Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"НЕОСЪЩЕСТВЕНИЯТ МУЗЕЙ" - СКРИТИТЕ МЕМОАРИ НА ЕДИН ВЕЛИК ГРАЖДАНИН

Калин Николов

web

Към личността на Радой Ралин ме привлякоха не единствено остро социалните му реакции към действителността. Неочаквани, рядко срещани се оказаха оригиналните и много ярки негови гледни точки към изкуствата... По време на една от ония разходки, които му доставяха удоволствие, особено когато ги споделяше с почти непознати или дори напълно непознати до момента хора, ние обменяхме мнения за различни сфери на изкуствата. И така (есента на 1977 г.), пазарувал в Халите, той, наистина изненадващо, сред претъпкания трамвай заговори, че художникът Ненко Балкански, с двете си превъзходни композиции "Работническо семейство", предрича, предвещава формите, открива пътя към неореализма за изкуството преди още това окончателно да стане утвърден факт в италианското кино. "Художникът - говореше Ралин натъртено - рисува своите герои в светлината на една нова и все още нехарактерна естественост, но това той го прави още през 30-те години, а феноменът на Роселини, Виторио Де Сика, Кастелани е тръгвал да се развива едва след Втората световна война." Беше времето, в което Ненко Балкански, въпреки че минаваше за художник от музейната ни класика, едновременно бе прехвърлен и към групата на вече преодолените естетически рамки, а аз фактически немеех пред неговия колоритен гений, умението му да постига гами в деликатността и мощта на един български Веласкес... Чутото ме изпълни с вяра в силата на изкуството ни, направи ме да разбирам, че и български пластични творчества са част от реалния диалог на дълбоките художествени открития, че не винаги (както сами си набиваме) имитираме основните течения, за съжаление, с доста закъсняла дата...

В същия ни разговор Ралин между разсъжденията си неочаквано вмъкна и друго много интересно нещо, предполагам и напълно забравено. Когато същият Балкански през бомбардировките над София се евакуира в Русе, налага му се да продаде едното от тези свои "семейства". Купува го Божан Витанов, известен адвокат от града, който при всяка проява на гостуващ театър или концерт внасял в полза на артистите лични средства. Той и други юристи или търговци измежду по-будните, написват и подлагат на обсъждане и гласуване общински закон за статут и създаване на местен художнически музей... Но когато след години народната власт вече съставя сбирката на Националната галерия в столицата и към картината "Работническо семейство" е проявен интерес, Витанов реагира по следния начин - задържа за себе си онова, което е дал, калкулирано по фиксинга на курсове и инфлации при първоначалната откупка, а на художника предава останалото, тоест парите в остатъка от нарасналата им стойност. И му казал най-джентълменски: "Така е честно, защото аз притежавах картината и бе моя само тя, но изкуството в нея си е твоя собственост, който и когато да я придобива." Мога да кажа, че и през времето на своето учене, и като облечен за художник от държавата човек в съответно образование, а и точно такъв с хиляди разговори върху изкуството, прочетени или изслушани мнения, не бях и не съм чувал толкова точно и гордо хвалебствие за същото това родно изкуство, за естествената и некомерсионална обич към него...

Свързано пак с изобразителното изкуство е и един много характерен спомен на проф. Николай Генчев: "...един ден през 1968 г. Радой Ралин ме заведе да разглеждаме общата художествена изложба, в която той каза, имало интересни неща. Докато обхождахме сградата на бившето Градско казино, пред нас изскочиха трима души, единият от които, най-дребният, постоянно мърмореше: "Накъде отиваме, гледай какви цапаници, сякаш сме в Америка." Видях, че Р. Ралин започна да нервничи, но не обърнах внимание нито на групата пред нас, нито на неговите потропвания. И изведнъж, когато групата (т.е. част от състава на културния отдел на ЦК на БКП) се намираше в средата на залата, Р. Ралин застана близо до нея, посочи с пръст дребния "изкуствовед" и се разкрещя със своя дрезгав глас: - Иван Райков - убиецът на Трайчо Костов. Защо не обесиш всички български художници! - И още по-пискливо: - Иван Райков - убиецът на Трайчо Костов!

