем картините, които не са славословия на "днешния щастлив ден", подарен ни от Божествата на новостроящия се свят на "братство и равенство". Безполезната красота няма място тук. Нищо не трябва да напомня за нея. Достоевски не е имал предвид много неща, за да се осмели някога да изкаже мисълта, че "красотата ще спаси света", въпреки че минава за пророк на болшевизма. Сигурно (без съмнение) епохата на социализма у нас, но и където и да било, ще изведе една нова хубост, каквато света не е виждал."12 Такава хубост, която не се родее с неговите разбирания, няма да му попречи да осъзнае целта си. Да преследва идеите си за изкуство без оглед на рамките, които се налагат.
И едни други хора покрай Васил Иванов "отиват на кино" - той вече трайно се е сближил с тъй наречените дъновисти, поклонници на Петър Дънов. Също абсолютно непригодни към ставащото, подложени на изолация и преследване, ако разпространяват разбиранията си. И така, Васил Иванов потъва в мълчанието на квартал "Изгрева", където са точно тези негови единомишленици, и живее в една барака, превърнала се в негово ателие и дом...
"Потъва" съвсем не означава, че се заличава или обезличава, примирен с условията на епохата. Напротив. Все повече и повече се задълбочава в себе си. Владимир Свинтила предава следните думи на Васил Иванов: "- Уча се на пластичност от растенията. Стоя на плетения стол в градината и гледам дълго, дълго, по часове, един цвят. Цветовете извършват трудно забележими движения, те бавно се накланят или отклоняват от слънчевата светлина. Но това може да се забележи, ако гледаш непрекъснато половин ден. След това сънувам. Но не сънувам цветя. Аз се мъча да възпроизведа нещо по аналогия. Черпя възприятия и от пространството. Нашето земно пространство е привично и не съществува за нас. Ние го възприемаме само в мрака. Не в какъвто и да е мрак, например в непрогледния. В него няма нищо освен собствената ни слепота. Но има един прозирен здрач при свечеряване. Аз обичам да гледам гъстеещия здрач през клонката на едно цъфнало дърво. Така здрачът изглежда материален. Това не е материалността на въздуха, на пленера. Това е друга реалност, друга материалност, която на мен ми се струва същностна. Тук, в прозирния здрач, аз имам възприятие за вселенската дълбочина. И аз разсъждавам така - с угасването на слънцето се установява космическата картина - тази, която владее във вселената. От друга страна, аз мисля, този прозирен здрач, тази цветна нощ, облечена в ултрамарин и пруско синьо, не са ли преддверие на космоса? Не сме ли един праг пред космическите пространства? И тогава питам се: не сме ли и ние космически същества?" (Свинтила 1978: 514-518).
Самият Васил Иванов е казвал, че никога не е бил близък с Учителя. И все пак има снимка, на която той е сред хора, слушащи напътствията му. Дали това е случайност, или не, дали можем да измерим имало ли е контакт между тях, колко и какъв, вече е трудно да се отговори. Самото му изкуство, а и психическа предопределеност, чувството му за самосъхранение - желанието му за автономия - го присъединяват към практиката на Дънов и неговите привърженици. Те самите не се наричат дъновисти, както ни обяснява художникът Александър Сертев, но това е характерно за тези хора изобщо: те не били съгласни с подобно определение и не обичали да ги назовават така.
Но е очевидно, че още в ранните си творчески години Васил Иванов опознава учението на Петър Дънов и се приобщава към него. Всъщност в началото това изглежда не става толкова тенденциозно. Намира място, в което почти живее без пари, в имота на някаква възрастна жена. И според спомените на съпругата на художника наблизо са последователите на Учителя, художникът проявява любопитство, контактува с тях и намира своя среда... "И без това ние сме прекалени светци чрез изкуството" - казвал.
Дънов привлича не един художник: Борис Георгиев, Цветана Щилянова, Борис Шаров, Цветана Гатева Симеонова, Георги Герасимов, Преслав Кършовски, Михаил Влаевски, Сотир Костов, а вероятно и други. Но Васил Иванов се различава коренно от всички тях. Той е модерен творец. Ако в работата му има символи, това не са литературни метафори, а форми, които търсят своя превод в космичното озвучаване на природата и видимото. Художникът е по-артистичен, естетически по-хомогенен в областта на чистата живопис, особено пък от онова представяне на природосъобразния метод на живот с литературна мистика, със себеизживяване във формата към някакви месианства, лична приповдигнатост и "космически" дарове. Напротив, занимават го научни позиции, в изкуството вижда ролята на свободата на въображението, интерпретацията и емоционалната реакция, която не се основава на буквалното или описателното, а по-скоро на абстрактното качество, което картината, все още зависима от представянето на видимия свят, не може да осигури, ако не се направят смели крачки към нещо наистина ново.
"В Природата има ред и порядък - говорел Дънов в своите беседи пред слушателите си. - Това, което виждате на Земята, съществува в душата... Днес хората, поддържащи един грубо материалистичен възглед за живота, който се мъчат да прокарат в целия политически и стопански строй, в наука, философия, изкуство, се натъкват на остри противоречия, които произтичат от стълкновението им с Природата, с нейната суверенна власт. Напразно се мъчат те да установят един ред мимо нейния ред. Напразно се мъчат да разрешат парливите проблеми на настоящето на своя глава, по свое разбиране, със свои похвати." Или: "Дърветата говорят толкоз тихо, че само един светия може да ги чуе, или един адепт. Един шепот имат дърветата...". Или: "Ние може да видим в природата какви сме. Човек, който иска да узнае, какъв трябва да се види? За да се види, той, като мине през житото, ще се види какъв е. Това ухание на житото ще видиш."
Никола Пенчев разказва, че Васил Иванов споделял своето преклонение към Айнщайн така, сякаш говорел за Христос. Търсенето на цялостност в теоретичните постановки на Айнщайн е една от отличителните черти на неговото мислене, то надхвърля физиката и навлиза в сферата на хуманизма - на едно човечество, основано на достойнство.
А докато чете Кант, Иванов с вълнение се спирал и върху думите му: "Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото и по-често и по-продължително, размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен." Но у художника това сякаш провокира още една мисъл: нито това "горе", "оттатък", "звездното небе", Вселената, нито пък "човекът" са това, което мислим за тях...
В контакта си с музиката Васил Иванов открива огромната енергия, която тя с чувствата си може да упражнява върху съзнанието, и че нарисуваното също може да потърси извори, еквивалентни на тези на музиката. Чувства и енергия, която го насочва да преведе на изобразителен език своите нагласи за света, вярата и любовта. Нещо, което художникът пък опознава и в срещите си с философските текстве на Шопенхауер, смятащ музиката за централен фактор в емоционалния живот на човека.
Особеното извеждане на духа на по-високо ниво от житейското в разбиранията на Васил Иванов се съчетава и с възприемане системата на йога - чрез физически, умствени и духовни практики. Първите книги у нас по този въпрос са илюстрирани с пози, в които Васил Иванов изпълнява различни сложни упражнения. На фотографиите, помествани там, е не спортистът, а той, художникът. Постоянно е бил сред природата. В най-студените дни признавал само шал, ръкавици и на кръста нещо по-сигурно. Казвал, че не може да плува, а плувал с километри.
Васил Иванов в поза "лотос". Сн. Александър Сертев
Притежаващ силна интуиция, Васил Иванов е бил и известен и с това, че умеел да гледа на ръка. При него често са ходели хора за това. Приятелят му, художникът Иван Филчев, си спомня, че много хора са отивали при него и са се връщали облекчени след разговорите и наученото прозряно. Казвал, че чувствал предварително земетресенията.
КОСМИЧЕСКИТЕ ТВОРБИ НА ИВАНОВ
За мен космосът не е нищо друго, освен метафизична представа за безпределността на битието.
Изказване на Васил Иванов,
препредадено от Максимилиян Киров
Владимир Свинтила ни дава и продължението на казаното от Васил Иванов: "Защо казвам "космос"? За да се ограничим от него? Но ние сме в него. Нищо не е извън космоса. Нито нашият делничен свят. И нашето ежедневие е космическо. Ние се трудим под мощните лъчи на едно космическо светило, на една звезда, която наричаме слънце, защото сме близо до нея. Ние сме елемент в това космическо начало..." (Свинтила 1978: 514-518).
Докато говорел това, художникът рисувал. Правил десет-двадесет рисунки в "сеанс". "Той взимаше един прекрасно подострен молив и държейки го близо до дългия графит, го завърташе. Образуваше се една съвършено правилна форма на въртящи се мелнични крила, които при това бяха прозирни. И след това се появяваше до тях също така прозирна пеперудоподобна форма. И той светкавично полагаше нежни щрихи отгоре и отдолу. Получаваше се веднага ефект на "космически предмет", за нещо безкрайно далечно, зад което бушуваха необуздани от въображението пространства." (Свинтила 1978: 514-518).
Очевидно от творби, които са били или верни, или инспирирани от натурата, художникът ни се разкрива с вече други свои търсения. Както и да ги наречем: синтетични, абстрактни или полуабстрактни, те са прекрачване на онзи "праг пред космическите пространства", споменат от самия художник.
За пред публика излизането му от мълчанието първо става с изложба рисунки в несъществуващата от отдавна зала на ул. "Гурко" 62, помещение на секция "Графика" на СБХ. Но близките до художника вече знаят, че той все повече и повече превръща експериментите си в трайна визионерска практика. Природата винаги ще го привлича - дори когато "рисува в снежния лес по сако и гологлав, с един шал, увит около врата." Как преживява годините на изолация? Сади си зеленчуци, живее напълно аскетично, обикаля гората почти гол и прави упражнения, вместо в морето се къпе в езерата под Витоша.
След "Гурко" през 1955 г. следва изложба в Будапеща. Там той вече показва и творба с преобладаващ пластичен характер и абстрактни форми. За първи път!
Тя изобразяваше безкрайно чисто небе, вътре в което една фигура, подобна на една въртяща се вятърна мелница и на огромна теменуга едновременно, стоеше като цвете и като някакъв непредставим механизъм. Дълги, изключително нежни и чисти щрихи очертаваха безкрайни дълбочини, зад които се чувстваше, че има и нови, и други. Когато го попитах какво представлява това, той отговори:
- Това е твоят утрешен ден.
- Моят утрешен ден?
- Твоят или на всички. Това е една представа за космическото пространство (Свинтила 1978).
Как стига до космическото превъплъщение на изкуството си?
Мисълта на Паскал: "Мълчанието на тези безкрайни пространства ме ужасява." Собствено от тази мисъл тръгнах. Аз чувам музика от тези пространства, музиката на небесните сфери на старите философи (Свинтила 1978: 514-518).
Появило се е наистина едно ново измерение на изкуството му. Години по-късно, като си спомня изкуството на Васил Иванов, което познава, тоест реалните му изображения, Увалиев ще възкликне с изненада през 1962 г.:
И днес Васил Иванов се явява в Лондон с нова зрялост и неочаквана задълбоченост.
Дар, макар и отхвърлян в родината си, пренебрегнат, художникът намира начини и бива показван в различни страни на света, къде официално, къде - не. Тази му лондонска експозиция е от рисунки - лесно се изнасят, в митниците не ги откриват. Но творбите му респектират двама от най-авторитетните световни специалисти - бившия професор по история на изкуството в Университета в Оксфорд, Ерик Нютон, и критика от известното списание "Артс Ревю", Чарлс Спенсер. Лондонската му изложба от 1962 г. се е състояла в Гросвенор Галери след като в България е бил Ерик Есторик, един от големите специалисти, изучаващи движението на футуристите в Италия, колекционер. В сбирката му е имало творби на Модиляни, Джакомо Бала, Джино Северини, Умберто Бочони, Джорджо Моранди. Нютон помества рецензията си във вестник "Гардиън" - "той изтъкна особената изтънченост на тогава напълно неизвестния на Запад софийски художник", както свидетелства Увалиев (Николов 2015).
Ние обаче не знаем нищо за някои подробности, свързани с проявите на Васил Иванов. Кой например е Ерик Нютон, проявил интерес към българския художник? Това е водещ британски изкуствовед, роден през 1893 г. и починал през 1965 г., завършил университет в Манчестър. Отначало работи като художник, в областта на мозайката, и пример за неговата класа е творбата му от Кралското медицинско училище, представляваща светото семейство. Изкуствоведските му книги включват на няколко пъти преработваното и преиздавано негово изследване на войната през очите на британските художници, британската скулптура, колекцията му есета, бунта на романтичната школа, монографиите му върху Кристофър Ууд, Стенли Спенсър, Уиндхам Левис, един от първите лектори по телевизията, професор в Оксфорд, а след това в едно авторитетно художествено училище в Лондон. За идентифициране на второто име, Чарлс Спенсер, срещнах трудност (има няколко съвпадащи имена) и се обърнах към писателката Бригита Темпес, живееща в Лондон и близка на Увалиев, автор на книга за него: "Що се касае до критика Чарлс Спенсер (те са няколко с това име!), става дума за автора на прекрасните книги по Art Deco. Написал е и книга за Леон Бакст и за връзката му с древна Гърция (за необикновените цветове на костюмите му за Руския балет на Дягилев и каква е връзката им с Гърция). Бил е дълги години главен редактор на списание "Арт енд артистс". Голямо име в Англия."
