Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КНИГА ЗА СЛУЧИЛОТО СЕ ЗАД РАЗПЯТИЕТО, НО НЕ И ЗА НЕГО
(Бележки по повод написаното от Богомил Райнов в книгата му "Лека ни пръст. Мир на праха ни")

Калин Николов

web

СРЕД КАКВО СЕ НАМЕСВАМЕ

Богомил Райнов е предпочел да си спести нещо от нервите си приживе и ни завещава поредната си книга сега - условието за публикуването й било, когато го няма... Тя е гледна точка за случилото се с художника Александър Жендов - една от най-драматичните жертви на култа към личността у нас при налагане творчески шаблони и климат по сталински модел. Жендов се е противопоставил и с най-сурова жестокост е отхвърлен от партията, на която е служил. А пък сред активистите-сталинисти и ангажирани с развенчаването на художника е бил самият Райнов, който намръщено ни подава последната си версия, с която отрича да е било съвсем така...

Общественото мнение бе подготвено за версията му - неочаквано, почти веднага след промяната, по време на честване личността и творчеството на Александър Жендов, изкуствоведката Бисера Йосифова, за която се знаеше, че прави текст към албум за художника (преди промяната), неочаквано както за писаното от нея дотогава, така и като всеобща нагласа, го характеризира негативно. Понеже родното ни изкуствознание не рядко е слизало до какви ли не нива, а и все още се намира в ръцете на дъщери и потомци на най-висшата някогашна номеклатура, случаят се запомни най-вече с възмутената реакция на Христо Радевски, който просто напусна зрелището...

С две думи: бе ни поднесено становището, че в писмо до Червенков бягащият да спасява себе си и кариерата си художник е очернил редица свои колеги и ги е препоръчал за репресия. Това е най-първосигналното четене на онова известно писмо на Жендов, което обаче никой май категорично не е видял в онази му версия, която е чел Червенков. И е лъжа! Защото посочените художници вече са били изключени от средите на художниците и достатъчно репресирани, а се е и оказало (именно в това е възмущението на Жендов), че партията залага именно на вече получения у тях страх и лесна приспособимост към сталинската естетика на социалистически реализъм. За разлика от модерните леви творци, за разлика от онези, които са били привърженици на лявата идея и са имали отношение към творческото й пресъздаване - за свое лично нещастие, нямащо нищо общо със сталинския курс в изкуството... Богомил Райнов, естествено, също използва писмото на Жендов по този начин и чрез такъв прочит. На какво хвърлят въдиците си подобни, се питаме. Навярно на вероятната невъзможност всичко, вършено от леви творци, да бъде преценено обективно, честно, с благосклонност... И така да си измият ръцете, своите, на роднините си, на партията си.

До появата на книгата му, а и преди това - злополучното честване в националната галерия, ни бяха познати съвсем различни мнения за Александър Жендов. Пред Бригита Йосифова (писателка, живееща в Лондон) Петър Увалиев споделя (а той, знае се, много надеждни неща казва именно на нея! - за цитираното съм поискал специално разрешение от нея), че сред приятелите си е имал двама комунисти, на чиято близост е държал особено и цени спомена си за тях - това били Христо Радевски и Александър Жендов... Друг високо уважаван сред свободомислещите хора човек, историкът Николай Генчев писа: "...А художниците сами си знаеха работата да пълнят изложбите с портрети на Червенков. Един от тях - големият комунистически публицист и художник Александър Жендов, не поиска да мърси четката си, но затова пък умря в самота, без къшей хляб, оплют пред цялата страна от Червенков и неговото тогавашно мекере - Т. Живков." Понеже всеки мой приятел или заинтересуван читател знае как държа на Борис Димовски, ще добавя, че той също имаше в сърцето си Жендов за чист човек, дори посмъртно попадащ в капана на шарлатани като Димитър Остоич, който се представяше за застъпник на паметта за Жендов, на Жендовия пример... Имам конкретно предвид реакцията на Димовски, когато проф. Олга Дряновска публикува статията си за времето на московското си студентство с отправени обвинения към състудента й, художникът Димитър Остоич, че тогава бил водил събранието срещу жендовщината в Москва...

 

НАВЛИЗАНЕ В ЗАРИТОТО С МНОГО МЪГЛА

Политическата трагедия на Жендов (във всички варианти, вариации, свободни тълкования или придържане към различни факти от драмата му) сигурно ще продължи да контрира потребността от задълбочено познаване на творчеството му, което според мен е абсолютна несправедливост. Но не съм си и представял, че в днешно време може да се появи текст за Жендов, в който художникът да бъде наново жертва и отново пожертван. Според личните ми разбирания творчеството на големия художник покорява преди всичко междучовешките пространства: сериите му с децата от града - уличниците, които спят до кофите с боклук и просят, слугинчето (плашливо натискащо клавиша на пианото), акробатката по кръчмите - са нарисувани чисто и дълбоко. Затрогващи с искрената форма на пресъздаденото, нарисувани с един доста лаконичен и синтезиращ пластически език, те определено са дълбоко социални и едновременно с това, напълно адекватни на модерните търсения тогава.

Богомил Райнов пише, че "Жендов не е Домие. И тук е един от основните моменти в драмата му". Но и Райнов не е Балзак... Райнов декларира, че и днес отношението му към творчеството на Жендов не се е променило от запечатаното в акциите по изкарване на художника за западен агент и вреден творчески пример: "...Въпреки безспорно положителната роля, която известни Жендови картини са играли навремето си, творчеството на Жендов е изостанало от живота, анахронично рисувачество, носещо тежките следи на дълбоки увлечения от немския експресионизъм, от изкълченото, грозното и отвратителното човечество на творци като Георг Грос и Мазарел. Въпреки външната си актуалност много от работите на Александър Жендов са измислени, чужди на живота, неприемливи за широкия зрител поради своя схематизъм, геометрична студенина, техническо еднообразие, верен симптом на творческо безсилие." Тези си мисли Райнов завършва с признанието: "...ще заявя, че като изключим фразата, засягаща Мазарел, според тогавашната топтанджийска практика да отричаме всичко западно, - аз поддържам и днес горната своя оценка". Което в "Лека ни пръст" ще прочетем отново и така: "Имитирайки в по-млада възраст известни похвати от Божинов, от Стайнлен, Колвиц, Мазарел, Грос, а също от Дени и от Моор, Жендов по-късно отново неведнъж се връща към доста от тях, с други думи, те се запазват като траен репертоар от похвати, тъй че според случая той рисува веднъж по маниера на Мазарел, после по маниера на Грос, след това - на Дени, а подир туй - отново на Мазарел или Грос. Подобно многостилие представлява на практика липса на собствен стил. А там, където се опитва да се освободи от клишетата на заимстваните маниери, там веднага излизат наяве очебийните рисунъчни слабости...". Според мен няма нищо вярно в подобен анализ - Жендов е отличим сред тогамашната родна карикатура, именно с новаторските форми на своя стил... "С доста ограничени възможности в индивидуализацията на персонажите, Жендов предпочита да борави не с индивидуалности, а с типове, до степен човешкият образ да бъде сведен до някакъв класов или политически признак... всеки с отличителните си атрибути и всички почти винаги едни и същи - лесни за разпознаване, но и безинтересни за съзерцание... За жалост, легендите на Жендов рядко са духовити. И в изкуството, и в живота остроумието не бе силната му страна." Последното е още по-невероятно, защото съдържа поредния опростителски прочит на богатата естетика на модерната карикатура от предишния век... А и високомерно лицемерие към обекта, към който тая критика се отнася... Оставям настрана въпроса за нравствеността, забравен сякаш и от самия Райнов, защото тъкмо той пише: "Жендов стана жертва на същите антихуманни порядки, порядките на насилието, в които бе възпитан и в които възпитаваше другите. Жендов бе ликвидиран от същата партия - закрилница и убийца, която го бе отгледала. Ликвидиран бе просто така - между другото, мимоходом, - просто защото бе изникнал като пречка на онзи човек с масивната фигура и тежката мечешка стъпка, "хазяинът", от когото всички трепереха - Вълко Червенков". Но то не ме изненадва - нито авторът, нито тезата му... Да, сигурно е, че Червенков ръководи нещата, но преди всичко до него е и една група съмишленици, решили да превърнат зоната на изкуството в поредния политически бастион: Иван Керезиев, Богомил Райнов, Любен Белмустаков, Елена Гаврилова... "На пръсти се броят и имената на българските карикатуристи, които любителите на изкуството все още помнят. Между тях безспорно фигурира и името на Александър Жендов. Друг е въпросът доколко причината за това е стойността на творчеството му и доколко - трагичната съдба." Мисля, че това е едно от най-позорните изречения, най-безразличните към свещенодействието на нравствеността, които съм срещал... Позорно е, защото Райнов е участник в това ликвидиране - той не го и крие... Това е въпросът - защо, когато сам ти си сред допринеслите за трагичната участ на Жендов, поставяш на толкова циничен кантар въпроса със стойността на жертвата ти...

 

НЯКОЛКО ПО-КОНКРЕТНИ ЩРИХИ ЗА САМИЯ ЖЕНДОВ - ТЕ НЕ СЕ ЗНАЕХА МНОГО И ПРЕДИ...

Александър Стефанов Жендов е роден на 26 август 1901 година. Майка му, която си остава домакиня, има руска кръв по бащина линия - нейният баща, руснак, който е бил в охраната на генерал Гурко, остава в България и е бил на служба като началник на отдел в столичната община. Бабата на бащата на художника, е сестра на чичото на Георги Сава Раковски, Георги Мамарчев. Баща му, Стефан Жендов, и някои негови роднини идват в София след големия пожар в Котел. Той дълго замръквал по самите улици, работел каквото намери, а после постепено се издигнал до чиновник... Така или иначе, но Жендови обитават Ючбунар, наричан още "пролетарски"... Ето как ни го представя Чавдар Мутафов: "Когато се навлезе в Пиротска улица, внезапно градът става съвсем нов, отвратително интересен и предизвикателно мизерен. Човек би трябвало да запуши носа си с кърпа и стегне душата си в броня, - тъй опияняващ и нездрав е въздухът там, наситен с изпаренията на глада, евтината любов и болничното легло. Дъх на похот, измама и нищета, дъхът на реквизити от цирк и антиквариум.

И в тази блудкава и парлива тиня живеят странни хора, даровити и престъпни, страхливи и опасни, наполовин артисти и наполовин мошеници, цяла една тълпа от самотници и паразити, живеещи в екстазите на неестествените желания, в безкрайната мъка на наслада и вечно ненаситни. Това е едно човечество инвалидно и перверсирано, което избухва в епилептичен нагон всред кошмарите на своето дълго нещастие, жаждайки тогава до безумие своя дял от наслада и стръв, сътворявайки от безобразното един миг от мръсно чудо, и загивайки мъчително всред видения, голота и копнеж."

Методите на експресивния символизъм са подчертано сгъстени, но сред левичарсите кълнове на младото поколение Александър Жендов е особено близък с Христо Смирненски. Двамата имат много сърдечно приятелство, обвързано с общите им намерения и мечти, с първите им творчески прояви, с всичко, което крепи надеждите за обновено бъдеще... От същия квартал е и Вълко Червенков, техен комсомолски секретар. Но не се разбират, двамата, Смирненски и Жендов, са го критикували и осмивали... Може би и за това, когато на 14 август 1950 г. излиза статията във вестник "Работническо дело" срещу Жендов и жендовщината, живеещия срещу тях, Владо Вълчанов, я носи сутринта на неговите близки, на майка му, от улица "Отец Паисий", а коментарът им е бил, че Червенков вече започва да си отмъщава за тогава. Александър е фактически и съученик с Червенков, от един общ клас в Трета мъжка гимназия. Учител по литература им е бил Цветан Радославов - бащата на химна ни, философ, дипломирал се при родоначалника на съвременната психология, световноизвестния Вунт...

Друг квартален спомен, който съм записал, е, че освен от близостта на художника със Смирненски, Червенков се дразнел и от близостта му с Георги Димитров. Един от братовчедите на Вълко, офицер от системата на ЗКПЧ, споделил с близките на Александър Жендов, че телеграмата на Жендов до семейството на Димитров по повод смъртта на последния, не била достигнала до тях: Червенков я бил прибрал...

След средното си образование Жендов започва работа. Назначен е за сметководител в разсадник в Казанлък. През 1921 година заминава във Виена като студент по архитектура, но нещата не се уреждат финансово. Връща се в България и постъпва в Художествената академия в курса на проф. Никола Маринов. През 1924 година е приет за комунист. На следващата година, поради политическите събития, му е поръчано да емигрира, следва отначало в Берлин, а после и във Виена.

