Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСЛЕДНИ СЪНИЩА

Калин Николов

web

“Защо ти е тази най-чиста свобода? За да мислиш
без натиск отвън.”
(из записките на А. Пацев, 28.08.1998 г.)

“Боравиш само с най-горния слой от повърхността
на платното, а трябва да изразиш толкова пластове
в дълбочина от мисли...” (07.09.1998 г.)

От 1 септември (откриването обаче ще се извърши на 7-ми) в галерия “Шипка” ще бъде подредена изложба с избрани творби на художника Атанас Пацев (1921-1999). “Животът ми протече до печатарската техника и между регалите с метранпажните матрици, в процес на книгопроизводство и отпечатване на плакати. Това беше, ако не черна, поне една второстепенна дейност. Никога и за ден не съм бил началник над друг човек...” Подобно биографично обобщение Пацев ми е споделил през лятото на 1990 г. Думите му не бива да се разбират като самосъжаление, а обратно. Те са формата на една постигната от художника нравственост - да премине през живота подобно на съзнаващ съществуването си човек сред другите хора. Свободен винаги и неограничаващ никога чуждата свобода. Разсъждаващ и приемащ правото на другите да намират своята индивидуалност.

Защо това негово решение изглежда твърдо съзряло още в най-крехката му младост? Защото Атанас Пацев е свързан с идеалите на антифашисткото движение, художникът излиза партизанин (един от най-младите в тогавашната българска съпротива) и като такъв дочаква 9-ти септември 1944 г. И когато към участниците в различните форми на това съпротивително участие се приема практиката на привилегии, Пацев се разграничава от тях веднага, завинаги и категорично.

Според Вирджиния Улф съществува възможността в личността на всеки велик руски писател да се разпознаят чертите на определен светец. А нима няколкото големи български художници не са пък оформени философи, обсебени с най-тежките въпроси - обикновено онези без окончателен отговор? В нашия най-последен разговор (лятото на 1999 г.) Атанас Пацев ми е споделил, че “докато Илия Петров и Дечко Узунов са полезни за нашето изкуство с вноса на една европейска академическа виртуозност, то онези велики български творци, чиито картини напомнят слизането сред Ада са Златю Бояджиев, Стоян Венев, Владимир Димитров-Майстора, Кирил Петров.” Казаното е и целта на неговия естетически феномен - да нарисува човека като част от Миналото и Бъдещето, от Ада до Рая, от раждането до смъртта, от небитието и след...

В бележките му (писани на 04.09.1998 г.) има кратко въображаемо интервю:

Журналист (Ж): Кога успя да станеш художник?

Художник (Х): Не съм успял, защото не съм умрял.

................................................................

Ж: Какво е художникът?

Х: Процес.

Ж: Какъв процес?

Х: Много дълъг.

Ж: От раждането ли започва?

Х: Много преди раждането.

Ж: Кога?

Ж: Това може да се каже, когато открият способи за връщане назад във времето... Художникът се развива за да достигне раждането си.

Неосъщественият разговор е с корени в действителното. Самият Атанас е внук на истински иконописец, а баща му, Васил Пацев, оперен певец и превъзходно рисуващ. Следователно генът е строил художническия първообраз, а младият Пацев е добавил съществените акценти на ярката си индивидуалност сред реалността на ежедневието. Може би една от най-видимите точки за това е била Академията. Там той постъпва направо с дрехите си от отряда - труфеен немски шинел с откъснати пагони. Казват дори, че отначало ходел на занятията и със шмайзера си. Но вместо страх към него започват да изпитват респект и удивление - младежът показва дръзко свободомислие. Например: няколко пролетарски орли издебват набедения като проводник на буржоазната култура професор Никола Ганушев да остане за момент сам в ателието на своя курс и заковават вратата с огромни пирони. Затвор за назадничавото салонно изкуство! Пацев дочува събитието, отива светкавично и разбива вратата. После сяда пред своя етюд и само казва: “Някакви там били заковали професора...” (записал съм го от художника Лазар Коцев, август 2001 г.). “Още когато тръгнаха с Пенка (съпругата на А. Пацев), тя понякога идваше в Академията и отваряше леко вратата на ателието ни, за да го види как рисува. А ние примирахме от надежда да получим през живота си подобна любов като на тия двама невиждано красиви хора, любов - каквато се случва само веднъж на хиляда години... (записано от художника Слави Митев, септември 2001 г.). “Влюбването е оживеното творчество на най-плътните ценности” (написал го е на 27.08.1998 г., точно година преди смъртта си). И така, докато състудентите му пишат лозунги, че бъдещият социалистически творец се очаква да съедини в едно Леонардо и Микеланджело, а след това и да ги подари на миналото, Пацев предпочита да слуша класическа музика на най-горния балкон на Народния театър (когато още операта не е построена) или в зала “България”. Интересите му се разширяват - философия, психология, история, литература, анализ на творческия процес...