Съществено е какво показва Васил Иванов в лондонската си експозиция - това са въображаеми, абстрактни градове. Ще цитираме пак Петър Увалиев: "А навярно отзивите им биха били още по-похвални, ако можеха да си дадат сметка за мястото на Васил Иванов в развоя на българската живопис. Тогава би проличало още повече самобитното в тези пейзажи от въображаеми градове, изпълнени с огромни сгради, които приличат повече на древни храмове, отколкото на днешни небостъргачи, изваяни в странната светлина на някакъв друг свят, в който времето не тече в налудничава бързина, а сякаш струи с тържествената внушителност на бавните жестове на жреци и гадатели." (Увалиев 2003). И също: "Светът на Васил Иванов привлича най-вече поради непрестанното присъствие на тази тревога, дори и в последните монументални фигури, които напомнят магичните гиганти на Хенри Мур, тези монолити на Духа." (Увалиев 2003).
И така: започнал с пейзажи и композиции, в които прозира добре овладяната чувственост на късния, умерен френски стил, когато художниците се отдръпват малко от експериментите и концепциите на Сезан (но запазвайки респекта си към него или Пикасо например, към няколкото години на необуздани експерименти), Васил Иванов преминава постепенно - следвайки единствено своята творческа еволюция - към абстрактния символ и неговата асоциативност. И го прави успоредно с епохата, на която му е отредено да бъде участник. Той е роден, както писахме, през 1909 година. Но погледнете: Аршил Горки е роден през 1904, Джексън Полак - през 1912, Дейвид Смит - 1906, Уилям ди Конинг - 1904, Херберт Фербер - 1906, Франц Клайн - 1910, Филип Гъстън през 1913 г. Тоест, активната група от американски абстракционисти, художниците на действието, са негови връстници...
Промяната в развитието на Васил Иванов обаче предизвиква реакции. Стоян Сотиров, в отчетния си доклад като председател на Съюза на художниците, през 1963 г. отправя следното обвинение: "Какво например означава фактът, че напоследък българският художник Васил Иванов, обичан и уважаван у нас като реалист, излага в Ливан и Лондон абстрактно изкуство? Може би той се радва на похвалите, които е получил, може би той ги смята за свой успех, а кой знае, може би и за успех на българското изкуство? Но ако тук наистина може да се говори за някакъв успех, то това е успех само на враговете на социализма, които, използвайки наивността и идейната обърканост на един художник, са успели да вбият клин, макар и малък, но все пак клин в нашия творчески живот." (Илиев 2016: 136).
Острата критика няма да спре ръката на художника. Нещо повече, малката му къщичка в "Изгрева" се превръща все повече в притегателен център на модерно мислеща интелигенция, там са творци от много области, често го посещават чужденци.
ЗАБРАНЕНАТА МУ ИЗЛОЖБА В СОФИЯ
И все пак очевидно е, че художникът се изявява свободно в своето утвърждаване, творбите му прескачат границите, изявите му не се съобразяват с никакви политически доминанти. И Владимир Свинтила, и Теньо Стоянов, и Георги Стоянов-Бигор пишат, че той не приемал културната политическа доктрина, била му чужда, оспорвал я е - но тя е такава и за редица от гостите му в "Изгрева". И заради освободеността му, независимостта му го търсят и посещават. Това са предимно личности от Източна Европа, таланти, с ясен анализ на своето място в изкуството и обществото, преживели не един сблъсък с бюрокрацията и властта, самите те чужди на политическия авторитаризъм... В Иванов те виждат своите надежди за висок морал в изкуството, за свободно изразяване и за съпротива...
"Трябва да е било към 1960 година или по време на подвига на първия съветски космонавт Юрий Гагарин... Неочаквано ме посети Васил Иванов. Показа ми книгата "Астрономия и религия"13, разказа, че редовно следи моите кореспонденции, помоли ме за информация. Горял от желание да рисува за проникването в безкрайностите на загадките. Показах на Васил книгите на съветски автори "Изкуствените спътници" (1958) на Арио Щернфелд, "Управлявани снаряди" (1959) на Марисов и Кучеров и други" - си спомня Теньо Стоянов, журналист, тогава кореспондент на БТА в СССР. По това време вече Васил Иванов рисува своя космически цикъл рисунки и подготвя своята първа изложба от тях. "Васил се отнесе до Съюза на българските художници. Отпуснаха му залата на улица "Гурко". "Подредихме около 60 картини. Написах заглавия" - продължава със спомените си Теньо Стоянов (1994: 5).
Дни преди официалното ѝ откриване мълвата, че нещо ново и неподозирано за изкуството ни ще бъде представено у нас, се разнася из София. Още при аранжирането на 70-те табла приятелят му Теньо Стоянов завежда група турски писатели, които не скриват възхищението си, че българската култура намира неординерни пътища за своето отърсване от догматизма. Датата за откриването на изложбата е обявена - 2 юни 1964 г. поканите са напечатани и изпратени. Но неочаквано, няколко часа преди официалното откриване, залата на ул. "Гурко" 62 е посетена от други официални лица, представители на ръководството на СБХ и ЦК на БКП, те са много остри, държат се безкомпромисно с художника и му нареждат, че закриват неговата проява. Реакцията не закъснява - Васил Иванов спешно е извикан в ЦК на БКП, а после и в СБХ, където с нескрита злоба искат да се отрече от търсенията си, обясняват му, че бил станал знаме на непристойна група млади хора, че има сведение за заниманията му с някакви прикрити под йогически упражнения религиозни дейности... Столичната галерия "Кавалет" съхранява ценна част от кореспонденцията на Васил Иванов по повод свалените му творби. Ето я:
До ръководство на СБХ
Другари,
Помислих върху решението на комисията за моята изложба.
Смятам, че с мен се постъпи крайно грубо и нечестно. След няколко срещи и прегледи бяха отделени и одобрени около 50 табла. Аз поръчах афиши и покани. Подредих салона. В резултат на един нов преглед ми се препоръча да сменя две-три картини и някои надписи. Възразих, но се подчиних. И пред часа на откриването, намерих вратата на изложбата си заключена.
Нима това е израз на нашия нов морал и ново отношение към изкуството? Нима всичко това е в духа на последния партиен пленум?
Не мога да разбера кое накара комисията да забрани моята първа изложба, посветена на великите съветски космически открития.
Безпомощен пред неаргументираната сила, аз се обърнах към другаря Тодор Живков с молба моята изложба да бъде открита и обсъдена свободно. Ако това е неудобно, нека тя бъде запазена в сегашния си вид и обсъдена в тесен кръг от специалисти.
Аз искам да чуя обоснована критика на своето творчество, на своите търсения, които, дълбоко съм убеден, имат здрава, съвременна реалистична основа.
Аз апелирам за повече етика и обективност.
6 юни 1964 г.
Васил Иванов
И понеже художникът, а и средата му познават тенденциите на догматична непоколебимост в СБХ, той се обръща направо до главата на държавата.
До Първия секретар на ЦК на БКП
Другаря ТОДОР ЖИВКОВ
Копие:
Др. М. Григоров
Др. Вен. Коцев
Др. П. Вутов
Уважаеми другарю Живков,
Едно грубо посегателство, което попречи на партийната политика в областта на изкуството, ме заставя да се обърна лично към Вас.
Вече цяла седмица в изложбената зала на ул. "Гурко" 62 е подредена, но заключена, моята изложба от графични табла, посветени на героичния подвиг на съветския човек в завладяването на космоса.
Изложеното е само една малка част от много картини, плод на творческа фантазия, подхранвана от най-реални постижения на съвременната философия, астрономия, кибернетика и космонавтика.
Като член на Съюза на българските художници, аз показах предварително в няколко срещи на съюзна комисия от специалисти това, което бях отделил от големия цикъл "Космос". Комисията го прие. Въз основа на това, отпечатах афиши и покани. Подредих в отпуснатата ми съюзна зала табла. При един нов преглед на комисията аз се съгласих да сменя две-три картини, преценени несправедливо като неподходящи. Мислех, че всичко е в ред. Но малко преди откриването на изложбата, след като пред входа се бяха събрали поканените, комисията на СБХ ме изненада с това неочаквано и страшно обидно решение: от разрешените вече около 60 табла да оставя само десет, а всички други да сменя със стари и показвани вече в други мои изложби творби: пейзажи, акварели и др. Това означава пълна забрана на моята първа изложба от цикъла "Космос". Това означава най-груба и необоснована забрана върху произведения, създадени под вдъхновението от съвременните епохални открития на науката и техниката. Това означава груба принуда да се откажа от своята творческа съвест, от своите усилия да вървя по пътя на истинската актуалност. И това е опит да бъда върнат назад, да се откажа от своите произведения, посветени на космическите открития, които чертаят нов период в творчеството ми.
Защо така се постъпва с мен?
Нима този начин на действие може да бъде израз на партийната политика на убеждаване, а не на администриране в областта на изкуството.
Недоумявам, дълбоко потресен.
Стоя пред заключената си изложба и мисълта ми ме води към Вас.
Моята молба е да се запази изложбата ми така, както бе одобрена първоначално. Нека тя бъде открита за свободно обсъждане от нашата естетическа и обществена мисъл. Ако колебанието надделее, нека моите космически табла бъдат обсъдени от тесен кръг специалисти в атмосферата на една спокойна приятелска дискусия, в която да вземат участие членовете на комисията и поканени от мен специалисти.
С уважение: Васил Иванов
София, 6 юни 1964 г.
Но от горе не идва никакво решение. Предполага се, че дори държавните органи одобряват извършените действия. Минава месец и Васил Иванов отново пише до ръководството на СБХ, най-малкото за да не мислят, че случилото се го е принудило да се приравни с техния начин да казарменост.
ДО РЪКОВОДСТВОТО
НА
СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ХУДОЖНИЦИ
М О Л Б А
от Васил Иванов, член на СБХ
Уважаеми другари,
Както Ви е известно, на 2 юни 1964 година в отпусната ми от Вас изложбена зала на улица "Гурко" 62 подредих 60 свои графични табла, посветени на съветските успехи в борбата за завладяване на космоса. Преди това, съюзна комисия в няколко срещи с мен прегледа избрани за показ творби и ги одобри. По-късно се поиска аз да сменя някои картини и надписи. Възразих, но се подчиних. Пред самото откриване на изложбата членове на комисията и на съюзното ръководство след спорове отложиха откриването на изложбата.
Няколко дена изложбата ми стоя заключена. Аз чаках огорчен. На 6 юни 1964 година дадох писмо на съюзното ръководство, с което предлагах моята изложба да бъде открита и обсъдена свободно или пък, ако това е невъзможно, да бъде обсъдена в тесен кръг от специалисти. Очаквах, че това ще стане. Вярвах, че ще чуя обоснована критика на своето творчество, на своите търсения и своите опити, които, и сега съм дълбоко убеден, имат здрава реалистична основа.
Като съюзен член аз мисля, че можех и мога да апелирам за повече обективност в преценката на произведения, които посвещавам на едно от епохалните съвременни открития. Както тогава, така и сега аз съм убеден, че съм постъпил напълно в духа на партийната и държавна политика от ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на ЦК на БКП насам.
Известно е, че за случая аз писах и на др. Тодор Живков, като настоях моите космически табла да бъдат обсъдени в атмосферата на една спокойна приятелска дискусия, в която да вземат участие членове на комисията и поканени от мен специалисти.
Тъй като от тогава до сега изминаха повече от шест месеца и аз не получих отговор на своето писмо, принуден съм отново да се обърна към Вас да ми се разреши изложба на картини, посветени на съветските завоевания в борбата за покоряването на космоса. Настоятелно моля да бъда разбран. Убеден съм, че съм на прав път в своите усилия да създам нещо ново за нашата съвременност. Аз упорито продължавам да рисувам табла с космическа тематика. Но нали трябва да живея и да се храня? Ако наистина греша, нима съюзната етика не позволява моето творчество да бъде обсъдено, за да ми се кажат открито и приятелски недостатъците?
Не съм убеден дали моето писмо до др. Тодор Живков е стигнало до него. Затова отново се обърнах с писмо до него, препис от което прилагам.
Чакам Вашия отговор.
С уважение
Васил Иванов
София, 20 декември 1964 година
По същия начин художникът се обръща и втори път до държавното ни ръководство. За да предизвика решение на проблема със забранената изложба в своя полза и да се покаже непобеден, убеден в правотата на пластическия си идеал.
