Внезапно отворих очи,
вървях с песен на уста
през бившето гето!
Милиони живи, убити гледаха в мен,
единствен аз вървях мъртъв
и само собствената ми кръв,
червена от срам,
ме шибаше по лицето.

Приложена изпращаме Ви ПЕТИЦИЯ, подписана от 14 български архитекти (измежду тях блестят имената на едни от най-видните в нашата страна), с молба да се прегледа и отговори на зададените въпроси.

За да прибегнем към горната петиция, причината се крие само в Съюза на художниците в България, който в лицето на миналата управа, както и в лицето на настоящата такава, направи всичко възможно, за да бъде игнорирана, духовно и физически унищожена една личност, която има извънредно голям принос в изграждането на материалната култура в нашата страна.

Непризнаването на заслугите на известния и много ценен в чужбина и у нас виден украински скулптор, професор Михаил Парашчук от страна на СБХ, е един акт безпрецедентен в историята на нашата културна общественост - и на това позорно, неестествено инсценирано положение от страна на Съюза на българските художници крайно време е да се сложи край.

Другарят Парашчук идва в България преди 36 години³ и започва да твори едно изкуство, което е овладял на Запад до завидно майсторство. Получил голямата награда - Златният медал на Академия “Жулиен” при завършването на художественото си образование в Париж, талантлив ученик на прочутия Роден, на професорите Верле, Барабаш, Попел, на забележителния Игнат Шопински и други светила на европейската скулптура, Парашчук работи редица години в големите културни центрове като Варшава, Лвов, Виена, Париж, Мюнхен, Краков, Киев и др., което му създава име на бележит скулптор. Измежду неповторимите образи са правените по натура бюстове на Иван Франко, новелиста Стефаник, композитора Людкевич, Пшибишевски, професорите Трумп и Мецензефи и други светила на европейската култура. Твори фигурални композиции, забележителни по своята пластичност и одухотвореност, работи умело по реставрацията на монументални архитектурни сгради: дворци, общински домове, катедрали и пр., като усвоява до съвършенство архитектурно-скулптурната украса и реставраторските похвати. Също участвува в направата на забележителния паметник на Адам Мицкевич в Лвов.

Пристигнал през 1921 г. в България, изостанала в своята материална култура, професор Парашчук е приет с любов от българските архитекти и ценители на изкуството. По това време - 1922 г. - другарите Георги Димитров и Васил Коларов по искане на Партията за увековечаване образа на Димитър Благоев му възлагат да изработи бюста на Дядото. Единият е буквално отражение на по това време извънредно състарения образ на Благоев, другият е умело композиране на Дядото като оратор - забележителна бюстова композиция. Първата се намира в депото на Националната галерия (по причини неизвестни), втората е безследно изчезнала от ЦК на БКП по вина на Съюза на художниците. За талантливо изработените бюстове проф. Парашчук получава специална благодарност на времето както от Дим. Благоев, така и от Георги Димитров. Впоследствие (1946) др. Г. Димитров повторно благодари на Михайло Парашчук за това, че с риск на живота си и при големи трудности той укрива и запазва двата бюста невредими по време на фашистките издевателства в България.

Обаче проф. Парашчук е посрещнат недружелюбно от българските скулптори, които виждат в негово лице “опасния конкурент” и неведнъж са търсили възможност да го злепоставят, оклеветят, унизят и изключат от редовете на Съюза. (Това настървение срещу проф. Парашчук се чувствува особено след 9.ІХ.1944 г., когато народната власт и българските архитекти му възлагат отговорни задачи по украсата на сгради от национален мащаб.)

Така, преди 9 септември 1944 г. Михайло Парашчук е оклеветен от членове на Съюза, че е агент на болшевиките, опасен комунист, член на Коминтерна и разкарван по полицията с цел да бъде затворен или екстерниран от пределите на страната, а след 9.ІХ.1944 г. - че е член на “фашистката” Украинска Рада и белогвардеец.

Но истината е, че Михайло Парашчук още от младини е член на социалдемократическата партия и активен участник в революционните събития от 1905 г. За това говорят белезите от раните, получени на Варшавските барикади, за това говорят и делата му до днес - на него дължат с благодарност живота си стотици украинци, които той успява със своя авторитет да убеди да не се поддават на германската пропаганда през време на Втората световна война при вербуването на доброволческите корпуси срещу Съветския съюз.