От 1917 г. Жендов рисува за печата - негови творби започват да се появяват в "Смях и сълзи", "Българан", "Червен смях", "Маскарад" (това списание основават Смирненски, Матвей Вълев и той), "Звънар", в. "Наши дни"... През 1924 година рисува илюстрациите към стихосбирката на Христо Смирненски "Зимни вечери", които са забележителни...

Учи известно време в СССР, в периода 1927-1930 година. За негови преподаватели се сочат различни художници - на някои места пишат Владимир Фаворски, гениален график и художник (естетиката, която наричаме "сталинска", не му повлиява), а също авангардистът Дмитрий Щеренберг. Самият Жендов конкретизира в документи, които собственоръчно е попълвал, Фалк и Щеренберг. Моят най-добър приятел от времето на следването, изкуствоведът Стефан Шишков, ми бе споделил, че негова колежка е прегледала книгата на деканата от ВХУТЕИН. Срещу изпитите на Жендов в графите пишело, че те са заверени от съответните служби на Коминтерна и КГБ. Нямало е бележки с цифра. На пръв поглед това е парадоксално и сякаш не говори позитивно за човека от днешна гледна точка. Но режимът в Москва по онова време прави всичко възможно да привлича даровити хора за каузата си, като пред тях се показва напълно лицемерно и различно. Така властите буквално търгуват и с изкуството - Щеренберг (именно учителят му) е обявен посмъртно за формалист, дори враг на СССР, но жив, негови творби се разменят за други, собственост на западни колекционери, с които ръководството на Ермитажа преговаря... На художника се е гледало като на ценна стока. Друг е въпросът, че има и хора, които определено се сещат какво им се подготвя и каква е ситуацията, в която са попаднали (да дадем пример с великия немски политик Херберт Венер, който, за да се очисти от връзките си с комунистическите служби, сам прави така, че да влезе в затвора и да започне кариерата си наново). Жендов специално остава доста дистанциран от ставащото и не се поддава на никакъв догматизъм.

В страната на съветите той е бил женен за латвийската си състудентка Цицилия Густав. Но през 1930 година не се завръща с нея в България, когато по нареждане на партията прекратява следването си. Знае се вече, че Цицилия Густав, съпругата му, е арестувана и разстреляна на 8 февруари 1938 г. заедно с други латвийски интелектуалци. От брака си има дете, което художникът не е виждал. Отгледано е в домове за деца на политически неблагонадеждни - в Украйна.

През 1930 година, както писах, Александър Жендов се завръща в България. През 1931 г. е сред учредителите на Дружеството на новите художници, записва се член на Съюза на трудово-борческите писатели и отново е сред учредителите на Съюза на приятелите със СССР. Не само сътрудничи, но и е редактор, а и главен редактор на някои от партийните комунистически вестници като "Поглед", "РЛФ", "Фронт на трудово-борческите писатели", сътрудничи в "Жупел". Фактически свързан с печата и книжното оформление, с плаката, приложната графика, Жендов развива обемна творческа дейност, част от която и досега не е оценена изкуствоведски. Например работата му в сферата на фотомонтажа, техника, с която прави редица корици на книги в един адекватен на времето стил... На художническите конгреси е избиран в ръководството на Съюза на художниците в България - през 1932, 1935, 1937, 1940 година, а през периода 1941-1942 г. е негов подпредседател.

В дома на родителите му са се укривали нелегалните Замфир Попов и Христо Гюлеметов, който е първият кмет на комуната в Брацигово (той е първи братовчед на Александър Жендов). Знае се, че художникът изработва документи за нелегални, че е бил разпитван, обискирван и арестуван многократно, напълно възможно е да е следена журналистическата и публицистичната му дейност, която е в респектиращ обем...

Извънкварталната митология, тази, която очевидците на партийното и творческото ежедневие на художника споделят за онези години, съдържа факта, че Елена Гаврилова, секретар на Отдела за агитация и пропаганда на ЦК на БКП, влиза в остър конфликт с Жендов още през 1947 г. Така или иначе, той, изглежда, е решен да отдели време за собственото си творчество и пътува, като остава в Европа на два пъти за дълъг период. Същата година прави и единствената си изложба. Иначе участва в няколко от общите художествени изложби...

У нас, това едва ли Червенков може да го забрави, посрещат Александър Герасимов с ирония. Особено Жендов. Художник, чиито житейски крачки са под личното попечителство и покровителство на "железния нарком" Ворошилов, за когото лично Сталин е издал заповед да го свързват лично, когато творецът изпита нужда. Живописец, който успешно направлява формата така, че да е в служба на партията, който поставя тази й функция над волностите в занаята и води творческа дипломация с душевните струни на съветските вождове, а и е по вкуса на самия Сталин. Негова е картината със Сталин и Ворошилов на разходка над Кремъл след освежителен дъжд. Може би Червенков не знае конкретно, че и в Москва има недоброжелатели на подобни картини - композицията се радва на тайното си заглавие "Два вождя после дождя"...

От многото художници, с които съм разговарял и те са споменавали за Жендов, съм запомнил следното. Атанас Пацев - говори за такта на Жендов да възлага работа на млади хора, студенти. Уреждал и възлагането, и въпросите около хонорара. Невена Карамалакова - като съпруга на осъден от Народния съд на "смърт" е имала страх, че новата власт ще й пресече всякаква възможност за творческа реализация. Жендов не я изважда от колектива си, помни го като много благороден, но помни художничката Ц.В. (имам името - б.а., К.Н.), която се опитвала да възлага на сътрудниците на Жендов да го следят какво говори. "Ще растете нагоре!". Въпреки че Жендов говори публично на събранието против него, веднъж Георги Попов прекъсва работата си като един от художниците на филма "Царска милост" (по спомените на художника Любен Тръпков пред мен) и отива в правителствената болница, където е Жендов. Върнал се и се разплакал. Жендов сякаш се обърнал към него и ребрата му в този момент хлътнали. Ракът бил обхванал костите... Гледал и мълчал. Ден-два след това и починал. Болен от рак си го спомнаше и Кина Гошева. В Балчик, в почивната станция на двореца. Било жега, а Жендов се влачел на колене от болка върху каменните плочи в градината на бившата румънска принцеса - ракът се развивал - със зимен черен балтон. Студено му било, въпреки летните температури, и треперел, жълт в лицето от страдания - оставали са му вече месеци живот...

Според тези спомени той е бил в Правителствена болница и в един от добрите курорти. Не ме учудва. Отритнат и подложен на следене, без работа, и въпреки това - "присъства" в среда, изискваща някакви привилегии... Това е най-същинската, "червенковската", присъда - да бъде показано на останалите как си отива Жендов, за пример, да усетят страданията му...

 

ПРИ АКТЬОРИТЕ, КОИТО ВЯРВАХА, ЧЕ САМИ СА ПИСАЛИ РОЛИТЕ СИ...

Неочаквано и в някакъв много тесен период от време, изненадващо за мен, един съществен фрагмент от затихналата дискусия около Александър Жендов се оказа и личен. Бях намесен определено и желая сам да подчертая, ангажиращо ме да изкажа позиция. Изненадващо, в две книги, обнародвани за месец пред обществото, един мой някогашен материал, биваше намерен за важно свидетелство и цитиран подробно. Едната книга е "Горещо червено" на Александра Ивайлова, а другата, вече разглежданата "Лека ни пръст" на Богомил Райнов...

В първата от посочените книги се споменават постъпки на Жендов и се говори за художника с много достойнство. Дори когато срещам опити за манипулация на становища - не от авторката, а от цитирани от нея фактори - не е проблем. Всеки може да си прави изводите. Втората книга е просто една оправдателна реч на владеещ себе си партиен строител - той е готов отново и отново да забива пирони в ръцете на жертвата си, само и само да оправдае себе си и своя стил на действие.

Поводът да заработя в темата Жендов е следният. Сред засиления интерес в периода на перестройката и след 10 ноември към теми табу като например конфликтите в комунистическия елит, сталинските репресии, погромите на свободната мисъл в науката и културата, живковизма на бащата и този, на дъщерята, зачертаването на Дончо Костов и Жендов, за последния излизаха не малко неща. В тях имаше шаблонни, едва ли много проучени нападки към определени имена, но и опити за оправдаване и замазване на собствени участия в акцията по развенчаването на художника. Особено важно бе направеното от Йордан Янков, историк, който преведе и разтълкува стенографските протоколи по случая около Жендов. Моя журналистическа идея бе да потърся някои от преките участници в събитията и да ги накарам да говорят за тях. Срещнах се с много хора, имам публикации. Но липсваха най-важните.

И тогава ми хрумна да издиря Иван Керезиев. Не знаех дали изобщо е жив. И никой нищо не знаеше... Както и да е, като се потрудиш, работата става и информацията идва. В случая бе важно, че художникът се бе съхранил непроменен, а и че не се криеше изобщо да говори, както някои от останалите!

Керезиев живееше извън София, в края на Драгалевци, под един от онези склонове на Витоша, които са сред самата планина. Беше йога и подвижен, волеви посветен на строг гимнастичен режим и твърдо разпределение на задачите си, дотолкова вманиачен в това, че да те хване срам. Не бях виждал изкуството му, освен една немощна, зле нарисувана композиция от учебника ми по литература някога - разстрела на групата с Вапцаров. Онова по стените на драгалевската му къща ни най-малко не бе авангард, но бе хубаво, опитно, доцентско и повече от такова, дори при нашите условия и примери за част от нивото на преподавалите в Академията ни... Фактически, приятно и любопитно ми бе да видя тия картини.

Тези, които се уповават на текста, публикуван от мен след срещата ни, е логично да знаят, че вестниците не са варели и съдържанието им е ограничено от възможностите на самите им страници. Това трябваше да се досети и самият Керезиев, вместо да недоволства. Казвам го, защото останаха още много думи, които не бяха публикувани. Независимо от това, материалът ми с него бе на абсолютно цяла вестникарска страница. В подготовката му съм се старал да предам абсолютно обективно онова, което той ми даде написано и добави в разказ. Използвах преди всичко написаното, а разказа не успях, а се наложиха и още съкращения, неизбежни - за неважни моменти...

Основата на разговора бе следната: Керезиев, закотвил се в самотата си, имаше желание чрез мен, в случая, да предаде на Държавния архив свой ръкописен текст от десет страници (беше започнал да пише спомени и да ги дава там с идеята след време въз основа на тях да бъдат разчетени наново събития, въвлекли и него...). Той хранеше надежда, че поради личната ми заинтересованост, ще му свърша тази работа, а пък аз, от своя страна, имах възможност да изслушам написаното, прочетено от него - малко като на радиопредаване, но и прекъсвано в различни моменти от обстойни или лаконични пояснения или разсъждения, които, с негово съгласие, си записвах. Може би тук му е мястото да кажа и впечатлението си от този човек: той беше прям характер, мислеше върху миналото ангажирано според абсолютно непроменените критерии на своята съвест, то - миналото - го мъчеше (но и му тежеше, че го обвързват с нещо, в което не е единствен участник, и докато другите дори са спечелили, той, обратното, е отнесъл позора). Художникът също беше "кремък", но не така употребен. Употребен бе, за да бъде носител на вината като един от "убийците" на Жендов, докато другите се бяха измъкнали и дори партията бе подкрепила тяхното ново лице! Фактически, самият аз днес мога да се радвам на приноса, който имаше моя труд тогава, и на очевидността, че е сред акцентите по темата "Жендов", но трябва да призная - и аз употребих същия този Керезиев, без да отговоря изцяло на очакването му: да получи шанса да изкаже, както си е мислил, своята гледна точка. Защото, и да исках, целият му текст просто нямаше как да се събере там, закъдето бе предназначен. Затова ще се позова на предоставената ми възможност сега... Иначе не са необходими много паралели, за да се види, че смисловата коректност от вече публикуваното и другото, което предстои да дам, е съхранено напълно. Моето лично мнение обаче не е в полза на спомените на Керезиев - не съм убеден никак в тяхната достоверност и очертана мъжествена съвест. От този им ъгъл те и тогава, а и днес, не представляват за мен почти никакъв интерес. Даже ме изненадва с какво толкова са привлекли вниманието на авторите на двете книги. Намирам ги по-скоро за психологически тест и медицинско свидетелство за личностите от фиксираната епоха, за археологическа находка, запазила звука и тембъра на събитието... Намирам, че тезите на Керезиев и на Б. Райнов имат много пресечни точки. При все резервите ми, от позиция на изказаното и начина, по който бе направено това, осъщественият диалог има значение и бе на места потресаващ...