ЦК на БКП
ЧРЕЗ др. ВЕНЕЛИН КОЦЕВ
за др. Тодор Живков
и др. Митко Григоров
(откъс)
Уважаеми другари,
...От 2 юни до днес изминаха повече от шест месеца. До сега аз не съм получил отговор на писмото си до съюзното ръководство. Не зная дали писмото ми до др. Тодор Живков е стигнало до него. Забраната на моята космическа изложба се коментираше най-различно от художници и културни дейци. Правеха се догадки и неправилни изводи. Аз мълчах и чаках. Мислех, че всичко се дължи на някакво недоразумение и прекомерен страх от нещо, в което няма никакви опасности за развитието на нашето социалистическо изкуство...
Въпреки станалото аз не се разсърдих на партията и не престанах да работя. Създал съм нови табла и чакам откриването на възможност да ги покажа. Но аз живея крайно оскъдно. След забраната на изложбата ми, аз не намирам никаква официална подкрепа. Моля да се направи нещо за премахването на създадената атмосфера. Това ще допринесе за обединяването на нашата творческа интелигенция в духа на партийната политика. Ще премахне и една несправедливост спрямо мен.
С искрено уважение: Васил Иванов
София, 20 декември 196414
Несправедливостта обаче идва отгоре и докато властта пренебрегва някакъв, по всяка вероятност, дребен факт за отношението към едно ново изкуство, то нещата се случват почти неочаквано. В България гостува съветският космонавт Алексей Леонов. Син на репресиран, сам художник, летец с голяма практика; човек, който пръв в света излиза извън космическия летателен апарат в пространството и остава дори единствено с този факт сред най-емблематичните фигури на ХХ век, готвен в съветската програма за кацане на Луната като човека, който трябва да стъпи на изкуствения спътник... На него няма какво да се обяснява дали нарисуваното от Васил Иванов е пропито от западно влияние и религиозна мистика, или открива невижданите дотогава хоризонти на космическата безпределност. И Леонов се изказва положително за творбите на българския художник, които вижда.
За парадокс Васил Иванов за малко да закъснее за срещата с Леонов. А точно тя изиграва положителна роля за неговата творческа съдба. И естествено, дори Тодор Живков се бил заинтересувал какво са говорили там...
През 1964 г. забраненото творчество на Иванов този път вече е показано - това става в салона на театър "Сълза и смях".
Няма съмнение, че с упоритостта си да покаже своите "космически" творби, Васил Иванов постига успех именно за утвърждаването на модерното изкуство, особено у нас. Но както ще видим, победата му е не само локална.
РАЗВИТИЕ И ИЗЛОЖБИТЕ МУ СЛЕД ЗАБРАНЕНАТА ЕКСПОЗИЦИЯ
Ударът по творчеството му несъмнено показва кой е той всъщност, какъв художник е, както и новаторските форми, които го определят като художник. Съпругата му си спомня, че се бил върнал веднъж от СБХ дълбоко потиснат, определено наранен - поставяли го в графата на вредните, обърканите и сиви творци. Може би това е било, когато колегата му Стоян Сотиров, иначе негов близък от младостта и общото им членуване в дружеството на Новите художници, го е критикувал в отчета си като председател на СБХ през март 1963 г. А може и други случаи да е имало, които не са ни познати. Отношението към космическите му рисунки ще носи отраженията на случилото се. Примерно Георги Павлов-Павлето, несъмнен бунтар и ерудит сред художниците, не ги приемаше. Той ценеше самия Иванов, но до космическия му цикъл. Него го отхвърляше. Публицистът Стефан Продев, надарен с безспорна култура - също.
Но в действителност на Васил Иванов не се гледа като на творец за премълчаване. Дечко Узунов, председател на СБХ, му съдейства да получи ателие - то се намира близо до "барачката" - в същата сграда е и ателието на скулптора Величко Минеков и на Михаил Симеонов.
Докато прави изложба в Източен Берлин през 1965 г., художникът има възможност да подреди своя експозиция и в Западен Берлин. В Източен Берлин той живее заедно със съпругата си в дома на родителите на Норберт Рандов. Големият българист Норберт Рандов през 1962-а, година след издигането на Стената, е бил арестуван по обвинение в "противодържавна клеветническа дейност" и "помощ за бягство от Републиката", бил е осъден на три години затвор. Когато излиза на свобода, Рандов контактува с интелектуалци, също като него стремящи се към освободеност и честност. Гостуват му Александър Геров, Борис Делчев... И Васил Иванов, когото до края на живота си помнеше и бе любопитен да научи подробности за него15. В техния дом Васил Иванов чака да му се даде разрешение за изложбата му в Западен Берлин. Да бъде открита с негово лично присъствие там. Рандов разказваше за напрегнатата обстановка през този ден - чакането да зависиш от решението на властта. В края на краищата събитието преминава така: сътрудниците на българското посолство се свързват с Иванов, извиняват му се цинично, че не получава позволение, и казват, че ще бъде изпратен техен сътрудник на изложбата му оттатък Стената. Той ще изкажел своето съжаление, че Иванов е с неразположение и с температура, както и ще поздрави публиката от негово име...
Изложбата на Иванов в ГДР през 1965 г. обаче предизвиква вниманието на модерно мислещите немски творци. Пример за това е, че негова рисунка е поставена за корица на брой 11 на списание "Нойе вербунг" от 1965 г., издание, в което се утвърждават водещи тенденции на приложната графика и дизайна за Източна Европа. Пак в един от следващите броеве на списанието излиза фолио за художника с негова снимка и съдържателно обяснение на изкуството му, което според авторите на текста е родеещо се с формообразуващите принципи на великия Хенри Мур и на забележителния френски живописец и философ Жорж Матю. И понеже рисунките на Васил Иванов нямат общо с характера на списанието - изследващо формата на рекламата, в публикуваното обяснение е осъществена среща с невероятен български творец, независим от догматизма и ценен очевидно именно заради това. Та нали в неговата къщичка край София, в квартала на дъновистите, ходят свободомислещите интелектуалци от Източния блок... А такива интелектуалци наистина го посещават, барачката я знаят като място на свободомислие и свободно творчество, малка територия на независимостта. Гостът на семейство Рандови!...
Името и творчеството на великия Хенри Мур знаем и няма нужда да бъде осветяван. Факт е, че неведнъж сравняват Иванов с него - формотворческото въображение у двамата е наложило такава асоциация. Кой обаче е Жорж Матю? Той е един от европейските представители на така наречената "живопис в действие", идентифициран с работите си в посока на "лирическия абстракционизъм" и "информализъм", счита се за основател на историческата абстрактна живопис, като се опитва да изрази отношението си към най-важните исторически процеси с творбите си. Сред темите, характерни за художника, са борбата на династиите, народните движения, архитектурното строителство. Теоретик на модерната култура, автор на изследвания върху ташизма и други модерни насоки. Отличавал се е с бърз начин на работа - например през 1956 г., на сцената на театър "Сара Бернар", Париж, само за 20 минути рисува картина с размери 12 x 4 м, а през 1957 г. на изложбата си в Токио, която включва 21 творби, изпълнява 15-метрова фреска за три дни...
Васил Иванов също се е отличавал с бързината на работата си, заради което бива упрекван. Защото дори почитателите му откриват, че "в осъществяването на неговите рисунки имаше нещо "технично". Той употребяваше моливи и графити малко като геометрични помагала... Но се оказа, че никой от тези, които се опитваха да ги употребяват по същия начин, не успяваха. Защото тези правилни окръжности, тези разгънати извити равнини, заети сякаш от геометрията на Лобачевски и Риман, бяха в съзнанието му, виждаше ги и затова можеше да ги възпроизведе. При него нищо не завършваше случайно, благодарение на този "техницизъм" той контролираше абсолютно рисунките си. И освен това в тази правилна поетична стереометрия имаше неправилности, които бяха волеви и нарочни, целеви и постигнати, което можеше само той." (Свинтила 1978).
Самият Васил Иванов, упрекнат, че работи в големи количества, дава следното обяснение: "Ако рисувам пейзаж от полетата, аз трябва да направя един или два - и в тях да има всички възможни пейзажи. Двеста рисунки от полето неминуемо се повтарят и създават монотонност, но по отношение на космическите обекти всичко е ново и у самия художник има ненаситност. Една и съща форма може да се предава в стотици ракурси и това не е монотонност, а феерия..." (Свинтила 1978).
С успех преминават и изложбите му в Полша през 1966 г. Получил урок, че трябва да приеме условието да го контролират какво точно показва у нас и през граница, Васил Иванов заминава за полската столица две седмици по-рано. Носи си черната хартия и кредите - там да направи всичко. Домакин му е Марина Татарчук, полска художничка. Изкуствоведът Максимилиян Киров, който по същото време е във Варшава и Васил Иванов го кани да открие неговата изложба в Съвременната галерия на Клуба на международната книга "Рух" в зданието на Операта със слово, си спомня: "Когато след една седмица се озовах пред вратата на красивата старинна къща с вътрешен двор... ми отвори една висока и стройна блондинка, навярно хазяйката, която свойски се усмихна: само преди една година ни бяха запознали с тази полякиня в едно созополско кафене. Спомних си как на чист български език тя апологетично оценяваше Васил Иванов като най-значителния модерен български художник, което щяло да стане ясно за всеки много скоро, след като с нейна помощ открие своя самостоятелна изложба във Варшава. Тя ми припомни думите си, явно, развълнувана от предстоящото събитие." (Киров 1994). Максимилиян Киров вижда как Васил Иванов вече бил осъществил доста от новите си творби за предстоящото събитие: "Не се учудвай, че работя така бързо, за мен завършването на една такава композиция ми струва време, колкото една малка цигулкова пиеса. Казвам ти това, защото съм и цигулар. И сега, като рисувам, изпълнението ми носи същото чувство, каквото изпитвам при свиренето." (Киров 1994). Самият Киров, свидетел и на успеха на Иванов пред полската публика, споделя обаче: "За мен бе важна оценката на елитната част от публиката - художниците, специалистите и интелектуалците. Но бях искрено разочарован от акцентите, които те поставяха при своята безусловна положителна оценка. Установих, че ги привличаше не автономния метафизичен свят на космоса, появил се толкова убедително като художествена визия в съвременното изкуство, а модерния изказ сам по себе си. Това за тях бе най-важното. Бяха искрено изненадани, че български художник може да бъде носител на толкова авангарден чрез своя модернизъм пластичен изказ, след като познавали съвременното българско изкуство единствено чрез официално позволените негови соцреалистически заместители при гостуващите у тях наши изложби." (Киров 1994). Но дори и това е позитивен факт: разбиването на мита, че у нас се следва един и същ модел на творческо усърдие.
Васил Иванов и художничката Марина Татарчук по време на пребиваването му в Полша (1966 г.). Архив Никола Пенчев
Изложбените прояви на Васил Иванов в Полша са със съучастието на проф. Януш Бугатски, който е една от водещите фигури в модерното полско изобразително изкуство. Неговата личност, утопии, видения, усилия и философия силно влияят върху тенденциите в полската култура от това време, като я насочват извън официалната политическа доктрина. И въпреки тревогата, която Киров изразява, Бугатски в своята по-късна практика, през 70-те години, ще развива именно идеята за "срещи и съвместни дейности на художници, заинтересовани от подновяване на вътрешната връзка между опита на творчеството и вярата". Което в някаква степен е извеждането на творческото битие извън строгата рамка на "модерния изказ сам по себе си". За Васил Иванов той пише следното:
Творчеството но Васил Иванов е необикновено явление. То се откроява на фона на съвременното българско изкуство със смелото си въображение, а самобитността на формите и израза осигуряват на автора специално място сред постоянно променящите се прояви на съвременното изобразително изкуство. Иванов не е свързан с никакво определено течение. Той работи извън трескавата променливост на новаторските търсения и моди. Умее да извлича от тях необходимите за себе си изводи, но твори сам, погълнат от своето изкуство, той работи над това, което за него е дълбока лична изповед, а едновременно и изповед на човека на нашия век, който се създава днес... Графиките на Иванов, рисуване на черна хартия с бяла креда, притежават такава изключителна прецизност и чувствителност на изпълнение, че просто трудно е да се повярва в обикновеното действие на кредата. Може да се каже по-скоро, че чистото въображение, служейки си със светлинни лъчи, е оставило своите следи върху черния екран на нищото. Необикновената музикалност на рисунките, техния ритъм и организация не са случайни. Дълги години Иванов е свирил на цигулка, а необикновената чувствителност на окото е придобил като живописец на импресионистични пейзажи, какъвто е останал и до днес. Не обича града... (Бугатски).
Проф. Ксавери Пивоцки също рецензира изложбата на Васил Иванов:
Преследващата съвременния творец и критик мания ме кара да запитам: модерно ли е изкуството на Иванов? Струва ми се, че за него не можем да намерим място в никой от отделите, обозначени с модерни лозунги. Но може би това е добре. Този самобитен художник се откроява отчетливо на фона на средите, в които до последните години владееше култа към повърхностния реализъм, под силното влияние на помпозността на XIX век. Неговите творби ми напомнят - не с формите, а с душевното си състояние - Блейк и по-късните романтици. Мисля, че именно това му създаде в Полша приятели и почитатели. При все това то е особен вид романтизъм, отхвърлящ контурите на героизма и боготърсенето. На космически разширената сцена, всред въртящите се светове, човекът бива редуциран до дребен и повърхностен пламък, разпален всред вековната нощ. Затова то е романтизъм, лишен от илюзиите на днешния, съвременния човек (Пивоцки 1994).
