В СЪКРОВИЩНИЦАТА НА УНГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Георги Михалков

web

Според унгарския писател Ищван Йоркень унгарската литература е като диамант, изключително красив и скъп, но когато някой реши да го покаже и извади от джоба си, диамантът в миг се изпарява и никой не може да види красотата му. Така е с преводите на унгарските творби на друг език. Много са българските преводачи, които са опитвали своя талант и майсторство в превод на унгарска поезия. Между тях са най-изтъкнатите български поети, като се започне от Иван Вазов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Валери Петров, Невена Стефанова, Петър Алипиев, Константин Павлов и се стигне до Кирил Кадийски и Марин Георгиев.

През годините в България са се появявали немалко антологии на унгарската поезия. Според една статистика броят на антологии и отделни поетични книги в превод от унгарски е 45.

Сега пред нас е най-новата антология “Сам във всемира”, чийто съставител и редактор е поетът Марин Георгиев. Антологията съдържа творби на 14 унгарски поети от Йожеф Байза до Миклош Радноти и най-напред бихме си задали въпроса защо Марин Георгиев се е спрял точно на тези 14 поети?

Лично за мен съставянето на антология е една от най-трудните задачи, която може да си постави един творец, а съставянето на антология на творби на унгарски поети е още по-трудно и рисковано занимание. Бих го нарекъл “занимание самотно” и може би не случайно антологията носи заглавие “Сам във всемира”.

Първото, което установих, когато разлистих антологията и започнах да чета стихотворенията, беше, че Марин Георгиев е положил неимоверен труд. Поет с дълбока чувствителност и голяма ерудиция, неговото първо докосване до Унгария е била столицата Будапеща, която го пленява с необикновената си красота и с безбройните си паметници на културата. После постепенно той опознава и унгарската литература. Във втората половина на 70-те години на миналия век младите тогава унгарски поети Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа започват да изучават български език, за да почувстват самобитността и многообразието на българската поезия. Те попадат на стихотворенията на Марин Георгиев и ги превеждат на унгарски. Така подтикват един съвременен български поет да обърне поглед към унгарската литература, което се оказва изключително важно за по-нататъшното взаимно опознаване на двете европейски литератури - българската и унгарската. В есето си “Изповедта на един чуждопоклонник” Марин Георгиев споделя: “Още тогава се усетих двойно задължен: веднъж - че те правят за нас повече, отколкото ние за тях (за да ни превеждат - учат езика ни), и втори път, че виждат и оценяват фолклора ни по-добре от нас.”

Марин Георгиев започва да превежда унгарска поезия с подстрочници, но постепенно и сам навлиза в унгарския език, за да долови музиката, аромата, скрития смисъл на унгарските думи. Навремето големият български писател Емилиян Станев дълбоко съжаляваше, че не знае друг език и не е посветил време и усилия да научи някой чужд език. Владеенето на чужд език, дори само и да се чете, е изключително важно за един писател, защото чуждият език обогатява и разширява и родния език. За съжаление много малко български писатели владеят чужди езици, а по всичко личи, че българските писатели и не четат достатъчно преводна литература.

В преводната българска литература има доста преводи на стихотворния от унгарски поети, класици и съвременници, но малко са точните и добри преводи. Марин Георгиев е отделил много време и е положил доста усилия, за да открие най-добрите преводи от унгарската поезия. Това безспорно е работа, която може да извърши само един поет, защото всички ние добре знаем колко е сложен светът на поезията. Преводачът трябва да остане верен на оригинала, трябва да пресътвори поетичното, философското и общочовешко послание на творбата, да предаде ритъма, римите, образите, сравненията, метафорите. Наистина сложна и непосилна задача. Като поет Марин Георгиев притежава остро чувство за поезия и успява да извърши тази изследователска работа и да отсее най-добрите и най-ярките преводи. Като съставител и редактор той често има колебания и съмнения. Един преводач е успял в едно, но в друго не е успял, и затова Георгиев си е позволил две стихотворения да представи в два превода, давайки възможност на читателите и те да преценят кой превод е по-добър и по-въздействащ.

Стихотворението “Седма еклога” на Миклош Радноти е представено в превод на Димо Боляров и на Валери Петров. Поетичната форма в превода на Валери Петров е перфектна: рими, ритъм, но в стремежа си да следва точно ритъма и римите преводачът, като че ли е изпуснал драматизма в творбата, изпуснал е онази интимна изповедност и лиризъм, характерни за поезията на Радноти.

