ПОБЕСНЕЛИЯТ СВЯТ

Ирма Димитрова

web | Култура и критика. Т. IV

Този текст ще се стреми да докаже убеждението ми, че романът “Иван Кондарев” е първият и досега единственият поне донякъде успешен политически роман в българската литература. Редно е веднага да кажа какво разбирам, като казвам поне донякъде, единствен и политически. “Поне донякъде” - тъй като в романа без особени усилия могат да се намерят ред пасажи, които са очевидни концесии към господстващата по времето на публикацията му комунистическа идеология и които заслужават да бъдат обект на отделно изследване. Те очевидно ощетяват изобразителната и концептуалната мощ на романа.

Политическият роман е рожба на модерността; той е сред най-ярките свидетелства за края на монолитния, доминиран от вярата свят и възхода на секуларните религии - идеологиите, които неумолимо разцепват обединените чрез спойката на вярата общности. В този роман човекът е важен не толкова с индивидуалните си качества - той е важен като “политическо животно”, търсещо спасението си в идеи, политически доктрини и действия, които романът често проектира на фона на реално случили се събития с дълготрайни последици за живота на цели нации или поне големи групи хора. Разказвайки за тези събития, политическият роман акцентира не толкова върху самите тях, колкото се опитва да разсъждава върху онова, което стои зад тях, техния background: “духа на времето”, културата - всекидневна и висока, традиционна и модерна, и най-вече - силата на идеите и идеологиите: какво правят те с човека и какво човекът прави с тях, взаимното им изпитване - по Бахтин. “Тайният агент” на Конрад би могъл да бъде отличен пример. Друг, вече с доминиращ вкус на документалност - “Почит към Каталония” на Оруел. А някъде в началото на всичко стои “Бесове”. Съзнавам пристрастието си към този роман, което се вижда и от избраното за статията заглавие. На Емилиян Станев между другото много му личи, че много е чел Достоевски - казвам това може би с малко ирония, но без никакъв упрек. Самият Станев неведнъж е признавал този факт. Впрочем, не е ли достойно да се имитира Достоевски във време, в което мнозина имитират Гладков?

До “Иван Кондарев” българската литература не познава този тип роман. “Под игото” (1894) остава младенчески заключен в рамката на националната - следователно обединяваща - идеология: единствената пречка пред благоденствието на нацията е чуждото владичество, веднъж освободили се от него, ще заживеем прещастливо. Макар и публикувана шест десетилетия по-късно, тетралогията на Талев не отива по-далеч и демонстрира пълна интерпретационна безпомощност пред възникналите в началото на XX в. нови политически реалности. Малко известният днес (ако приемем, че изобщо е известен) роман на К. Константинов “Кръв” (1933) пък оглежда политическите трусове от 20-те години в тотално субективни преживявания и така ги затваря в сферата на индивидуалната психология. Единственото полуизключение, което ми хрумва, е романът на А. Страшимиров “Роби” (1930) - със сигурност напълно забравен днес. В него Страшимиров разказва за извършеното от “солунските атентатори”, но така и не успява да проумее докрай идеологическата същност и психологическата мотивация на действия, които от днешна гледна точка могат да бъдат наречени терористични.

“Иван Кондарев” е обемен романов текст: близо 1000 страници, разделени в 4 части. Според означенията на Е. Станев първите две са писани между 1950 и 1958, а трета и четвърта част - 1950-1964. Първите две части са публикувани през 1958, третата - 1962, следва цялостно издание през 1964. Публикацията остава самотна - непоследвана от подобни романи, факт, който също заслужава отделно изследване.

1. Сюжет и композиция

За какво разказва “Иван Кондарев”? За случващото се в един малък провинциален град и околностите му: любови - щастливи и не, годежи, сватби, сделки - търговски и политически, социални сблъсъци, убийства, погребения; за съдбите на многобройни и многообразни герои върху историческата канава от началото на 20-те години на XX в. Заглавието предполага, че в центъра на романовия наратив стои животът на Иван Кондарев. Мрежата от персонажи и събития около Кондарев обаче е толкова гъста, той така регулярно и понякога така задълго изчезва от полезрението на разказвача, поне двама още от персонажите са равностойни по значението си за изграждането на романовите смисли - Александър Христакиев и Костадин Джупунов, разказът така често се фокусира върху масови сцени от градския живот, че Е. Станев се е колебал дали да не назове творбата си “Хроника на един град” (Каролев 1981-83: 513)¹. Заглавие, което е, ако не по-добро, то, според мен, поне малко по-близо до смисъла на романа. Защото “Иван Кондарев” не е роман за Иван Кондарев. Той е роман за града на Кондарев, а във възможно най-широк метафоричен план - за света, който е направил възможен феномена Кондарев.