Или З. Квичинска:
Ето някакви фантастични съоръжения, несъществуващи строежи. Но все пак, изглежда, би било грешка, ако свеждаме творчеството на Иванов единствено до създаването на една приказна фантастика. Тези механизми, в които техникът не би могъл да открие нито един детайл от някаква позната машина, са все пак машина. Техните колела се въртят в ритъма на някакви невидими мотори. Тези бягащи към нищото стълби, арките на увиснали в пустотата сводове, безтегловно разхвърляните основи на стени са все пак истински сгради, те поддържат нещо, съдържат в себе си някакво пространство. Фантазията на Васил Иванов не е халюцинация. Парчето креда и безпогрешната ръка на художника са въплътили върху черния фон на хартията "душата" на машината, "душата" на сградата - било романтични галерии, било Вавилонска кула. И така, както е омагьосал с кредата тежестта и грапавината на камъка, също така безпогрешно Иванов сътворява сцени от някакъв свой собствен театър и балет, който е движение, лекота на блясъка, тайнственост - с една дума, "душата" на театъра. И дори е трудно да се твърди с пълна сигурност дали Иванов е нарисувал лодката на Харон, дали е мислил за балконската сцена на "Ромео и Жулиета", или просто негови рисунки извикват виждания за митове и легенди... Част от показаните творби ще останат у нас, където са резервирани от музеите в Лодз и Варшава..." (Квичинска 1994).
Космическите му рисунки започват да се появяват и в печата. Книгата на Стефан Цанев "Перигеи, или най-голямото приближаване до земята" от 1967 г. е в квадратна форма, естетически подведена от рисунките на Васил Иванов върху черна хартия. А през 1968 г. Вера Мутафчиева избира рисунки на художника за книгата си "Случаят Джем". Рисунките на Васил Иванов допълват словото и в двете книги с дискурсивно пластико-изобразителния ефект и чрез философско-естетическото си присъствие.
Същата година и писателят Хаим Оливер придобива от художника корицата на научно-фантастичния си роман "Хелиополис".
А художникът и фотограф Александър Сертев оформя офиса на транспортната фирма "Compagnie Internationale des Wagons-Lits" в София, като облицова стената с изображение на Васил Иванов, обърнато в негатив. Дизайнерският, актуален вид, дело на Сертев, доверил се на авангардните визии на Иванов, е несъмнен!
През 1968 г. Васил Иванов отново прави изложба в Лондон, без да е там, нито това да е напълно официално. "Може да е случайност, провидение или заслуга - нека други да отсъдят това. Но фактът си остава факт: Васил Иванов е единственият български художник, чието име се връща с необичайна редовност в колоните на английския печат" - ще коментира емоционално Петър Увалиев в отделна беседа за ББС.
ПРЕБИВАВАНЕ В ЧУЖБИНА
Творби на Васил Иванов попадат във Франция и преди самият той да се озове там. Киноведът Георги Стоянов-Бигор разказва, че е показал негови рисунки, когато гостувал на Луи Арагон в редакцията на "Летр франсез", на самите Шагал и Пикасо и те предизвикали положителни реакции, одобрение.16
В началото на 1971 г. Васил Иванов заминава по покана на големия пианист Юри Буков във Франция. Буков приема Иванов като член на семейството си - и художникът получава шанс да работи там в продължение на четири години. "Заминаването на Василий - си спомня Юри Буков - стана много трудно, макар че имаше лична покана от мен. Използвах всичките си възможни познанства и контакти, в интерес на истината трябва да кажа, че благодарение на Венелин Коцев изведохме Василий от България." (Буков 1994).
Така Васил Иванов сменя атмосферата, предприема ново начало в художническата си биография и открива няколко изложби във Франция.
Ето какво пише за изложбата на Васил Иванов в галерия "Хексаграм", Париж, Макс Пол Фуше - за своето време един от най-популярните и високо ценени радио и телевизионни журналисти в областта на културата. Създател на едни от най-популярните програми на френската телевизия за изкуство. Поет, писател, изкуствовед. Като млад е бил близък с Камю и Еманюел Муние, по късно се свързва с творци-фигури като Антонен Арто, Жан Вал, Арагон, Пол Еманюел, Пол Елюар, става част от интелектуалната съпротива за демократизиране на социалната среда в медиите, срещу смъртното наказание, изтезанията, цензурата.
Творчеството на Васил Иванов спада, разбира се, към изящното изкуство, но и към ръчното умение, за което свидетелстват неговите творби, с присъщата им виртуозност, с която са положени белите или цветни форми върху черния хартиен фон, със сигурността на рисунъка им. Неговото уникално изкуство обаче е само средство, защото е в услуга на поезията, мисълта, визията, която надхвърля обикновеното постигане на естетическото, като разкрива една уникална, несводима до нищо друго, дълбочина.
Наблюдавали сме Васил Иванов пред черния си лист, хванал парче бяла креда. Боравенето с нея бе с удивителната бързина на светкавица. Тъй както внезапната светлина озарява нощта на ивици от следи, което ни позволява да открием за миг дори най-обширния пейзаж, ръката на Васил Иванов разкриваше върху черния фон знаци и форми, техните очертания и техните преплитания. Намираме се в присъствието на едного от ония творци, които по право и в пълния смисъл сънуват наяве.
Не се заблуждавайте: тази сръчност не произтича от лекотата на навика. Тя се подчинява на дълбоки импулси, които събужда и проявява. Тук всичко идва отвътре, а същността на творящия знае как да го управлява. Образите на Васил Иванов възникват от света, който художникът носи в себе си. Те са форми на една дълго носена и медитирана вселена. Творецът придава на образа на своите видения някакво свойство - обективно и необективно, реално и нереално, така че между тях винаги да лежи един път, проход, който да увлича и нас.
Това е един свят, ето го. Ние сме в него. Ние не можем да бъдем никъде другаде. Като го гледаме, ние го живеем и нашето зрение става живот. Неизбежно ли е да чувстваме, пред лицето на тези рисунки, че сме се озовали на земя, където трусовете ще доведат до земетресения, причиняващи издигането на едни форми и изчезването на други? Размерът на персонажите, понякога присъстващи сред нарисуваното, ни помага да измерим степента на загадъчното събитие, толкова малки са фигурите им пред тези камъни, между тези скали, в тези клисури и тези каньони, върху тези внезапни тераси.
Какво представление изнасят тия актьори посред декора на залеза на боговете? Дали те не разбират, че Валхала е изчезнала поради прегрешения срещу обичаите и духа? Жестовете им понякога свидетелстват за вцепенение пред отраженията на пречупените колони, пред останките от миналото, или дешифрират фантазмите на древни светилища и на вкаменените ликове, разядени от времето, израз на силите на пустинята.
Другаде не се ли намираме пред началото на едно сътворение? Големи, гъвкави форми се издигат около кухините, където се срещат, обединяват се, изкачват се във вечно движение и монументално застиват в пространството. При това те са надарени с еротизъм, в непреносния смисъл на думата, търсят да се свържат с други форми. Очевидно е, че сме свидетели на едно тайнство, най-висшето, без съмнение: желанието за другия, желанието за обединение с другите, надеждата да станем едно, премахването на разстоянията и противоположностите в любовта. С други думи, на търсенето на единство, физическо и метафизично, неизчерпаемо, неизтощимо.
Всеки е свободен да открива себе си в изкуството... Изкуството има за цел да направи невидимото, носеното в нас - видимо. Всяко познаване на формите всъщност е признание. Такава е и висшата роля на всяко едно изкуство, особено на визионерите, на Блейк например, или на Монсу Дезидерио, както и на един Васил Иванов. Рядко се случва, както в неговите творби, голямата загуба да не се яви като повторно намиране, необяснимото да не преходи в изразимост, а изворът да не се слее с тъмата на източника и с яркостта на речните устия (Ivanoff 1974).
А ето какво пише за парижкия период в творчеството на Васил Иванов Владимир Свинтила: "Какви са били изложбите му и творчеството му в Париж, не можах да науча. Аз някак си оставам скептичен за този му период. Василовото изкуство се раждаше на фона на полиритмичната софийска гора, в тесен приятелски кръг на безграничното разбиране, в атмосферата на пълна приятелска, дружеска солидарност. Той бе съпреживяван искрено и просто от всички. Ето този фон той несъмнено не е можел да намери в Париж. Васил бе изгубил естествената си духовна среда и духовна почва". Напълно е възможно в написаното от Владимир Свинтила (1978) да има и истина. Но поне Васил Иванов опитва своя шанс и изкуството му издържа на парижките изпитания. Цитираните рецензии го показват.
"Какво да кажа за успеха, който Василий имаше като художник в Париж? От една страна, той имаше много голям успех сред един кръг от познавачи, хора от артистично-интелектуалния свят. А от друга - едно неразбиране и равнодушие от страна на публика и преса... предполагам, че всичко това Василий е преживявал вътрешно тежко, но той не говореше и с нищо не показа, че е така... Но здравето на Василий започна да се влошава... започна да се оплаква от много силно главоболие. Не съм сигурен, но предполагам, че това се случи след едно негово упражнение, когато стоя на главата си повече от 30 минути..." - пише Буков (1994). Има и други версии за срива у Иванов. Иза Гаршон-Перец вижда това като резултат от преминалата неуспешно, дори сякаш саботирана изложба на Иванов в галерията на Басан...17
Връща се в България в тежко психическо състояние. "Той изричал малко членоразделни думи, не разбирал посоките и стоял с гръб към прозореца и светлината. Последните съзнателни думи, които казал, били "аз" и "врата" - няма съмнение, че Владимир Свинтила вижда връзка и символичност в тези думи и не случайно ни ги споделя. Художникът Иван Филчев пък е видял нещата така: от Франция Васил Иванов се прибира като руина, мумия, разопакована мумия - потресаващ спомен. Скулпторът Величко Минеков е помолен от Елка Иванова да заведат Васил с колата на скулптора в болницата на четвърти километър. Иванов бил в красив костюм, "замина като на сватба". Казал пред тях само думата "тъмно". Бил престанал да яде. При това в напълно спокойно, разсъдъчно състояние. Очевидно е, че върви към съзнателно прекъсване на живота си. Елка Иванова всеки ден е при него, но в последния му ден лекарите я посрещат с думите "той толкова много ви чакаше" - в първия момент тя дори помислила, че е починал. Васил я поглежда и нежно я моли да седне на леглото му. "Ти си толкова уморена, почини си". И се отмества, за да ѝ направи място... Започва да диша все по-тежко... След минути придиханието му престава, не се чува, изчезва...18
СРЕД ВИДЕЛИТЕ НЕГОВОТО ИЗКУСТВО
Скъпи другарю Иванов, очарован съм от вашата изложба, където се пресичат всички цветове в една изящна песен! И мога да Ви кажа, че Вие имате само Ваш - Васил-Ивановски стил! Прекланям се пред Вашия талант и гений!
Константин Кисимов
Днес се докоснах до гения! Благодаря!
Сава Кулиш
режисьорът на филма "Излитане" за Циолковски
Вашето творчество е гениално!
Леонид Коган
един от най-известните цигулари на ХХ век
Щастлива съм, че се запознах с голямото изкуство чрез Вас!
Райна Кабаиванска
На Огромния майстор на пеещата рисунка, на истинският артист, с уважение и възхищение!
Генадий Рождественский
диригент, пианист, композитор (Николов 1988)
ВАСИЛ ИВАНОВ В ДНЕВНИКА НА БОРИС ДЕЛЧЕВ
Дневникът на литературоведа Борис Делчев със своите 13 000 страници текст се е превърнал във важен документ за епохата. Първото споменаване на художника Васил Иванов в дневника на Борис Делчев е от 20 януари 1955 г. Делчев е инициатор за заснемане на филм за изложбата на Златю Бояджиев. "Трябваше да играя ролята на публика. Компания: Цанко Лавренов, Васил Иванов, Мара Цончева и някои други. Снимат и нас заедно с картините. От секретариата на художниците обаче не дойде никой, макар да ги бях предупредил чрез Георги Ковачев."19 А второто е девет години по-късно. "7.VIII (п.) [1964]. Не станала среща с художника Васил Иванов: Юри Буков го "отне" (бяхме със Симеон Султанов). Безпокойство за бъдещето на социализма." За каква среща става дума дори не се разбира.
Но на 9 август същата година намираме нещо много важно - едновременно показващо действителността на "автономията" в творческия живот тогава, но също така и конкретно отношение към самия Иванов:
Случайно срещнах на улицата Бигор, подехме разговор около кинематографията и той ми разказа следното (което знаех, но интересно беше да го чуя лично от него): "За месец август е организирана седмица на българския филм в Бразилия. По този случай там ще бъде изпратена и една наша делегация, начело с мене, в която беше включен още от началото и художникът Васил Иванов. Беше включен, защото ще бъде представен и един филм върху неговото изкуство, а освен това, по искане на бразилците се предвиждаше и негова изложба с картини от поредицата "Космос". И действително, преди няколко седмици му се обаждат от милицията да отиде да си получи паспорта. Отива той, и никакъв паспорт - отказват му без каквито и да било обяснения.