Ще започна с подробностите сега, за първи път в истинския им обем. Те представляват част от замислен от Иван Керезиев мемоар, наречен: "Скици... по натура". Его го и самия текст:

"Ако станеше така, че ме "снемат" от работата като секретар на партийната организация при СБХ, също и от тая на съветник в КНИК, не само нямаше да съжалявам, но бих бил благодарен. Когато обаче на заседание на партийното бюро бе прочетено писмо, адресирано до ЦК на БКП (написано в някоя квартира), забулено в общи формулировки като "принципна" критика, но явно насочена срещу мен, енергично се противопоставих. Те, членовете на партийното бюро, на което съм секретар, бяха единодушни и с един глас против - моят. Взе се решение то да бъде предадено в ЦК.

Занесох го, разбира се, аз. На въпроса за "актив", който да присъствува, когато ни извикат, казах да повикат когото искат...

И ето - един ден (22 януари 1949) бяхме извикани в ЦК, в кабинета на Вълко Червенков, на ул. "Московска". Събра се доста народ, сред "актива" бяха Ал. Жендов, Ал. Обретенов, Ст. Сотиров и др.

Пръв побърза да вземе думата Стоян Сотиров, председател на Съюза на художниците. Щом той завърши, Червенков обобщи изказването му с извода, че в Съюза работите са наред, че проблемите, доколкото ги има, са само от материален характер и въпросително погледна към Стоян.

- Да, другарю Червенков, така е... Художниците са единни - намери за уместно да потвърди и допълни председателят на съюза.

Веднага вдигнах ръка.

- Ще започна оттам, където завърши другарят Сотиров - казах аз... Нашият председател твърди, че в Съюза работите вървят по мед и масло. Заявявам: Съюзът се раздира от групови борби, в дъното на които стои партийната организация, а още по-навътре - партийното бюро.

Започнах да се аргументирам.

Червенков стоеше сериозен, вдигнал високо глава, изпънат, слушаше внимателно. По едно време се обърна към мен и ме прекъсна.

- Другарю Керезиев, в ЦК се получи писмо на парт. бюро, което вие сте подписали. Сега тук слушам нещо не в духа на писмото...

Разбрах какво има предвид и едва дочаках да завърши.

- Другарю Червенков, аз не съм подписал писмото на парт. бюро, а бележката, с която ви го изпращам. А със съдържанието на писмото на бюрото, от всички негови членове, само аз не бях съгласен с него. Като секретар бях длъжен да го донеса в ЦК - обясних спокойно...

Той се замисли за миг, после като на себе си продума:

- Е, щом е прието с вишегласие...

Продължих. След малко той ме прекъсна.

- Другарю Керезиев, в изложението на п.б. се критикува КНИИ. Кажете нещо по този въпрос.

Идвайки на съвещанието в ЦК, убеден бях, че Вълко Червенков ще пренебрегне един случаен за него, непознат човек като мен, който при това е в конфликт с цялото п. бюро, член на което е жената на първия му помощник в КНИИ Рубен Леви, ще застане на страната на Ал. Жендов, негов стар приятел, приятел на Г. Димитров и В. Коларов, а може би и Шмиргела с шума, който вдига около себе си, му импонира някак... Решен бях обаче да говоря онова, в което бях убеден, убеден бях, че от правдата е заинтересована... партията. Бях готов и за връщане... в село. Ето защо вторият параграф наруши "спокойствието" ми.

- Другарю Червенков, аз говоря по набелязани точки и когато стигна до тоя въпрос, ще се изкажа и по него - отвърнах троснато и повдигнах листчето в ръката си.

До края повече на бях прекъсван.

Сега, разбира се, не мога да възстановя, нито е необходимо, какво съм говорил. Спомням си обаче възбудата си като при последна дума и едновременно спокойствието на човек, убеден в правотата си. Помня също и високомерната реплика на Обретенов, когато засегнах бившата Камера на културата, и намесата на Червенков в моя полза.

- Керезиев, ти недей да говориш за Камарата - обади се със самоуверено превъзходство бившият й председател, - ти не ги разбираш тези работи.

- Ба - веднага му възрази Червенков, - май е точно така, както говори Керезиев, и се наведе да запише нещо върху листовете пред себе си. Наведе глава и Обретенов и доколкото помня, до края на заседанието не се чу дума от него.

Намесата на Червенков ме изненада. А когато, по-късно, той отправяше реплики към взелите думата след мен в същия дух, започнах да си мисля: не, тоя човек няма да се остави да го подведат...

Например говори М. Цончева. Той послуша, послуша, после изведнъж я прекъсна.

- Другарко Цончева - запита той, като се извърна към нея и я гледаше от височината си, - вие се занимавате с художествена критика. Кажете нещо по това, защо художествената критика у нас не... върви!

- Ами, другарю Червенков, замънка тя, така ще бъде, докато...

- Докато Керезиев е в Комитета - подсказа секретарят на ЦК.

- Да, другарю Червенков - с охота се съгласи критичката, с готовност да се възползва и отиде по-нататък.

Червенков обаче чукна с молив по масата.

- Слушайте, другари - обърна се той към всички, - ако имате да говорите против грешки на Комитета, на ЦК, говорете направо - няма защо да стоварвате кривите дърва върху Керезиев.

Точно насреща ми седеше Жендов, и аз видях как той тромаво се размърда и вдигна ръка.

В особено трудните моменти на моята работа като партиен секретар често се сещах за Александър Жендов и съм си мислил, че ако отида при него и поговоря, той ще ме разбере и ще ми помогне. Но той не беше в България около половин година, а като се върна, все някак отлагах. После пък почнах да долавям нещо, а ето, на сегашното съвещание ми стана ясно колко наивна е била надеждата ми.

- Когато, започна Жендов, на партийно събрание другарят Керезиев бе обвинен, че урежда приятелите си, той каза: "Вие търсите под вола теле", т.е., че това не е вярно. И продължи да урежда приятелите си.

Действително мен ме обвиниха в такъв грях и аз употребих именно тоя народен израз. Но по това време Жендов поломничеше по Западна Европа и нямаше как да го е чул. Ясно е, това му е съобщено от приятелите му, които нямат факти, но които са убедени от собствен опит, че щом на човек му се е паднало, защо да не облагодетелствува приближените си, като им се отплати или авансира.

Възмутих се.

- Посочи един-единствен случай! - прекъснах го и настоях аз.

Жендов ме погледна свирепо, замляска, но не каза нищо. Червенков взе молива си и зашари по листовете пред него.

Два следобеда заседавахме в ЦК.

Накрая Вълко Червенков направи обстойно изказване. Разгледа той слабостите в работата на КНИК, отношенията в Съюза на художниците, засегна бившата Камара на културата, с няколко думи остроумно характеризира нейния бивш председател, сега заместник-председател на КНИК. Неговото слово е публикувано в сборника му "За наука, изкуство и култура" и сега, като го чета, виждам и се учудвам как този човек умееше да вникне по партийному, по ленински в същността, да се ориентира в обстановката, да анализира прояви и факти. Не спомена мои недостатъци не защото ги нямам или не ги е виждал. Но той добре разбираше кариеристичната природа на моите противници и положението ми сред тая пасмина, за да се провикне: "Вие кръвта ли искате на Керезиев - няма да ви го дадем!"

Когато заседанието завърши и излязохме в коридора, където беше гардеробът, Ал. Обретенов, пъхнал ръце в единия ръкав на балтона си и като се заплиташе в търсене на другия, бързо се приближи до мен, насочи се към ухото ми и сякаш необратимо преобразен, щастливо усмихнат, дружелюбно заговори:

- Керезиев, като от баня излизам!

На годишното събрание на партийната организация (13.02.1949) Вълко Червенков присъстваше от началото до края, от 8 часа сутринта, до 11 часа вечерта. Внимателно изслуша отчетния доклад, изказванията, водеше си бележки. Накрая, по настояване на събранието, взе думата и започна така: "Вашето събрание потвърди оценката на др. Керезиев за състоянието на партийната организация. Партийната организация не е на висотата на положението, в нея съществуват нездрави настроения. В същото време събранието потвърди, че са налице условия и сили тези нездрави явления да бъдат ликвидирани..."

По-нататък той се спря на конкретни условия и положения и наблегна особено на необходимостта от дружна работа за преодоляване състоянието в борбата с формализма, за упорита организационна и индивидуална работа, за високохудожествено реалистично творчество.

Спомням си как веднъж, навярно през 1946 г., бях попаднал на събрание на художниците в салона на Музикалната академия, ул. "Будапеща", и как недоумявах, наблюдавайки настървението, препирните, шума. Тогава за пръв път видях Ал. Обретенов, който от президиума също викаше и ръкомахаше, молейки да го изслушат, а като настъпи тишина, започна така: "А бе, другари, аз съм дошъл тук да ви приветствам от името на ЦК, но човек не може да вземе думата". И направи приветствието си, успя... все пак. Присъствал съм на партийни събрания все по онова време и съм слушал какви ли не дреболии. Като че ли всеки беше срещу всички тогава. Постепенно нещата се поизбистриха, тури се някакъв ред и сега на това наше събрание напр. човек можеше да вземе думата, да го чуят.

Когато започнаха разискванията, пръв взе думата Жендов. Изправи се той с купчина листове в ръка и ги прочете - цял доклад. Направи ми впечатление, че той обстойно се противопоставя на констатациите и положенията в моя доклад (приет от п. бюро, разбира се), нещо, което може да се направи от човек, предварително осведомен за съдържанието му. Щом завърши, аз му зададох въпрос в тоя смисъл и че го е информирал член на партийното бюро.

- Може и да ме е информирал - малко смутено отвърна той.

- Само така може да се обясни твоят контрадоклад - отвърнах аз.

Бях избран и в новото партийно бюро.

Още на другия ден научих, че В. Червенков е на мнение пак да остана като секретар. Веднага събрах членовете на новото ръководство и по мое предложение избрахме за секретар Кольо Колев.

Тогава Червенков ни извика в ЦК и предложи да се конституираме, обадих се:

- Ние вече се конституирахме.

- Кого избрахте за секретар? - запита той и се обърна към мен.

- Другарят Кольо Колев.

В. Червенков ме погледна така, че ми стана и съвестно, и тъжно: излъгал съм надеждата му, но какво да правя, като ми беше дошло до гуша... Наведе глава и продума тихо:

- Е, щом сте решили...

Замисли се нещо, после се дръпна назад, отвори чекмеджето на бюрото си и извади лист хартия. Обърна се към нас, а листа държеше с две ръце.

- Другари, другарят Иван Керезиев си дава оставката от Комитета. Това тук е неговата молба. Какво ще кажете?

Ето къде било моето заявление за оставка! Бях го дал доста отдавна, а като проверявах за резултата, съчувстващата ми секретарка все вдигаше рамене и отговаряше, че не може да го намери никъде в преписките на Председателя. А той значи го занесъл в... ЦК.

Новото партийно бюро в болшинството си беше от хора, на които не се нравеше моята личност. Особено - Никола Мирчев. Ала всички бяха разбрали отношението на Червенков към мен, което за тях беше най-важно. И по неписания закон на нагаждане, докарване, започна взрив от хвалебствия по мой адрес. Особено Никола Мирчев.

- Виждате... - обръща се към мен Председателят на КНИК, сякаш искаше да каже: "Защо е тази оставка!".

- Другарю Червенков, в молбата си съм изложил причините и настоявам да бъдат уважени.

Нов залп от хвалби за мен. И пак се обръща към мен Червенков, гледа ме сдържано усмихнат, т.е. - воля народна!

Не съм Борис Годунов, но отстъпих. Тогава Вълко Червенков взе писалката, написа резолюция и се разписа.

На другата сутрин секретарката ми звъни да отида при нея.

- Заявлението най-сетни се намери, ама..., подава ми тя документа и ме гледа жално...

Новото бюро тръгна надясно още по-бясно.

Кольо Колев стана нова мишена, започна подмолна дейност и срещу него: зашушука се, че някога бил анархист, че цар Борис посетил навремето негова изложба, ходили в неговия роден край да се ровят за материали още по-дълбоко...

Стигнахме в партийното бюро дотам, че не бяхме в състояние да подготвим доклад за голямото събрание на края и то все се отлагаше... Една сутрин парт. секретар Кольо Колев се... самоуби.

