Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЮРРЕАЛИСТИ СРЕЩУ СТАЛИН*

Калин Николов

web

За начало - един цитат, чийто източник би затруднил и най-вещите познавачи на недалечната история на изобразителното ни изкуство: “Ректорът на Академията на изкуствата в София Крум Кюлявков публикува в декемврийския номер на “Културна хроника от България” статия, в която казва следното: „Недостигът на кадри позволи на формалистическите течения да се просмучат във всички видове на изкуствата, като диктуват и наричат за изкуство всичко, което е халюцинация на художниците-психопати... Съветските художници, ръководени от надеждния компас на Централния Комитет на Комунистическата партия, обърнаха гръб на това извращение, наречено модернизъм, и благодарение на здравата марксистко-ленинска критика, му нанесоха съкрушителен удар... Съветското изкуство е така необходимо на българските художници, както слънцето на всяко едно цвете.“

Това позоваване на Кюлявков откриваме на любопитно и неочаквано място. Думите му са впечатлили един от най-значимите строители на световната модерна култура, създателя на движението на сюрреалистите и автор на манифеста, с който те прокламират оригиналната си същност - Андре Бретон. Бретон използва прочетеното в пропагандния бюлетин на българското Външно министерство през 1952 г., когато пише статията си „ЗАЩО КРИЯТ ОТ НАС СЪВРЕМЕННАТА РУСКА ЖИВОПИС?“ (Andre Breton ´La cle des champs. Xo. 7691, P., 1967. Pp. 316-324).

Бретон вече е демонстрирал удивление от това, което съветската естетическа догма изисква от писателите, художниците, музикантите. Той е посещавал Москва, видял е с очите си на кои по-точно стойности набляга сталинизмът, но след Втората световна война, идеологическите клишета на социалистическата култура се прехвърлят вече и върху държавите от Източния блок. В спомените му изниква наивността, с която той, Арагон и Елюар, а по-късно и Тристан Цара, Садул, Марсенак смятат, че грубата идеологичност и отричането на художническата индивидуалност са нещо, което лесно ще бъде преболедувано...

Фактически зловещият факт е в безогледното сталинистко прочистване на традициите; всяка една страна от новите “демокрации” е принудена да се откаже от тях, за да тръгне след своя нов сателит. И ако това покорство е процес на пасивна съпротива или пълно подчинение, то съветската естетика отхвърля като излишен или формален процес цялата борба на голямото европейско изкуство от реализма на Курбе, през импресионизма и Сезан, до новите форми и течения. Най-потресаващото е, не просто отричането, а налагането на клинични и медицински термини върху забележителни и потресаващи творчески биографии. Вестник “Правда” напр. нарича Сезан, Ван Гог, Пикасо луди, хора с деформирана психика, безумци с хулигански нагон (Бретон цитира това наравно с Кюлявковите думи)... Ако съветската идеология е широко готова да наложи догмите си в рамките на собствената си култура, това е преди всичко проблем за самата нея и съвестите на руските творци. Но сталинизмът се готви да изнася казармената си „естетика” и сред онези държави, които тепърва се развиват в пътя на „новия ред”. Отгоре на всичко, разчита се на хора, които охотно ще пропагандират точно този естетически модел като единствено правилен, ценностен и добър. Подобно българина Кюлявков...

Невъзможно е Андре Бретон да е знаел повече за Крум Кюлявков от прочетеното в пропагандния бюлетин на тогавашното ни Министерство на външните работи. Фактически дори сред българската културна общност едва ли толкова много хора имат представа какво точно е правил той, ОФ-художника и писателя Кюлявков - карикатури, поезия, театър, преводи или нещо подобно. Знае се, че е бил дълго време в емиграция в СССР, че тайно се е завърнал у нас и е живял в нелегалност със задачата да „наблюдава”, т.е. шпионира, доносничи, средите на интелигенцията и да ги „печели” за каузата на ОФ. Казват, че в квартирата му на ул. “Перник” 10 е взето и решението за деветосептемврийския преврат. Пиесите му са поставени веднага след септември 1944 г., с акцента, че чрез тях родното слово измивало срама от продължителната си „идейна обърканост”. Но още на първите писателски форуми под опеката на ОФ тяхната плакатност и шаблонност се оправдават с лишенията, които Кюлявков уж бил търпял и преследванията от „фашистката власт”. Фактически това е абсолютно невярно - в емиграция във Виена и после в Москва писателят дълги години работи в съветски художествени издания... Неговите „живописни” (докато следва във Виена) и по-късно редакторски занимания под надзора на НКВД са прикритие на доносническата му дейност. Когато се завръща в България, е един от основните свидетели на т.нар. „народен съд” по дело № 6 срещу интелектуалците - 101 писатели, художници, журналисти, сред които и вече мъртвите Райко Алексиев, Йордан Бадев, Данаил Крапчев. Не само това: Кюлявков привлича Николай Райнов за свидетел срещу Бадев.