След няколко дни ме потърси по телефона лично Венелин Коцев. Делегацията за Бразилия щяла да замине, щял да замине и Васил Иванов, но аз да съм наредял така, че изложбата му да не се състои. Няколко дни по-късно, след като Венелин Коцев беше отсъствал за Московското съвещание, се обади и жена му - Йонка Коцева. Изкуството на Васил Иванов било абстрактно и тъкмо в този момент представянето му в чужбина можело да има лошо отражение.20 Както и да е, за да не стане гаф, наех се с възложената ми задача и мислех, че бях успял да я изведа на добър край. Но какво стана? Васил Иванов беше повикан отново и отново му беше отказан паспорт. И сега работата е във висящо състояние. За да не се изложим, ще направя още едно усилие за нейното уреждане, та да видим. Но ясно е, че задръжката и колебанията идат някъде от високото равнище. Там се бият ветровете.
За какво лошо отражение може да става дума? Няма как да гадаем, още повече че подобни "съображения" в тогавашния ни живот има постоянно, ежемесечно и ежедневно. Отново минават години, докато срещнем някакво сведение. Но и то e, подобно на онова, което бе споделено от Георги Стоянов-Бигор с особено ценен акцент:
Понеделник, 3.VII.1972
Няколко новини от последния брой на "Летр франсез" (Х, 1442).
1. Потвърждава се това, което се говореше напоследък: арестуван е историкът Пьотр Якир, син на генерал Якир, екзекутиран на времето от Сталин. Аналогията, както се вижда, е не много удобна за сегашните съветски управници.
2. Съветският академик Андрей Сахаров бил предал на чуждите кореспонденти едно ново изложение, с което настоявал да се спрат преследванията по политически мотиви, като изобличавал особено преследванията под психиатрическа форма - едните и другите в абсолютно накърнение на човешките права. (...)
3. Кратка рецензия на Н(enri) A(dаm) за изложба на Васил Иванов в Париж (галерия "Transposition").
Ето я:
Тук, в тази първа изложба в Париж, Васил Иванов излага само пастели и миниатюри. Ако първите се намират на сред път между фигуралното и абстрактното, миниатюрите са изцяло фигуративни - пейзажи с туш. Пастелите правят впечатление със своята оригиналност и своя фантастичен вид. Живописта на този български художник, роден в София през 1909 година, е живопис на намеците.
Васил Иванов има талант и рядка индивидуалност.
Талант и рядка индивидуалност!!!
Последвалата информация за художника Борис Делчев получава от разговорите си със стария си приятел Давид Перец, който, след като е напуснал България през 1947 г. и след кратко пребиваване в Израел, се е установил в Париж. През 1973 г. гостува на родната си страна, но не само не е приет нормално в началото, но дори и неочаквано го екстрадират. Налага се случаят да се потулва и грубото недоразумение да бъде преодолявано. Близък на Делчев, те споделят неволите по случилото се, а и се виждат при последвалите завръщания на Перец.
Понеделник, 18.VI.1973 (...) Вечерта с Гина у Миша Танева. Бяхме предупредени, че там ще бъде и Давид Перец, когото не бяхме виждали от 1952 година. Очаквах да го намеря променен и остарял. Нищо подобно: останал е такъв, какъвто го помня от Париж - и душевно, и физически.
Естествено, най-често кръжахме около неговото житие-битие. Разплетохме спомените от Париж, след това изслушахме останалата му одисея - изложбите в Тел-Авив, Лондон и Ню Йорк, та до днес. За спънките да стане френски гражданин, резултат от близостта му с българи. Двадесет години чакане, увенчани накрая с успех, благодарение на някакъв виден голист (не му помена името).
За артистичните успехи на Юри Буков и Васил Иванов (в Париж Васил бил приютен от Буков). Един човек на изкуството в чужбина върши повече работа в полза на България от цяла тълпа дипломати. Защо това не се разбира? За безсмислените прегради.
Перец говори разумно, добронамерено и както винаги - с подчертано чувство за реализъм. Изобщо това беше приятна и полезна беседа: имаше какво да се чуе и какво да се научи.
Следва:
Сряда, 5.III.1975
Днес се навършват двадесет и две години от смъртта на Сталин - гениалния "вожд и учител" на всички трудещи се, непостижимия "пълководец", "учен", "революционен стратег" и пр., и пр., и пр. А в печата - нито дума. Премълчава се името му, но неговите методи, дълбоко вкоренени, макар безкръвно и под други лозунги, все още се насаждат и практикуват като марксическа добродетел.
От Пенчо Балкански се научих, че Васил Иванов (след няколкогодишен престой в Париж) се е завърнал и поради пристъпи на шизофрения бил на лечение в психиатрията.
И няколко месеца по-късно Борис Делчев научава от Давид Перец следното:
Четвъртък, 12.VI.1975 (...) Накрая научих от Перец, че бил починал Васил Иванов (на 12 т.м.). Перец бил в Пловдив (там е отседнал), съобщили му, но не успял да дойде за погребението. Васил получил разрешение от психиатрията, където беше от два-три месеца - след завръщането от Франция, отишъл в ателието си, простудил се и починал от пневмония. От недояждане - понеже беше вегетарианец, отказвал е да яде болничната храна - отслабналият организъм не е успял да понесе болестта.
Споменаване на Иванов намираме и след това, когато Делчев и други художници от онова поколение се виждат:
Вторник, 18.ХI.1975
(...) И Бараков, подобно на Илия Волен, се плаши от леснината. Споровете му по този въпрос с Васил Иванов, който практикуваше серийното производство на картини. Съгласих се, но с уговорката, че няма задължителен закон. И Васил прие моята уговорка, споменавайки за чистите партитури на Моцарт: "Той не е дори гений, а бог."
Или:
Събота, 25.III.1978
(...) Избрах номера на Миланов: "Сашо, прочетох стихотворенията, които си дал за "Съвременник". Ела у Берберови да те разцелувам. И той дойде, като доведе със себе си Дим. Стойчев. Разцелуването стана в буквалния смисъл на думата.
Останахме там до полунощ. Говорихме главно на литературни теми. Но и за... ясновидството изобщо и специално за ясновидството на покойния Васил Иванов (художника).
Преди да заспя, продължих да разговарям със себе си за Миланов. До неотдавна той не можеше да напише такива стихотворения. Очевидно, нещо е станало, получило се е освобождаване от вътрешни задръжки. И това нещо, както при Ханчев, е разминаването със смъртта. Нали и Сашо престоя в болницата и едвам не прекрачи междата на живота! Нагледно доказателство, че трябва страдание, за да има поезия. Няма друго обяснение.
Тук трябва да добавя и още нещо. Разговарял съм също с Александър Миланов за Васил Иванов. Той имаше потресаващ спомен именно от тъй нареченото по-горе ясновидство на художника, което намираше за абсолютно. Като редактор в издателство "Народна младеж", а и като преводач на негови книги, Миланов бил придружавал съветския писател Леонид Волински (и художник), който гостувал у нас по покана на издателството. Самият Волински ще запомним и с това, че организира спасяването на Дрезденската галерия, а по-късно и като автор на чудесни книги върху Ван Гог, передвижниците, френския импресионизъм, шедьоврите на руската архитектура. Близък приятел на писателите-дисиденти Некрасов и Солженицин. Александър Миланов завежда Волински в квартал "Изгрева" при Васил Иванов. Нашият художник му гледа на ръка и го съветва да се концентрира върху важните неща от живота си. Скоро Миланов получава писмо от руския си колега, в което пишело, че за съжаление, казаното било улучило факта - у Волински открили тумор и той наистина трябвало да се съсредоточи върху най-основните си намерения...
Такъв спомен публикува и Димитър Пампулов в книгата си "Димитър Казаков-Нерон отблизо". Веднага след като сключват граждански брак, Казаков и съпругата му отиват при Васил Иванов. "За Нерон този художник е не само сродна душа, но и нещо повече от другите. По неведоми пътища тях ги сродява връзката с онзи отвъден свят, откъдето двамата напълно осъзнато черпят енергия и познания... - споделя вълнуващите мигове от живота си Милка Казакова. Димитър Казаков моли Васил Иванов да гледа на ръка на Милка. Васил дълго отказва, опитва се да отклони молбата - когато поема дланта ѝ, едно от нещата, които "вижда", е промяна, когато тя ще навърши 45 години. Милка ще си припомни по-късно това - на тази възраст остава вдовица..." (Пампулов 2007).
ХУДОЖЕСТВЕНА ФИЛОСОФИЯ
...Художникът Васил Иванов има онова удивително качество като естет да бъде верен на изкуството по един такъв начин в едно толкова сурово време, че се превръща в една от най-светлоносещите личности на тъй наречената източноевропейска интелигенция. Това, за радост, не са пресилени думи. Изкуството му се радва на оня верен, понякога таен, но истински и мощен интерес, какъвто апокрифното начало в творчеството му, отхвърлянето на опекунството, независимостта му можеше да създаде. Той сякаш разглежда всеки обект като нереален, толкова нереален, че може да бъде превърнат в реалност само чрез рисуване.
Изкуството за него е част от една истински човешка промяна в смисъла на завършване на трансформацията от реалния свят, който не съществува, към нереалния, идеалния свят - за художника явяващ се истинската действителност. Художникът поставя под въпрос действителността, в чието отражение ни импонира реализацията на собствените ни желания. В която откриваме себе си. Но и неговото "божествено" не е познатото. То е качество на изобразената от него Вселена и не се затваря в определен мит. Можем да илюстрираме последното и с постепенното разширяване обхвата на неговата тематика - винаги в една посока.
А той е свободен човек - човекът от квартал "Изгрев", който на шега говорел пред гостите си, че понеже малката му къща, бараката, била толкова ниска, че постоянно си удрял главата в тавана ѝ, сдобил се с повод най-сетне да пробие тавана: "И с така изправена глава през отворилата се дупка видях небе със звезди." Свободен в студа, недоимъка, приятелствата, вярата, изкуството...21 Художникът се разграничава от онези, които са склонни да преследват успешни участия в масовия конформизъм, като нагаждат проявите си спрямо "правилните мнения" на диктуващите методите. В чисто художническите си търсения той прави изобразителните си открития от предварително ясния ни свят и реалностите, които го обуславят, съзнателно схващани и поддаващи се на анализ, към друг, вече напълно предлингвистичен свят, освобождавайки асоциациите у наблюдателя чрез силата на една богата, наистина преди всичко негова експресивност.
Васил Иванов в ателието си. Сн. Стоян Сертев
В непознатото за света наше изкуство Васил Иванов носи своя кръст да бъде просто един български художник в чужбина, определено прави там утвърждаващите го стъпки. Малък повод за гордост ли е да знаем, че ако късметът ни е обърнал гръб, то духът ни е осенен с имена като Алеко, Бешков, Яворов, Далчев, Златю Бояджиев и Майстора, които спокойно могат да се съберат едно до едно и с "гражданина на 21-ви век", както изкуствоведът Кирил Кръстев нарича Васил Иванов.
Мащабността на творческото дело на Васил Иванов не е само в това, че превръща рисуването в акт на постоянна, десетилетна проява на независимост и свобода на мисълта... Защото какво по-голямо признание от това, Вселената да те дари със сетиво за самата себе си, което редица чужди и наши хора на изкуството, духа, културата засвидетелстват...
ЕЛКА ИВАНОВА, СЪПРУГАТА МУ
Дълбоко емоционална връзка свързва художника с балерината Елка Йосифова. През 1950 година те сключват брак. Подписват и целият ритуал се състои от една дълга разходка в гората до квартал "Изгрев". Оказва се, че наблизо до квартала художникът е чакан от дъновист, дал обет да не говори. И Васил останал с него. Поръчал на Елка да го чака. Никога не я наричал Елка, а "Елизабет" - считал, че името ѝ пречи в живота.
Отношенията им се илюстрират чрез богата кореспонденция. Разчетена и публикувана от журналистката Иванка Ангелова, ето как: "Всички негови писма започват с "Мила Елизабет!", сякаш не бива да се спомене истинското име на любимата. "Елизабет" се превръща в псевдоним - и артистичен, и име от сънищата, в които се преплита реалният свят с въображаемия, този на художника от стотиците му рисунки и картини. И тя винаги е там - като весталка от храм на Слънцето, като игра на светлината върху "сцената" на необятната Вселена. В десетките си писма до Елисавета Йосифова - неговата вярна спътница и вдъхновителка, избрала наравно с него нелекия път на изкуството, което осмисля живота и на двамата - Васил Иванов разкрива необикновената си чувствителност и поетична нагласа към света. Трудно бе да се подберат най-характерни откъси, защото поезията, музиката и танцът на балерината Елисавета заедно с космическите графики и живопис на Васил Иванов изграждат единен свят - свят на мечти за бъдещето на човека и неговата тъй малка земя (Ангелова 1984).