Драган Лозенски стана партиен секретар временно, стъкмихме някакъв отчет и по указание на ЦК насрочихме партийно събрание.

На събранието пристигна Тодор Живков с няколко сътрудници и, за наша изненада, обяви, че доклада ще изнесе той.

В доклада си Т. Живков разобличаваше антипартийното поведение на Александър Жендов, което парт. организация следваше да обсъди и вземе решение.

От Жендов се искаше да си направи самокритика. Той обаче дълго време мълчеше, а когато все пак взе думата, стана ясно, че е далеч от такова намерение. Това разлюти докладчика.

- Какво го усукваш? - се развика той, - ти по-добре кажи коя чужда централа стои зад гърба ти!

Жендов си седна, а Живков започна да подканя за изказвания. Приятелите на Жендов се спотайваха.

- Защо мълчите? - се развика по техен адрес Т. Живков. - Мислите не ви познаваме ли? И зъбите ви знаем...

Унило, но започнаха да вземат думата "приятелите", да дъвчат като болни, загубили апетит. Все пак направиха, каквото можеха, да се разграничат от Жендов.

Събранието продължи и на другия ден.

Решил бях да не се изказвам, но като се върнах вкъщи, седнах и нахвърлих словото си, а на следващото заседание взех думата.

Охарактеризирах Жендов, доколкото си спомням, като някогашен авторитет, сега отклонил се от партийните принципи и поведение, оплел се в групови сметки и лични домогвания. И понеже ми беше толкова ясна ролята на хората около него, които го използваха и тикаха напред с користни цели, заради връзките му с Вълко Червенков, Георги Димитров, Васил Коларов, засегнах личността на Мара Цончева...

По едно време на почивката преди гласуването излязох в коридора. Веднага някой ме намери и каза, че Живков иска до отида при него.

Когато се върнах в залата, секретарят на ЦК стоеше в средата на заобиколила го неголяма група. Той бе радостно възбуден и нещо говореше. Като ме видя, излезе малко напред, хвана ме за ръка и се върна заедно с мен обратно към групата, привлече с другата си ръка Богомил Райнов, който се мъдреше там, прегърна двама ни през раменете и с израз на крайно задоволство, занарежда:

- Много сте умни, бе другари, много умно говорихте, много добре беше всичко... - после, малко по-тихо: - само... не биваше да засягате другите. Ние ги знаем, и на тях ще им дойде времето, но сега - всичкият огън върху Жендов! Другарят Червенков каза: на Запад е вързан пъпа на Жендов - прибави с неподправена наслада образното сравнение, което чувах за първи път.

По предложение на Тодор Живков гласувахме за изключването на Жендов от партията...

Това беше през лятото на 1950.

Ала дойде... 1956 г.

Бяха дните на априлския пленум.

Свикана бе парт. организация на художниците, като бяхме поканени и комунистите-преподаватели в Художествената академия.

Събранието се проведе в големия салон на академията. На естрадата заеха място членове на ПБ на ЦК. Съобщиха, че първият секретар на ЦК ще говори за решенията на току-що приключилия работата си пленум на партията.

След като разгледа решенията на пленума, докладчикът се зае с обстановката в партийната организация при Съюза на художниците, като за начало обяви... реабилитация на Александър Жендов.

- Другарят Александър Жендов е верен син на партията - заяви с патетичния си маниер Т. Живков и след като получи съответното количество аплодисменти, се зае с туряне ред в ... същата партийна организация на художниците. Пак се появи опасна за единството на комунистите група, само че не от онези, на които "знаехме й и зъбите" (те сега са се превърнали в жреци на партийната линия), а на другите, "добрите" някога. Назова имена и, понеже работата е сериозна, предложи за изключване... 6 души...

Не без предварителна организация новите ревнители на парт. линия, веднага се възползваха: започнаха "разискванията".

Ще приведа само по няколко думи от увода на Никола Мирчев, който до вчера с такова блаженство потриваше ръце и облизваше устни като произнасяше името на Червенков, а и от тоя на Александър Обретенов, толкова мил някога, навремето, след "банята" на същия Червенков.

Никола Мирчев (със свръхсериозно изражение на лицето, недопускащо каквото и да е шега, чете): "Другари! На едно съвещание в ЦК Вълко Червенков стана, взе в двете си ръце по един портокал и ги подаде на мен и Петър Славов, казвайки: хайде, па стига сте се карали. (Повдигна се на пръсти, огледа залата, убеден в изненадващо изобличителния ефект на онова, което тя, залата, ей сега ще чуе). Много се лъже другарят Червенков, ако смята, че с два портокала ще реши проблемите на художниците.

Едвам се сдържах: тоя Червенков! Да беше им предложил поне по една кошница!...

Александър Обретенов (със снизходителна усмивка на човек, за когото в тоя свят всичко е ясно като на длан и за мъдростта на когото копнеят наоколо: поглежда пред себе си листчето върху катедрата, но не чете, вдига глава и говори: "- Другари, бедата е не само в култа, но в... култчетата (оглежда залата). В Комитета Червенков вярваше само на... отговорния секретар, а нас, зам.-председателите, така пренебрегваше, че ние (свива рамене) недоумявахме: аз поглеждах Рубен, Рубен - Карло, Карло - мен...

Един след друг на трибуната се заредиха ободрени, самоуверени, облекчени още повече онези, на които Т. Живков познаваше зъбите... Мислех, ще стане тя една, щом тези хора ще "възстановяват ленинските норми в партийния държавен живот". Та тая конюнктурна пасмина има толкова общо с ленинизма... поповият (неразч.) на Елин Пелин с кристалното планинско езеро.

Реших на другия ден да взема думата.

На другия ден обаче пръв на трибуната пак застана Т. Живков. В ръцете си държеше листове и съобщи, че това са писма на Петър Славов (единия от предложените за изключване), които той изпратил в Държавна сигурност, с имена на "жендовисти", които следва да бъдат "обработени" в милицията. Прочете ги, а в две от писмата се споменаваше и моето име. Много бях изненадан - аз - жендовист?! Все пак - замислих се. И това стана причина да не се изказвам на събранието, тъй като имах намерение да защитя Славов и другите. В резултат на преживяното по време на работата ми в КНИК и парт. организация, вече 5-6 години в Ленинград, и тук, страдам и безрезултатно лекувам силно и непрекъснато главоболие - пак ли да се ангажирам... (Един ден запитах Славов за тези писма. Той категорично отрече да са негови. На въпроса ми защо тогава не стана и опровергае, отговори: "До мен седна един непознат тип и ме заплаши да не вземам думата по тия писма и противореча на първия секретар").

По време на една от почивките, когато всички бяха излезли в коридора, разговаряхме, застанали прави по средата на съвсем празния салон, с Димитър Вълканов. По едно време от естрадата, където седяха и разговаряха помежду си партийните ръководители, присъстващи на събранието, се отдели, слезе и след малко застана до нас с ръце отзад... Т. Живков.

- Е, другари, как е, какво ще кажете? - заговори веднага той.

Поиска ми се да споделя част от накипялото.

- Другарю Живков - започнах откровено и без заобикалки, - в оная част от вашия доклад, където се разглеждаха нашите художническите работи, има нещо, което ме безпокои.

- Защо? Какво имате предвид? - обърна се той към мен неприятно изненадан.

- Вие говорите за антипартийна група, споменавате имена, предложихте за изключване от партията. Заедно с това вие поехте защитата на другите, а тези други, според мен, са именно група, също група хора, доказали вече отношение към партията, което не може да бъде характеризирано като искрено, нито... последователно. И ето - те веднага почувстваха изгодата си - и вие ще видите какво ще поискат те от партията после...

Той наведе глава, бързо я изправи, погледна ме косо и отсече:

- Вие ще видите тях пък какво ще направя в заключителното си слово.

Това обаче той не направи.

Какво стана след това? Фактите са изобилни и известни. Започна оргията с неудобните членове на Съюза - изключване, понижаване в кандидат-членове. Скоро нашите приятели с познатите ни вече зъби, станаха заслужили, народни, на всевъзможни комитети и журита членове, запъплиха работите им по изложбените зали, галерии, учреждения, площади... Колкото до ония като мен, оказах се в редовете на кандидат-членовете на съюза, повече от десет години стоях преподавател, още толкова - доцент, подло ме елиминираха в конкурса за професор. След няколко години два пъти ми бе отказвана среща от първия секретар, а когато - тъй като в дискриминацията към мен виждах рецидивите на познатата груповщина - му изпратих обстойно изложение, и на него не бе обърнато внимание..."

Качеството на текста е в запазената "философия" на възгледите, които Керезиев е притежавал, и на която до късни старини е останал верен. Няма съмнение, че те са изградени върху доктрината на сталинизма и се отнасят за годините на българския сталинизъм, свързани най-вече с ролята на Вълко Червенков. Самото име на по-основното мемоарно намерение, което Керезиев си поставя, "Скици по натура", е съзнателно или несъзнателно коректно. Това са наблюдения с един импресионистичен акцент: кой как мляска, къде са им ръцете в ръкавите на балтона, на кое място в залата или коридора говорят...

 

И ЗА ОНОВА, КОЕТО ИВАН КЕРЕЗИЕВ НЕ ПИШЕ, НО КАЗА ОЩЕ

Както споменах, докато ми четеше въпросния си спомен от участието си в тази история, художникът Керезиев направи някои устни допълнения. Например: "Знаех го (става дума за Жендов) още като бях ученик в гимназията. Брат ми имаше достъп до редица леви издания и там бях виждал негови рисунки и статии. Тогава не бях виждал почти никакво изкуство, до завършването на гимназията не бях гледал и кино. Та когато за пръв път в кино "Феникс" гледах кино, един филм с Грета Гарбо, картините не ги свързвах изобщо - не знаех как се гледа един филм... Та "Жупел" стигаше в нашия дом, а освен това носех в обувките си нелегални издания, а дори и легални... защото самата принадлежност към комунистическите идеи се преследваше... Имахме "Зимни вечери" на Смирненски и съм копирал неговите илюстрации, гледах ги. Като дойдох в София, ме запознаха с Караславов и той пък ме представи на Жендов. Бях се приготвил за тази ни среща, а той само каза нещо неясно и се загуби някъде. Чаках го, чаках го и си отидох... Но си го уважавах." Това е първото впечатление на Керезиев - имал е надежда да сътрудничи на Жендов, пък се разминават. "През лятото на 1945 година дойдох в София и се свързахме с Белмустаков и Стою Тодоров. Стою Тодоров е членувал в "Жан Жорес" при широките социалисти, а след това преминава към БОНСС. Той беше за Янко Сакъзов, а аз за Димитър Благоев. С Белмустаков бяхме близки и той ме препоръчал да слушам лекции на партийна тематика от Иванка Кепова (дъщерята на онзи Кепов, по чийто учебник сме учили история). Станахме близки, помагах й, самата тя си готвеше лекциите чрез мен, намирах материали... След който курс пък мен ме канеха вече да изнасям лекции по същата тематика на художниците... В първата лекция аз се страхувах от Жендов - да не би да дойде и ме апострофира, да не засегне въпрос, по който не съм подготвен. Жендов имаше табиет винаги да закъснява за партийни събрания. Лекцията ми беше в салона на Девическата гимназия (а може би не беше Девическа) на улица "Иван Шишман". Аз съм се качил на катедрата, а там непознати лица, хора от най-различни възрасти. Хубаво, че Жендов го няма, си мисля, така ще ми бъде по-леко, и той влиза. Цигарата му в устата. Не ме смути, свърших си беседата. Питам дали публиката няма въпроси към мен и като привърших и това, казвам: "А сега аз съм ви приготвил три въпроса..." Това беше времето на нови знания, мила среда, убедени, че така се прави бъдещето... Задавам си въпросите, възрастни хора са в залата, а вдигат ръце... Стою Тодоров се опита да отговори, Илия Петров започна нещо, пък млакна, публиката му се смее, той се клати от крак на крак, пък и той се засмя и си седна. И попитах да изпитам Жендов! Жендов, без да става, с цигара, крак върху крак, отговори нещо, а аз - не е така, бъркате по въпроса! Много се ядоса, апострофира ме, и то по един ехиден начин, и даже спомена баща ми (но обидно - в смисъл когато баща ти те е правил, тези уроци съм ги слушал). Тръгна си... Една обща въздишка се почувства... На излизане идват и ми стискат ръката: години наред ги е тормозил. Но не ми подейства отрицателно за Жендов... Събирахме се в Клуба на културните дейци, там сме разговаряли с Жендов без противоречие... Шмиргела идваше винаги на лекциите ми, държеше се като че всичко знае, за всичко вече е чел, Стою Тодоров пък ми го даваше за пример, тоест да бъда като него. Шмиргела си беше купил съчиненията на Сталин, а и го беше вече чел, а аз не съм... И ми се смеят със Стою... Но аз пък започнах след всяка своя лекция да изпитвам: Шмиргела се обръщаше с гръб, като го питахме."