Залата, която беше пълна с посетители, като че ли онемя. Иван Райков... зачатка бързо по паркета към изхода. Трябва да призная, че се бях разтреперил от вълнение..."

Като един от шефовете на милицията веднага след деветосептемврийския преврат, споменаваният Райков, бивш партизанин и носещ славата като героят от Балванската битка, решава да докаже предаността си пред партията във възложеното му от нея изпълнение на смъртната присъда на Трайчо Костов. Прави го така - след като окачва примката на врата на бившия министър-председател в двора на затвора, където било построено да гледа цялото Политбюро на партията и редица други отговорни държавни постове там, блъска го лично и скача с него, провесен за краката му...

Всеки от нас можеше и тогава и сега да изразява различни становища за Радой Ралин и неговото изкуство или политическите му действия - но нито един човек не ми е звучал така убедително както Ралин, когато казваше в личните ни разговори, че "изкуството е най-съкровеният ни стремеж да покажем свободата и независимостта си"...

Още бях студент, когато Радой Ралин ме е търсил, за да му сътруднича. Започнахме с две рисунки на вътрешната страна на корицата на единствената му повест "Ще дойде детето" (в първото й издание през 1981 г.), и внезапно се озовах пред факта, че дори и тези най-скромни рисунки се сдобиха с мита на Ралин. Питаха ме нещо, което и на ум не би ми минало - нарочно ли съм кодирал лицето на Невена Коканова в едно от изобразените лица. Последното, естествено, отвори любопитството ми да узная причините, пораждащи въпроса, и след всякакви версии, тази на самия Радой бе най-естествената и реалистична според мен: "С Невена направихме нещо като група и щом научехме, че някой артист няма жилище, че няма условия за работа и съществуване, ходехме в ЦК, разговаряхме...". (Като се помни, че бившите ни държавници ги изправяха съдени преди всичко в неправомерно и без ред раздаване на апартаменти и коли, макар и като шега, ето имената на някои от подстрекателите им за това. Извън всякаква шега, именно Ралин и Димовски защитиха някои от тези хора, като се явиха на насрочените процеси в тяхна полза - не бе редно според тях една възможна хуманност сред онези условия на бюрокрация да се третира като престъпление.)

Малцина сигурно помнят, но за кратко след промяната съществуваше вестник "Щастливец", в който водеха имената на Ралин и Димовски. Фиаското на това иначе чудесно издание, бе плод на една чиста лигавщина и бе доста голям удар и върху тях двамата. А и върху работилите там, върху спонсорите и т.н. Примерно моята трудова книжка ми бе върната след изтичане на някакъв мошенически счетоводителски срок, блокиращ възможности и информация и дори без да ми е отразен трудовия стаж в редакцията. Като останах на улицата, загубил правото си на осигуровки, си "отмъщавах" и на Радой, като вече не си говорехме, а само се поздравявахме, без да се гледаме.

И така поне десетина години... Ако съм честен, би трябвало да добавя, че той направи няколко опита да възстановим отношенията си (чакаше ме често привечер да отида в детската градина, за да си взема сина, а той вървеше с нас и говореше предимно на детето неща, които се отнасяха повече около нас...) Това траеше до неочакваната и доста съмнителна смърт на дъщерята на Борис Димовски, Илонка, когато по молба на Димовски, трябваше да отида и съобщя лошата вест и на Радой Ралин. Първо на първо той вече знаеше - напълно ирационален факт бе умението на двамата да са в течение на нещата около тях, единият без телефон дотогава, другият вече почти напълно глух... Отидох привечер и му предадох каквото трябва. Но той ме задържа да остана почти цялата нощ. Приказвахме много, спорихме, обвинявахме се и си признавахме истински грехове и спорехме за плоски тъпотии, възстановявахме истории и се смеехме от любопитство, измисляхме невероятни ситуации в реални събития... Трябваше, по неговите думи да си отида и да се наспя през деня, и той така щеше да направи, но вечерта пак трябвало отново да се съберем. Това трая три следобеди и нощи, изпълнени от разговори. Наистина Радой бе вече стар човек, често изреченията му имаха едно сюрреалистично потъване нанякъде и изскачаха след часове завършени сред напълно други ремисии. Обръщам внимание на последното, защото от време на време той казваше, че това ще го сложим в книгата, това е за книга, а това е особено важно да ни стане линия в книгата, но каква точно бе тази книга, какво трябваше да означава тя, хич не ми бе ясно... Нещата ми просветнаха, като ме извика, за да подпиша следното писмо:

Уважаеми професор Газдов,

Двамата с художника Калин Николов, ваш възпитаник и член на СБХ, си поставихме задача да напишем една студия... Ние ще разгледаме въпроса в социално-битово, идейно-възпитателно и морално-психологическо отношение [относно] ранния път на нашите художници, ще проследим биографиите и влиянията, както и административните вмешателства върху общите процеси. Особено заострен поглед ще спрем върху ония, които са били недооценявани, във всичките им лични кризи и общи тежнения...

18 юли 2001 г.

Подписахме се. Обадих се в Академията и го занесох до адресата. Академичният съвет и ректорът на Академията взеха мълниеносно, направо светкавично като за такъв случай своето решение: да не ни допускат до нищо, свързано с този ни труд, до никакъв архив и съдействието към нас да се изчерпи с право да прегледаме главната книга на записалите се студенти.

Но това не бе пречка... Напротив, това бе само стимул и ние просто започнахме да работим...

Защо ние двамата, които нямаме много общо? Защо един писател и някакъв художник трябваше да сме заедно зад един подобен текст? Защо и откъде накъде Ралин ще пише подобна студия или каквото и да било - не бе ли работа на изкуствознанието ни! Защо пък точно с мен?

Ако изяснявам нещата отзад напред, ето какво мога да кажа: в един период - 1982 до 1990 година, на мен не ми приемаха абсолютно нищо по изложбите, не ми се даваше и работа чрез СБХ. За да се издържам и да показвам, че съществувам, започнах за пиша. Трибуната ми бе главно списание "София", което бе елитно издание и е едно от забележителните носители на духовност в нашата журналистика от ХХ век. Ралин бе проследил тези ми текстове. Приятел на Стефан Продев, главният редактор, той знаеше, че последният не всички от текстовете ми дава на рецензента на списанието (художникът Атанас Нейков, който ги разпределяше на други фактори.). И рецензентите обаче не стояха безучастни - след един такъв материал, посветен на Александър Добринов, голям карикатурист, но съден от Народния съд, бе провокирана секция "Карикатура" при СБХ да напише протестно писмо. Мерките стартираха като ми се отреже възможността да постъпя стажант в "Стършел", викаха ме по разни органи, викаха и родителите ми, бил съм разпространител на "фашистка непристойност". Понеже гражданското общество у нас винаги е ходело под ръка с първичните си привички и мотиви, посочен в писмото бе и млад карикатурист, който неправилно учел друго, някакво строителство, и се подчертаваше той пък да бъдел приет в Академията, за да бъде възпитан там в духа на класовата партийност, нему вярвали...

В същото време като обещания за помощ, редица изкуствоведи се възползваха от ситуацията. Един ми взе редките екземпляри от протоколните разговори и обсъжданията на важните общи изложби и в свой труд над този драматичен период, ги цитира, че дори повече и не ми ги върна. Друг пък ме извика да напиша рецензия върху международния отзвук на трудовете му. Но ми даде само положителните фрагменти от няколкото рецензии оттам. С поискването на останалото, темата се изгуби от нашите разговори, а скоро секнаха и те... Което, всичкото на куб, ме превърна в изкуствоведа на улицата - един проклет критик на пластичната действителност, но и напълно свободен да си го прави както си иска и както намира за свое удоволствие.

Радой си бе старши хулиган, него никой не би го надминал по уличен театър, по остроумие и реактивност.

В случая самотникът Радой просто добави към себе си един друг вид неудачник... така преценявам нещата, не ми бе леко да му кажа доста неща, да се освободя от една обремененост и доста страх, но и да преодолявам в работата пречки, които писането изискваше. Не всички срещи бяха с непознати хора, напротив с някои бяхме разменяли многогодишно мълчание или се бяхме удряли открито или неоткрито...

Основните насоки, върху които Радой Ралин мислеше да работим, бяха формулирани в писмото му, но не само там. Защото това трябваше да бъде книга, която да съдържа преживявания, напълно сходни с онова, което животът му е поднесъл. Или, фактически, неговите мемоари, но разказвани от други хора, с различни съдби и с обща участ, общи надежди, общи неочакваности, удари, забрани, победи...