Разочаровани от това, че след навлизането на Съветската армия в България, независимо от техните доноси, Михайло Парашчук остава невредим, Съюзната управа го изключва завинаги от Съюза на художниците през февруари 1945 г. Препис от решението за това монтирано изключване Ви изпращаме в настоящата петиция. След като Михайло Парашчук поисква доказателства от Съюзната управа за отправените обвинения и заявява, че ще ги даде под съд, същата анулира решението и безмълвно възстановява членството му. Но независимо от това при всеки удобен случай той е оскърбяван, нараняван и унизяван от тях.

В началото на януари 1957 г., поради тежко заболяване и липса на средства, Михайло Парашчук е принуден да се обърне към Съюзната управа с молба да му бъде отпуснат заем за лекуване и прекарване на зимните месеци. В отговор на молбата му Президиумът на Съюза съобщава, че го изключват от Съюзните редове за неспазване на съюзната дисциплина и 35 Министерско постановление, като с това потвърждават решението на другарския съд от преди година и половина.(юли 1955). Те не се посвениха да изхвърлят на улицата болен колега на 78-годишна възраст. Не е ли това доказателство за истинските причини на тяхното системно нечовешко отношение? Като основа на това изключване послужи обстоятелството, че без благоволението на Съюза Михайло Парашчук прие да направи възложената му от Министерство на културата (Капитално строителство) реставрация на групата на фронтона на Народния театър “Кръстю Сарафов”.

Но тук ние, българските архитекти, протестираме, защото, ако горните постановления са валидни за проф. Парашчук, то същите трябва да са валидни и за останалите художници и скулптори в България. А на нас ни е известно, че не един, а много от видните скулптори и художници оформяха своите договори и оферти впоследствие пред СБХ, и ако трябва да се изключва поради тези причини, то едва ли би останал някой съюзен член незасегнат, и освен това изкуството не се създава по назначение, а по конкуренция. А на проф. Парашчук е възлагана работа почти винаги чрез конкурс или е бил предпочитан от архитектите поради своите знания и опит, на което се дължи недоволството и омразата на някои негови колеги. Така че ние всячески искаме да се ревизират горните постановления, които не допринасят за развитието на едно истинско изкуство, а за прокарване на бездарни, лишени от живот композиции и творби и за насаждане и развитие на корупция всред управителното тяло на СБХ, която корупция застрашава да разяде Съюза отвътре (горното се доказа по набрания материал от “Работническо дело”, който анкетира случая по изключването на Парашчук).

Ние, българските архитекти, настояваме за ревизиране на горните постановки и за това, че никъде по света няма архитектурно-скулптурна работа, която да се командва от скулптора, а не от архитекта, чиято замисъл трябва да се превъплъти в материята, и с право той сам избира онзи скулптор или художник, който според него би дал чиста и прецизна работа, която да е в хармония и в дух на търсената от него концепция.

Съвсем неправилно е (ненормално) по горните съображения изключването на проф. Парашчук от СБХ и лишаването му от възможност да твори тогава, когато той би дал най-много, най-ценното, най-зрялото от себе си за нашата страна, още повече че възложената му на времето задача (реставрацията на картуша на “Народния театър”) беше от такова естество, че едва ли някой от останалите скулптори би се справил така успешно с работата - никой не владее като него до такова съвършенство техниката по реставрацията и техниката по моделирането с изкуствен камък на място, независимо от способностите на Михайло Парашчук като скулптор-ваятел.

Поради тези причини ние питаме в петицията - редно ли е да бъде изключен завинаги от СБХ проф. Михайло Парашчук заради горното “провинение”?

Редно ли е Съюзът на художниците в България да не признава таланта на Парашчук и неговите заслуги, когато същият е украсил толкова много сгради от национален характер отвън и отвътре - интериора, и ако същите сгради се оголят, нищо не би останало от тях, от техния стил, от тяхното богатство?

