СЕМЕТО НА ГРАДИНАРЯ

web

На дъщеря ми Татяна и на сина ми Стилиян

Баща ми тръгнал хляб да търси
по чуждите земи - човек на риска, гурбетчия.
Край Триест бил, наел градина.
Засявал и копал. Спечелил нещо,
но в кръчми и по курви го пропил.
От газда - пак голтак.

Започнал отначало,
спечелил пак и този път
късмета си опитал на рулетка във Монако.
Загубил си парите,
заложил плуг, хамут, каруца,
на мама обеците златни (взети за подарък).
Загубил всичко!
Останал само с кон - заложил коня.
И Алчо, дорестия, го спасил.

И вече на ума си изтрезнял -
на този кон се доверил.
И тръгнал: сняг австрийски, Алпи,
унгарска пуста, чардаш и гулаш…
Опитал всичко и работел като луд.
Във Немско най-накрая
отново корен във земята пуснал.

Христино, идвай със децата бързо -
писма той пишел, планове кроял.
Изтръгнат от далечното селце Драганово,
в сърцето на Европа,
в градчето Брауншвайг зеленчуци сеел и садил.

…В Германия тогава
живота към война вървял.
Строеж на бункери и магистрали,
на танкове, оръдия и самолети…
Димял фитилът. И кой ще го запали - кой?
Било въпрос на месеци, на дни.
Баща ми - Градинарят, не разбирал
световните пазари и вражди.
Той хвърлял семе, пиел бира,
изкарвал зеленчуци на пазара…

А нощем пак сънувал Янтра
и нашите хълмисти равнини.

…И тръгнала е мама с три момчета
по влаковете дълги за Европа -
със куфар стар и стомна писана.
Баща ми във Берлин посрещнал четата.

И впуснали се в занаята градинарски всички.
Земята чужда - семето българско.
И мама на пазара с чужденци говори:
Бите фрау, кауфен зи, бите!
Подканва ги, продава стока, пазари се,
с немкините се запознава.
И думите доскоро чужди произнася.
Жена от село, доверчива, със децата трите,
не знае тя умора и покой, тя готви нощем,
а на сергията е денем…

Редят се хладни зими и лета.
А Хитлер е започнал страшната война.
Заченат вече съм и аз
от семето на Градинаря. И пътувам…
И сънувам как преди да се родя,
аз спирам Втората война
с плача си първороден.
В утробата на мама се гневя така,
че войнстващият свят е стреснат.
И свива знамената.
Подават си ръце войници, политици и творци
(Каква наивност!?).
И аз излизам да ги поздравя,
прибирам се отново,
плацентата ме иска, трябва да раста,
отвънка е война,
на яве войната продължава...

И Хитлер е отблъснат от Москва!

Ще се родя,
след месеци ще ходя вече по земята чужда
като по родната земя,
ще гледам идващите самолети -
огромни гарвани, пикиращи
над немските заводи и обекти…
И Втори фронт във нощите ще свети.

Но днес аз нямам спомен от война.
А само снимки -
направени за мен от български студенти.

И във разгара на голямата война
пътува мама с мене за България,
за семена.
И да ме кръсти - не в река Йордан,
а във реката древна Янтра…
Не знае, че ще долети Девети.
В купел - по християнски с кръста -
от речната вода, във църква селска,
ме кръщава моя поп Никола.

Но времето връхлита, фронта преминава
и родовата нишка къса.
Затворници в родината сме ние.
Какво е сам човек в ръцете на съдбата?
Глухарче - вятърът го хвърля напосоки…
Така и майка ми сама се люшка,
с едно дете в ръцете и със две - в главата,
там - във Германия,
където вече се играй войната.
На Запад мислите й все препускат -
баща ми Цони ще опази ли децата?
…Къде, кога и от кого омраза е посята
между човеци и държави?

Върви войната Втора
на запад - към началото безбожно на сатрапа.
И се повтаря пак историята-майка:
от нож умира, който е извадил ножа.
Но лудият със лудостта си
преди това във кръв земята е удавил…

Мирът, съдът във Нюрнберг.
Но братята, бащата - зад Желязната стена.
И тръгва всеки мъж, посоки търси, щастие, съдба.
Разпръснато е семето на Градинаря,
подобно семе на Хаам.

Но Градинарят още млад е
и себе си посява в почва непозната -
една жена
го приласкава и му ражда дъщеря.
А после го оставя.
Като самотен вик
баща ми скитал по Европа,
понякога го виждам във съня си -
далечен и разбит, останал на гурбет.
Залязъл е животът му накрая
във болница за гастарбайтери и луди.
Там някъде и костите му са изгубени.
Духът му само над Драганово витае.

И мама се спомина
като свещица тя угасна във съня си -
дари я с лека смърт съименникът й Христос.
Като със ласка сякаш я дари.
Затуй, че вярваше във него тя
и в Божията майчица Мария.
Гласът й пазя аз на лента
(записах я на живо)
плача, смеха й чувам още -
и образа й виждам през деня и във съня си

И гледам как във дъщеря ми се повтаря,
защото няма залез - има приближаване.

Как искам всичките до мен да събера
сестра ми непозната, братята далечни,
баща ми щурав, майка ми - светицата Христина.
Да събера кръвта семейна,
преди да тръгнем на гурбет и да заминем
за вселенските полета и градини.

Уви, сега когато чукна следващия век на
световната врата, и я прекрачи -
не стават чудеса.
Макар че ги рисува дъщеря ми, а синът
на своя син разказва приказката за Али Баба…
Войната трета днес е между бедни и богати.

И тръгвам - син на Градинаря,
и газда на небесните градини,
човечност да засея с думи
над телените мрежи на страха и на омразата.
Да сея - не вражда,
а думите добри: любов и свобода.
Останалото във рода ще дозасей синът ми.

© Йордан Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2004, № 11 (60)