Неделя, 16 юли 1950 г., София
...В щастливите часове на нашите незабравими нощи под тържествените оргии на смълчаните дървета, над които се откриват безкрайните пътища към звездите в бездънното кристално чисто небе на лятната нощ... Струва ми се, че това са били мигове, подарени от рая, за да обогатим нашето човешко несъвършенство с повече красота, за да изпълним обезверените си сърца с повече вяра и благодарност.
31 юли 1950 г., София
...И тази твоя любов към изкуството, и тази твоя загриженост и жертва за него, повече отколкото за съдбата и живота на твоята женственост, не е ли именно това, което най-много ме привлича към тебе... За да придобиеш силите от изкуството, трябва да научиш изкуството да живееш едновременно като физическо, духовно и мислещо същество. А това не се постига с лекомислието и бохемщината на днешния артистичен свят, който храни своето вдъхновение с трохите и огризките на един остарял за времето си идеал... И сега, когато над човешкия род се трупат застрашителни облаци, в които проблясват светкавиците на една безумна мисъл за война, къде да съхраня и подслоня своята вяра и надежда за живот, щастие и красота?
...При мене съвсем съвсем притихна - посещенията се прекратиха и аз всяка сутрин с велосипед отивам в Симеоново. Там, при моите селяни, при прясно сурово мляко с житен хляб и след това се изкачвам горе по реката. Лежа на слънце по нагорещените камъни, около мене бликат и текат хубави бистри води, къпя се и по цели часове лежа в унес, забравил тревогите на света, а долу полето - бавно прибиращо своя плод, трепти като огромна сламена шапка в пладнешкия полски зной. Понякога вечер, завръщайки се вкъщи от града, минавам по нашите любими пътеки и алеи на градината, по които оставихме толкова щастливи часове на сърдечно и душевно съгласие...
1 август 1950 г., София
Обична и мила Елизабет!
...Струва ми се, че светът: земята, небето, денят и нощта, всичко, което ме заобикаля, се включва в мен чрез тебе много по-богато, обширно, тържествено, мощно и красиво, а мигът на настоящето, в което ти участваш с душата и сърцето си, не се измерва със стрелките на часовника, защото е самата вечност... В утрото на твоето рождение може би аз съм скитал, зареян по зелени и цветни поляни на пеещ май, с оросени от росата боси нозе, с гърди, вече изпълнени със смътните копнежи по недостижимото и по това, което е самата хубост и любов от живота...
3 септември 1950 г., с. Обзор
...Не ми се спи. От известно време обичам нощта може би защото ти я обичаш. Понякога ми се струва дори, че виждам на раменете ти да трепкат кадифено-тъмните криле на някаква огромна и красива нощна пеперуда, с които тихо и призрачно се носиш в нощта над лунните цветя. И аз, увлечен след нея, тичам в нощта до зори... да уловя красотата и насладата от неуловимото...
Когато се завърна под падащите листа на есенните дървета, ще намеря ли моята Елизабет от чудните летни нощи?
22 септември 1956 г., Созопол
...Лека тъга и примирение, кротост и тишина царуват около мене и в мене в часа, когато крача по розовеещия пясък, по който теменужените сенки от залеза стават все по-дълги и плътни. Вълните една след друга разстилат пред мен своите бели дантели, които мигновено се разкъсват в крайбрежния пясък. Огненият диск на слънцето е вече паднал зад хълмовете, на другия край на морето и последният му лъч гасне върху бялото платно на една далечна лодка на хоризонта. Притварям очи - неуловима хубост за очите, но душата бавно и постепенно закрепва спомена и гради своя свят - света на художника.
10 октомври 1956 г., Созопол
...Загубил съм всякаква представа за дати и календарни дни. В съзнанието ми всичко се е сляло в един общ поток от мигове, изпълнени с много слънце, солена вода и безкрайни гами от синьо, тъмнозелено, сивозелено, розово и златистоохраво... Спомените за неща, които някога са ме привличали с особена сила, съвсем са избледнели и аз с неволна усмивка изпращам далечното шествие на моите увлечения освен единственото, което ми остава - удоволствието да рисувам... Волята ми за живот чрез изкуството е и в мисълта ми за тебе, по-скоро като за една душа, мечтаеща и мамена като мене от скритата хубост на един свят, колкото близък, толкова и далечен, необятен и непостижим...
21 май 1971 г., Женева
...Материален аристократизъм, но не и духовен, царува тук навсякъде. Ядат, пият, разхождат се, богатеят и след това умират, разбира се, пак в големи удобства... Изложбата... ми се струва, че беше само едно забавление за групата... приятели и за нас самите. Ползата е това, че се намира в една сграда в чудно хубава местност до самото Женевско езеро... Предполагам, че розите на ателието са започнали да цъфтят...
26 май 1971 г., Женева
Освен картичката от рилските езера, с която ми пожелаваш хубави неща за рождения ден, още нямам вести от тебе. Може би си получила моите писма, които не са изпълнени с особени възторзи и радостни новини от моето съществувание на художник, решил да завладява света с откровенията на изкуството. Мечтите са едно, а действителността друго. Това винаги съм си го знаел и затова си стоях, където съм се родил. Всъщност на пръв поглед съм добре: прекрасна квартира, хубаво ядене, кола, разходки край Женевското езеро... рисувам си и се затрупах с много хубави рисунки (никому ненужни)... Днес реших да поскитам из женевските улици и да гледам витрини и магазини... Иска ти се да купиш всичко, ала с какво? Направо се чувстваш нищожен и унижен. Най-много може да се реша да купя поне илюстровани картички, да пиша на приятелите... Мисля си постоянно за тебе и за хубавите дни, в които сме били заедно, макар и не богати и облечени като тукашните хора, но пълни с мечти, любов и обич. Сега защо да гоним вятъра. Животът сам по себе си е по-хубав от всичко. Ти знаеш как съм мислил винаги и кое съм поставял на първо място... Провидението поставя човека при какви ли не обстоятелства, за да открие и прецени истинските стойности на живота, който му е даден като най-върховно благо. Останалото са илюзии...
Женева
Мила Елизабет, не се отчайвай и плаши за болестта си... Живея и мисля за твоето добро и желая да успея и направя нещо в името, за което сме се срещнали в този свят. Нека страданията и изпитанията ни сплотят в една душа и познаем висшата цел, за която сме създадени, двамата с тебе сме търсели и борили само за едно: да познаем онази красота, за която Достоевски е казал, че ще спаси света.
Целувам и те прегръщам с всичката си обич и любов!
Винаги твой, Васил
Женева, 1971 г.
...Изведнъж започна да става горещо и въздуха взе да не ми стига. Нали знаеш как съм свикнал да живея до ден-днешен с природата. Освен това ми е мъчно за тебе и за всичко около тебе. Не съм на 18 години и нямам време за губене... Уморих се да гледам чуждо щастие и богатство... В неделя направихме една дълга екскурзия до Алпите. Всичко, което видях, беше наистина изключително красиво и величествено... но съжалявам, че не съм при тебе, по-близо до нашата гора, през която те изпращах сутрин, с катериците и зайците, по-близо до Витоша и Рила и нашето незабравимо море... Вчера посетих музея-галерия Petit Palais (Пети Пале), където видях много хубави работи от Реноар, Утрило, Шагал, Пикасо, Кислинг и други художници от Парижката школа, основната линия е: поезия, деликатност, нежност, благородство на чувството и голяма прецизност на изпълнението, нещо, което липсва на нашите художници...
22 юни 1971 г., Париж
...В Женева, в началото, видях голяма мъка, защото не съм свикнал друг да харчи за мене (освен баща ми), но после, като спечелих и станах господар донякъде на кесията си, ми олекна.
Тук съм по-добре от всякога... През градината на Юри (Става въпрос за известния български пианист Юрий Буков) минава рекичката от съседната мелница, с малък водопад. Намирам се в моето истинско царство. Наоколо чудни гори и поляни, въздух прекрасен. Не ме интересува сега никакъв Париж. Копая царевица, картофи, кося трева...
23 юли 1971 г., Сьоренкур
Не си фантазирайте, че тук лесно се живее... че като дойдеш тук, ще намериш щастието. От това, че съм тук, ни най-малко не съм станал по-щастлив. Напротив, живея понякога с много тежки състояния. Има нещо ненормално в цялата тази човешка гигантомания, от това събиране на милиони хора на едно място, наречено град... всички противоположности и крайности на човешкия живот, отклонил се от естествените пътища на живата природа... В Париж ще видиш из града повече коли, отколкото хора. Въздухът е отровен от газове и човек в тази атмосфера понякога е като риба, извадена от водата.
11 май 1972 г., Сьоренкур
...Почвам да се безпокоя от тази неизвестност. Какво става с тебе и с твоята болест, която миналата година точно по това време те беше хвърлила в такава паника, а не подозирахме истинското положение на майка ти. Знам, че тъгуваш, че не ти е лесно сама, въпреки че ме уверяваш, че има много приятели и близки около тебе, които ти съчувстват и помагат. Има скърби, които никой не може да ни отнеме и сами трябва да си ги износим докрай. В рамките на един кратък земен живот никой не е бил пожален... никой не е останал на върха на илюзорното земно щастие - всяка земна форма е осъдена на разрушение - щастието е извън формите, за които мечтаем...
3 февруари 1973 г., Париж
...Изложбата ми може да се отложи за началото на пролетта, защото трябва да се отпечата хубав каталог с моята биография, рецензии и прочее... Поканен съм специално да участвам в Голямата есенна изложба в Понтоаз, където се откри първата ми изложба. Тези дни ме извика Басан да се запозная с един критик на изкуството, който според него стоял на колене пред космическите ми рисунки, като нещо, невиждано досега... Жалко само, че станах на 64 години.
20 септември 1973 г., Сьоренкур
...След изложбата тук ме чакат още много други задачи... Няма време за бавене. Цял живот съм работил за това, което ми се дава сега като възможност. Сега или никога, аз съм като войник на бойното поле и никаква стъпка назад. По-добре застрелян в гърдите, отколкото в гърба, благодаря, от мижитурско съществувание достатъчно съм се наситил. Считай, че вървиш редом с мене, нищо не си загубила, твоят артистичен дух, който глупаците не можаха да разберат, и твоята душа са наситили със своята същност моето изкуство... За нас животът и идеалите ни не са на еднодневки... Ръкоплясканията и овациите на забавляващата се публика рано или късно заглъхват за всички сценични знаменитости и тежко им, ако те са били всичко за тях.
Всъщност кое е успех?...
В основата на нашата връзка на първо място не са мъжко-женските очарования, а общият ни стремеж към истината, красотата и свободата, като сме избрали заедно изкуството като път към тях. И обичта ни един към друг е запечатана с нашите общи скърби и страдания и по-малко, да не кажа никак, с нашите временни радости и очарования на преходните чувства.
Надявам се, че ще дойдат и по-добри дни, затова пази здравето си... Учи френски език, който, за жалост, и до ден-днешен, за срам, не мога да усвоя, въпреки че имам вече толкова много приятели французи, които са стигнали дотам, че вече искат да учат български език, за да се разберат с мене...
6 октомври 1974 г., Париж
...За добро или зло, съдбата постоянно ни поставя на изпитания. Не искам да страдаш с мисли и грижи по мене.
Наистина миналия месец минах през голямо стъргало. Но сега отново съм на крака. Пострадах от прекалена преумора. По никой начин не искам да страдаш по мене, защото това ме съсипва... Бъди спокойна и здрава заради мене, защото аз живея за тебе и твоите мечти...
Въпреки че живеят на различни места в София, Елка Иванова в Подуене, а Васил Иванов в "Изгрева", те са един до друг в мислите си, сякаш често мечтаят един до друг. Уважавал жената като даденост. И преди нея е имал отношения и приятелства, изживявал е любовни състояния. Но е смятал, че не бива да не встъпва в брак. Съзнава своето състояние, търси начини да управлява духа си, да го укрепва. "А беше роден за съпруг" - споделя Елка Иванова. "Ако има прераждане, балетист ще бъда" - казвал художникът. Много често е при съпругата си в театъра. Преживява много от нейните трудности. Дълго не я допускат до хубави роли, налагат ѝ определени трудности заради произхода ѝ, считан за неприемлив. "Те не могат да ни кажат как да вярваме. Те ни казват, че нищо няма, а това е най-страшното..." - я напътствал Васил. И защо ѝ пречат? В изграждането на театралната ни практика на основата на социалистическия реализъм в София е командирован съветският артист Борис Бабочкин, Чапаев от знаменития филм. Той я сочи като прима, като способна за отговорни солови изпълнения. Марго Фонтейн ѝ подарява своята лява туфла, балетната си обувка, за спомен...
"Не е малко да те обича такъв художник и да те направи в хиляди рисунки - съм записал думите на Елка Иванова. - Аз и на този, и на онзи свят ще ти бъда приятел."