Редно ли е Съюзът на художниците в България да не признава художествените заслуги на Михайло Парашчук като творец на художествени елементи и композиции, богати по своето съдържание и изпълнение, като релефи, барелефи, фигурални композиции, бюстове, картуши и др., като например фигуралната композиция на Ректората в София, орнаменталните композиции, капители, фризове и пр. По фасадите както на горната сграда, така и на Двореца на културата в Димитрово, библиотеката “Васил Коларов” в София, Военната академия, БНБ в София и др., фигуралната композиция под фронтона на Академията на науките, трите исторически релефни композиции от мрамор във Военната академия, първият от които “Исперих минава Дунава” може да се сметне като единствен паметник на основателя на българската държава, бюстовете на такива видни българи като Дим. Благоев, ген. Николаев - обединител (също единствен по натура), П. Яворов, Гоце Делчев, Ст. Караджа, главата на Хр. Ботев, Стилиян Чилингиров, барелефите на паметниците на Алеко Константинов в Пазарджик и на проф. Драгоманов в София и много други, изработени в нашата страна, независимо от тези, изработени в чужбина, за които и до днес Парашчук получава благодарствени писма и похвали от меценати на изкуството?

Защо миналото ръководство забрани изнасянето в печата на един напълно лоялен (към СБХ) биографичен очерк по случай 80-годишнината от рождението на Парашчук и 60-годишнина от творчеството му и с какво право?!

Защо миналата и настоящата управа на СБХ спря (забрани) публикацията на събрания изобличителен материал от редакцията на в. “Работническо дело” по неправилното отношение и изключването на проф. Парашчук от Съюза? И с какво право, когато днес е издигнат лозунга за смелата критика?!

И какъв е този парадокс (ако може да ни се отговори) под острата критика и наказание да попадат отговорни партийни другари и другари от правителството, видни артисти, писатели - любимци на публиката, а да остават винаги незасегнати, неопетнени имената на някои магистрати от СБХ, които така или иначе са се провинили? Каквото и да става - те винаги са чисти, винаги невинни, па макар и да са фактически морални и физически убийци на един талант, на един ценен живот, както е случаят с проф. Парашчук!

И докога народната власт и правителството ще търпи безнаказано делата на някои самозабравили се другари от СБХ, които дърпат конците и направляват Съюза така, както тем е угодно, навлезли са с жълтите си пипала в ЦК на партията и са подчинили печата под своето влияние, наложили са своето “вето”?! Докога ще стоят неразкулачени професорите Фунев, Далчев, Ил. Петров, скулпторите Ник. Шмиргела, Мара Георгиева и др., които плетат лъжи, хули и интриги, свалят в калта неудобни и нежелани тем скулптори и художници, изключват от Съюза или възстановяват по своему другари, като дават право за някои приближени тем да плуват в доволство и разкош, а други да гинат по улиците от глад и мизерия? Или същите са “незаменими” и Партията и правителството трябва безконечно да ги гали?!

Нашата общественост с право е загрижена за това, което става в СБХ. Надяваше се новата управа да въдвори някакъв ред и справедливост там, но остана разочарована. И до днес СБХ (новата управа) не се е извинила пред проф. Парашчук за всичкото зло, което му е сторено, не е направила опит за възстановяване на неговите права като Съюзен член и не е реабилитирала неговия престиж.

И до днес СБХ не е върнал незаконно отнетата, присвоена (за нас открадната) работа на проф. Парашчук, а именно бюста на Дядо Благоев - оратор, която е “заета” от ЦК на партията от Съюза и без да е платена още на Парашчук (от ЦК на БКП), е предадена на някои скулптори за откопирване и лично обогатяване, докато в същото време Михайло Парашчук гладува и изнемогва.

Нима не ще се потърси отговорност от тези другари от СБХ и ЦК, които са извършили това кощунство: най-безотговорно да раздават (продават) бюста на Дядото, който бюст се пазеше от другаря Димитров приживе като зеницата на очите си, като скъпа реликва?

Нима обикновените норми, закони в страната (па било то международни закони) за авторското право не съществуват за СБХ и те всичко безнаказано могат да вършат в страната?

Трябва сурово да бъдат наказани всички провинили се другари от СБХ и покровители от ЦК и Министерството на културата по аферата, създадена с бюста на дядо Благоев и по “аферата Парашчук”!

Наложително е да се възстанови всячески името и престижа на многозаслужилия културен деятел проф. Парашчук, което, от своя страна, ще доведе до повдигане авторитета и престижа на Съюза на художниците в България за радост и удовлетворение на цялата наша културна общественост!

Приложени изпращаме Ви:

1 брой фотокопие от съобщението за първото изключване на Михайло Парашчук от СБХ през 1945 г.