В някакви моменти споделих, че Ралин развиваше и разкриваше различни страни от своя план: нямало да прави лични мемоари. Животът му преплитал в едно хора, които другите мразят, но на него са му се притичвали в помощ, а и такива, които всички обичаме, но той ги познава като подлеци. Неговото обаче го знаели, знаели нещата и за "Люти чушки" и за неиздаваните му книги. Но има една категория хора, които са обшити с абсолютно мълчание, неподозирано дълбоко и опушено от нафуканото ни и салонно изкуствознание, но без капка допир до истината за художника. Точно това били нашите художници, чиито произведения стояли пред всичко, но нищо за тях самите като хора не сме знаели. Изкуствознание от скучни и преписани, компилирани теории и изправено чрез дяволските тънкости на нищо неказаното, на спестената истина... Трябвало да боравим с нещо като рибарски мрежи в тъмната вода на вече изличеното, за да хванем и очистим най-важното от попиляните години мълчание около реалните художнически преживявания, а не преразказваните и нагласяваните. В мълчанието да чуваме пряката реч, да преодолеем тънкостите на заличителите и неизвестното да прогледне отново. Важното бе да се врем из подробностите, да се заговори, че истината ще се намери, и тогава и художниците щели да ни търсят сами...

Радой Ралин смяташе, че художниците са невероятно ощетени в последния половин век. Произведенията им се знаят, но мисленето им, вълненията остават напълно непознати. Гласът им е заглушен от една упражнителна критика, самовлюбено изкуствознание, прекалено отрупани условности и една невероятно фалшива илюзия за свобода. Същевременно редица художници работят така, сякаш са извън обществото, работят в самота (Аристотел казва, че извън обществото човек може да стане или животно, или бог, но престава да бъде човек, художниците с тази участ обаче не престават да бъдат хора).

Взаимните предишни огорчения между нас допринесоха да обединим амбициите си и да се съсредоточим в работа. Ралин се проявяваше както навсякъде: най-откритото човешко същество, което съм познавал. Дори когато разказваше навсякъде за своите нужди и страдания, за лекарствата и медикаментите, които трябваше да понася, за унизеното си положение на пенсионер, това го превръщаяе в съществена част от гласа на хората с малките и големи болки, които властта не желае да взема за факт.

Почти всеки ден работехме. Или в нас, или в тях, или просто ако нямахме предвидени конкретни неща, чакаше ме под колоните на Народната библиотека и почвахме разговор, задължителен, за да огледаме какво предстои...

Като набелязвахме последното, той се обаждаше на избрания художник или институция и говореше с тях как и какво да ни дадат, какво да ни разкажат.

Периодът, който той посочи за начало, бе Втората световна война. И започнах да отивам на уговаряните от него срещи и да ги документирам. Понеже никой няма как да жонглира с намерението на хората да говорят, хронологията хвръкна по дяволите още от самото начало - текстът заприличваше на филмови ленти, които някъде имаха едни и същи събития, но гледани с различни камери, другаде напълно различни и по различен начин хванати. Важното бе не ние с Ралин да казваме кой бил лош и кой добър за историята и за хората, нека те сами се разкриват. Присъствието му достатъчно ме стягаше и аз просто знаех, че ако ми се е струвало някъде да съм се натикал в най-тъмния ъгъл на непознатото, то е защото не съм видял още по-тъмния... Мъчеше ме дали не предаваме събития, които хората интимно ни доверяват, а след огласяването им ще ги изложим на риск. Ралин мълчеше и само понякога казваше, че масовото споделяне на лични истини ще направи тези хора победили страха си. Само ще добавя, че най-малко страх срещах - хората невероятно се вълнуваха от това, че Радой Ралин се е сетил за тях и смята да ги освети като част от един свой творчески план. Бяха откровени и имаха много ясен поглед върху онова, което целеше Радой, а именно всеки да каже с какви мечти е поел своя път на художник, а и как го вижда в неговия край.