И понеже Васил Иванов си отива, след като е бил в Париж, някои бързат да го обявят за невъзвръщенец, други - го отхвърлят като несъвместим с изкуството у нас, но благодарение на нея, на съпругата му, творчеството му съхранява реалността и легендата за художника. Това творческите среди заслужено оцениха и когато Елка Иванова почина през 2015 г. Ръководството на Съюза на българските художници, една строго професионална организация, издава в нейна памет некролог - нещо, което не е правено за близък на художник...
ПРОФЕСИОНАЛНИ АНАЛИЗИ НА ТВОРЧЕСТВОТО НА ВАСИЛ ИВАНОВ
Въпреки че отделни трудове върху Васил Иванов няма, от статиите и коментарите за неговото творчество може да се съберат важни фрагменти. Проф. д-р Чавдар Попов пише следното:
Васил Иванов се оформя и утвърждава в нашето изкуство в началото на 40-те години. Още в ранните си картини и рисунки той изявява поетичното съзерцание като основна доминанта на пластичния образ. Неговите пейзажи и натюрморти не носят печата на непосредствените импресионистични наблюдения или на едноплановото любопитство от поредния "живописен" мотив или екзотичен детайл. Въпреки че на пръв поглед компонентите са напълно обичайни - изгледи от София и околностите ѝ, ливади, полски пътища, терени, оживени тук-там от някоя непригодена сграда - те съдържат ред особености, които ги избавят от баналните и стереотипни подходи на редица "битови" художници. В света на ранните пейзажи и натюрморти на Васил Иванов витае духът на спокойна и просветлена омиротвореност... Като правило линията на хоризонта, пресичаща почти по средата платното, ясно разделя и обособява земната повърхност от небето, придавайки по този начин панорамен характер на пейзажния мотив. Фронталната композиция при цялото впечатление за външна статичност дава възможност на художника да разгърне и нюансира цялото богатство от колоритни и фактурни средства, посредством които изгражда единен и цялостен образ... Общата атмосфера е изтъкана от сложно структурирани цветови маси и зони на привличане и отблъскване на топли, студени и многобройни "производни" тонове и нюанси. В повечето случаи човешките фигури в картините играят ролята на стафаж, дори и тогава, когато тяхното присъствие в композицията е по-осезаемо, с подчертаването на проблема за единството на човека с природата (Попов 1994).
След като е направил обобщението си какво представляват ранните търсения на художника, проф. Попов прави същото и за рисунките му, които безспорно са важна страна на творческата му индивидуалност:
Тези особености на своята живопис авторът изявява и в рисунките си, главно от 50-те години, в които пейзажните мотиви са развити в серия скици, етюди и по-завършени композиции, в които мекотата на степенувания, финия и разнообразен щрих, "сфуматото" на петното и гъвкавостта на линията вървят ръка за ръка с принципиално избраната непретенциозност на обекта на интерпретацията (Попов 1994).
Проф. Чавдар Попов резюмира творбите на Иванов, чиито принципи са вече на излизане от реалността, трансформация на видимото, като "втори период на художника":
Вторият период в творчеството на Васил Иванов, свързан с 60-те-70-те години, е белязан от търсения и постижения, продиктувани от важни еволюционни изменения в цялостния мироглед на художника и в неговите възгледи за смисъла и значението на пластическите изкуства... "Космическият цикъл" се осъществява общо взето във формата на много своеобразни специфични рисунки, изградени с бяла креда на черен фон. Въпреки импровизационния си и често "артистичния" си характер, те въздействат като пълноценни графични творби поради сериозността на пластичната си проблематика... Тези произведения нямат аналог в българското изкуство... В самия избор на материалите има нещо символично - Васил Иванов идентифицира черната повърхнина на още недокоснатия лист с космическата бездна и безпределна пустота, от чиито недра се заражда образът. Жестът на художника, неговото съприкосновение с хартията и "извайването" на пластическите елементи, се уподобява на акта на Демиурга... Но този акт, чисто творчески по своята същност, няма нищо общо с необоснованото възгордяване и вътрешна драма на модерния художник, творец и продукт на авангарда. При Васил Иванов е различно - инвенцията е по-скоро израз на смирение и удивление пред ритмите и скритите от простото наблюдение закони на мирозданието. В този смисъл неговото "визионерство" не е нито произволно, нито субективно. То произтича от едно по-дълбоко разбиране за единството на космоса и за одухотворението на "костната" материя. Странни, имагинерни форми, издължени, сякаш неземни фигури, сложни ритмични и пространствени съотношения, постигнати с удивително опростени изразни средства... (Попов 1994).
Сложният стремеж да бъде обобщен процесът на творчество у Иванов е обяснен от Димитър Грозданов така:
...изкуството му се дели на два условни периода - първият е пластическият: на живопис, а вторият е концептуалният: на рисунката. Струва ми се, че в това рязко деление на творческата му биография се проектира двойствеността на личност, включваща противопоставяне на постижимо и непостижимо. "Илюзорното земно щастие" той вижда като цвят, изображение, реалност, а "всемирния идеал" търси в черно-бялата условност на рисунката. Съзнанието, че не може да се постигне, нито едното, нито другото, предизвиква скръбните му послания... (Грозданов 2009: 6).
Формулирани като тревожни послания, са тенденциите, които открива и Петър Увалиев:
Светът на Васил Иванов привлича най-вече поради непрестанното присъствие на тази тревога, дори в последните монументални фигури, които напомнят магичните гиганти на Хенри Мур, тези монолити на духа... Но тази духовност има странен източен лъх, чужд на монашеската аскетичност, с която са пропити геометричните композиции на Мондриан и Кандински, отрицания на сетивността. У Васил Иванов сетивата не са отречени, те са одухотворени (Увалиев 2003: 44-50; 2009: 38-39).
Когато разсъждава върху втория период от творчеството на Васил Иванов, изкуствоведът Максимилиян Киров дава следната висока оценка:
За мен по-важно бе друго - че Васил Иванов бе решително изпреварил своите съвременни колеги чрез възможността да представи космоса като автономен свят извън нашите обичайни представи на материята и пространството, много по-адекватно и от опитите на кубистите и футуристите да търсят по околни пътища неговия пластичен еквивалент. А най-новите опити за създаване на "космическа живопис" от художници като Марк Тоби изглеждаха наивни и илюстративно-предметни в сравнение с резултатите, които бе постигнало в тази насока мощното въображение на Васил Иванов (Киров 1994: 2).
Естествено, чрез извлечените дотук фрагменти творчеството на Васил Иванов не може достатъчно да се опознае. Тепърва ще се говори не само за двата периода, но и за онова между тях, за онзи интересен преход, когато натурата постепенно се превръща в синтезиран знак, метафора. Тепърва ще се обърне внимание и на други аспекти от изкуството му: интерпретациите му на фигурата, на портрета, странните рисунки с определено портретна характеристика на Дънов, фигуративните му композиции...
КЛУБОВЕТЕ НА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ФАНТАСТИКАТА ЗА ХУДОЖНИКА
В наложеното незнание за стойността на художника и на забравата на начина му на живот именно българските фантасти направиха първата крачка.
В началото на 1981 г. е образувана секция, която да обедини художниците, които членуват в клубовете на любителите на фантастиката у нас. Наречен е на името на Васил Иванов. Това е първото неформално творческо обединение на български художници. Учудващо бърза реакция към изявите на движението е излъченият коментар на забраненото тогава радио "Свободна Европа". Автор на този коментар е поетът Александър Бурмов.
През 1982 година клубът осъществява първата посмъртна изложба на твореца. Превръщат я в обсъждане и на него идват дори хора от кръга на Иванов, колеги (освен дъновисти, там бяха Елза Гоева, Ирина Михалчева, а по-късно ценни спомени, идеи, мнения дават Борис Димовски, Димитър Аврамов, Николай Майсторов, Атанас Пацев...). След това същата изложба с лекции за твореца тръгва из България: Пловдив, Варна, Девня, Аспарухово, Мадара, Плиска, Преслав, Стежерово... Срещат се с редица от живите творци, които го познаваха и имаха спомени за него - Величко Минеков, Михаил Руев, Георги Павлов, Васил Стоилов, Здравко Александров и много други, а паралелно на тях и други интелектуалци като Кирил Кръстев, Борис Делчев, Александър Миланов, Кольо Николов и Панайот Гелев, Димитър Аврамов, Стефан Продев, Радой Ралин, Юри Буков, Иван Коларов, Владимир Свинтила... Александър Нацев като директор на киното за архивни и филмотечни филми постоянно бе включвал в програмата "Пътуване из плеядите" - филм с рисунки на Васил Иванов и с танцуващата му съпруга, балерината Елка Йосифова.
През 1985 г. представители на клубовете по фантастика се срещат с тогавашния председател на Съюза на художниците в България, н.х. проф. Светлин Русев, и той приема да се направи изложба на Васил Иванов в галерията на ул. "Шипка" 6. Бих искал да припомня, че през цялото време на изложбата идваха квартети от най-добрите инструменталисти на страната, обикновено свързани с дъновистите и техните кръгове, и свиреха безплатно в залата.
В клубовете по фантастика членуват писатели, журналисти, философи, творци. Те водят широка кореспонденция със световноизвестни автори в областта. Не винаги у нас тази форма на изкуството е била толерирана. И се е налагало да се търсят широки, дори случайни форми за документирането ѝ. Александър Карапанчев, писател, например интервюира изкуствоведа Кирил Кръстев в малкото списание "Една седмица в София": "Ще подчертая, че това изкуство - единствената българска школа "Кос-арт бюлгар", е създадено далеч преди космонавтските полети. То обхваща праисторическите ни космогонични образи и знаци, илюстрациите на Николай Павлович към космическите атласи на д-р Петър Берон, серията картини "Човекът и космосът" от Жорж Папазов, великолепните графики на Васил Иванов, рисунките на Илия Бешков към "Астрономия за народа" от Георги Томалевски, звездната и галактична живопис на Илия Пейков, живеещ в Рим, и работите на финия абстрактен космогонист Христо Симеонов. Нашето космично изкуство не е илюстративно или утопично, то е творчески проникновено. Като школа бе провъзгласено от мен още през 1967 година в Париж, пред група изкуствоведи в дома на кинодееца Никола Велев" - казва там Кръстев.22
В редица водещи издания, в специализираните издания на клубовете по фантастика, или в издателствата, основани от членове на движението, името и творчеството на Васил Иванов е добило широко значение, застъпено е ефектно и пространно (Николов 1986а, 1986б, 1986в, 1986г, 1988, Nickolov 1990)23.
ВАСИЛ ИВАНОВ - ЕДИН ОТ ПРОТОТИПИТЕ В "ЯЗОВЕЦЪТ" НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ
В своята книга "Дневник с продължение" Надежда Станева пише следното за Емилиян Станев:
През същата пролет (става дума за 1950 г. - б.м., К.Н.) напусна редакцията на "Литературен фронт"... Конфликтите зачестиха, докато един ден кипна, прибра си багажа и напусна редакцията.
Багажът му всъщност се състоеше от няколко рисунки на Васил Иванов, които красяха стените на кабинета му." (Станева 1979: 146).
Години по-късно сам имах възможност да разговарям с г-жа Станева за вероятните прототипи на героя от повестта "Язовецът" Тасо. Художник, който работи в мълчание и неизвестност, а в същото време друг представя неговите творби на Запад и печели много. Тасо рисува слънцето - никой у нас не рисува слънцето освен Васил Иванов.
Тя ми отговори, че забележителният характер на Васил Иванов е правел силно впечатление на Емилиян Станев и той е преплел основни негови характеристики в героя си. Двамата - писател и художник - са били близки и са имали сходни черти, които не само в образа на Тасо от "Язовецът" можем да открием. Но и при образа на Кольо Рачиков от романа "Иван Кондарев". "Кольо Рачиков предпочиташе анархистите (понеже беше върл индивидуалист, той смяташе себе си необвързан с никого), но и те не го задоволяваха напълно поради "наивността, тероризма и лекомислието си" (Станев 1958). Рачиков, препредаващ характеристики от същността на младия Емилиян, но и аналогични или подобни при младия Васил, израства "в скуката на едно малко градче, едно от безбройните провинциални градчета, пръснати край Балкана" (Станев 1958), и представлява "един младеж, който бе вкусил от всички идейни изкушения на своето време, който жадно бе посягал към всички силни интелектуални напитки на епохата си, правеше първите си литературни опити с дързост и вироглаво желание на всяка цена да стане писател, ...който знаеше наизуст Хайне..." (Станев 1958).