Изглежда това пионерско усърдие в пропагандата на марксистката наука изиграва своето. "Един ден идват при мен и ми казват, че съм предложен в ЦК за партиен секретар на Съюза на българските художници. Отказвах, в БОНСС бях наистина седем години, тоест имах опит, ама бях свит. И като ученик никога не дигах ръка. Казах им това, но ме предложиха. На събранието Павлето гласува срещу мен. Защото съм бил критикувал Илия Петров. А аз го критикувах по следния повод: в България дойде изложба на Дейнека, Пластов и двамата Герасимовци. Откри я Червенков. Но на Илия Петров не му се харесаха тези художници и говореше критично." Постепенно, пред погледа на Керезиев, личната финансова облага измества обществената, а това не отговаря на неговите илюзии за настоящето социалистическо общество и неговите морални стойности. В Камарата на културата вместо да обсъждат въпросите на самата култура си поръчвали вино от специалния резерв на Димитров. Питам кои? Обретенов и Жендов. Обретенов постоянно търсел Белмустаков за работа, но и гледал да е заобиколен с Новите художници, които все гледали да блеснат: като вкус копирали чужди образци от модерното изкуство. Керезиев правилно произнася Пикасо, ударение на "а". Били близки с Богомил Райнов, който му доверил първата си среща с Червенков като важна стъпка за неговото съзряване. "Не го виждах, че не е искрен, не се беше още показал като двуличник...". При художниците също нещата не били сполучливо започнати. Обявили конкурс за портрет на Георги Димитров. Червенков ги предупреждавал: "Тази идея не ми се вижда много удачна!" Борис Митов спечелил първа награда като рисувал по натура шивача на Димитров за тялото. Самоуби се Кольо Колев в Националната галерия вследствие интригите главно на някогашните Нови, на хора като Обретенов. В такава атмосфера си дадох оставката в КНИК. Димитър Ганев от ЦК казваше обаче: "Не вие се давате оставките, ние ви ги даваме...". "Имахме мисълта, че Партията е нашият живот" - дава ми пример с Рокосовски, който бил репресиран, но като инсценирали атентат срещу Сталин, се хвърлил пред него да го спаси и предпази от куршумите. "С лиги на уста Мирчев говореше за Червенков, Богомил Райнов също... а след 1962 се изкарваха жертви". Петър Славов му разказвал за разговорите си с Фунев и неговото мнение за отрицателни прояви на Шмиргела, за Ангелушев, за политическите им грешки. "Веднъж на Витоша видях Червенков като свален вече. Задминах го и реших да го спра. Бяха ми казали, че не говори за политически въпроси с никой... Напротив, Червенков го познал, не се пазел да изкаже впечатления, мнението му било, че нещата не се движат от ръководството на партията заради абсолютно мъгливи стратегии, а "хубавото ставало, защото си го искал народът...".

Смята за себе си, че е запазвал обективността си. За пример дава следната случка: докато Илия Петров не обичал Жендов, той, Керезиев, бил например на другия ден след събранието в ЦК срещу Жендов, с него в една комисия, в едно училище на "Дондуков" и "Стара Планина". "Всички се държаха настрана, а аз казвах, прав е, не е прав..." Тук се е замислил и като обобщава безхарактерността на обществото, казва: "Пада ни се на нас, тоталитаризма!" Говори за лагерите с респект към нуждата от такива места...

Акцент на разговора ни е отношението на Керезиев към Сталин и Червенков като държавни ръководители, които имат или нямат възможности да наблюдават културните процеси в държавите си. Керезиев им дава много висока оценка. Сталин чете много, гледа всички филми, води си бележки и разговаря с творците лично. Червенков не му отстъпва по нищо - сам пише стихове под друго име, носи ги за оценка в редакциите и няма наказани за тяхното непубликуване или редакторска критика. Хора с първостепенна съвест към своя идеал. Хрушчов свалил Червенков от злоба - накарал го да напише статия срещу Сталин в светлината на решенията на развенчаващия генералисимуса XXII партиен конгрес. Червенков не се съгласил. Зад гърба на Живков дотогава стоят семпли чиновнически задачи: да държи речи, а Червенков отменя купонната система, въвежда безплатната медицинска помощ, през 1953 година затваря лагерите... Правен е опит Червенков да бъде убит, като от ЦРУ се подготвят в Гърция хора за тази цел. Но хванати, никой не ги осъжда на смърт, Червенков, като папата при Агджа, също е ходил в затвора да ги види и говори с тях... Живков се е показвал като най-лоялния, а се превръща в двуличник. Чанков също - беснеел срещу Червенков, а фактически той бил подготвял репресиите. И Сталин, и Червенков са били против репресиите, такава е информацията на Керезиев. Напротив, именно той, Керезиев, е жертва на хора като Жендов и неговите приятели.

Това, което си спомням и гледам обективно да препратя към него читателите си, неочаквано го срещнах и на друго място - мотивът на разговора ми с Керезиев е подобен и съдържа същата ядка около каквито и събития да се навързва. И така, в дневника на Борис Делчев пише следното с дата 26 август 1984 г.: "Надвечер обичайната разходка със Ст. Каролев. Покрай общите разговори без значение, разказа ми нещо, което намирам за характерно.

Обадил му се негов познат, с когото не се били виждали от близо тридесет години, да го поздрави за предговора му към писмата на Анна Гр. Достоевска. След разменените няколко думи за прекъснатата някогашна връзка се разнежил и го поканил у дома си на гости. Човекът, някога преподавател в Художествената академия, сега пенсионер, бил стар ерген, живеел в Драгалевци, вън от среда и близки. И Стоян, разнежен на свой ред от похвалата и от спомена, един ден се озовал у дома му. То се знае, започнали със спомени от миналото.

И тук Стоян произнесе името му - Иван Керезиев, едно зле озвучено име на закоравял сталинист, участник в хайката срещу Жендов от екзекуторската свита на Елена Гаврилова и Богомил Райнов, проводник на тематичния натурализъм, чиято единствена заслуга в изкуството се състои в това, че е нарисувал по натура един портрет без качества на Вапцаров.

"Керезиев - рече Стоян - не е направил нито крачка в развитието си. За него Сталин е образец на революционна скромност. Възразих, като посочих примери и за избиването на невинни хора, и за суетите от всякакъв вид - от градовете с неговото име до военния чин генералисимус. Но той каза, че за всичко това били виновни заобикалящите го лица. Да споря по-нататък - беше безмислено. Незабелязано минахме към по-близките събития и той отведнъж отрезвя: никакви илюзии за нашата действителност - картината на моралното разложение му е напълно ясна. И, разбира се, главен виновник за това е Живков."

- А защо и в случая да не са виновни обкръжаващите лица - питам аз шеговито. - Ласкателите никога не са липсвали и ролята им е била винаги една и съща.

- Такъв въпрос не се задава - рече Стоян.

И така, както сталинистите от вчерашния ден, тъй и неосталинистите от днешния, които не си казват името, свеждат цялата беда до личностите, без да видят фабричния недостатък на системата. Интересното в случая е друго - че покварата на днешните управници подсилва носталгията по култа от вчерашния ден: погребаният Сталин, очистен от злодеянията си чрез една удобна фикция, възкресява за нов живот в съзнанието на някои староверци с къса памет вече като пример за подражание..."

 

ОПИТИТЕ НА КЕРЕЗИЕВ ДА СЕ ЗАЩИТАВА...

По същество Керезиев веднага реагира на прогласяването на документите около случая Жендов и действията му приличат по стил и цел на това, което и Богомил Райнов прави посмъртно...

По-конкретно, написа няколко писма по повод материалите срещу него и едното от тези писма ми бе дадено да го занеса в редакция, на която сътрудничех и аз. Но те не го пуснаха... От своя страна аз си направих препис с разрешението на самия автор:

"КРАТЪК ОТГОВОР

На стр. 3, в. "Работническо дело" (19.02.1990) публикува материал, който ме накара, макар и за миг, да се почувствам... погромаджия на българската култура...

Авторът на "Присъдата" говори за "прикриване" от страна на тоталитарната система на "политически и културни дейци..., активно допринесли за трагичния край" на Александър Жендов. Ако обаче авторът милееше за истината и се бе запознал по-прецизно с онова, което се пишеше във вестниците и говореше по събрания на художниците след прословутия пленум, едва ли щеше да постави името на Иван Керезиев в своя списък: аз не бях "прикриван", но през следващите десетилетия съм обект на своеобразен реванш и дискриминация, осъществявани с характерното "априлско" самодоволство и упоритост. Причината - моят... несговорчив характер: от мен искаха "самокритика", сочеха ми и терк, конкретен пример за подражание - като... еди кой си! (вж. стенограмите на заседанията на откритото парт. събрание на ППО при СБХ през пролетта на 1962), а пък аз... нехаех...

Запознал ли се е авторът със споменатите по-горе източници? Ако не - трябваше да го направи, преди да произнася "присъдата си".

Допринесъл съм, при това "активно", за лошавините, сполетели художника.

Истината е, че изказването ми на партийното събрание през 1950 г. - това е ЕДИНСТВЕНОТО, което съм сторил против Жендов. Оттогава са минали 40 цели години, подробности не са останали в паметта ми, но не претендирам изказването ми да е било... любезно, по мил повод, приветствие. А нима Жендов проявяваше излишно добродушие към опонентите си, стесняваше се да "дамгосва"?

(Със свито сърце напомням това за човек, който отдавна не е между живите и който на съвещанието в ЦК на 22-23 януари 1949, въпреки че вече имах причина за разколебаване в него, ценях и уважавах: и не ми е до чоплене в стари рани, още по-малко искам да съм непочтителен към паметта му. Но - и да мълча не мога, като виждам, че спекулирайки със "СЛУЧАЯ", със съдбата на художника, конюнктурно, както и по-рано, намесват името ми).

Авторът твърди, че моето изказване било "изпъстрено" с "груби, оскърбителни сравнения" за Жендов. Да беше ги цитирал! Човек може да остане с впечатление за водопад от епитети, несвързана злоба, хули.

Но щом става дума за грубост, за оскърбление, аз питам автора - дали не е срещал - при изследванията си, не е ли попадал той някъде на материал, където да е могъл да прочете такива въпроси, напр.: "Какво вие искате от другаря Иван Керезиев? Да ви дадем другаря Керезиев на разтерзание? Вие кръвта ли искате на Керезиев?" (Вълко Червенков "За науката, изкуството и културата", второ издание, стр. 198). На съвещанието (22-23 януари 1949), когато са отправени тези въпроси, присъстваше и взе участие... Александър Жендов! (Ако тогава присъстваше някой потенциален бъдещ герой, като нашите автори, сигурно щяхме да чуем смела, пророческа реплика за... настъпление на "тоталитаризма". Но мене, простия художник, неизкушеното селянче от Неврокопско, опаковало багажа си да се прибере в родното Мосомища - заявил правдата си - не ме осени такова пророчество. Напротив. Отишел на съвещанието твърдо уверен, че Вълко Червенков ще вземе страната на своя, на Георги Димитров и Васил Коларов, стар приятел Жендов, бях изненадан приятно и - не крия - зарадван от неочакваната поддръжка).

А не е ли естествено изследователят сам да се запита: тези въпроси случайно ли са зададени, не са ли предизвикани, нямат ли нещо [общо] с тематиката и атмосферата на съвещанието: ей така, ни в клин, ни в ръкав, просто за ефект ли са зададени те? Или... ама хайде - нека припишем греховете на един посочен ни адрес, а ние да си останем на своето, на милото ни свое...

Колкото се отнася до моите "естетически разбирания", навярно тогава съм говорил така, както и сега бих говорил (поне докато не се запозная с тези на Й. Янев). Не че в тях няма нищо ново, развитие - имам предвид същността, принципите. Не искам да хитрувам, не нагаждам вкуса и възгледите си за изкуството според... пленумите. И знам каква характеристика ме чака. Нека! - Нали сега и лозунгът "Пролетарии от всички страна, съединявайте се" е... КОНСЕРВАТИВЕН...