Откровеността, с която ми говореха хората, задълбочи не просто интереса ми към нашата работа, но и стовари върху мен огромна депресия. Защото тези хора дори плачеха пред мен, съживяваха приятели, травми. Един пример. Тодор Динов отказваше да ме приеме. Той бе подписал писмото на секция "Карикатура", бе председател тогава на секцията, споменато от мен по-горе. Аз обаче настоявах. "Вие сте особено нахален човек, тук има стари хора, болни..." - отблъскваше той телефонните ми напъни, но определи дата. Прие ме по пижама, с два катетъра, болен от рак. В самото начало на срещата посочи, че е болен. Болест, която разяжда здравето на онзи, допуснал грешка към друг човек, направил зло... Разбирах добре, а и лично, какво говори и отвърнах, че един баща, като предупреждава по-младите за онова, което ги дебне, не извършва никакво зло, просто е отпратил едно предупреждение, полезно за тяхното съхранение. Той ме погледна и от очите му сълзите започнаха да се изстрелват и разбиват в стъклото на очилата... "Живея! - викаше Динов, "Живея!!!"... Последва един незабравим за мен разговор...

Ралин редактираше текстовете вечер у тях и понеже вече, на стари години, бе дал съгласие да има телефон, се обаждаше: "Тези последните неща вече живеят! Дотук да спрем, ти вече си си изградил паметник между художниците, въпреки че и още много деца можеш да направиш... Щото още много можеш да ги правиш!" Да речем, че деца мога да правя, но с неговите суперлативи за мен приключи всяка суета на похвалата и на наградата за каквото и да било в изкуството. Защото колкото по-далеч отивахме, толкова по-горчиво ставаше това безсилие на твореца пред времето и само в редки случаи той, творецът, се бе наложил...

Радой Ралин много обичаше изобразителното изкуство. За него то сякаш бе започнало от един цвят, от природата - в двора на родния му дом в Сливен са имали люляк. Казваше, че поради това най-обича виолетовия цвят. Също от юношестките му години идваше любовта му към нежните акварели на Константин Щъркелов, най- харесвания от него художник. После поставяше Пикасо и Дерен (някога го харесвах, нали има такъв и е добър?). В работния си кабинет имаше репродукция на Матис - обикновена маса с гипсово копие на античен женски торс (а в хола някога имаше и друга репродукция - на Дега - останала от книжарницата и печатницата на баща му, носещи общото име "Модерно изкуство")...

Колкото и да е парадоксално, както и да се разпростирахме в различни истории, книгата ставаше автобиографична, по неговия замисъл. Героите бяха негови съученици от Сливен и приятели. Някои са нямали и понятие, че ще се занимават с изкуство. Атанас Стойков отива нелегално в Сливен и живее със седмици в тях нелегално, докато възстановят разбитата младежка организация... Художниците Георги Пенчев, Слави Митев, Петър Бунарджиев пък бяха негови съученици от Сливен. Бешков му бе познат, бе написал едно есе за него като увод на негова книга, Кирил Цонев бе го поканил да го рисува (не бе станало обаче по някакви причини), Николай Райнов му бе възрастен колега, познавали са се, Чудомир също...

И верен именно на тази посока на работа, сред набелязваните срещи Радой Ралин особено настоятелно изискваше една - с художничка от неговия край, чийто живот някак не се бе получил лек. Малко преди 9-ти септември 1944 г. тя се омъжва за българския представител на властта в присъединените към територията ни тогава земи до Бяло море. Трибуналът на Народния съд го осъжда на смърт, изпълнена с безумна жестокост. Преди да го заровят до глава в земята и да го държат така, докато умре, му изваждат очите. Но политикът сам приема съдбата си като възмездие за екстрадираните хиляди евреи от поверените му райони към концентрационните лагери на смъртта. Не моли за милост, не се оправдава (иска да погледне детето и жена си на снимка). След него обаче остават живи една млада вдовица с дете и завинаги зачеркващи съществуването им характеристики и нормативи, права и законови разпоредби сред новото общество... И все пак тя, "врагът на народа", оцелява. Дори по-парадоксалното - изминава съществуването си, без да се раздели и за момент с любимото си рисуване. Сякаш сред лабиринтите от живота й, където и когато трябва, се появява по някой честен човек, готов вместо доноси или гаври да даде работа, да осигури хонорар. Вместо да подготвя планове за унижения или цинично да се възползва от страха, да създаде добро и покаже благородство... И докато едни комунисти вилнеят дори сред собствените си редици, други създават условия за човещина между всички хора. Годините на култа към един или друг партиен водач вклещват в атмосферата подмазвачества и послушание, но едновременно с това други личности (като в живата на художничката и детето й) правят времето достъпно за преодоляване. "Каквото и да бъде лицето на един режим, по-важно е какво има в сърцата на онези, на които им е отредено да бъдат в това време" - това ще е най-важното, което да се получи от тази книга, говореше Радой Ралин. (Част от онова, което искаше да предаде Радой Ралин, се съдаржа във факта, че точно тези честни хора, помагали и проявили съчувствие, се оказаха здраво изтрити от паметта за миналото, от паметта на собствената си среда и до днес не са изобщо изявени в българската култура.)