Разбира се, че младежът също има илюзии или изпитва влияния в началото на пътя си. Дори се пристрастява към моливите (съветско производство) при работата си над своите първи етюди и настоява другите да го последват (състудентите му твърдят, че той ги прилага първи). Дотогава най-използваните материали за рисуване са немските креди и въглени, дори обикновена липова пръчица с обгорен връх. Но карандашът му звучи сякаш по-прогресивно новаторски! Подобни ветрове преминават бързо. “Учението е процесът, в който (художникът, човекът - б.а.) не само трупа знания, но в който той осъзнава своите онаследени дадености... Човекът трябва да достигне до своите предци и чак тогава да прави опити да ги задмине.” (написал го е на 28.09.1998 г.). Макар цитираната мисъл да е от самия край на живота му - оставало му е точно година, Атанас Пацев още в 50-те години открива силата на въображението и я свързва с традицията на средновековната ни куртурна хроника. В естетическите му идеи се оформя значението на църковната ни стенопис, вглъбената образност на византийската художествена школа, лаконичната й изразност, но и потресаващата драматичност на иконописта изобщо... И понеже Атанас Пацев бе ярък и оригинален мислител - той смяташе например един от великолепните пейзажи на импресиониста Никола Петров - този от центъра на столицата ни със “Св. София” - за най-кристалното ехо от византийските образци на съвършена цветова, почти мозаечна декоративност.

Още в края на 50-те години, Атанас Пацев стига до мисълта, че картината е израз на познание, в нея съзнанието и несъзнателното намират среща и противодействие, че тя е нещо като ядрен синтез или революционен процес - творбата трябва да бъде отражение на обновяващите се форма и идея, на противоречията или единението между материята и духа. “Изкуството е поемане на рискове. Рискове от всички възможни мащаби, включително духовна, социална и физиологическа смърт” (записано на 26.09.1998 г.). Какво означава това? Означава мисия, чийто риск може да бъде плодоносен, но и не.

