Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДУХЪТ ВЪВ ВИНОТО

Георги Михалков

web

Като дете Милко най-много обичаше есента. Тогава ставаше по-хладно, небето се избистряше като прозрачен син вир и се виждаше далече, далече, чак до планините в края на полето, които приличаха на кротко полегнали черни биволи. Беше толкова ясно, че като се взреше натам, той забелязваше не само рехавите горички, с които бяха обрасли хълмовете, но и пътечките между тях.

През есента дядо Мито с баща му и чичовците му натоварваше огромните бъчви на волските коли и потегляха за Карабунар, за да ги напълнят с омайното червено вино. Макар и още да не ходеше на училище, Милко знаеше какво е вино. Вечер тихо се промъкваше в кръчмата на дядо си, заставаше до вратата и гледаше мъжете, насядали около голите дървени маси, които от малки канички пиеха червено като кръв вино. Милко беше забелязал, че след като изпиваха две или три канички, мъжете ставаха весели и щедри. Гласовете им се отпускаха, започваха да говорят високо, уверено, напористо. Очите им светваха, сякаш там дълбоко в твърдите им като кремък души някой запалваше фенер и тази чудна светлина огряваше не само тъмните им погледи, а и целите им лица, като че ли пред тях гореше голям овчарски огън. Говореха, спореха, смееха се и в кръчмата ставаше все по-весело и по-хубаво. Дядо Мито и чичовците му носеха от маса на маса канички с вино, не успяваха да ги разнесат веднага на всички маси и от различни ъгли им подвикваха развеселени мъже:

- Ей, Мито, дай още една ока от карабунарското.

Често мъжете така се развеселяваха, че всички заедно запяваха някоя стара песен, тежка и бавна като керван. Тогава от най-тъмния ъгъл са надигаше дядо Матей, който от сутрин до вечер дремеше там пред каничка червено вино, ставаше, изправяше се важно между масите и надуваше гайдата. Нисък, дребен, дядо Матей и зиме, и лете носеше проскубано кожухче и малко калпаче, килнато на тила му. Брадата му беше гъста като бодливи храсти, а очите му толкова избелели, че не можеше да се разбере сини ли са или сиви. Но виното разпалваше душата му и гайдата в ръцете му не свиреше, а пееше като невяста. Песните бяха ту гръмки, юнашки, ту тъжни и провлачени, сякаш жени виеха на полето и Милко разбираше, че пеейки, брадясалите мъже изливаха мъката си, която стягаше душите им като конопено въже.

Имаше вечери, когато мъжете в кръчмата бяха ядосани. Милко не знаеше на кого и защо се сърдят. Тогава не пееха и не се смееха, а гледаха мрачно каничките с тъмното червено вино. Случваше се някой гръмко да изпсува или друг да захвърли празната каничка на пода, която с трясък се пръсваше на десетки дребни стъкълца. В миг всички скачаха от столовете като диви необуздани коне и започваха да се бият. В кръчмата ставаше страшно, ехтяха викове и псувни, хвърчаха столове и се обръщаха маси. Когато започваше боят, Милко бързо бягаше навън, за да не гледа тези полудели и настръхнали мъже, които приличаха на разгневени бикове с кръвясали очи и с разрошени коси.

Един ден Милко попита чичо си Стефан, най-малкия брат на баща си, защо мъжете в кръчмата веднъж са весели и пеят, а друг път са свирепи и се бият. Чичо му Стефан, висок, строен, с хайдушки мустаци и черни като на арап очи, го погледна и хитро му намигна.

- От виното е Милко. Във виното има един дух, който е ту весел и засмян, ту свиреп като хала и никой не може да му устои. Затова и мъжете в кръчмата веднъж пеят и се смеят, а друг път се карат и се бият.

