Георги Михалков

web

Военният остров не се виждаше от Златобряг. Беше навътре в морето. Почти всички знаеха за него, но малцина бяха стъпвали там. В началото на лятото се чу, че военните се изнасят от острова и на мястото на казармите ще се построи огромен увеселителен парк. Не беше много ясно кога ще започне строежът. Кметът Яхнев споменаваше, че очаква пари от Европейския съюз.

Един следобед, в началото на юли, Елефтери попита Жана не иска ли да отидат до военния остров. Завършили това лято единайсти клас, те почти всеки следобед се срещаха в морската градина на Златобряг. Вълнуващи бяха тези срещи в зеленината на храстите и под короните на вековните дървета. По това време на деня малко хора се мяркаха по алеите. Повечето предпочитаха прохладата и сянката на домовете, а Жана и Елефтери, притиснати на някоя пейка, скрита в бухналите храсти, изпитваха горещите и незабравими трепети на първата любов.

За Жана нямаше по-красив сезон от лятото, когато Златобряг сякаш се събуждаше от дълбок сън. Улиците се оживяваха, кафенетата и ресторантите разтваряха широко врати, изнасяха маси на тротоарите и цялото градче потъваше в аромата на пържена риба, маслини и мастика. По плажа като огромни цветя цъфваха пъстри чадъри, в морето кръстосваха платноходки и водни колела, а по брега тичаха деца, вдигнали високо в небето шарени хвърчила. Вечер в цялото градче се носеше гръцка и българска музика, а по улиците се долавяха фрази на различни езици и Жана имаше усещането, че е попаднала в пулсиращото сърце на средиземноморски град.

С Елефтери мечтаеха да отидат някъде далече, но и двамата знаеха, че това са мечти, които няма скоро да се сбъднат. Вярно, Елефтери имаше моторна риболовна лодка, която не беше съвсем негова, а на баща му, но през лятото Елефтери ловеше риба с нея и обикаляше крайбрежието на Златобряг. Сега, когато предложи на Жана да отидат до военния остров, тя трепна от вълнение. Винаги й се бе искало да надзърне там. Струваше й се, че някаква загадъчност обгръща острова и много малко хора са го виждали, а тя умираше от любопитство да стъпи на него.

Беше два следобед, когато Елефтери отблъсна лодката от кея. Морето се простираше гладко като син копринен шал, разстлан от брега до хоризонта, и леки вълни едва полюшваха лодката. Жана жадно се взираше в далечината. Не би могла да живее никъде другаде, ако не можеше да вижда морето. Обичаше го през всички сезони на годината: лятото, когато е като огромно синьозелено око на красиво момиче, есента, когато вълните се надигат оловнотежки и заливат пясъка, зимата, виещо като ранен кит, готов да погълне всичко.

- Сигурен ли си, че на острова вече няма никой? - попита Жана.

- Да. Боян и Павел миналата седмица са били. Останали са само празни бункери и изоставени постройки.

- Какво ли са правили военните толкова години там?

- Казват, че е имало брегова охрана, но по-вероятно е да са изпълнявали секретни задачи, може би морско разузнаване или са подслушвали турските военни бази. Не знам.

- Добре, че вече няма военни. Догодина можеше и ти да служиш на острова.

- Какво говориш - разсмя се Елефтери. - Догодина ще отменят военната служба.

- Но ако не я отменят, ще е добре да си някъде наблизо до Златобряг, за да бъдем заедно.

- Където и да съм, ще сме заедно.

Елефтери я прегърна и една дълга целувка замъгли погледите им. Лодката потъваше в синевата, моторът тихо буботеше, а лекият вятър развяваше косите им като копринени платна. Жана обичаше да докосва гъстата черна коса на Елефтери. Имаше усещането, че гали четка, чийто твърди влакна едва-едва се огъват. В тъмносините му като боровинки очи проблясваха искри, които сякаш я запалваха.

В училище Елефтери не беше отличник, но успяваше да се справи с всичко. Почти не учеше, увличаше се от спорта и минаваше за един от най-добрите плувци в града. Участваше в състезания и понякога отсъстваше по цели седмици. Имаше и още един талант, рецитираше, и Жана знаеше, че тайната му мечта е да кандидатства в Театралната академия, а Жана не беше много съгласна, защото се страхуваше, че може да го загуби, но никога и дума тя не споменаваше за това.