И тук известен имунитет от партизанската биография му спестява преките неприятности както като художник, така и като мъжественост. Пацев внася в Управителния съвет предложение да бъде награден за живописта си Кирил Петров, който самотно експериментира изключителното си модерно изкуство в едно селце на Северозападна България. “В такива моменти Никола Мирчев (тогавашния председател на СБХ, известен с догматичността си - б.а.) ставаше червен и губеше от нерви възможност да си намира думите. И почваше да гледа, блуждаейки някъде нагоре...” Негово е настояването Стефан Гацев да бъде призиран, награден в момент, когато творческата мафия е набелязала съвсем друг. Предложението на Пацев се налага (така дори и не се запознават с Гацев, за което съжаляваше) въпреки протеста на ожилените (те изпадат в такава паника, че искат гласовете да са поне в отношение 3 към 1, докато Пацев е предложил да бъдат 51 към 49.). Почти единствен гласува срещу изключването на скулптора Гуляшки от СБХ по време на един от конгресите на организацията. (“Мисля, че само ние с Величко Минеков бяхме против - мотивите бяха срещу този ни колега единствено и само лични, и без да го знам фактически, не се насочих в кюпа да заставам зад едно угодническо решение” (записал съм го през 1990 г.). Слага начало на монография за скулптора Любомир Далчев, също творец, скъсал категорично с неартистичната, академична пластичност. Посвещава текст върху пространството в картината на Водкин “Смъртта на комисаря” (космическата му панорамност). Започва портрети на хора с подобна на неговата биография, тоест участници в антифашистката и антикапиталистическата съпротива, които догматът на тогавашната властта откровено не понася - Давид Овадия, Радой Ралин, Борис Делчев, генерал Славчо Радомирски, Веселин Андреев. Намира приятелски диалог с хора като поета Драгомир Петров (стоящ настрана от конюнктурността в Съюза на писателите)... Тогава идват и пречките: монографията му за Далчев е платена наполовина, но я свалят от печат (причината можем единствено да предположим, че е в текста, защото Далчев още не е бил напуснал България), спират идеята му за изложба, посветена на Октомврийската революция (до художника стигат слухове за спиритичните му средства, с които картините му събуждат асоциация), отхвърлят го за звание “народен художник” (след като доста шумно е обявено, че е предложен). Обсъждат изложбата му от цикъла с партизанските му спомени. Става скулпторът Александър Апостолов и я определя за формалистична, грозна. Но думата взема Борис Димовски: “Може на някои тези картини да изглеждат твърде експресивни или сложни, но ако се вгледаме в тях, ще видим нашите майки и тяхната съдба...” Това е отбелязано и в дневника на Борис Делчев: “Ас. Игнатов съобщи и друго: разискването на изложбата на Пацев било оценено зле от някои “отговорни места”...” (25.0 4.1968 г.). Делчев и друг път говори в дневника си за изложба на Пацев - “Нови данни за организираното мълчание около изложбата на Ат. Пацев. Радиото, БТА и вестниците чакат становището на “Работническо дело”, за да проговорят, а партийният орган се спотайва, защото сам слухти и чака указания от по-високо място, където всичко знаят и от всичко разбират. Мисля, че не е трудно да се разбере какво се крие зад всичко това: началството иска да види едно патетично партизанско движение с развети знамена. Пацев, сам партизанин, ни показва човека и неговата драма по начин, който те задължава да мислиш, и със средства, които предполагат по-голяма живописна култура. Оттам и разминаването.” (06.04.1974 г.).

“Художникът се нуждае повече от кауза в изкуството и живота, във философията и културата, отколкото от художествено образование, култура на общуването и финансова фасада, прикриващи социална хитрост и морален конформизъм” (записано на 28.09.1998 г.). За него властта над изкуството бе форма на неморален конформизъм и страшна форма на страх от мислещия ум. “Веднъж попаднах на нещо зловещо в Съюза на художниците - един колега от реалистичното направление се бе самоубил. А те го псуваха и в ругаенето имаше яд, че щели да ги викат в ЦК да им се искало там обяснение...” (казал ми го е през 1990 г.). По същество темата на Пацев в тематиката си е действен социалистически реализъм. Но защо тогава трудно го възприемат, а главно и той така старателно изгражда дистанции между себе си и много други? Защото в картините му са разработени чрез символични внушения чисто философски трактати. “Развитието е главният признак на човека, неговото същностно състояние, получено при сблъсъците и съединяването на неговите две природи - органично-планетарната и духовно-космическата.” (13.09.1998 г.). “Изкуството е концентрирана социалност. Художникът има свои лични основанияя да взема отношение...” (16.09.1998 г.). Така че ако той рисува Октомврийската революция, тя се явява като акт между космическата и историческата еволюции. Не веднъж неговите ценности са му създавали дисконфорти с околното пространство. Прекарал години във вълнуващи разговори за съдържанието на Френската революция например със Стефан Продев, за Дантон и Робеспиер, художникът не му повярва, когато първият тръгна да прави политически концепции под сянката на Луканов. И скъса с него завинаги без никакво чувство за съжаление. Напротив - ни най-малко не постави под проблем приятелството си с Борис Спасов, човекът, който в напрежението до 10-ти ноември бе легитимният говорител на Клубовете за гласност и почти всяка вечер слушахме да телефонира от София в считаното тогава за враждебно радио “Свободна Европа”. Наистина между тях имаше разговори с различни гледни точки, но това не засягаше нито доверието, нито честите връзки.