Бретон, подобно повечето френски модерни леви интелектуалци, е ориентиран, но европейски познавач на Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки, с когото се е познавал добре лично. Той вижда, че сталинистките режими не са годни да асимилират дори това, което манифестират за свое верую. И органически не понасят всяка свобода и индивидуалност в изкуството. За Бретон това е един от големите парадокси - сталинизмът се определя за наследник на възгледите на философите от Интернационала, но извършва корекция над всичко от тях, което се отнася до личността. Според него социалистическият реализъм съдържа рецепти, а не принципи... И Бретон за пореден път твърдо се противопоставя в публикациите си на подобна естетическа доктрина:

„Необходимостта да се възвърне властта на сюжета в живопистта - пише той - се намира в пълно противоречие с историческите условия на нейното развитие в продължение на век и естествено води към смехотворни последствия: за сюжет се избира само най-плоското и най-евтиното, ако не и най-гнусливото НЕЗНАЧИТЕЛНО ПРОИЗШЕСТВИЕ (anecdote)... От списъка на препоръчаните сред художниците от министъра на унгарската култура теми ще се ограничим със следните: герои на труда седят в театрална ложа, първият трактор идва на село, жена-милиционер пресича с група деца улицата, общ вид на залата по време на процеса срещу Райк, подготовка за юбилейното честване годишнината на Сталин, митничари задържат на границата чуждестранен агент.“ В резултат на подобни норми се организира истински терор над свободомислието.”

По-нататък в статията си „Защо крият от нас съвременната руска живопис?” Бретон продължава: „На 24 май 1949 година директорът на Третяковската галерия в Москва, Замошкин, в словото си, с което открива будапещенския Салон, обявява, че:

Сезанизмът трябва да бъде осъден

Матис не умее да рисува

Пикасо е един разложенец

Всеки художник, не черпещ своя пример от съветското изкуство се явява враг на социализма. Тези мисли се потвърждават и от позицията на в. “Правда” по повод на Есенния салон в Париж: Зелените жени, които е изложил Андре Маршан, изразяват моралното и физическо разложение на френската жена.“

Бретон е измежду онези големи творци на световната култура, които преодоляват капаните на сталинската пропаганда и не се поддават на огромната заблуда, че революцията може да бъде една активна социална реалност от хуманно разширяващи се обществени компоненти. За огромно съжаление - най-вече на жертвите - подобни на него са много малко европейски и световни имена. И не е случайно, че в една страна като Съветския съюз, в която книгопечатането бе с мащабите на самата представа за огромния руски дух, няколко текста от Андре Бретон бяха публикувани за пръв път едва през 1989 г. Мотивите са определено политически. Поетът-сюрреалист е абсолютно непримирим с онези членове на комунистическата партия във Франция (неин член между 1927 и 1933 е той, когато е изключен), които се примиряват със Сталиновата диктатура и зловещите фалшификации, наречени „съдебни процеси”. Но отгласът на тези процеси срещу опонентите и конкурентите на полуграмотния диктатор е само върха на айсберга в очите на Бретон. Неговите разсъждения върху трагичния край на Маяковски са едни от първите в света, в които е имало разбиране за последствията от пропагандиране на революцията и революционния идеал. Бретон пророчески известява опасността от реалната възможност изкуството да стане една от най-големите жертви на социалистическата революция.

Публикацията на Бретон, в която неслучайно попада и името на Кюлявков, е подложена на продължителна критика от Арагон и неговия вестник “Летр франсез”. Дванадесет статии в защита на съветската култура и отделни съветски художници издават познат демагогски похват - сервилността на различните художници да се прикрие с вярването в „светлото бъдеще”. Там между другото Арагон оправдава най-сервилната сталиниада, родена изпод четката на Александър Герасимов. Същият Герасимов е бил показан на българските художници и дори им гостува. Но те, за раздразнение на ЦК и Кюлявков, му отправят критики - Илия Петров го упреква за многото черна и сива боя, която умъртвява живописта му, а Александър Жендов дори не си прави труда да го посрещне.