Боляров - точно обратното - не е успял да се справи със сложната поетика на Радноти, но е намерил точни синоними и ярки картини, за да съхрани драматизма и изповедния тон на стихотворението.

За да се усети разликата, ще си позволя да цитирам само два стиха от двата превода:

Спи лагерът. Сънища леки шумят над поляната бледа.
Събуден, пръхти и се врътва на тясната талпа съседа.

(Валери Петров)

Спи лагерът ни, виждаш, мила, сънищата ни свистят крилати,
стреснат някой изхриптява и на нара тесен се обръща...

(Димо Боляров)

Безспорно по-силно се усеща затаеният драматизъм в превода на Димо Боляров, но бих искал да обърна внимание и на една важна особеност на римуването в унгарската поезия. Римата в унгарските стихотворения е пълна, докато българската поезия позволява и непълна рима и това българските преводачи трябва добре да знаят, когато превеждат унгарска поезия, ако искат преводът да е точен, но Димо Боляров не е сметнал за необходимо да спазва това изискване.

Подобен е случаят и със стихотворението “Лудият” на Шандор Петьофи. В антологията са дадени и двата превода: на Иван Вазов и на Георги Крумов. Безспорно преводът на Вазов звучи архаично, но той е успял да съхрани вълнението и силния емоционален заряд на стихотворението, докато в превода на Георги Крумов тази вътрешна стихия е сякаш укротена и стихотворението не звучи силно и драматично.

А виждали ли сте вие
бурното море как бесней, лудува?
Как талазите реват,
как ужасна гибел носят?

(Иван Вазов)

А... виждали ли сте морето вие,
когато ураганът го люлее
и сее в него като семе смърт?”

(Георги Крумов)

Друга основна задача, която си е поставил Марин Георгиев в тази антология, е да покаже истинската унгарска поезия и по-пълно, и по-ярко да разкрие творчеството на унгарските поети.

Най-напред бих искал да обърна внимание на факта, че поезията винаги е заемала приоритетно място в унгарската литература. По отношение на стихотворенията на Петьофи и Ади например, една част от унгарците са били ентусиазирани, а други са ги считали за скандални, но почти не е имало унгарец, който е бил безразличен към тях.

Българският читател е останал с впечатлението, че Шандор Петьофи е революционен поет и често го сравняват с Ботев. В продължение на години са преведени много стихотворения от Петьофи, издадени са самостоятелни сборници с негови творби, но в тази антология Георгиев се стреми да ни покаже истинския, големия унгарски поет, в чието обемисто творчество изобилстват много теми, мотиви, настроения, философски размисли, житейски прозрения. Той избира стихотворения, които ни разкриват Петьофи като изключителен майстор на стиха. Това можем да видим, както в интимната му поезия в “Края на септември” в превод на Елисавета Багряна, така и в пейзажната му лирика “Пустата зиме”, “Кишкуншаг”, “Зимни вечери” в превод на Петър Алипиев. Георгиев е включил и стихотворения на Петьофи, които ни показват неговите дълбоки човешки прозрения. Поетът не само съзерцава и описва живота, но и деликатно в чудна поетична форма ни представя своите размисли, философски прозрения, както е в стихотворението “Гледал ли си горе, ти, когато...”

И с тъгата си останал само,
ти стоиш в полето нямо
с жаден взор и вдигната глава
и се питаш: сън ли бе това?

(Петър Алипиев)

По същия начин Георгиев се стреми да получим по-вярна представа и за творчеството на друг голям унгарски поет - Ендре Ади. Преди да се спра на преводите на Ендре Ади, бих искал да обърна внимание на факта, че унгарците са вярващи. Католицизмът е проникнал дълбоко в духа и мисълта на унгарците. Това Марин Георгиев го е забелязал и го споменава в есето си “Изповедта на един чуждопоклонник”. Не може да се превежда унгарска поезия, ако не се познава добре Библията и Новият Завет, защото в стихотворенията на унгарските поети много образи, символи, метафори са свързани с Библията и Новия завет, затова и Ендре Ади е труден за превеждане на български език.