Любопитен момент е, че две години издирвах въпросната художничка. А се оказа, че тя живее в отсрещната страна на булеварда, на който и той, просто на няколкостотин метра. Ходих в Сливен, в Пловдив преди това по някакви следи и адреси... Ралин прие това намиране за празник и поиска да се почерпим. Но като стана така, че да се плати: кафе и чай, аз го изпреварих и той невероятно се засегна. Не искал да приема никакви почерпки! Промънках, че поне на рождения си ден мога да направя това и той ми поиска личната карта, за да видел дали не го лъжа...

В края на краищата наистина в "Неосъщественият музей" едно става ясно: езикът трябваше да направи видими нещата. Той работи много върху това...

След смъртта му се обърнах с въпрос към синовете му какво да правим с написаната от нас книга. Единият изказа мнение да не слагам името на баща му като автор, а другият - точно обратното, моето да отпадне. Предполагам, че това е тяхното мнение, за да защитят паметта на баща им от нескромните амбиции на едни или други хора, съотнасящи нереално ръста си до неговия. Фактически за това, в името на истинската скромност пред Радой и аз се самолишавам от авторската си функция в нейната пълнота. Определям книгата като резултат от най-прякото в работата ни над текста и единствено като книга на "едно поколение художници, посочено от Радой Ралин и документирано от Калин Николов". Което означава, че поради електронния вариант, който ми е предложен, и възнаграждение няма да има за тези четири-пет години труд. Няма да е единствен случай в нашето изкуство - помня Захари Жандов бе минал хиляди километра без командировъчни в САЩ, за да заснеме "Крос Америка"... С една кола и една палатка.

Фактически синовете на писателя са ни помагали в работата - Кин ни намери и достави книгата на Дора Валие с нейните разговори с художници, разсъждаваше за решение да употребим човек, умеещ да разчита стенографски записи... Стефан също има своята роля...

Честно е да кажа, че в някои моменти сам той ми даваше право да приема авторството на книгата, както аз намеря това за добре. За пример посочваше Пушкин, който е подарил на Гогол идеята за "Мъртви души". Но Гогол я е бил осъществил. В повечето случаи обаче говореше за книгата, като за най-последната си такава...

Работата му носеше удовлетворение и спокойствие. И сега виждам неговия контражур в хола, а и чувам гласа му. Писането ни натъкваше на открития. Едно само споменаване на шедьовъра на Клавченко, неговата гравюра "Страдивариус" и неочаквано намерихме цял един роман: дъщеря му Наташа ходи с негов студент, Владимир Тимирьов. Но произходът на последния кара бдителната майка да вземе мерки. Тя напомня на властите, че майката на Тимирьов е живеела с прочутия белогвардейски предводител Колчак - нейната голяма любов. А това наистина било така - тя още преди революцията се свързва с адмирал Колчак (бившият й мъж е негов подчинен, командвал е флота на бялата гвардия в Далечния Изток. Той е един от героите на Руско-японската война). През 1922 г. жената е извадена от затвора чрез амнистия, успява да намери квартира в Москва - там се настанява със сина си, на "Плющиха" №31 - момчето напредва, учи много добре, намира работа, илюстрира например Джек Лондон, прави самостоятелна изложба, участва в интересни експедиции на Север...