- Знаеш ли - каза Жана, - островите разпалват въображението ми. В Черно море са само няколко и то малки. Дори не съм сигурна дали всички имат имена. Никога не съм била на остров. Как ли изглежда? Късче земя, оградено от вода. Сигурно прилича на параход в морето, а може би на скала, и са като самотни хора. Живеят, съществуват, но никой нищо не знае за тях. Знаят само, че ги има и изведнъж - изчезват, така може би изчезват и островите, малките неизвестни острови. Морето тихо ги поглъща и от тях не остава нищо.

- Така е. И аз не съм бил на остров. А само като си помисля, че Гърция е почти островна страна. Сигурно е забавно да живееш на остров, сякаш непрекъснато си в морето.

- Можеш ли да си представиш света без морета? - замисли се Жана.

- Ще прилича на пустиня. Суша, суша с тук-таме равнини и планини.

- Хубаво е, че сме се родили край морето, нали - погледна го тя.

- Не е хубаво, чудесно е! Животът се е зародил в морето и ние сме родени в морето. Ето, островът се вижда. Ще го обиколим, за да разбера къде ще е най-добре да слезем. Ще ми помогнеш ли?

- О йес, сър! Съмняваш ли се? И аз съм капитан, не по-лош от тебе.

- Знам, затова съм те взел на борда.

Островът не се оказа малък. Елефтери умело го обиколи и внимателно огледа. Виждаха се високи скали. На едно място откриха дълбок залив.

- Ще влезем тук - реши той.

Пред погледите им се откри подводна пещера.

- О-хо - възкликна той - като че ли е имало и подводници.

Приближиха лодката до един кей, завързаха я и слязоха. Тръгнаха бавно и предпазливо към вътрешността на острова. Вървяха в изоствена казарма: празни сгради, спортни съоръжения, складове, някои от които все още заключени. Сякаш обикаляха град, от който хората се бяха евакуирали панически.

- Не ми харесва - каза Жана. - Как е възможно да се живее в казарма и то на остров. Това е затвор. Какво са правили войниците по цял ден? Сигурно часовете им са минавали мъчително бавно. Мислех си, че е по-интересно. Да си тръгваме.

- Почакай - спря я Елефтери. - Като че ли приближава лодка или параход, не съм сигурен.

Двамата тръгнаха към брега, откъдето идваше шума. Скриха се зад един склад. Към острова плаваше малък параход. Не след дълго хвърли котва и от него слязоха няколко мъже. Единият от тях висок, едър, с черна гарванова коса, гъсти мустаци и слънчеви очила, започна да се разпорежда. Елефтери веднага го позна.

- Капитан Киряков - прошушна той.

Мъжете сваляха от парахода кашони и ги носеха към един от складовете. Работеха бързо и безшумно.

- Какво носят? - попита шепнешком Жана.

- Не знам, но май се досещам, капитан Киряков се занимава с контрабанда на цигари.

- Цигари - учуди се Жана.

Още не беше изрекла цялата дума и един глас просъска зад гърба им.

- Не мърдайте и не се обръщайте!

Елефтери и Жана се вкамениха. Гласът, леден като февруарски вятър, тихо, но отчетливо им заповяда.

- Тръгвайте напред и внимавайте, държа пистолет!

Без да чакат втора заповед Жана и Елефтери тръгнаха към пристана. Непознатият вероятно вървеше на метър или два след тях. Когато наближиха, мъжете, които пренасяха кашоните, се спряха и ги изгледаха като ударени с бухалки. Капитан Киряков като че ли не повярва на очите си.

- Тези, какво правят тук? - попита той ядосано мъжа, който ги водеше.

- Не знам, криеха се зад онзи склад и гледаха насам.

- Заведи ги вътре!

Мъжът им заповяда да вървят към склада, където носеха кашоните. Влязоха в голямо полутъмно помещение.

- С лице към стената! - просъска той.

Жана и Елефтери се приближиха до стената. След малко чуха гневния глас на Киряков

- Кой ви изпрати?

- Никой - отговориха почти едновременно Елефтери и Жана.