Градчето на Кондарев е толкова незначително и неотличимо от всяко друго, та в добрите традиции на руския роман от XIX век авторът е намерил за уместно да го представи под инициала К. Повествованието напуска пределите му по изключение: за да опише пътуването на местния анархистки бос до столицата и така да има повод да изрисува картина на столичния живот; да проследи участието на местните антиземеделски активисти в антиправителствения митинг в областния град Търново...

Романът обхваща сравнително кратък отрязък от време. Действието започва “в един юнски следобед през хиляда деветстотин двадесет и втора година” (Станев 1981-83: ІV: 7) (това е началото на първото изречение в романа - каква точност!; можем да се колебаем дали начеваме художествен или исторически текст) и завършва в края на септември 1923. Епически размер, напомням - почти 1000 страници, със съвсем неепически времеви обхват. Времето на романовото действие обаче обхваща едно изключително сгъстено историческо време: държавния преврат на 9 юни, последвалите го спонтанни селски бунтове и съвсем не спонтанния, а спуснат от Коминтерна септемврийски метеж. Това с прекият историко-политически фон на романа.

От една страна, романът стриктно следва историческата хронология, споменава важни политически събития и факти, имена на водещи политици и вестници. От друга, ретроспекциите регулярно прорязват повествованието: дневникът на Кондарев - ключов за разбирането и на героя, и на целия роман - връща повествованието в окопите и годините на Първата световна война и дори преди нея; размислите на Христакиев стигат до времето на Османската империя и формирането на заможните буржоазни родове. Градският учител Георгиев чете Оскар Уайлд, а неговият бивш ученик и настоящ селски даскал Кондарев - Ленин. Така прекият историко-политически фон на романа се уплътнява с обемни културноисторически пластове, чиято функция безспорно е да се обгледа българския живот както в дълбочина, така и в общоевропейския идеен контекст.

Градчето може и да е малко, но това не означава, че е изолирано. То очевидно е мислено като метонимия на случващото се в цялата страна, а и извън нея, ако си припомним, че във визираните в романа години важните политически събития намират отглас из цяла Европа - залповете на болшевишката революция в Русия отекват във въстанията в Берлин и Будапеща и не подминават и България. Същото се случва и с намерилия първите си прояви в Италия фашизъм. Съответно и двете надигнали се вече тоталитарни идеологии намират персонификациите си в романа - в образите на Кондарев и Христакиев. Образът на града и техните образи в най-голяма степен формират смисъла на романа (разбира се, и този на Костадин Джупунов - обемът на този текст обаче не ми позволява да се спра върху него). Затова оттук нататък ще говоря за тях.

2. Градът на лудите

Той всъщност е полуград-полусело. Къщите на дребните занаятчии и дори на заможните търговци - Джупуните, имат дюкян към улицата и кочина за прасето в задния двор, из който щъкат кокошки. Повечето обитатели все още са свързани със земята и разчитат на нея поне за част от прехраната си. Няма развита модерна индустрия, съответно няма и онова, което марксистите наричат пролетариат. Хигиенните стандарти на модерния свят са непознати, грижата за чистотата, както в средните векове, е оставена на природните стихии: когато вали дъжд, жените от бедняшкия квартал изхвърлят боклуците на улицата и пороят ги отнася надолу към реката. Тежка воня се носи над градчето в задушните летни дни, дъхти от избата в мизерната къща на Кондарев, пластове мръсотия затрупват стаите в заможния дом на Христакиев - мотивът за мръсотията, натрапчиво повтарящ се в романа, има не само описателно, но и символично значение.

Битът на градчето може и да не се е променил в сравнение с началото на века (и по-назад), променила се е обаче душевността му - ако ми е позволено по този начин да перифразирам заглавието на известното съчинение на Иван Хаджийски. Променила я е войната и последвалите събития - върху това настоява не само дневникът на Кондарев, но, и то многократно, разказвачът. Политиката е навсякъде - и навсякъде се говори за политика: в клуба, кръчмата, казиното, в домовете на Кондарев, Христакиев, Хаджи Драган... Дори само фактът, че в казиното наред с местния хайлайф се веселят - евфемистично казано - Врангелови офицери, говори, че светът е друг: дошъл е краят на провинциалната изолация - ехото от световните събития нарушава дрямката и на най-затънтените балканските паланки.