1 брой Петиция, подписана от 14 български архитекти, на която молим да ни се отговори по всяка точка, тъй като според СБХ (миналата и настояща управа) проф. Парашчук “не е никакъв скулптор”, той “не е създател на бюста на дядо Благоев по натура”, а е само “един самозванец, предприемач и слуга на архитектите”, което е една обида за нас, архитектите в България.

София, 8 май 1959 г.

П.П. Без съмнение и тук, както при Партията ще се намерят другари, които ще се опитат да минират отговорите по Петицията (както досега на всяка крачка помагачите на СБХ слагаха бариери по пътя на извеждането на истината със случая Парашчук на бял свят), но, надяваме се, че справедливостта накрая тук, в Парламента, най-висшестоящия орган в нашата страна, ще възтържествува, въпреки всички пречки и давления от страна на някои фактори, както и тенденции за омаловажаване на този безпрецедентен случай в най-новата история на нашето изкуство и култура.

В един хубав летен ден на 1982 година бях поканен във вилата на известната живописка и историчка на българското изкуство проф. Мара Цончева, на разговор с двама художници, Героите на социалистическия труд (!) Стоян Сотиров и Николай Шмиргела. Пихме чай, говорехме за дружбата, за нуждата от взаимно познаване едни други. Опитът на българската култура да се пренася в Украина и ценното в украинското изкуство да заживее в България. Чудесна тема.

Мимоходом стигнахме до името на Парашчук. И край с чудния разговор. Нима може 42 години да отдадеш от живота си на България и да има нещо неясно... Двамата герои на труда, утвърждаващи “социалистическия реализъм” в българското изкуство внезапно млъкнаха. Дори престанаха да отпиват от чая си. Деликатната Мара Цончева се позасмя - но само с очи. Изведнъж скулпторът Шмиргела задъхан и почервенял, избълва: “За него няма място в българското изкуство. Няма и няма да има.” Другият герой на социалистическия труд учудено го погледна, очевидно не очакващ от Шмиргела подобна нетактичност.

Докато все пак допивахме чая си, Мара Цончева опита да пренесе разговорите сред други теми. Когато Шмиргела и Сотиров си тръгнаха, Цончева ми обясни, че през 40-те и 50-те години в СБХ се оформя върхушка от комунисти, на които са предоставени високи титли. И повече не добави нищо. Всичко бе ясно без думи⁴ (Степовик 1994: 184).

Уважаеми другарю МИНИСТРЕ,

Позволете ми в качеството си на стар общественик да привлека просветеното Ви внимание и да помоля съдействието Ви за една държавна и партийна грижа по повод на следните случаи.

1. На цялата културна общественост в нашата страна е известно името на професор МИХАИЛ АРНАУДОВ. Като съдия-докладчик на Първия върховен народен съд и по воля на този съд аз произнесох между другото и присъдата против професор Арнаудов. В съдебното заседание се установи, че на времето преди 9-ти септември 1944 година, се пръснал слух в с. Долна Баня, Ихтиманско, че в селото ще влезе наша партизанска антифашистка чета. Там е бил настанен някакъв учителски курс, ръководен от професор Арнаудов. Всички се изплашили. Професорът заявил и успокоил смутените курсисти със следните думи: “Няма какво да се тревожите. Ще дойдат и ще ги посрещнем като наши братя!”.

В онова време на подобни изявления беше необходим от чужди нам елементи един голям ПАТРИОТИЧЕН КУРАЖ. Тоя кураж характеризира и до днес моралния лик на професор Арнаудов. А при това известна е неговата служба на голям културен работник, който със своето блестящо перо извика на сцената на живота ни прекрасни сенки от възрожденското минало на нашия народ. Професор Арнаудов не е противник на народната власт. Той е един верен син на народа. Всичко това послужи вероятно за важен партиен мотив да се облекчи положението на Арнаудов след кратък престой в затвора, независимо от многото години, предвидени в присъдата му.

Не е ли вече време професор Арнаудов да бъде напълно реабилитиран от народната власт и му се освободи конфискуваното имущество - вилата му и библиотеката му, тъй необходими в неговата вече твърде напреднала възраст.