Сега всички сме се развикали "дръжте крадеца". Значи ли това, че всички сме крадци?

Крадци обаче има, те самите си се знаят добре.

И ние ги знаем!

23 март 1990. Иван Керезиев"

Това писмо не видя бял свят, но понеже се бях ангажирал с молбата на Керезиев, бях помолил редакцията на въпросния вестник да ме държи в течение. Щом научих от тях, че няма да го публикуват, уведомих лично Керезиев. Уведомих го, че по нашия разговор и материала за Държавния архив готвя публикация. Той бе вече правил такава чрез мен - за Вапцаров и взаимоотношенията им.

След като публикувах материала с неговите спомени от сблъсъка на Червенков и Живков срещу Жендов, Керезиев писа до вестник "Вечерни новини" следното:

"До редакцията на вестник "Вечерни новини"

Около половин година - и не вярвах, и се надявах, че моят "Кратък отговор" на материала в "Работническо дело" от 19 януари 1990 ще се появи на страниците на вашия вестник. С изненада и огорчение обаче трябваше в брой 177 да прочета нещо, което не само не съм предоставял на разположение на редакцията, но което представлява тенденциозно, ехидно подбрани, осакатени и невярно поради стилни ваши дертове, "ПОДОБРЕНИ" моменти от мой спомен, предаден в ЦДА на НРБ, - така, че да се получи "автентичен" документ, подходящ за шаблонен конюнктурен коментар.

Вие сте ме използвали като "свидетел", за да налеете допълнително масло в огъня, запален преди три десетилетия и продължаващ, в условията на творчески аргументиран (поощряван)... кариеризъм, да изпепелява идеал и въжделения, които са ми толкова скъпи още от времето, когато под влияние на брат ми, комсомолец, по детски преживявах събитията около 1923 и следващите години, слушах за Октомврийската революция, за Ленин, за СССР...

ПРОТЕСТИРАМ!

(Ако бяхте публикували ЦЕЛИЯ мой спомен, нямаше да възразявам - читателите щяха да се ориентират в смисъла му без ваша помощ).

Колкото до най-необходимия "спомен", не се отчайвайте - за мен... няма спасение: ако не намерите стенограмата (на заседанието при Вълко Червенков имаше стенограф - Хакия Леви) - текста, който бях изпратил с молба (23 март) за публикуване, настоящето писмо - това е материал все в същия "доразобличаващ" ме дух.

17 септември 1990. Иван Керезиев

(Със закъснение, днес, прочетох публикацията) Ив. К."

Върху пощенския плик Васил Гаджанов е написал: "С молба убедително да се отговори. Искам преди да се изпрати, да се запозная с отговора. (подпис...)".

Твърдя просто, че лошият стил в публикацията идваше най-вече от изрази като: "Жендов замляска", "поломничеше на Запад" и т.н.

 

3900 ДУМИ, НАХВЪРЛЯНИ ЗА ЕДНА ПРИВЕЧЕР

Все пак, без да се налагам като съдник над Керезиев, категоричен съм, че или паметта му го подвежда, или просто е съзнателно далеч от истината в поредица от мемоарни моменти. "Решил бях да не се изказвам, но като се върнах вкъщи, седнах и нахвърлих словото си, а на следващото заседание взех думата." Нахвърляното слово, единственото нещо, както твърди, че е направил срещу своя опонент Жендов и групата му, нахвърляно сякаш, според израза му, импровизирано във вечерната умора след събранието. Обаче то съдържа 3900 думи, с цитати, с постановки, и размисли, дошли от сърцето, нещо, което имах случая да се убедя, че е така.

Пак в цитирания вече мемоар, а и в допълненията му с разширения устен коментар, художникът Керезиев споменава, че се сипели похвали към него или че не му били посочени слабости. Но според протоколите на събранията, в които се разгаря конфликта с Жендов, и към него прехвърчат искри. Сам дирижира откупуването на картина, която е направил, характерът му е остър и не предприема никога първата крачка, за да се изясни, заради стените, които изгражда между себе си и другите...

Иначе е наблюдателен за позициите на срещуположните: Жендов е готов да го прати по дяволите, Обретенов е раздвоен между поста и вкуса си, импонират му въпреки всичко Новите художници, те са неговата младост и обща мечта, Павлето няма да предаде разбирането си за изкуство, Петър Славов му импонира, вътрешно Керезиев му вярва, Никола Мирчев не е с него, въпреки че е срещу Жендов, Шмиргела е готов да предаде, за да оцелее, кариерист-конкурент е за поста на Керезиев, брутален е в редица случаи...

 

ИЗ ПИСМАТА НА ЖЕНДОВ ОТ 1947 Г. - ЕТО КОЙ Е БИЛ НАЙ-ОЧЕВИДНИЯТ НАИВНИК НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ

"Ех, да имах парици, да прескоча до Париж, пък да си взема там едно ателиенце, че да поработех някой и друг месец. Уви, това засега е мечта неосъществима, но страшно ме изостриха по Париж видените тука работи. Модернистите ги намразих окончателно от галерията за модерно изкуство. Признавам заслугите им само в приложните изкуства и плаката, където наистина извършиха революция."

За Париж какво да ти пиша. Ти горе-доле знаеш, а за себе си ще кажа, че съм запален по него. ... От Лувъра е отворена една малка част, само майсторите на Възраждането. В замяна на това обаче има една богата изложба на импресионистите от Мане до Сезан и Реноар, а в Петит палас е изложена френската живопис от Давид до Мане. В бившето Трокадеро има изложба на съвременното френско изкуство - до Пикасо и Брак, та има доста за гледане и за учене. Лошото е само, че ще се задоволя само с гледане, без да мога, както мечтаех, и да поработя успоредно..."

"Що се отнася до печеленето на пари тук, успокой се. По тая тема, дори и в сферата на неосъществените блянове, не мечтая. Не затова, че е съвсем невъзможно. Маже би с моите графични и декоративни качества бих намерил възможност за работа дори тук - но докато имам възможността в България да правя изкуство, не бих се заробил по никакъв начин само за да живея в Париж. Не ми е мечта нито тукашният живот, нито приложното изкуство..."

"За щастие, докато театралните, музикалните и пр. прояви са по-трудно достъпни, поне изложбите мога редовно да следя. Сега в момента има три извънредно ценни: на Бонар, Шагал и на най-хубавите работи на виенските музеи. Бонар, който се е поминал само няколко месеца преди идването ми, е един от най-големите френски колористи. Лично аз го ценя повече от прехваления Матис. Вчера мръзнах цял следобед на изложбата на Марк Шагал (бях се уплашил, че я невралгията, я ишиасът? ще се обадят, но ме разминаха). А пред виенската изложба в Пти Пале всеки ден има опашка по 50-60 метра дълга. Частните галерии, които в Париж са едва ли не колкото аперативите в София преди две години, също редовно уреждат смесени или на отделни художници изложби. С една дума тънем в изкуство. Така, както мечтаех за Париж. Другата ми мечта обаче, да мога да поработя успоредно с гледането, да мога да зафиксирам онова, на което човек се учи от голямото изкуство, да стигна до сравнение, уви, не се осъществи. Надежда всяка оставих на тая тема."

"Струва ми се, бях ти писал отдавна, че Лувърът е отворен, но като питаш, ще повторя. Да, отворен е. С една много малка част. Антична скулптура (Венера Милоска), Италианско възраждане - Леонардо (Джокондата), Тициан, фламандци - Рубенс, Рембранд. Казват, че това било една стотна част от целия Лувър. Тия дни - преди около неделя - се откри още един такъв отдел на Лувъра, но аз още не съм го видял. Сега засега ме интересува повече Пти Пале със съкровищата на Виенския музей. Рембранд и Веласкес. И там ходя да мръзна с мръсничкото си (модерно щото!) шлиферче.

...Що се отнася до Зоя (Паприкова) и колегите, поздрави ги нарочно и им предай, че нямам никакво желание и намерение да си изострям отношенията с тях. Сиреч, ще си стоя настрана и нямам намерение да им ставам наново Фюрер."

"Ако и съществуването в тоя сегашен Берлин (който е нещо като оглозгани кости от някогашния прекрасен град) да не е кой знае какво удоволствие...

Иначе съм добре. От парижките валутни трагедии няма сянка. Но и с много пари да е човек тука, файдата не е голяма. Няма ги тук претъпканите италиански и парижки магазини. Ние, чужденците, живеем сравнително много добре. Радваме се на специално продоволствие, на специални привилегии. Живеем като на някакъв остров сред тая разбита, оголяла страна и животът ни, ако и без каквито и да е лишения, тече безцветно и скучно. Особено потиска заобикалящата ни гледка. И развалините, и немците, които проличат на тях. Да си призная, никога в чужбина не съм копнял толкова час по-скоро да се прибера в България.

Една щастлива случайност, намерих една доста кръгла сума, с която кредитират Съюза ни, за да набави бои. Но тъй като тия неща се кредитират главно в западните зони - Дюселдорф, Хановер, доставката им дотук става малко трудно и бавно. И главното на малки количества. До десетина дни обаче се надявам да привърша с доставката, па дори и да не успея, ще оставя друг да завърши тая работа, а аз поемам пътя назад. За да седна най-подире на седалището си и да заработя човешки. Че за повече от година безделие и шляене из чужбина, боя се да не съм забравил да рисувам."

 

ЕДНА ГОЛЯМА ПРОЯВА НА СЪВЕСТТА

Жендов е поканен пред Народния съд да характеризира Райко Алексиев, комуто прокуратурата иска смъртна присъда. Алексиев е мъртъв, пребит, умира в болница. Но това не е достатъчно... Само че Жендов прави неочакваното, като казва:

"Аз бях подпредседател на съюза, а Райко Алексиев - председател. Той бе избран три пъти от антифашистките среди за председател на Съюза. В своята дейност не само не е толерирал, но въобще е забранявал всякакво гонене на комунистите в Съюза. Застъпвал се е за интернирани и арестувани другари. Явявал се е да свидетелствува по процеси. Въобще поведението му в Съюза е било антифашистко..."

 

НЯКОИ СВЕДЕНИЯ ЗА ТВОРЧЕСКИЯ ЖИВОТ У НАС ПРЕЗ ВРЕМЕТО НА ПЪРВИТЕ ГОДИНИ СЛЕД ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

А ДРУГАРЯТ КУКРИНИКСИ, ТУК ЛИ Е?...

Въпреки политическата си привилегированост Жендов съвсем не е онази фигура, която ръководи Съюза на художниците веднага след 9-ти септември 1944 г... Той се налага постепенно, дори формално, в повечето случаи сякаш за да оправя хаоса, наложен от самата ситуация, и не на последно място, в много от случаите, от ръководствата на самия съюз. В началото дори го няма почти изобщо. Да не говорим, че и като го има на изборна длъжност, той доста от времето си прекарва в чужбина... Сякаш нещата от живота на СБХ го налагат, за да може да помага в ситуации, които зараждащата се плутокрация създава.

В ръководството на Съюза на художниците отначало влизат Николай Райнов като председател, Илия Бешков като подпредседател, секретар е Илия Петров, а Николай Шмиргела е касиер. Месец по-късно Министерството на пропагандата отпуска 1 500 000 лева помощи (комисията по тяхното разпределение включва Ценко Бояджиев, Жендов, Веселин Стайков, Фунев, Кирил Цонев, Дечко Узунов, Иван Ненов, Далчев, Стоян Сотиров, Борис Ангелушев. Обявени са отечественофронтовските приоритети в изкуството и "всеки художник да има уяснена идеология, която да почива върху съзнание за икономико-политическите условия". Готови са "да бъдат мобилизирани, за да обслужват пропагандните и идеологическите задачи на народната власт". На 10 декември се организира ново общо събрание. То гласува Илия Петров за председател, негов заместник е Ценко Бояджиев, секретар става Преслав Кършовски, домакин е братовчедът на Борис Денев, Деньо Чоканов, а касиер този път е Петър Петров. Илия Петров става председател на постоянната покупателна комисия с двама други подгласници - Георги Попов и Марко Марков. Един от главните проблеми се е очертал с липсата на работа. В средата на юли 1945 година учителите по рисуване протестират срещу първите реформи в образованието, сред които съкращаване и изхвърляне на часовете по рисуване. В прогимназията те са намалени от два на един седмично, а в VІ и VІІ клас са премахнати изцяло.