Този цитат най-сбито представя двете взаимоотгласящи тематични линии, върху които се гради образът на градчето: разпад на властта и разпад на морала.

2.1. Разпад на властта

Защо са псувани предишните управници е ясно - те са отговорни за участието на България в три войни и последвалите ги катастрофи. А дали псувните включват и настоящите? Това цитираният текст не казва недвусмислено. За да си отговорим, ще трябва да видим какъв е образът на земеделската власт. Темата е подхваната още в първата глава на романа. В нея Костадин Джупунов с погнуса гледа как кметът на близко до града село моли местен анархист да се подчини на полицейската заповед да бъде арестуван и отведен в града:

Само този кратък цитат е достатъчен, за да видим, че романът не изобразява модерния свят на реда и закона, а неговия уродлив селски двойник: тук всички са свързани с някакви лични отношения - роднински, приятелски и пр., пред които модерният свят е безсилен; тук упълномощеният да представлява закона моли заподозрения в престъпление да благоволи да се подчини на въпросния закон. По-нататък: по пътищата около градчето вилнеят разбойници; босът на анархистите в града Сиров е хвърлил бомба в двора на полицейския пристав - всички знаят, че той го е направил, но властите са безсилни; същият Сиров убива д-р Янакиев, най-богатия човек в градчето, за да си играе на Робин Худ - полицаите, изпратени да търсят предполагаемите убийци, мислят не как да ги заловят, а как да не ги срещнат; затова пък областният управител посреща Търновския митрополит като арестант; за гражданите обирите, насилията и убийствата са се превърнали в нормално всекидневие; след войната България е разоръжена - в съгласие с условията на капитулацията, а всички персонажи от мъжки пол в романа са въоръжени; между граждани и военни съществуват напрежения, които лесно прерастват в открити сблъсъци... Така че и настоящите управници заслужават, ако не повече, то равностойно на бившите количество попръжни.

Земеделските управници не могат да изпълняват функциите на модерна демократична власт, те дори не разбират какво означава това; те могат да произвеждат само хаос и безобразия в хаоса - като организирания от правителството погром над опозиционния митинг в Търново или безчинствата на нахлулите в градчето селяни. Описаната в романа ситуация плаче за диктатура - въпросът е кой ще я наложи: управляващите земеделци (лидерите им съвсем открито обмислят налагането на “селска диктатура”), военните или следващите съветския пример комунисти. Военните изпреварват. Тях историографията в комунистическа България наричаше “фашисти”. Любопитно е да се отбележи обаче, че комунистическата преса през февруари 1923 характеризира именно “земеделската тирания” като “фашистка” (Работнически вестник)².

2.2. Разпад на морала

Тук, разбира се, могат да бъдат изброени всякакви непочтени постъпки: Манол Джупуна измамва своя съдружник; Никола Хаджидраганов - наследник на най-достолепния стар род в градчето, участва във фалшифициране на пари, а жена му сводничи... Подобни изолирани или не толкова изолирани действия обаче могат да се срещнат навсякъде и по всяко време. Под “разпад на морала” тук разбирам по-скоро изобразената и внушена атмосфера на всепроникваща разпищоленост или най-малкото - морална индиферентност; на загуба на чувството за мяра, достойнство и приличие. Дискусията в клуба след изнесения от Кондарев реферат например бързо деградира в сеир и махленска разправия, обаче украсена с имената на Кант и Хегел. А ето какво става при погребението на д-р Янакиев. Областният управител Хатипов, поставен на този пост от управляващите земеделци, е подготвил иронична реч, с която да нападне и комунистите, и буржоазията; кметът, който трябва да я прочете, започва, уплашва се, изоставя речта и преминава към ирелевантни на тъжния повод глупости: “Хората се подсмиваха под мустак... в себе си злорадстваха, че ето на, цървулите на дружбашите пак лъснаха на показ.” (ІV: 334) Хатипов си прибира речта “с уговорката, че “на свинете не бива да се хвърлят бисери”; следва реч на адвоката Кантарджиев, председател на запасното войнство, обвиняваща за случилото се “сегашната власт, която кокетничи с левите елементи” (ІV: 336); нова реч - на проф. Рогев, един от най-яростните критици на земеделското управление: “Време е на нелегалността да се отговори с нелегалност!” (ІV: 338). Хатипов заплашва професора с арест - предотвратен от свещениците, които “ревнаха отведнъж” “Во блаженом успение...”, а митрополитът почва да чете “Земля еси и в земля внидеши...” (ІV: 340). Четенето му обаче е прекъснато от “честа и бърза стрелба” (ІV: 340): по-късно ще разберем, че наблизо е убит приставът Пармаков.