Веднъж пред Радой Ралин изкуствоведът Димитър Аврамов сподели, че през живота си е получавал две внушения-поръчки за отрицателни статии. Едната срещу Иван Кирков (критиките към него обаче изпълнил в доклада си за Първата младежка изложба), а другата - срещу Атанас Пацев, която не написал, защото нямал изобщо позитивни допирни точки с живописта на Пацев. Какво говори това? Само подчертава самотата на самия Пацев - напълно отхвърлян от консервативната нормативност, но и от мислещата марксическа теория в родните й граници. Но и художникът не остава безразличен дори към заиграването с процеси като модерна или консервативна живопис. “Разпределението на абстракционизма не е художествено явление, а политическо... това не значи, че не могат да се правят игри от различни неща... Но ако няма социални принципи... нейното развитие ще се ограничи в границите на играта... Абстрактната живопис е експеримент, оказал се удобен и нужен на политическите среди, които се боят... от същността на нещата...” (28.09.1998 г.). “Мислещият художник не може да бъде добър с всички, от които той зависи в социален аспект” (16.09.1998 г., Лом, сряда).

В начина си на рисуване Атанас Пацев възприема много бързата, физически и психически изтощителна експресивност, защото счита съчетанието на рационалното и интуитивното творческо проучване за две равнодействащи форми на познанието. “Когато се измъчвам, без да разбирам за какво, понякога стигам до мисълта, че подсъзнанието иска да ми го каже и тогава се успокоявам. Впоследствие, дори да съм забравил безпокойствата, чувам гласа на подсъзнанието и той ми открива повода или причината. И се оказва, че междувременно аз съм се подготвил да го чуя.” (09.09.1998 г.). Битието му на участник в един важен исторически момент и на човешки ангажиран интелектуалец го превръща в художник на човешкото преселение към бъдещето и поредното неизвестно. “Най-постоянната и най-резултатната вяра е вярата в човека и неговата мисия” (09.01.1999 г.). Подобно пътуване из пространството наподобява контактуване с духа и мисълта на обществото, символизира тях самите, а не някакви конкретизирани исторически колизии. Вдълбочен над Платон и Хегел, Пацев дори смяташе, че мисълта остава или поне умира много след физическото тяло. Той вярваше така и в ненарисуваното, което единствено съществува само като идея в съзнанието на художника. И вярваше, че при друг ракурс ще могат да бъдат открити някога и някъде сред орбитата на земята или в Космоса.

Методите на визия, които творецът би могъл да разчита, понякога странни, според Атанас Пацев са всички форми на емоцията, дори сънищата. Понякога си ги записва подробно. На 29.08.1998 г. сънува брат, когото не разпознава, но те вървят през някакви армии, които не бива да го идентифицират. Сякаш цялата нощ, неразпознат, художникът преминава от едно множество към друго по-голямо и без да се случва нещо конкретно, напрежението расте. (Сутринта напипва за пръв път тумора си, но въпреки неприятното и страшно усещане, взема книгата “Аз, Фелини” и разсъждава върху автори, които са му донесли ценности при общуването с произведенията - Толстой, Достоевски, Томас Ман, Йовков, Ботев, Хегел, Платон, дневникът на Борис Делчев... Чувства се добре, приобщен към тази група.) На 15.09.1998 г. е сънувал съпругата си, седят на маса. “Навярно на кафе. Дойде при нас млад мъж. От разговора стана ясно, че те са имали рамантична връзка. Той беше по-млад от нас... Изживях нещо, което не бях изживял в нашия съвместен живот... Въпреки всичко сънят ме върна в по-младежка възраст и това подмладяване имаше своя чар.” На 21.09.1998 г. си записва, че “бях вписан в някакъв списък от хора, които щяха да работят по особен проект... Като че ли ни инжектираха нещо като имунитет и нещо като плазма и приспособимост и по-голяма активност. Но при мен се получи грешка... аз бях заведен в някаква зала, където виждах как кожата ми се отпускаше и изчезваха вътрешните органи... Аз все още бях жив, но ми оставаха само един-два часа..., а най-накрая щеше да изчезне мислещият и наблюдаващ мозък.” На 29.09.1998 г. сънува цяла нощ, че е в пътуване с параход и влак, заедно с един властимеющ творец, и вече буден, разсъждава за прилепчивостта на другия към хората на “цялата културна власт в страната” или с “привидения и фантазми”, тоест Людмила Живкова, а после Ванга. Записва си: “Сетих се за някои колеги, бяха надеждни художници (приблизително от моето поколение, 5-6 години по-млади). За някои от тях съм имал добри думи. Сега ми се струват като изфабрикувани продукти из пяната на времето ни. Имат своята стоманена обвивка... с различни все лъскави опаковки и това се дължи на постоянното гонене на пари... Те просто са се отказали от себе си и своите естествени и уникални човешки преживявания и са станали стереотипни станиолени щампи...” На 27.09.1998 г. сънува бурно море, към което се е отправил с починалия месец и половина преди това поет Драгомир Петров. Особено го впечатляват вълните и техните спираловидни форми. “Преди години това бе за мен формулата за развитието”. Сутринта, буден, ги рисува в различни състояния. На 28.09.1998 г. сънува, че е в страна, подобна на Русия. “Аз бях особен гост. На мен ми дадоха някакви талони. С тях получавах всичко, което поискам. Обслужваха ме млади, красиви момичета, които в раменете имаха метални стави... Ние, гостите, можехме да си поръчаме всякакви лакомства, но като че ли тези възможности бяха за един ден.”