Досега в много антологии на унгарската поезия, издадени на български, липсваха стихотворения от унгарския поет Ищван Шинка. В “Сам във всемира” са включени девет стихотворения на този изключително оригинален и самобитен поет. И деветте стихотворения са в превод на Марин Георгиев. Ищван Шинка е поет тясно свързан със земята, с унгарската пуста и в поезията му пулсира многоликият живот на унгарския селянин. Живот, изпълнен с труд, с мъка, но и с радост от обикновените житейски мигове, като един запален огън от царевични стъбла, например:

Дори думица да не изрече,
дори самотна да е душата,
дори да са чужди на царевицата стеблата -
не усещаш тогава тъпата болка
ни толкова силно, ни толкова надълбоко...

(”Огън от царевични стебла под безмилостни звезди” - превод Марин Георгиев)

Поезията на Ищван Шинка е предметна, изпълнена с ярки образи, заредена със символи и с неподправено искрено чувство. Когато четем неговите стихотворения, ние не само виждаме пустата, реката, биволите, но и усещаме аромата на безкрайното поле. Такава поезия трудно се превежда, но Марин Георгиев се е справил. Ищван Шинка, подобно на Петьофи, има много пейзажни стихотворения, които ни изпълват с чудна спокойна мелодия, както е в стихотворението “Чудната вечер”.

Както вече споменах, подборът на стихотворенията в антологията е направен внимателно и е добре премислен. Ролята на Йожеф Атила в унгарската поезия е изключително голяма. Той е поет, чието творчество силно е повлияло следващите поколения унгарски поети. Поезията му е богата не само по съдържание, той е един от унгарските поети, използвали най-пълноценно разнообразните възможности на стиха.

В антологията са представени осем стихотворения на Йожеф Атила, но за мен е важно, че съставителят е включил две от най-ярките стихотворения на този талантлив поет. Това са стихотворението “Ода” в превод на Нино Николов, което е уникален пример на любовна лирика в световната литература, и стихотворението “Дунав” в превод на Кирил Кадийски, което ни възхищава с философското си прозрение.

Антологията завършва със седем стихотворения на Миклош Радноти. Както вече посочих, едно от тях, “Седма еклога”, е представено в два превода: на Валери Петров и на Димо Боляров. Всички останали преводи са на Валери Петров, който е успял да предаде чувствителността, мечтателността и деликатността в стихотворенията на Миклош Радноти, макар че на някои места преводачът се е увлякъл в търсене на по-ефектни и по-ярки рими.

Въпреки че антологията “Сам във всемира” включва унгарски поети и творби, създадени в продължение на по-малко от един век, или по-точно за период от деветдесет години, тя дава достатъчно ясна представа за развитието на унгарската поезия на прехода между деветнайсети и двайсети век. Избрани са най-ярките унгарски поети, представители на различни литературни школи, направления и течения. Подбраните стихотворения съдържат богата гама от теми, мотиви, идеи. Преводачите, представени в антологията, са едни от най-талантливите български поети, класици и наши съвременници.

Не бихме могли да не отбележим, че всяко съставяне на антология е и твърде субективно. Всеки съставител подхожда по различен начин и се спира на различни поети и творби. Аз например съжалявам, че един изключително талантлив поет като Дюла Юхас е представен само с едно стихотворение, което все пак е твърде характерно за този оригинален унгарски поет. Не трябва да забравяме, че творчество на Дюла Юхас е изиграло голяма роля за съвременната унгарска поезия. Той е бил любим поет на Йожеф Атила и на Миклош Радноти и в първите стихотворения на Йожеф Атила се усеща влиянието на Дюла Юхас.

Накрая бих искал да се спра и на есето на Марин Георгиев “Изповедта на един чуждопоклонник”, което е написано искрено и проникновено. Това есе разкрива съмненията, колебанията, изводите на истинския, сериозния преводач. Преводачът, който се стреми не само вярно да превежда поезия, но и да вникне дълбоко в духа, в традициите на една литература, която чрез езика е заключена с девет ключа и всеки, който иска да я усети, да я почувства, трябва изцяло да й се отдаде. Успее ли да постигне това, пред него се разкрива необикновена красота, мъдрост и философия. Марин Георгиев е успял да отключи унгарската поезия, да види и да почувства нейната красота и да ни я покаже в антологията “Сам във всемира”.

София,
01.12.2007 г.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2007, № 12 (97)