Процесът, породен от тревогите на художническата съпруга, доказва, че Тимирьов е шпионин, рисувал е обектите на рибната промишленост, за да предаде на чуждото разузнаване техния вид и местоположение, кодирал е сведения за обема и технологиите в областта на обработка на риба в СССР. Епилогът от ходенето с неподходящата дъщеря, е: "17 мая 1938 г. решением Комиссии НКВД и Прокуратуры СССР Владимир Тимирёв был приговорен по ст. 58 п. 6 УК РСФСР к высшей мере наказания и 28 мая 1938 г. расстрелян на Бутовском полигоне." Има следното допълнение в този протокол - художникът е докаран за екзекуция с доста остра форма на пневмония... Излиза май, че НКВД дори лекували пневмониите на полигоните за разстрели и с олово...

После се оказа, че дори имало и документален филм за съдбата на Тимирьов. Но ние открихме нашия си път към тази и много още дълбоки истории. Сами си ги откривахме. Ралин се радваше истински в такива моменти. Караше ме да включвам компютъра на архивните сатирични скечове и песни на Иржи Фрейка, Иржи Восковец, Ян Верих, Иржи Шлитър, Е. Ф. Буриан, Индржих Хонзъл... понякога и двамата танцувахме на техните песни, а понякога той стоеше и им пригласяше някак, колкото от хванатите отделни фрази...

Посоченото ни подсказва и ни препраща към друга случила се фабула, която не изкуствовед, а писател забелязва. Изобщо не сме срещу изкуствоведите, но ако нещо е било съществено в нашия труд, то е било, че харизмата на последните според нас просто се оказваше спънка за онова, което търсехме в техния труд - личността на художника. Споменах, че един писател забелязва нещо, което цялото съветско изкуствознание, и старото, и консервативното, и дресираното, и непокорното, не му отдават значение или пропускат. Но Солженицин описва! В "Рекло телето дъба да мушка" той разказва за твърде важна партийна среща по времето на Хрушчов с културни дейци. "Не щеш ли, май по недоглеждане, пуснаха художника Пластов, който взе да се прави на будала - и така изрече единственото свежо нещо в цялата тази поредица от срещи. В дълбоката провинция не разбират нито соцреализма, нито абстракционизма. Там питат: а плащат ли ви пари? Щото ние вече втори месец работим - на нас не ни плащат. (Не втори, а сто и втори? - разбира се, смекчил е.) На село не съществува проблемът бащи и деца: бащата е коняр, синът - говедар. Вие в Москва се чешете, където не ви сърби. Питат ме: колко вземаш за тая картина? Петара ще ти дадат ли? Знам, че ще са петстотин, но казвам: двайсет и пет. Смайват се: брей, ти си имал златни ръце! А един дядо седи до мен, кима: "Все от нас ги вземат тия пари, все от нас." (На това място Никита искрено се хвана с двете си ръце за главата. Да беше се хванал по-яко.) Освен туй и заплата ли получавате? И премии ли ви дават?… Не бива човек да живее само в Москва, тук правдата няма да я видиш. Тук ще чуем какво трябва да говорим, а там ще видим какво трябва да правим. (Хрушчов: "На картините трябва да се придават героични черти.")

Това, дето го каза Пластов, беше първото, което бих казал и аз. Каза го от сърце, вместо мен го каза."

И така, дори остроумната теория се оказваше наивен приглас на заличаването на личността в анализите и хрониките за изкуството. Няма ги нито Хосе Санча, нито роднината на Стефан Кънчев, абстракционистът (над чието име и роднините му се замислят), няма я монахинята Магдалина, нито прекрасната живопис на Жени Механджийска, нито Тодор Петров, нито Байката... - времето и теориите поглъщат всичко и го правят на по няколко изречения, правят изкуството от периода на 20-те години, 30-те години, 80-те години и така нататък глупости... Сякаш наистина някой трябва да ни стовари опомнянето, че се правят ненужни усилия едни да се покажат нужни на културата като подменят оригинала с менте. Работата беше ние да не вземаме отношение кой е добър и кой не е бил послушен в периода, разглеждан от нас - това трябваше да казват според вижданията си самите ни герои, които си бяха живи хора.