2. От дълги години у нас живее, като украински емигрант от царско време, УЧЕНИКЪТ НА ОГЮСТ РОДЕН, професор Михаил Парашчук, скулптор, познат по своята работа в средата на културните дейци. Майсторът Парашчук обаче изнемогва в нечувана мизерия и не е търсен за сериозна работа, защото е събрал върху себе си злобата на завистници и самоволието на властни функционери, които го изпращат пред съда да търси законната компенсация за положен труд. А човекът при това през 1905 година е стоял на барикадите във Варшава и е бил в апарата за разпространение на Лениновата “ИСКРА”! Навсякъде другаде досега той е бил надлежно зачитан. У нас, както казах, изнемогва. Стои без телефон, откъснат поради небрежност на пощенската администрация от света, болен и без всякакви средства!!!

Не е ли възможно от името на ръководеното от Вас Министерство на КУЛТУРАТА да се направи нещо за облекчаване на културния работник професор Михайло Парашчук, оценен на времето от самия учител Димитров, но сам лично днес Парашчук, загубен в своята скромност, не е способен да заговори за себе си!?

Изпълнявам един тежък, но приятен обществен дълг...

Др. Манов,

Узнах с голяма радост от Вашето достойно застъпничество за възстановяване на истината около заслугите на скулптора Михаил Парашчук и премахване неправдите, извършени спрямо него от зле заинтересувана страна.

Познавам от много години този високо талантлив син на братска Украйна, установил се в България като във второ свое отечество и приложил силите си за повдигане развитието на нашата художествена култура. С невероятно трудолюбие и с неизменна воля да бъде полезен на младата ни скулптура, той е работил десетилетия наред над важни задачи в нашата обществена и държавна архитектура, оставяйки значителни следи в оформянето на редица монументални сгради в столицата на България.

Човек с най-добро светско възпитание, хуманен във всичките си връзки, Парашчук е печелил приятели и почитатели в нашите културни среди. Стоейки настрана от разприте в организацията на своите колеги, той имаше нещастието да си навлече недоброжелателството и завистта на някои от тях, които искаха да се издигнат незаслужено, преследвайки безогледно користни цели. Така този благороден човек с мирен характер, наместо награда и закрила от организацията на скулпторите и признателност от онези, които му дължаха полезни уроци, беше обречен да боледува на старини и да живее в обидна нищета.

Не се съмнявам обаче, правдата и в неговия случай ще възтържествува накрай, ако върховните блюстители за нея в лицето на Министерството на народната просвета и култура се заемат с основно проучване на съдбата му.

Поздравявам Ви за усилието да спасите доброто име на незаслужено оклеветения и онеправдания културен труженик, комуто България дължи само благодарност за ревността му да подпомогне подйема на нашата самобитна скулптура.

София, 4 март 1957 г. (Подпис)

Михаил Парашчук е работил винаги в разрез със Съюза на художниците - вземал е самостоятелно работа. Не ни е известно каква работа е извършил и с какви качества е тя. Заслугите му като скулптор-декоратор е в реставрацията на фронтона на Народния театър “Кр. Сарафов”, която реставрационна работа по мнение на специалисти художници и скулптори не е на високо ниво, а напротив - много сухо и без необходимото майсторство¹².

Добре, отговаря той, но как ще работят в единение, когато тримата други не искат моето ръководство под никаква форма.

Напразни бяха моите обяснения - пише Парашчук до Червенков през 1952 г., базирани на примери и изказвания на големи съветски художници, за необходимите качества на един колектив, за да бъде творчеството му полезно за работата и самото изкуство. В случая амбицията и целта да бъда обезличен и изхвърлен от общата работа бе ръководният елемент.

И така колективът формално ми бе наложен, колектив без ръководител и отговорник, тъй като колегите отказаха да приемат предложението на Председателя на КНИК, щото аз да бъда отговорното лице и заявиха, че всеки ще работи сам за себе си, и това се прие. С течение на времето се оказа, че съм бил прав...¹³