Подобно няколко големи наши творци и стотици обикновени хора, Атанас Пацев си отиде от света в нещо повече от забрава, но и с нещо много повече от постигнато към него унижение (пенсията му бе само 36 лева), той бе игнориран и от онези, чиито идеи носеше много повече от самите тях. Но дори така, Пацев казваше, че сред ограниченията можем да премерим липсата на егоизъм или наопаки. Когато почина, Националната телевизия не прие да излъчи съобщение за кончината му - в отпуска били тези от СБХ, които да потвърдят дали съобщението за човека заслужавало ефирен акцент (в същото време дойде новината, че музеят Лудвиг е поставил за деня черна лента). “Човекът като обем е толкова малък. Гледам от болничната стая повече от 20 прозореца отсреща. Всеки от тях крие една стая. И във всяка една стая хора с дълга история и верига от трагедии. Огромния брой животи с още по-огромния брой преживявания, импулси, мъки и радости, успехи, поражения, надежди и стремежи” (14.06.1999 г.). В неговите творби човекът никога не е малък. Можем да разберем защо... Макар да изживяваше по своему финала на живота си и финала на част от илюзиите си, той имаше вяра в човешкото достойнство на голямото творчество. Един от показателите, че е правил добро изкуство, бе признакът, че е почти напълно забравен или нарочно изолиран. “Самотният старец сред социалната разруха без функция, непотребен и ненужен, прилича на неизмита тенджера...” (03.09.1998 г.). Но нали “биологичното развитие избързва. Социалното развитие се стреми да компенсира това. Завещаният дух е последният продукт, смисълът на живота.” (01.09.1998 г.). “Обидно ти е, че се покоряваш на страха. Но нали си организъм. Не само организмът, духът те мъчи. Духът, роден от този същия организъм... Човекът все още не е победител. Победи ли, ще изчезне. Ще изчезне неговото време.” (04.09.1998 г.).

“Изкуството е микроскоп, чрез който човекът наблюдава, изучава себе си отвътре.” Атанас Пацев рисува до последно, защото за него работата му е наистина състояние на опознаване на човешкия път. Някои от идеите си нарича оригинално “осъзнаваници, мисленици”. Подходящо е за цялото му творческо дело, без ни най-малка идея за мащабите на мисълта и съзнанието в това дело...

Сега, сред възможността да изчета някои от записките през последната му година, се сещам, че точно в дните, когато го изписват от 1-ва градска и до “изгонват ме в онкологията”, го видях за послено. Беше целият в светло, едни изпрани, но неизгладени дрехи, набраздени от Ел-Грековски гънки, така че самият художник изглеждаше нематериален и извънестествен. Видът на пророк напълно довнасяха библейската брада, косата, огромните очи. Пацев се разхождаше с поглед само в една точка - дома, където бе имал семейството си и гледал децата си. И беше усмихнат... Разбирам, че съм наблюдавал самото му сбогуване с дома, най-последния миг, преди да го отведат към последните болнични лабиринти, и без да искам съм бил свидетел на онази благодарност към живота и онова безстрашие пред смъртта, което само един много силен човек би могъл да демонстрира...

 

 

© Калин Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2006, № 8 (81)