След този разговор с чичо си Стефан, Милко цял ден беше замислен. Значи такава била работата, казваше си той, във виното се крие дух и не се показва. Как ли изглежда? Сигурно е висок, силен и с дълга брада. Милко не знаеше защо си го представяше с брада. В селото им, освен попа, никой не ходеше с брада, а попът – отец Николай, беше такъв, висок, силен, със сини като синчец очи и с дълга брада. Понеже отец Николай понякога споменаваше за духове и Милко си представяше духа във виното като него, но много по-могъщ и по-тайнствен.

Една нощ Милко сънува духа от виното. Видя го много ясно. Духът излезе от големите бъчви в зимника им. Измъкна се от тях като струя сивкав дим. Беше с дългата сива брада и със сините очи, които приличаха на прозрачни стъкълца. Духът така настоятелно гледаше Милко, като че ли искаше да му каже нещо, но на Милко му се стори, че хич не е страшен. Как може да е страшен, когато караше хората да се смеят и да пеят. Духът спокойно се разходи из зимника около бъчвите, сякаш преценяваше коя от тях е най-голямата и най-хубавата, после си избра най-голямата и най-тумбестата и се мушна в нея.

Милко на никого не спомена за съня си, но от този ден реши, че непременно трябва с очите си да види духа, който се крие в бъчвите в зимника. Наближаваше краят на септември, бъчвите бяха вече празни и скоро щяха да ги подготвят за път, да ги закарат в Карабунар, за да ги напълнят пак с червеното горящо вино.

Една сутрин Милко издебна, когато нямаше никого в двора и бързо като невестулка се шмугна в зимника. Бавно предпазливо прекрачи в тъмното и се приближи до големите бъчви. Огледа ги, опипа ги, почука леко с длан по тях, дали случайно духът нямаше да му отговори и дали няма да чуе шум, но в зимника беше тихо, много тихо. Духът сигурно спеше или се правеше на заспал, но Милко беше твърдо решил, че няма да излезе от зимника, докато не го види. Постоя, повъртя се насам-натам. Духът продължаваше да се крие, да се спотайва и да не се показва. Сигурно се страхува от мен – помисли си Милко. Тогава реши да го изненада. Знаеше, че се спотайва в най-голямата бъчва. Помнеше добре съня си, когато много ясно видя, че духът се завъртя и се скри в най-голямата бъчва. Милко трябваше само да влезе в бъчвата. Поогледа се, поогледа се, после подскочи, хвана се за отвора на бъчвата и бавно започна да се издига на мускули нагоре. Не беше трудно да се прехвърли през отвора и да се спусне в бъчвата. Когато усети, че вече приближава дъното, скочи долу и започна да обикаля бъчвата. За негова най-голяма изненада и разочарование бъчвата беше празна, нямаше никого, нито дух, нито духчета. Милко внимателно опипа страните, пода, но напразно – нямаше дух и като че ли никога не е имало. Миришеше само на кисело и от тази миризма започваше да му се вие свят и да му става лошо. Чичо му Стефан сигурно го беше излъгал, а Милко така му вярваше и беше сигурен, че всичко, което чичо Стефан каже, е истина, а сега?

Повъртя се още малко в бъчвата и реши да излезе. Повече нямаше какво да търси тук. Явно духът не живееше в бъчвата, тя беше празна и миришеше на кисело. Протегна ръце, за да се хване, но видя, че е невъзможно. Бъчвата беше много, много голяма. Започна да подскача нагоре, но напразно, не можеше и не можеше да се улови за ръба на отвора. Опита да се катери по страните, но това беше още по-невъзможно. По гладките, хлъзгави и извити навън стени само се пързаляше като по пързалка и падаше на дъното. Направи доста отчаяни опити, но непрекъснато падаше и нямаше начин нито да се хване за ръба, нито да се изкатери нагоре.