Осем месеца заседаваха и преглеждаха комисии, съставяха се протоколи, с които неизменно се утвърждаваше моята работа, но решението на въпроса се протакваше, стигна се дотам, че председателят на КНИК прибавяше към постоянната комисия нови такива, съставени изключително от приятели или съидейници на колегите, и тези преглеждания напомняха по-скоро митинги, а не преглеждания на художествени творби. Правеха се изказвания, засягащи моето лично достойнство (като това на ректора Кюлявков - “Докога ще търпим този старец и чужденец между нас?”), тъй като достойнството на художника те не можеха да засегнат, това бе над техните възможности и разбирания. За жалост Съюзът и КНИК са нещо като “лавочки” за известни личности, които се налагат по партийна линия или като “лауреати” и намират, че те не бива да бъдат измествани или засенчвани. И вместо да се вдъхновяват от доверието и надеждата, с което правителството ги награждава и отличава, да дадат максимум творчество, това само култивира тяхната завист и дребнавост. В едно от съвместните заседания в КНИК, един от колегите ме апострофира защо не съм дал кандидатурата си за катедра в Академията? Отговорих му, че на времето не приех подобно назначение поради същото отношение към мен, за което сега съжалявам, защото нямаше да има място за подобно “съревнование”, тъй като моите студенти отдавна биха ни изместили.

В продължение на тридесет години почти същите хора си служеха със същите средства и тайни доноси за да ме прокудят от страната, но аз вървях по своя трънлив път, подкрепян и разчитайки само на своята дарба и опит, стремейки се към едно - да дам по-голям принос към културното изграждане на моето второ отечество.

Още в самото начало, в мое отсъствие, колегите са се опитвали да убедят един от моите помощници да им отвори вратата на ателието ми, за да видят моята идейна скица - неуспели в това, след известно време правят опит да насилят вратата (аз бях там, но не реагирах). И все пак те успяха да се промъкнат заедно с комисията и да видят моята работа. При всички преглеждания и всички съставени за случая протоколи единодушно одобрената работа бе моята. Предложен бях за отговорник и ръководител на колектива - колегите заявиха, че не се нуждаят от такъв. Защо е тогава този стремеж и настойчивост да видят моята работа?...

Когато си отидоха, запитах представителя на КНИК, какво означават тези звучни заплювания, да не би да са някакви ориенталски ритуални заклинания от репертоара на мистър Сенко? Обаче той ми отговори, че тук това значи “оплюване”.

Целия си живот отдадох на украинския народ, стараейки се с всичко възможно да поддържам неговия престиж и слава, макар далеч не на всички и всякога това се харесваше.

В България ожесточената борба против мен се поведе от руските черносотници с поддръжката на българските русофили... Към тези русофили се присъедини и Съюзът на българските художници, инкриминирал моето украинство. А това не можеше да не се отрази на моето благополучие материално и физическо. И ето, че отбелязването ми в съветската преса, в Енциклопедията и др., се явява в някаква степен награда. Тази година за мен е двоен юбилей - 85 години от рождението и 65 години на творчество... Но сега самият аз съм на кръстопът. Как и къде оттук нататък да живея. Вече няма никой, към когото да се обърна: родителите ми отдавна ги няма, братята и сестрите ми също починаха. Останах сам - най-големият син и брат. Мислех да напиша до родното си село Варваринци, но сега научих, че то е присъединено с Никулинци. Абсолютно ми е неизвестно кой там е останал измежду близките и познатите и кой би могъл да ми отговори. С една дума аз съм един “Агасфер”...¹⁴

УВАЖАЕМИ ДРУГАРЮ КОЦЕВ,

Трагедията на Михайло Парашчук не е случайно явление или инцидент - тя бе резултат на системно преследване до унищожаване, което се проявяваше при всички случаи, свързани с неговото име.

Никога в някоя страна не е унищожаван художник от колеги, въпреки спорове, несъгласия или отричания между тях, те са били на принципна почва, като импулсиращ елемент, но не като изява на омраза и завист.

Те гладуваха и мръзнеха, но бяха творци.

А днес, в тази изключителна епоха и условия за творчество, няма изкуство - то е представено от преситени, самодоволни художници... Това бе един сплотен колектив на жестокостта и алчността, който смазваше всички “неудобни”, без да избира средствата.

Най-брутално и безогледно бе преследван Михайло Парашчук, монолитна личност в славянското изкуство, с всеобхватна култура и възможности...

Спестяванията на Михайло Парашчук 1952 г. бяха пресметнати 200 : 1, Съюзът заяви, че той е случаен човек в изкуството... Настъпиха години на глад и студ, трудно ми беше да свикна с търсене по цели дни на заеми и да го оставям сам в тази атмосфера. Когато стана възможно, продадох целия си имот на безценица, стана по-леко, но бе вече късно за смъртно раненото му сърце.

Само две топли думи - той би им простил...¹⁶