Фактът, че погребението е превърнато в налуден политически митинг и никой не се интересува от покойния, че тайнството на смъртта пропада в политическата профанност, не предизвиква ничие възмущение, потрес, обида, нито скръб дори - само злорадство, ехиден кикот над нормите за приличие. Същото се случва с градчето в “Бесове”, постепенно погълнато от въртопа на бесовското веселие. А където чувството за приличие се губи, там цивилизацията загива. Посочените две сцени от “Иван Кондарев” носят характерни за менипеята³ черти и напомнят прословутите масови сцени-скандали у Достоевски - пристигането на Пьотр Верховенски в “Бесове”, да речем, или пък посещението у стареца Зосима в “Братя Карамазови”. Градчето К. е символ на управленска и морална невменяемост - в него демоните на политическото с лекота превземат едно след друго възможните пространства на нормалността.

3. Революцията: Иван Аморалиста

Образът на Кондарев дотолкова стряска българската критика при публикацията на първите две части на романа, че тя се чуди и мае що да рече за него. Защо? Защото на фона на безброй иконически образи на комунисти, преведени от семпли съветски соцромани в равностойно семпли български соцромани, изведнъж се появява комунист, оперирал се - съзнателно - от морал. Защо и как политическият човек се оперира от морал и какво върши след операцията - това са главните въпроси, над които разсъждава романът. Отговорите им се търсят не само в лицето на Кондарев, на основния му опонент Христакиев, но и сред мрежа от други герои: анархиста Сиров, защитника на традицията Костадин, бившия царски офицер и настоящ член на военната комисия на комунистите Корфонозов, комунистическия лидер и депутат Янков, учителя по литература Георгиев, гимназиста Кольо Рачиков... На Кондаревите разсъждения обаче е отделено най-пространно място - той е средоточието на левите идеи и възможности.

Преминал през мизерията у дома и озлоблението към нея; през бягството в литературното ницшеанство, през ужаса в окопите, ето докъде стига Кондарев в дневника си:

Познато, нали? Макиавели, Нечаев, Ницше плюс Разколников и Иван Карамазов като богат на калории художествен десерт... Обаче за пръв път в българската литература тази стряскаща в моралния си нихилизъм комбинация е огледана в образ на комунист, т.е. на положителния, според господстващата идеология, герой. И не е вярно, че по протежение на романа Кондарев се хуманизира при срещата си с “народа”, както твърди българската критика навремето⁴. В озлобения си фанатизъм Кондарев не успява да се срещне с никого освен с Руската революция, Коминтерна и Ленин - него чете Кондарев и текстът изрично казва това. От него Кондарев научава, че в неиндустриализирани страни, каквато е и България, “масите” са единствено селяните и именно техният потенциал трябва да се използва за нещо, което Маркс инак нарича “пролетарска революция”. От тази среща не се ражда никаква детска сълза; ражда се “богът на разума” - историята: от името на бъдещето, земния рай, знанието за чието постигане е привилегия на посветените в тайната комунисти, тя може да рационализира Всякакви безобразия в сегашното. Не само всичко е позволено - ако е исторически необходимо, то е а priori оправдано.

Кондарев върши точно това, което пише (затова и толкова презира събратята си от по-старото поколение комунисти, по-скоро социалдемократи, които настояват на парламентаризма и легалната борба - за него те са дърдорковци). Той може да употребява безскрупулно както чувствата на хората около себе си, най-вече жените - Райна, Дуса, така и инстинктите, злобата на “масите” - недоволните селяни, които хвърля в предварително обречен метеж, според ленинския принцип “Колкото по-зле, толкова по-добре” (авторството впрочем принадлежи на Нечаев, не успял обаче да го формулира така сентенциозно). За него те всички са равни - но не братя, а инструменти. Забележително е, че Кондарев дори не говори за социална справедливост като левите идеалисти (или демагози); той е изцяло, бесовски обсебен от идеята за силата на пролятата в метежа кръв - злобата, която тя ще ражда оттук нататък. Кондарев е безмилостен социален експериментатор, ницшеанец-ленинец. Образът му е една исторически вярна художествена проекция на радикализиралия се точно тогава, след болшевишката революция, комунизъм.