Отчая се, изплаши се и сковаващ ужас като свиреп вълк го стисна за гърлото. Разтрепери се от страх. Никой не знаеше, че е в бъчвата и можеше да си остане тук завинаги. Тази мисъл го вцепени като буца лед и не можеше да мръдне нито ръцете си, нито краката си. Започна да вика. Викаше с цяло гърло. Виковете му - жални, умоляващи и сърцераздирателни, ехтяха като вой на уплашено животно, хванато в капан, но никой не го чуваше. Вика, вика, докато прегракна и се умори. Отчаян, изтощен и вцепенен, седна на дъното на бъчвата и се разплака с глас. Не знаеше колко време плака. Нямаше сили и да плаче. Седеше, захлупил с длани очи, а слабите му рамене се тресяха, сякаш го пронизваше леден вятър. Тук щеше да остане завинаги, а така много му се искаше поне още веднъж да види майка си, баща си, дядо си, кучето си Вълкадин, широкия им двор, кръчмата, да чуе пак юнашките песни на мъжете.

Беше толкова тъмно и тихо, като че ли гъстият непрогледен мрак го поглъщаше като огромно страшно чудовище. Дали пък това не беше духът, който сега неусетно го стопяваше и приспиваше. Сигурно този дух, който се криеше някъде тук, наистина беше не само добър и весел, но зловещ и страшен.

Изведнъж Милко долови шум. Някой влезе в зимника. Чу приглушен смях на момиче и шепот на мъж. Момичето тихо се смееше, а мъжът нещо му шептеше и в шепотът му имаше някакво сподавено желание, гореща молба и настояване, а момичето само се смееше и от време на време казваше: “Не, не, недей, ще дойде някой.”

Кой ли ще дойде, кои са тези и какво търсят тук, питаше се Милко. Дали пък не сънува. Сигурно духът във виното вече го беше погълнал и той сънуваше или му се причуваха гласове и смях. Изведнъж не издържа, скочи и се развика:

- Тук съм, тук съм – крещеше Милко.

Тези, които бяха в зимника се уплашиха, защото се чуха бързи стъпки и момичето май избяга, но мъжът попита:

- Кой си ти?

Сега Милко позна гласа на чичо си Стефан.

- Аз съм, чичо, - разплака се Милко. – Паднах в бъчвата и не мога да изляза.

- Не плачи, ще те извадя.

И чичо му Стефан се надвеси над отвора. Протегна се, подаде му ръка, а Милко я хвана здраво, както удавник хваща хвърлено въже. Чичо му го издърпа нагоре и го измъкна като шаран от река.

- Какво правиш там, калпазанино? – попита ядосан чичо му.

- Исках да видя духа... – проплака Милко.

- Кой дух?

- Нали каза, че във виното има дух.

- Ей, глупаче, пошегувах се, но виж какво стана. Ти не откри духа във виното, а заради тебе моят дух избяга, ти го уплаши и той дим да го няма. Какво да те правя?

- А ти защо ме излъга?

- Не те излъгах. Има дух, но не може да се види, а само се усеща ей тук, в гърдите и когато пораснеш, и ти ще го усетиш. Духът от виното влиза тук, в сърцето, неусетно и те прави силен и смел. Понякога се усещаш толкова голям, че си готов цялата земя да вдигнеш и да направиш чудеса. Виненият дух е като духът на любовта. И духът на любовта се промъква незабелязано тук, в сърцето, и прави чудеса, но знаеш ли, май си прав. Всеки от нас, дали е хлапак или мъж като мене, търси някакъв дух. Понякога минават месеци, години и изведнъж усещаме, че духът незабелязано се е мушнал в нас, и дните ни са станали слънчеви и светли като хубавото, омайно вино. Нали всеки иска да е смел и силен, затова всички търсим духа на виното или на любовта, за да бъдем по-добри и по-весели – и чичо му Стефан го погали по стриганата му глава.

Много години минаха оттогава, но Милко запомни, че цял живот човек търси духа на омайното червено вино и на любовта, за да бъдат дните му по-добри, по-весели и по-засмени.

София, 18.01.2006 г.

 

 

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2006, № 2 (75)