В тези тогавашни дни и поетът в него не спеше. От хубавите картини в албумите се интересуваше и правехме истории какво кое би могло да бъде. Ралин ме караше да внеса някаква форма, да му кажа факт и историята на творбата, и почваше да я преправя. Или ме караше аз да я преправя, за да съм счупел жанровата рамка и да работя в нова насока! Караше ме да тренирам идеите от нещата и в стихове, да вадя същината на изразите и така, чрез обобщения да опиша и онова, което художникът представя въображаемо. Едно след друго се развиваха цели романизирани изкуствоведски хроники. Той пък преправяше местата, които определяше за сурови, зачертаваше многодумията, посочваше, че интуицията, която словото носи, ще съвпадне с тази на читателя, но мен ме бе страх и не го вярвах. В архива ми останаха над двадесетина подобни опита от една невероятно интересна игра, на която Ралин стана редактор, режисьор и зрител... Ето примерно.

ИСКРЕНО И ИНТИМНО

Една красива скандинавка
се разбудила талантлива -
от бедрата нагоре острила чифт фиорди,
годни да изтърбушат всяка фантазия през перушините...
Около пантофките й - малко късогледа била,
слушала ги разсеяно и нехайно -
стенели някакви мъжлета на орди...

...млада жена, начинаещ художник...

Снощи например мълвата инкогнито -
била стигнало и до нея,
че великият Дега по Сена, през кея,
наминавал към един ресторант.
Значи там ще го сгащи спокойно,
дали с него да подрежда надежди,
или после с друг... пардон!...

През такава амбиция, ето я сред Париж...

...Геният нежен, внимателен, колегиален и кавалер,
преценил измерението на девойчето:
близост в смисъл на мурафет,
бил готов на аванта
целия свой товар да й даде:
- Чрез мързеливата пересталтика виждам сенките сред меланж...
И пред носа ми отдавна, господ разрежда перде...
(Чаркове, черепи, дробове, сънища -
- мислите се тътрели в лабиринти,
нерви, фобии, спомени, колит и гастрит -
хем болежки различни, хем все стават на колорит...)
Не пиел и ледено, бил късоглед...

Скандинавката неочаквано се отхлопала - зяпнала пообъркано...

...толкова сладичък, мъничък дядка,
козя брадичка - бонбон!
Но с какво ли така дълбоко прониква в натурата
Май си трае за конкретния орган...

Този човек ми даваше много от себе си, бих бил радостен, ако така зловещата му самота от последните му десетина години е била по-малка.

Радой си отиде по един особен начин - последната зима той не излизаше почти, чувстваше се унизен, че нямаше пари да отиде до Хисаря. Познат ми от дните на работа, не го търсех, а знаех, че е в София. Той ми благодари за това, би се чувствал особено неприятно да бъде открит в подобна несъстоятелност...

По-късно, няколко месеца по-късно, когато го изпращахме, Борис Димовски сподели: "Истинските неща остават незавършени. Колко ли планове е имал в себе си... А за Голготата се иска да избереш стръмно място, а не да се разхождаш по равнина... Радой знаеше къде и кога да носи кръста си, нито пък се страхуваше от причиняваната си така болка..."

Не считаше живота си за щастлив...

Радой обичаше да казва понякога силни думи, писането ни, и особено ровенето, не бе малко, може би енергията ни е била необходима. "Това е една симеонрадевска работа!". Дано! Но като се сетя, че Симеон Радев е бил и критик, че е познавал Реноар и Кариер (пред него Кариер плаче за съдбата на Македония), че е писал за модерното ни изкуство и неговите първи крачки в стила на една истинска европейска полемика за новото, което Радев приветства; че е открил изложбата на Папазов, а и на Добринов... не е ли само това достатъчно да се замислим, че изкуството ни играе важна роля и за човека, и за културата, и за преместването ни към цивилизацията.

Разгледаното от нас също говори, че докато едни народи имат Будапеща и Прага, ние имаме също интелигенция, от която да не се срамим. От моя страна писането бе и катарзис, и молба за прошка пред времето, а и надежда, че ще изявя идеите си в една по-значима цялост. Не мога да говоря от името на Радой Ралин - но той видя в художниците ни неща, които можем да определим и като поведение на честномислещи хора, и като намерение за свободомислие. Може би затова основно даде идеята за тази книга. И може би и затова тази книга е и последната му...

 

 

© Калин Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2012, № 8 (153)