4. Държавата срещу морала: Христакиев

Срещу революционния терор отляво, организиран повече (Кондарев) или по-малко (Сиров), се изправя не законът, а държавният тероризъм отдясно - съдебният следовател и впоследствие прокурор Христакиев. Ако Кондарев иска да предизвика “световния разум”, като преобърне с краката нагоре съществуващото, то Христакиев смята себе си за ултраконсерватор, защитник на статуквото, на “блатото” - според собствените му думи. Целите им са диаметрално противоположни, но изходната им точка е една и съща:

Забележително е, че тези думи принадлежат на човек, въплъщаващ закона, зад който пък винаги и навсякъде би трябвало да стоят някакви морални норми.

Ако в образа на Кондарев моралният нихилизъм среща Ленин, в образа на Христакиев той среща сложна, но логична микстура от естетстване и социален дарвинизъм, според който човешкото общество се управлява от законите, властващи в природата: оцеляват най-годните, най-приспособимите. Светът е бестиарий, красива джунгла, в която по-силният изяжда по-слабия, а умният човек не се главоболи с морал. Умният човек мисли не в морални категории, той мисли красиво и държавнически: както за Кондарев всичко с позволено в името на историята, така за Христакиев всичко е позволено в името на държавата. Какво е добро за държавата знаят отново само посветени, които трябва да поемат и тежкото бреме по нейното регулиране:

Такава възможност той, слава богу, няма; в България никой не е кастриран заради “чистотата на расата”. Романовото време на “Иван Кондарев” обаче обхваща точно онзи исторически момент, в който изтърсакът на модерната генетика - евгениката, добива все по-голяма “научна” тежест в страни от Западна Европа и в САЩ, преди да кулминира в нацистките масови стерилизации, експерименти и убийства. Цитатът по-горе загатва къде е финалната спирка на търкулилото се точно тогава кълбо от носталгия по романтиката на миналото, индиферентно към морала естетстване, ирационален, оргиастичен дионисизъм и рационален, “научен” социален дарвинизъм - тя е в нацисткия социален проект. Какъвто в България не само не е реализиран, но и, доколкото ми е известно, никога не е бил сериозно обсъждан (Еленков 1998). Реализирано е обаче непропорционално жестоко, ще рече - безразлично към безвъпросната ценност на човешкия живот, потушаване на бунтовете през 1923. В този смисъл Христакиев е проекция, от една страна, на български исторически реалности - в романа той е не извършителят, по-лошо, той е инспираторът, идеологът на извършените жестокости. От друга, ако Кондарев е исторически достоверната проекция на радикализиралия се и в България комунизъм, то Христакиев е симетрична проекция - на несъществуващия в България, но вече роден в Италия фашизъм, който скоро ще бъде последван от нацизма. (Мусолини се вижда като римски император - Христакиев, по-скромен, мисли себе си само “като римски магистър между варвари”⁵.) Затова “Иван Кондарев” може да се интерпретира не само като картина на случилото се в България, но и на съществувалото в Европа и неговите реални или потенциални отзвуци в България.

***

Образите на Кондарев и Христакиев се оказват огледални в най-важното: отношението към морала и човешкия живот - както са огледални персонифицираните от тях идеологии: комунизмът и нацизмът. И за двамата нравствените норми са приказки за сантиментални госпожици. От гледна точка на морала и двамата са чудовища. Страшното в романа е, че тези чудовища са представени не като изключения: около тях има широк кръг от персонажи, техни двойници, също готови да убиват - Сиров, Балчев, редица военни, ратаят Лазо, селският учител Ванчовски; а около тях - още по-широк кръг от морални дебили, без рецептори, различаващи доброто от злото. Онези, у които моралните норми са живи, са изключения, в мисленето на останалите те са нещо средно между градски чудаци и градски идиоти: учителят Георгиев, Кольо Рачиков. Кондарев и Христакиев са само най-беснуващите сред бесните.