Изключени са художници-фашисти или определени като такива, няколко души отиват в затвора. Но Жендов не е в тези протоколи. Николай Райнов е, Бешков е, срещу личността и поведението на Никола Кожухаров се е надигнала цялата млада Академия...

В края на 1945 са фиксирани и първите търкания заради административни намеси. Русенската колегия, начело с Кирил Станчев, не приемат Георги Каракашев (представител на централната комисия за тях) да е председател на регионалната им покупателна комисия. Те посочват, че той е имал "неокачествимо отношение спрямо тях" и ще заплатят разноските на човек от София. Дотам пътува Илия Петров.

Тръгват разпри между поръчителите на творби и творци. Съюзът на жените (комисия от Мира Тодорова, Рената Натан и Свобода Чардафонова) одобрява на скица проект за плакат на Мара Веселинова, но вече изпълнен, го отхвърля. Преслав Кършовски се явява в защита на своята колежка. Столичната община отказва да плати 2 000 лева на Борис Иванов - за украсата на къпалнята "Мария Луиза".

За съжаление, новата бюрокрация сблъсква бездушието си с художническия свят. Министерството на търговията предава на Съюза въглища, но след това ги обявява по най-високата възможна цена - тълкуват творците по наредбите и законите за занаятчии. Жендов и Петър Петров протестират. Галерията на ул. "Раковски" 125 е реквизирана за германски военен склад. Ударена е от бомба. Но на 1 октомври 1944 година се получава нещо изумително - освен че връщат галерията на Съюза, която му е отнета от Гестапо, дават на художниците да ползват и други помещения на бившето Гестапо. Но и се издава нареждането Съюзът на художниците да заплати техния, гестаповския ток, употребяван през цялата година назад (Жендов реагира писмено и отива в различни министерства...).

Ако Веселин Стайков и Георги Коцев не върнели военните си дрехи до три дни, ще бъдат дадени под съд за обсебване на военни вещи - предупреждават ги писмено чрез организацията.

За празници като Нова година Съюзът решава да поздрави колегите си от Москва, Париж, Лондон, Белград и Букурещ, а и д-р Ячо Кабаивански, комисар по разпределението на продоволствия.

Колектив с Жендов начело обмисля преоформление на Народното събрание с много бюстове и външна пластика. Цената, поискана в офертана на СБХ, не се приема като нормална, била висока...

Посрещат се и първите гости от Москва, Крум Джаков и Валентин Вълев. Те са българи, емигрирали някога в СССР, получили художническото си образование там. Паралелно с това Жендов и Преслав Кършовски вече са съобщили, че Съюзът се чувства пренебрегнат от Българо-съветското дружество в общуването със съветски културни дейци. Не им се съобщава за евентуални срещи, не ги канят на мероприятията им; разпространявала се версията, че българските художници не обичали или поне не възприемали съветските си колеги... Донякъде интригата започва именно така...

Кун от Белград моли за гипс българските си колеги. Петър Младенов е натоварен да провери чрез Министерството на пропагандата и Военното министерство как да стане това. Жендов протестира пред Министерството на информацията и изкуствата, че при покупателните комисии художниците се оказват "излишни за почитаемото министерство". Канят го обаче в храма "Св. Александър Невски" на служба с тъмно облекло и черна шапка...

Появяват се и първите остапбендеровци. Художникът Йото Върбанов отчита предизборната си агитация в полза на ОФ. Той събира различни художници с много повече образование от него и им намира работа, чиито хонорари дели между себе си и тях. Върбанов само до септември 1945 година докладва за Плевен 5 плаката на голям шперплат, 52 портрета над два метра, 550 плаката и множество украси с портрети на вождовете за тържества по селата при раздаване на ордени. След изброяването изказва благодарност на Бочо Донев и Дамян Николов, двама високопрофесионални художници, "за ценното съдействие, особено за портретите". И донася, че художникът Дикиджиев, учител по рисуване в Луковит (самият Върбанов е от този град), е отказал да рисува за ОФ в знак на протест срещу намалените часове по рисуване в училищата и драстично орязване доходите на учителите-художници (фактически този човек е демонстрирал достойнство в името на колегите си и на учениците)... Ето как обаче Върбанов достига славата си на художник - чрез рисуване на маншети и копчета, които другите му оставят за дорисуване, докато изработват по-сложните основни детайли от портретните композиции - лицата, торса, ръцете...

Николай Райнов приема нови чисто политически задължения - например викат го за свидетел-обвинител в Народния съд срещу Йордан Бадев. Той говори и срещу редица други творци там.

Жендов откликва на съпругата на Никола Кожухаров, която му пише молба за съдействие да освободят съпруга й от затвора, и че той там се е поправил, Жендов й оказва помощ - на семейството материално, на нея, художничката - предлагат поръчка, а на съпруга й - свобода. Когато посолства канят на вечери или по някакъв повод, присъстващите се обсъждат между всички. Така се дава работа - обявява се къде и какво има (наистина това са украси, агитация, портрети на вождове, но е източник за хляб). В някакъв доклад - добре унищожен, съхранени са само първите му страници - Жендов се опитва да теоретизира "народническата нишка" в историята на художествения ни живот, която е способна да оплоди "отдавна отречения в отечеството си академичен натурализъм" в най-истинския път на творчество у нас. Но първенците му, дори и чужденци (Мърквичка и Вешин), се заразяват от "народническата нишка" и стават проводници на "силуета на нашия буден народ върху обществената и политическата сцена". Е, измите отъняват нишката, но и в тях Никола Петров е "един от най-одарените художници в нашата най-нова история"... Така било - Жендов обичал импресионизма, а на академизма, върху чиито основи стъпва сталинската естетика, не се възхищавал...

Но статиите, които Жендов пише, не са никак безинтересни и кухи. Макар да цитира в тях Червенков и Жданов... Защото твърдението в тях е еднозначно: проблемът за изкуството е проблем, за който не може да има рецепта, която да се намира извън личността на художника...

В края на войната Сталинската премия за живопис, най-голямата награда за изкуство в СССР, е връчена на Лактионов за неговата композиция "Писмо от фронта". Самата картина е закупена от Третяковската галерия. Но Сталин възлага на художника да я преповтори в авторски копия, които да бъдат подарени на всяка от току-що създадените народни демокрации. За огромно огорчение на дарителите, в България не обръщат бог знае колко голямо внимание на композицията. Даже Иван Керезиев си спомня някакви лични квалификации на Жендов за Лактионов, не толкова хвалебствени.

Горното се потвърждава и от факта, че на 25.01.1948 година Жендов отказва да посрещне на гарата съветските художници, дошли лично да открият изложбата си в София, сред тях са едни от най-популярните - братята Александър и Сергей Герасимов, Александър Дейнека и Аркадий Пластов. А за двете партийни ръководства тази изложба трябва да има жалонна стойност. Отгоре на всичко, освен Жендов, в експозиционните дни, наситени от колективно организирани групи (някои от които, както си спомняше Тамара Паспалеева, от вратата питат: "А другарят Кукриникси, тука ли е?". Понеже за новите поколения това име също може би ще е енигма, ще уточня, че Кукриникси са трима художници, които са работили едновременно в колектив). Идват и художници. Но вместо респект, дори хора от ранга на Илия Петров, се дистанцират от проявата, не се виждат понесени след примера на показаното и не намират в него своя бъдещ идеал. Нещо повече, Илия Петров демонстрира дистанция от пластическите схващания на Александър Герасимов, най-любимия на сталинското обкръжение от представяните, и изобщо не харесва начините, по които размазва цветовете в сладникави нюанси.

А самата изложба е открита от Червенков и е под протоколното покровителство на Димитров и посланика Кирсанов. В неговото слово се открояват няколко момента: общочовешката стойност на съветското изкуство (защото идеите му изцяло съвпадат с тези на прогресивното човечество), упадъкът на буржоазната култура, която "гние преди всичко в своето идейно съдържание", напомняне мерките, които Жданов набелязва за преодоляване на формализма, нуждата от подобна среща за все още обърканото от миналото си българско изкуство, която ще помогне "да се изживеят всички остатъци на формализма"...

Сякаш напук гостува френска изложба - Жорж Руо, Роланд Удо, Андре Масон... - приета възторжено. А Жендов е между най-ярките, които изказват ласкави думи за френската живопис...

 

ВОЙНАТА СРЕЩУ ЖИВИЯ ЖЕНДОВ

Наивно мечталият да работи свободно, дори в Париж, български художник се изправя пред съвсем други обстоятелства.

Борбата между Жендов и партийното бюро на СБХ, начело с Керезиев, стартира вече видимо през февруари 1949 г., когато той прави нещо като контрадоклад (по думите на самия Керезиев, преповторени по-късно така и от Тодор Живков). Художничката Мара Цончева пък предлага вместо съгласуваното и одобрено от ЦК партийно бюро, друго...

Обвиненията към художника са, че според него социалистическото изкуство на тогавашна България е в криза. В застой. Партията отвръща на неговите твърдения с контраудар. В документите и протоколите от събранията, които се правят срещу Жендов, четем следното:

"За др. Жендов изобразителните изкуства до 9 септември 1944 г. са били на по-правилен път, изкуството тогава цъфтяло..." (Т. Живков);

"Острието на борбата на др. Жендов е насочено срещу другарите Керезиев, Белмустаков, Богомил Райнов, Елена Гаврилова и други. Но кои са тези другари, чии поръчения изпълняват те? Не изпълняват ли те поръченията на ЦК на партията?... В тяхно лице той атакува ЦК на партията" (Т. Живков);

"Жендов не е написал нито една статия в полза на съветското изкуство" (Мара Цончева);

"Допреди няколко години все още размахваше перото си прословутият критик Стефан Митов, който за една картина на другаря Панайот Панайотов, "Двор", каза, че художникът много добре предал интимния мир на кокошката. Ето такива "кокошки" ръководеха и венцехвалеха изобразителното изкуство преди 9 септември, по което така дълбоко въздиша сега у нас част от разбитата армия на Пикасо и Сезан.

Но същата тази малка и нищожна, изостанала и разлита армия вдига вой до бога, щом на хоризонта се покаже някой критик-марксист, който, подкован здраво с марксистко-ленинската теория за изкуството, се опита да покаже пълната несъстоятелност на тия загниващи и вредни теории на фалиралата западноевропейска буржоазия. Такъв беше случаят с Крум Джаков - един отличен другар, завършил в Ленинград, живописец, подкован марксист и герой от Отечествената война, който бе повикан лично от другаря Георги Димитров да дойде в България, да помогне при реорганизирането на художествения сектор. Какво се получи в резултат? Тая същата "храбра" армия се нахвърли върху ленинградеца българин и го изяде без остатък заедно с парцалите. Какво ли не го нарекоха, с какво ли не го сравняваха и обиждаха? Човекът си взе шапката и си отиде обратно в Ленинград. "Победителите" ликуваха. Дори когато снощи другарят Обретенов спомена този случай, някоя другарка се обади, когато той каза, че си заминавал, и каза: "Толкова по-добре". Аз не я видях коя е тази другарка, но ми замириса на блатце.