- Сами дойдохме - добави Елефтери.

- Всичко ще си кажете сами! - закани се капитанът. - Но трябва малко да си помислите, а?

- Сами дойдохме - повтори твърдо Елефтери.

- Теб май те познавам. Ти не си ли на бай Христо, боцмана, сина?

- Аз съм.

Киряков замълча, като че ли нещо пресмяташе.

- Сега ще ви пусна - каза след минута той, - но ако чуя, че сте се раздрънкали - живи ще ви одера! Повече да не сте стъпили тук! Намерете си друго място да се любите. Хайде изчезвайте!

Елефтери и Жана побързаха да се отдалечат от острова. До Златобряг мълчаха и Жана се опитваше да изтрие от паметта си срещата с капитана.

От този ден бяха минали почти петнайсет години и много неща се случиха оттогава. Жана завърши право, омъжи се, имаше вече две деца и живееше в София. Идваше в Златобряг само през лятото, за да види майка си и баща си. С Елефтери се бяха разделили и не го беше срещала много, много отдавна. Някой от съучениците й беше споменал, че е станал капитан и обикаля моретата на панамски параход под хондураски флаг.

Това лято Жана пак беше в Златобряг с дъщеря си Даниела, вече ученичка във втори клас и сина си Кристиян, който още не ходише на училище.

- Мамо, заведи ни на острова - от няколко дни я молеше Даниела. - От миналото лято не сме ходили там.

- Добре - съгласи се Жана, - днес ще отидем.

Военният остров отдавна беше станал детски увеселителен парк с люлки, игри, киносалон, куклен театър. Едно параходче непрекъснато сновеше между Златобряг и острова и превозваше групи от възрастни и деца, повечето чужденци, дошли през лятото на златистия бряг. За тези петнайсет години градът се разрасна, изникнаха луксозни хотели, ресторанти и вече нямаше нищо общо с онова малко романтично градче, което си спомняше Жана от ученическите си години. Като подплашено птиче ято далече отлетяха спокойствието и тишината. По улиците вече не се разнасяше онзи упойващ аромат на пържена риба, маслини и мастика, а навсякъде миришеше на бензин, на бургери и пици. По алеите на морската градина бяха наредени сергия до сергия с невероятни боклуци, от бански и хавлии до блузи, дънки, бельо и кичови сувенири. Не беше останало нито едно тихо кътче и Жана се чудеше къде ли сега се срещат младите влюбени хора. Нямаше и следа от онези сенчести места, където някога по цели часове седяха с Елефтери в дългите летни следобеди.

На острова, както винаги, гъмжеше от деца, бащи и майки. Люлките се въртяха, влакчетата се вдигаха и спускаха, сякаш се състезаваха. На подиумите смешници се опитваха да разсмеят децата и да ги учудят с невероятни фокуси. Даниела и Кристиян искаха да видят всичко, макар че не за първи път идваха тук. Почти уморени, те застанаха пред малко влакче с няколко вагончета, което се въртеше в кръг по тесни релси.

- Искаме и тук - каза Даниела.

- Добре - съгласи се Жана и извади пари, за да купи билети от мъжа, който обслужваше влакчето.

Когато му подаваше парите, го погледна и остана неподвижна. Пред нея стоеше капитан Киряков, вече стар, с побеляла коса и набръчкано като сухо листо лице. Не можеше да го сбърка. Беше чула, че няколко години е лежал в затвора. Бяха разкрили контрабадния канал за цигари и се оказа, че е бил само един изпълнител, но затворът не му се размина. Сега, когато неочаквано го видя, си спомни за онзи далечен юлски ден, когато Елефтери я доведе тук, на някогашния военен остров. Спомни си безкрайното синьо море, дългите упойващи целувки на Елефтери и строгия глас на капитана, който ги заплаши, че ако издрънкат нещо - живи ще ги одере.

Как всичко се променя, помисли си Жана. Загадъчният военен остров се превърна в увеселителен парк, а страшният капитан Киряков от морски вълк и контрабандист в тихо старче, с треперещи ръце, което пуска и спира детско влакче, а самата тя, която жадуваше за приключения и авантюри, е вече майка, една малко уморена, отегчена майка.

София,
21.10.2005 г.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2006, № 1 (74)