БЕЛЕЖКИ
1. Изказване от документалния филм за художника "Картини от една изложба", реж. Дочо Боджаков, опер. Иван Варимезов. [обратно]
2. Има спомени за това, че дъновистите поставяли общи маси и всеки носел по нещо, което делял с останалите. Васил Иванов отивал с колелото си до една фурна и осигурявал хляба. Това художникът прави десетилетия, всеки обед когато е в "Изгрева". [обратно]
3. По спомени на Никола Пенчев. [обратно]
4. По спомени на Елка Иванова, съпруга на художника (Из моите записки от 1985 г.). [обратно]
5. Изказване от документалния филм за художника "Картини от една изложба", реж. Дочо Боджаков, опер. Иван Варимезов. [обратно]
6. Тази прекрасна творба на Ненко Балкански се намира в колекцията на Софийската градска художествена галерия. [обратно]
7. Текстът е от превода на Надя Колин (Ludwig 1958) за българското издание от 1991 г. Васил Иванов е имал книгата на Лудвиг на немски и макар да не знае езика, изпитвал респект към този автор. След 1942 г., когато Лудвиг добива популярност у нас, художникът си набавя всичките му книги като тези за Наполеон, Талейран, Моцарт, Пушкин, Достоевски... [обратно]
8. По спомени на Никола Пенчев. [обратно]
9. XIX Обща художествена изложба на Съюза на художниците в България с участието на Синдиката на румънските художници. София, 1945 г. [обратно]
10. Този текст бе четен на вечер, посветена на художника, в софийския клуб на любителите на фантастиката в посочената година и след това, разделен на фрагменти, се появи на различни места като в. "Антени" и сп. "Лада", "Криле", "ФЕП". [обратно]
11. Уводни думи от Йосиф Йосифов. Той е баща на художничката Мара Йосифова - работила предимно в областта на приложното и декоративно изкуство, която има свой голям принос в развитието на художествения текстил в България. [обратно]
12. Архив на Диана Везенкова, племенница на художника. С огромна благодарност за предоставеното копие. [обратно]
13. Книгата "Астрономия и религия" (1962) е дело на проф. дфн Марин Калинков (07.06.1935, Сливен - 02.11.2005, София), който добива световна известност с изследванията си в областта на извънгалактичната астрономия и космология: откривател е на "свръхкупове" от галактики и съавтор на един от най-големите каталози на свръхкупове с повече от 900 обекта. Тези обекти сега се означават като "КК" и са цитирани стотици пъти. [обратно]
14. Тази ценна кореспонденция ни бе предоставена от галерия "Кавалет", за което ѝ дължим благодарност. [обратно]
15. Подробности за Норберт Рандов и българското изобразително изкуство, включително и за Васил Иванов, ще се намерят в подготвяното издание на спомени за него, съставяни от Марияна Фъркова. [обратно]
16. Изказване от документалния филм за художника "Картини от една изложба", реж. Дочо Боджаков, опер. Иван Варимезов. [обратно]
17. Иза Гаршон-Перец за Васил Иванов. Спомените ѝ записва Евгения Минкова (Гаршон-Перец 1994: 5). [обратно]
18. Изказване от документалния филм за художника "Картини от една изложба", реж. Дочо Боджаков, опер. Иван Варимезов. [обратно]
19. Тези части - тук и по-долу - от дневника на Борис Делчев са непубликувани до този момент. Поместваме ги благодарение на Марияна Фъркова, която ни ги предостави, и със съгласието на наследниците Станимир Делчев и Елена Делчева-Скот. [обратно]
20. Такова, за съжаление, ту забранително, ту откривателско отношение към модерното изкуство е в психологията на времето. Йонка Коцева, художествен критик и дълги години един от ръководителите на радиото, показва абстрактните рисунки на Васил Иванов в изложба в БНР. Веднага след като забраняват неговата изложба. Игри на либералност или съпричастност?... Все пак Васил и Елка Иванови са били много благодарни за това, което е направила. [обратно]
21. Карикатуристът Панайот Гелев ми бе преразказал едно тяхно посещение при Васил Иванов, което направили съвместно с писателя Кольо Николов. Записал съм по памет споделеното веднага. Това бе в началото на 80-те години. Миналата година, 2018, имах възможност да си кореспондирам с Кольо Николов, и той препотвърди случилото се, независимо миналото време: "аз например писах във вестник "Народна младеж" най-вече за рисунките с креда, дано не греша, но нямах никаква представа с колко велик човек съм се срещнал тогава; Гелето, като художник, знаеше". И нещо друго - Николов бе имал близки контакти с Рей Бредбъри: "Жалко, че нямах тези рисунки да ги покажа на Рей Бредбъри. Но той беше любознателен човек и не може да не е виждал негови картини." [обратно]
22. Архив Александър Карапанчев. Предоставено ни от автора. [обратно]
23. Последното издание (Nickolov 1990) предизвика интереса на самия Артър Кларк и той го предложи за престижната награда "Eurocon" с мнение, че се е срещнал с образци на фантастиката и приветства ролята на славянската фантастика в частност. [обратно]
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Айнщайн 2016: Айнщайн, Алберт. Мисли на Айнщайн за живота и света. Прев. Даниел Троев. // Daniel Troev, 2016 <http://www.danieltroev.com/2015/04/%d0%b2%d1%8a%d0%b7%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d0%b9%d0%bd%d1%89%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d0%b7%d0%b0-%d1%81%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%b0.html> (24.06.2019).
Ангелова 1984: Ангелова, Иванка. Живея за твоите мечти. // Лада, 1984, бр. 5.
Буков 1994: Буков, Юри. Ще дойде и това време. // Свободна книга. Специален брой, посветен на Васил Иванов (София: Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства). Год. V, бр. 7-8, 1994.
Гаршон-Перец 1994: Гаршон-Перец, Иза. За Васил Иванов. Спомените ѝ записва Евгения Минкова. // Свободна книга. Специален брой, посветен на Васил Иванов (София: Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства). Год. V, бр. 7-8, 1994.
Грозданов 2009: Грозданов, Димитър. [Предговор]. // Васил Иванов. Каталог на СБХ, Министерство на културата. София: Общество Бялото братство, 2009.
Иванов 1946: Иванов, Васил. Каталог от изложбата му в галерия "Форум". Уводни думи от Йосиф Йосифов. София: Графия, 1946.
Иванов 2009: Иванов, Васил. Каталог. СБХ, Министерство на културата. София: Общество Бялото братство, 2009.
Илиев 2016: Илиев, Красимир. Форми на съпротива. София: Софийска градска художествена галерия, 2016.
Йосифов 1946: Йосифов, Йосив. Уводни думи. // Иванов, Васил. Каталог от изложбата му в галерия "Форум". София: Графия, 1946.
Калинков 1962: Калинков, Марин. Астрономия и религия. София: Народна просвета, 1962.
Квичинска 1994: Квичинска, З. [Рецензия]. // Свободна книга. Специален брой, посветен на Васил Иванов (София: Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства). Год. V, бр. 7-8, 1994.
Киров 1994: Киров, Максимилиян. [Рецензия]. // Свободна книга. Специален брой, посветен на Васил Иванов (София: Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства). Год. V, бр. 7-8, 1994.
Мавродинов 1947: Мавродинов, Никола. Новата българска живопис: История на българското изкуство от епохата на Паисия до Освобождението и на българската живопис от Освобождението до наши дни. София: Българска книга, 1947.
Николов 1986а: Николов, Калин. Движение и светлина (Изкуството на Васил Иванов и тайните на неговия Космос. Бялото озарение на кредата. Майстор на пеещата рисунка. Местожителство - световните музеи). // Антени, 22.01.1986.
Николов 1986б: Николов, Калин. Импулсирано от природата. Статия за миниатюрните рисунки на Васил Иванов. // София, 1986, бр. 7.
Николов 1986в: Николов, Калин. Рисувам със светлина. Статия за космическия цикъл на Васил Иванов с добавена обширна публикация на писма до неговата съпруга, балерината Елка Иванова, съставена от журналистката Иванка Ангелова. // Лада, 1986, бр. 5.
Николов 1986г: Николов, Калин. Рисувам със светлина. Статия за космическия цикъл на Васил Иванов. // Криле, 1986, бр. 11.
Николов 1988: Николов, Калин. Васил Иванов. Светлина, движение, космос. // ФЕП (Издание на в. "Народна младеж"). София, бр. 1-2, 1988.
Николов 2015: Николов, Калин. Творчество на един свободен човек. Сто години от рождението на великия художник Васил Иванов. // Алманах ФантАstika, 2015 <https://bit.ly/2m0rryn> (25.06.2019).
Пампулов 2007: Пампулов, Димитър. Димитър Казаков-Нерон отблизо. // Съвременни български автори. София: Труд, 2007.
Пивоцки 1994: Пивоцки, Ксавери. [Рецензия]. // Свободна книга. Специален брой, посветен на Васил Иванов (София: Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства). Год. V, бр. 7-8, 1994.
Попов 1994: Попов, Чавдар. Пластичният свят на Васил Иванов. // Свободна книга. Специален брой, посветен на Васил Иванов (София: Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства). Год. V, бр. 7-8, 1994.
Свинтила 1978: Свинтила, Владимир. Художник на космоса. // Съвременник, 1978, бр. 2, с. 514-518.
Станев 1958: Станев, Емилиян. Иван Кондарев. София: Български писател, 1958.
Станева 1979: Станева, Надежда. Дневник с продължение. София: Профиздат, 1979.
Стоянов 1994: Стоянов, Теньо. Когато рисувам, чувам музика. // Свободна книга. Специален брой, посветен на Васил Иванов (София: Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства). Год. V, бр. 7-8, 1994.
Увалиев 2003: Увалиев, Петър. Беседи за български художници. София: Анубис, 2003, с. 44-50.
Увалиев 2009: Иванов, Васил. Каталог. СБХ, Министерство на културата. София: Общество Бялото братство, 2009.
Чудомир 2004: Чудомир. Дневник (1947-1967). Варна: LiterNet, 2004 <https://liternet.bg/publish2/chudomir/dnevnik/index.html> (24.06.2019).
Юисман 1949: Юисман, Жорж. Изложба на младото френско изкуство. // Каталог изложба "Съвременна френска живопис", 1949.
Hermanns 2013: Hermanns, William. Einstein and the Poet: In Search of the Cosmic Man. MA: Branden Books, 2013.
Ivanoff 1974: Ivanoff, Wasssil. Galerie Hexagramme. Catalogue. Paris, 1974.
Ludwig 1923: Ludwig, Emil. Rembrandts Schicksal. Berlin: Rowohlt, 1923.
Ludwig 1958: Ludwig, Emil. Michelangelo and Rembrandt (1930). New York: Ace Books, 1958.
Nickolov 1990: Nickolov, Kalin. Bulgarian Scientce-fiction Artists. // Orphia, 1990, № 1.
Saloanele 1945: Saloanele Oficiale. Pictură şi sculptură. Ministerul artelor. Bucureşti, 1945.
Schapiro 1978: Schapiro, Meyer. Modern Art: 19th and 20th Centuries. New York: G. Braziller, 1978.
Spencer 1933: Spencer, Herbert. The Herbert Spencer Lecture. 10 June 1933. Oxford, 1933.
ПРИЛОЖЕНИЕ
Биографични данни:
1909 - Роден в София на 7 май.
1937 - Участва в 12. Oбща художествена изложба на Съюза на дружествата на българските художници.
1939 - Завършва Художествена академия, специалност "Живопис", при проф. Никола Ганушев. Участва в общите художествени изложби като член на Дружеството на новите художници.
1946 - Първа самостоятелна изложба. София, галерия "Форум".
1950 - Сключва брак с балерината Елка Йосифова.
Самостоятелни изложби през 1955, 1956, 1957, 1958, 1961, 1965, 1966 и 1967 г. в София. Подготвяната му изложба през 1964 г., малко преди откриването ѝ, е забранена и обявена за закрита.
1958 - Изложба в Будапеща.
1957, 1966 - Изложби във Варшава.
1962, 1968 - Изложби в Лондон.
1968-1971 - Изложби в различни градове в Полша.
1971 - Изложба в Женева, Galerie du Soleil.
1971-1974 - Престой в Париж по покана на пианиста Юри Буков, при когото живее.
1972, 1974 - Изложби във Франция - Hall de la Prfecture (Серже Понтен), Galerie Transposition (Париж) Galerie Piera (Ньой сюр Сен), Galerie Look и Galerie Hexagramme (Париж).
Освен в горепосочените градове изложби на Васил Иванов са организирани в Бейрут, Будапеща, Източен и Западен Берлин, Краков, Лайпциг, Мелбърн, Ньой, Сидни и др.
1975 - Почива в София на 4 април.
Посмъртно състояли се изложби на художника
1986 - в СБХ на "Шипка" 6, София (21 януари) - в експозицията са показани живопис и рисунки - организатори са СБХ и Комитет за култура.
1994 - в галерия "Витоша" и галерия "Александър", София - творби от частни колекции.
2006 - Galerie Martin-Blasselle (Ница).
2009 - 100 години от рождението на художника - галерия "Лоранъ" (София) - творби от частни колекции - куратори Мария Колушева и Лаврен Петров.
2009 - изложба "Скитникът между звездите" (17.11.-12.12.2009), (по идея на Камен Костов) - посветена на 100-годишнината от рождението на художника - СБХ "Шипка" 6, етаж 2, организирана от СБХ с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Общество Бяло Братство - куратор Любен Генов. Издаден е каталог.
© Калин Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2019, № 10 (239)