Но за проклетия сега пък се появи някакъв си друг такъв критик, наречен Белмустаков. Редом с него застана и Богомил Райнов. Положението отново стана тревожно. Дайте да изядем и тях, докато окончателно не са ни разкрили нищетата... Плюйте да плюем, дано ги махнат оттам, където са застанали. Вместо да се радваме, че са застанали млади критици..." (Крум Кюлявков);

"Навремето си Жендов също пишеше формалистични рисунки и карикатури... Крайно време е да се разбере, че нашият път е там, където е пътят на Съветския съюз." (Кр. Кюлявков);

"Премълчавайки или недооценявайки необходимостта от утвърждаване на съветското изкуство в сериозни публични изказвания, той на дело даде възможност да се развива тъкмо противоположното на това гледище - гледището на западноевропейското буржоазно изкуство, враждебно до смърт на социалистическия реализъм." (Н. Мирчев);

"Другарят Жендов беше един от ония, които отрече изложбата. Той каза, че тази изложба е едно връщане 10-20 години назад, точните думи не са важни, че тази изложба е на по-ниско ниво от преди Девети септември. Това основно, антипартийно становище на другаря Жендов, така остро изразено дори с една резолюция от негова страна, подготвена и прочетена там, аз разкритикувах, другари. Аз усетих това антипартийно становище." (Ник. Шмиргела);

"За другаря Жендов, още повече че говоря след неговата самокритика, която аз бих я сложил в кавички. Получи се така: другарят Жендов бил на правилни позиции по отношение на ЦК за неговата ръководна роля, бил на правилни позиции относно съветското изкуство, по отношение на монолитността в нашата партия - да няма борби, но понеже мълчал и не воювал, получило се е, че други помислили, че стои на обратни позиции... Ние знаем например с каква стръв другарят Жендов се нахвърли върху всички отговорни другари, които ЦК е поставил на известни ръководни места, като например Елена Гаврилова, Керезиев, Богомил Райнов, Белмустаков... Стигна се дотам, че се говори още на двадесет и първата обща изложба, че в България имало някакъв казионен режим, че нямало свобода на словото... Не искам да изброявам и други прояви на другаря Жендов..." (Ал. Обретенов);

"Жендов обича остроумните и ефектни фрази и твърде разчита на минали заслуги и връзки. Но дава ли си той сметка на кого служи неговото глезене, когато най-лекомислено разиграва красноречието си, наричайки Джаков и Вълев идиоти и хлестаковци, Белмустаков, разбиращ толкова от изкуство, колкото слепец от цветове. Тактика ли е това? И тук има тактика, но тя не е наша тактика, не е партийна, не е марксистка тактика." (Ив. Керезиев);

"Относно "самокритиката" на другаря Жендов. Самокритиката на Жендов показа, че тоя човек не само е отишъл твърде далеч, но че няма намерение да се поправя и връща. Неговата самокритика показа, че случаят Жендов е сериозен случай. Жендов разгледа пункт по пункт обвиненията в доклада на другаря Живков срещу него и до едно ги отрече. Той, така да се каже, направи на пух и прах обвиненията срещу себе си от страна на ЦК... Така например Жендов твърди, че е първият популяризатор на съветското изкуство у нас... Ние добре знаем за съществуването на антипартийни групи в съветското изобразително изкуство. Струва ми се, че там Жендов се е учил при Давид Щеренберг, който, доколкото ми е известно, сега посмъртно е обявен за враг" (Ив. Керезиев);

"Аз имам сведения, че във връзка с това постановление за Художествената академия, Жендов е заявил: "Толкова по-зле за ЦК, щом се е подписал под едно постановление на Белмустаков и Райнов" (Ив. Керезиев);

"Аз съзнателно не се спирах досега на проявите на другаря Александър Жендов, тъй като би трябвало да споменавам името му на всяка крачка, щом се заговори за порочни, непартийни становища." (Бог. Райнов);

"Жендов не създаде нито един положителен образ даже измежду пролетарските деца... Гледайки на нещата отдалече и отвисоко... той стигна до... формализъм. Жендов не помагаше на тези, които могат по-малко от него, той ги презираше и считаше за непоправими некадърници... С предизвикателното си писмо до другаря Вълко Червенков Жендов скъса последната нишка, която го свързваше с прогресивната обществена среда, с работническата класа, със сърцето и ума на Комунистическата партия, с ЦК на Българската комунистическа партия. Неясният път на един буржоазен интелигент бе прекъснат с болшевишка твърдост. Безпощадният анализ на другаря Вълко Червенков разсече гордиевия възел. Противоречащи тенденции... водещи до антипартиен, антиобществен бит, бяха разкрити до корена на техния вражески произход" (Ил. Петров) и т.н.

 

ЕДНО ДРУГО СРАВНЕНИЕ - МЕЖДУ БОРИС ДЕЛЧЕВ И БОГОМИЛ РАЙНОВ

"Чета материалите за Борис Ангелушев, така щедро изпълнили вестници и списания, виждам още веднъж как жестоко се изтезава невинната бяла хартия. Ако повярваме на това, което се пише, трябва да приемем, че той, големият художник и очарователен човек, е бил безобиден поданик, потънал изцяло в конюнктурата. Премълчава се (за това не са виновни само авторите) другата страна на неговата личност - непримиримостта към нашите слабости и нашите неизцерими недъзи, непримиримост, която не криеше и която му служеше за практическо ръководство в живота.

За пример ще преведа някои факти, които знам от него.

В Германия Борис е бил сътрудник на комунистическия печат и тук дружеше изключително с комунисти, но до края на живота си не влезе нито в партията, нито в Отечествения фронт, защото не желаеше да носи отговорност за политиката на една с нищо неоправдана принуда, чиито последици са добре известни.

След скъсването с Югославия той не се поддаде на натиска (упражнен чрез Рубен Аврамов) да вземе участие в нападките срещу Тито, защото не бе убеден, че е извършил предателство, и защото му бяха отказали да се ползва от югославските вестници: отхвърляше предоверяването като метод на информация.

Когато Жендов бе оклеветен и осъден на гладна смърт, той не само не взе участие в атаката срещу него, но му и помагаше материално, дълбоко убеден в неговата невинност, която в своята среда и не криеше.

Той с нито един щрих и нито с една дума не възвеличи Сталин. Той знаеше, че брат му, д-р Живко Ангелушев, е успял да избегне Сталиновата каторга само поради застъпничеството на Георги Димитров и някои германски партийни ръководители и беше си направил всички изводи от това. Така си обяснявам, че не пожела и, единствен от нашите видни художници, нито веднъж не отиде в Съветския съюз.

В началото на 50-те години му беше отказано да отиде в Скопие и да види брат си, тогава там, разделен с него още от престоя им в Германия. Той беше огорчен, но не изненадан и от това също си направи изводи.

Той имаше критично отношение към нашата политика и специално към политиката ни в областта на културата, не криеше това и не направи и най-малък жест да се хареса на нашите политици и да заслужи тяхното разположение.

Преди всички нас той знаеше много добре какво точно се криеше зад политическите процеси в Съветския съюз и у нас и с изказванията си много често охлаждаше своите правоверни приятели, някои от които заради това разслабиха връзките си с него..."

И ето начините, с които Богомил Райнов ни го представя:

"- Не ме връщай в политиката - промърмори Борис (Поводът бил, че Райнов го помолил да направи някаква карикатура за "Литературен фронт" - б.м., К.Н.).

- Защо? Да не си станал аполитичен?

- Не, но не ща да ми се карат.

- Че кой ще ти се кара?

- Абе, де да знам кой... Може да е Рубен Аврамов, може да е Митко Григоров - знам ли кой е натоварен с партийната задача да ни се кара...

И той ми разправи как преди сума години - трябва да е било през 1948 - Рубен Аврамов по време на някакъв журналистически актив остро разкритикувал Ангелушев и Жендов за известни карикатури, които били дотам двусмислени, та чак наливали вода в мелницата на врага. Та оттогава Борис решил да не налива вода никому. Е, случваше се за хатър на редакцията да направи от време на време и някоя карикатура, но се ограничаваше главно с културни теми."

 

ЖЕНДОВ СЕ Е ЗАЩИТАВАЛ

Богомил Райнов твърди, че Жендов е пропуснал да се защищава, а когато го предприема, си прави самокритика в някакъв богоязлив, недостоен стил. Стенографският запис обаче говори за друго. Противното сочат и редица бележки на Жендов, които, както неговото писмо до Червенков, никога не са били изследвани и публикувани в стигналия им до нас самите вид, колкото и това да са само отделни части. Запазени са фрагменти или поне до мен са стигнали единствено някои от записките му, които художникът си подготвя, за да се възползва от тях, когато му се наложи да говори. Ето какво пише в тях:

"Отказа на П. Славов и Д. Чоканов да получа писмо от съюза за Лондонската изложба.

Докато трае акцията, вече се заявява от групата, че ще бъда наказан и затова не мога да замина зад граница.

Снемането ми от Лондонската изложба. Покрусеното впечатление сред колегите.

Паника. Ако АЖ е безсилен срещу групата, какво остава до нас.

Изборната комисия. Седем-осем мои карикатури стоят в "Дело". Нито една отпечатана. Преди това конфликт с редакцията. Отношението на "Дело" към карикатурата. Участвам за изборите по партиен наряд. Другите вестници - Фронт, Труд, Нар. младеж, Нар. отбрана - поместват карикатурите ми, Дело мълчи. Ролята на Бог. Райнов и Вес. Йосифов. В това време Катя Аврамова в БИАД. Една седмица преди изборите бие тревога.

Рисунката ми за смъртта на Г. Димитров, спряна от АПО. Редакцията одобрява, Веселин Йосифов я изпраща в АПО. Каква нужда е имало за това?

Статията на Бог. Райнов за изложбата на карикатуристите, които не са хора на групата.

Карло отказва да я открие. За откриването никой от КНИК и от групата. През цялото време нито ред в печата. При закриване хулиганския удар.

Писмото до Вълко пред (неразб.). След един месец питам Елисавета Петрова. След два дни Ел. П-ва ми се обажда да се обърна към Кольовски. След това мълчание. Бития бит.

Снемането ми от изложбата на съпротивата. Забрана да замина за Прага.

Избират ме за Букурещ от президиума. Заменят ме с Бог. Райнов.

Закл. Всичко това не остава тайна за никого от художниците. Паниката. Резултатите на двадесет и първата обща изложба. Задружните сили.

Постановката за формализъм на Л. Белмустаков за моята картина. Заявлението на Богомил защо е допусната до изложбата моята картина. АЖ трябва да се ликвидира като ФОРМАЛИСТ.

Мълчанието при обследването.

В. Иванов не ме споменава дори в графиката.

Никакви идейни спорове с групата. Никой от тях не успя да излезе срещу статията ми в Изкуство."

Тези сведения са напълно достатъчни да разберем, че срещу художника е била започнала безпрецедентна война. Че той е подложен на удари и замислени унижения, в които участват едновременно и ЦК и КНИК. Целта е да го изхвърлят от мястото му - място, което, колкото и кратко, а и извън желанието си да заема, отстоява достойно. Богомил Райнов приписва главните енергии по случилото се с художника на Гаврилова и Червенков. Червенков бил решил неговата съдба. Но нали е известно от драматургията, че царете почти никога не ги играят, защото техните образи се изпълняват от останалите - противници или слуги, все едно... В случая, не Червенков завинтва и развинтва механизма на конфликта в неговите детайли, а няколко души и както се вижда, Райнов е бил измежду най-добрите професионалисти в този занаят... Тоест, сега, когато приписва доносничество на своя някогашен противник, той пак по навик ни донася няколко неистини. И срещу Жендов, а и срещу Червенков, като забравя или оневинява своите очевидни мерзости. Защото просто не е предположил, че записките на Жендов са толкова конкретни и свидетелстват точно за обратното...

И тук е най-същественото от интригата, благодарение на която Богомил Райнов би искал да мине за спасител на българското изкуство тогава, защото според него именно Жендов се подготвял да стане художнически Сталин. Възможно ли е писмото на Жендов до ЦК, определящо несъгласието му с методите на партията, да бъде доносът, върху чиято основа да се започне репресия срещу посочените там творци. Не. Първо, защото тези хора вече са били санкционирани с изключване от организацията на художниците, интернирани, били са в лагер и затвор, върнати са оттам (както се видя от архивите - с помощта именно на Жендов), унижавани или не, но са можели да рисуват или преподават, Георги Димитров лично се среща с някои от тях и проявява загриженост, като ги убеждава в приятелството си с тях... Но и защото именно те, посочените от Жендов, в не малка степен стават робите на новия социалистически реализъм и го прилагат на дело. Преживяното от тях е поводът да приемат оцеляването си под закрилата на компромиса, става така, че "шедьоврите" на съветското влияние и тематичността по метода на сталинската естетика са дело на тези същите хора (още през 1951 г. изключеният и възстановен професор Димитър Гюдженов вече е лауреат на Димитровска награда)... Едва ли Жендов, доживял социалистическата си мечта, е виждал в нея това мирно съвместно съществуване с колегите си от буржоазното направление, в което именно той и другарите му да останат вън от изкуството: прогонени от хайката на Гаврилова, Райнов, Керезиев, Белмустаков, Йосифов и т.н. Но и сред достатъчното количество документи от времето никъде не попаднахме на такъв, в който Жендов да насърчава репресивни дейности...

Така или иначе, но писмото на Жендов изобщо не играе ролята на донос, както иска да ни втълпи Богомил Райнов. То единствено постига радостната за групата на Червенков цел - да й осигури примери колко далеч е отишъл Жендов в своето "самозабравяне"...

 

ВМЕСТО ФИНАЛ

В атмосферата на волнодумстване от отвъдното, се сдобихме и с още една книга на писателя - "Писмо от мъртвец", насочена този път основно срещу Борис Делчев и Радой Ралин, други негови противници...

 

 

© Калин Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2009, № 6 (115)