Кондарев и Христакиев са двата върха-близнаци на един и същ айсберг, формиран в рамката на европейската модерност, надигнал се от окопите на Първата световна войната и заплувал най-безпроблемно там, където всяка среща със същата тази модерност е силно проблематична - защото демократичните традиции са крехки, силно компрометирани или несъществуващи: Русия, Германия, Италия, Унгария, България... “Иван Кондарев” е единственият български роман, който - през спецификата на българските реалии - разсъждава върху най-важния проблем на европейския XX век: политическото бесовство на идеологиите, тържеството на hubris-а над мярата - ако използваме характеристиката на Камю (1997: 303-7).

БЕЛЕЖКИ:

1. Всички цитати от романа са по Станев (1981-83), като томовете и страниците са посочвани след цитата. [обратно]

2. Вж. например История (1993: 583). [обратно]

3. 3а менипеята са твърде характерни сцени на скандали, на ексцентрично поведение, на неуместни речи и изказвания, т.е. всякакви нарушения на общоприетия и обичаен ход на събитията, на установените норми за поведение и етикет, в това число и на речевия - вж. Бахтин (1976: 134). [обратно]

4. Най-проникновеният критик на романа Тончо Жечев, който безпогрешно е идентифицирал идеологическите извори на Кондаревата мисъл, пише: “Другата черта на Кондарев, извлечена пак не толкова от историческия материал, умозрително проектирана в миналото, е цезаризмът, разколниковското експериментаторство с човешкия живот, ницшеанския антихуманизъм. /.../ От първите две части читателят оставаше с впечатление, че Емилиян Станев вижда в лицето на Кондарев... новия ленински тип на комунист... Ако това беше така, авторът би могъл да бъде обвинен в смъртни идеологически грехове. Защото там, където отначало се появява Кондарев, силно замирисва на бесовщина, на нечаевщина.” - вж. Жечев (1964: 240-242). Дали Т. Жечев сам се заблуждава, или най-добронамерено се опитва да спаси романа от подозрения в “смъртни идеологически грехове”, днес е трудно да се каже. Склонна съм да приема по-скоро втората възможност: тя би обяснила удобното за времето твърдение, че авторът пристъпва към образа на Кондарев “с мисли и преживявания, навети изцяло от онова, което партията изнесе за Сталин...” - (Жечев 1964: 234). Тоест излиза, че Кондарев е проекция на железния Джугашвили, а не на тогава все още обожествявания Илич. Как да повярваме това, особено ако вече знаем от дневника на Надежда Станева, че тъкмо когато работи над романа, Е. Станев иска от нея да му превежда от френски не някой друг, а Кьостлер. Все като опит за идеологическо спасяване на образа Т. Жечев твърди: “... едва в четвъртата част авторът е намерил верния тон за Кондарев... в селската къща, където Иван чува народната песен за юнака, отпуснал ръце заради спящото дете.” (Жечев 1964: 236). Става дума за песен, в която юнакът се предава, за да не събуди спящото дете - фолклорен вариант на детската сълза, за която говори Иван Карамазов. Само че Кондарев чува песента, размисля се, дори се разчувства - нещо нехарактерно за него, - след което съвсем не се предава, а хвърля селяните в метеж, който няма никакви шансове за успех - и той знае това. [обратно]

5. Вж. том V на Станев (1981-83: 330). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бахтин 1976: Бахтин, Михаил. Проблеми на поетиката на Достоевски. София: Наука и изкуство, 1976.

Еленков 1998: Еленков, Иван. Родно и дясно. София: Лик, 1998.

Жечев 1964: Жечев, Тончо. Съвременни образи и идеи. София: Български писател, 1964.

История 1993: История на България. София: ИК “Христо Ботев”, 1993

Камю 1997: Камю, Албер. Разбунтуваният човек. София: Лик, 1997.

Каролев 1981-83: Каролев, Стоян. Към творческата биография на романа “Иван Кондарев”. Послеслов. // Емилиян Станев. Събрани съчинения в 7 тома. Т. 5. София: Български писател, 1981-1983.

Станев 1981-83: Станев, Емилиян. Събрани съчинения в 7 тома. София: Български писател, 1981-1983.

© Ирма Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.11.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.

Други публикации:
Литературен вестник, № 7, 18-24.2.2004.