Всъщност, колкото и следдеветосептемврийска България да се е самоизолирала от процесите в модерното изкуство на ХХ век, един българин вече потвърждава разрива между сюрреалистите и консервативния съветски модел. По време на своя двегодишен престой в родината (1935-36 г.), Жорж Папазов е описал неочакваните удари и подигравки, които изживява Андре Бретон в Москва. Папазов нескрито е доволен - той не приема манифеста на Бретон, защото му се струвало, че така му биват натрапвани политически възгледи. На малкото си български ценители българинът от Париж, роден в Ямбол, бърза да обясни: ”Не съм с тях (сюрреалистите от ядрото на Бретон - б.а.), не защото съм против комунизма, а защото смятам, че изкуството не може да изхожда от социални принципи”.

Въпреки теоретическата първичност и словесна необработеност, същността на Папазовите статии, чрез които художникът иска да покаже културните пластове в самия извор на модернизма, е силна и много правдива. Особено важно е неговите местни опоненти - явно художникът се усеща защо трябва да го направи - да видят как изглежда през неговите очи „революционното изкуство”: ...“Изкуство, сътворено в унисон с импулса и живота на народните маси, не е изкуство” - твърди гръмко художникът и тези думи служат като заглавие на една негова публикация в левия вестник “ЛИК”.

Папазов не е обременен с някакви идеологически диоптри и добре е разбрал, че модернистичната тенденция в Съветска Русия скоро ще бъде задушена, брои последните си предсмъртни дни. Защото „паралелно с новото политическо състояние водителите дават на руския артист обекти за реализиране“. Тоест върхушката притежава средствата, с които изкуството може да съществува, а художниците да са художници. “Отнемайки им свободата да се бунтуват, те им отнемат и свободата да се проявяват, продължава Папазов. - И днес, откогато имаме предвид резултата, получен от руската живопис, нам ще стане ясно защо той е незначителен. Впрочем причината за това е, че градителите на нова Русия предлагат на руския художник да утвърди и реализира техния идеал. Забравяйки, че художникът не е генерал, нито пълководец, те му поверяват крепости без средства за защита.” ФАНТАСТИЧНИ ДУМИ. В тях няма нито ярост, нито насмешка. Един артист съжалява, че творческият акт е подчинен на някаква доктрина до степен да сътворява заради нея паравани от друга, лъжлива действителност. „Въпреки всичко обаче Русия дава своята дан. В лицето на своите непризнати художници Шагал, Кандински, Архипенко и пр. Те ще намерят оправдание за творческия идеал. Нещо повече. Поменатите художници ще станат най-типичните представители на днешната епоха.“

За жалост, споменатите имена все още не са били такива изобщо...

Но сред българските творци в сферата на пластичните изкуства защитата на европейските стилови принципи е обичана и възприета до онзи момент, макар и чрез едни много по-укротени форми. Точно затова на тях им трябва твърдата ръка на Кюлявков. Жендов не е оправдал партийното доверие, с което е считал авторитета си за непоклатим. В Художествената академия по онова време има достатъчно стари кадри с несходни на класовия подход принципи.

Реформите в Академията са очаквани. За ректор е наложен Крум Кюлявков, който скоро ще стане един от идейните екзекутори на Жендов. Въведен е план за тематичното изграждане на дипломните работи. Изгонен е Кирил Цонев (който нарича картините на Папазов мощни и силни “като най-чист природен кристал”) и няколко други преподаватели. Поставят звънци в коридорите, които да фиксират времето на учебния процес, а когато идва съветски гост постилат червени пътеки по стълбите... Въвеждат надзирателския отдел “Кадри”, поверен на Елена Велчева на отчет към МВР. Неният съпруг също работи в това ведомство, майор. Понеже нямат доверие в досегашните партийни членове, е постановено партийното секретарство да се повери на студенти, които по-късно ще израснат до важни постове...

 


* Из книгата “Неосъщественият музей”, подготвена за печат от Калин Николов по идея, съпричастие, събиране на материала и кореспонденция с научните институции на Радой Ралин. [обратно]

 

 

© Калин Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2006, № 4 (77)