Георги Михалков

web

Траян се изправи до бара. Трябваше да чака тук. Около него минаваха мъже и жени. Оглеждаше ги напрегнато като хванато в примка зверче и непрестанно му се струваше, че ги е виждал, а може и да е разговарял с някои от тях. Дланите му се потяха, сякаш ги беше бутнал в електрическа печка. Устата му пресъхваше и често преглъщаше, но трудно. Една от сервитьорките, може би на неговата възраст, сновеше като невестулка около него, хвърляше му дълги загадъчни погледи, но сега не му беше до нея. Ако се случеше някой ден да се завърти пак тука, ще я поразгледа по-добре. Приличаше на катеричка с кафяви като желъди очи и с опашка, която плуваше след нея във въздуха. Под късата й зелена пола се подаваха две крачета, сякаш изваяни от порцелан, а под зеленото й елече набъбваха гърдите й като два ароматни портокала.

Сега Траян не трябваше да се разсейва. Важен беше мъжът, определил му тук среща. Имаше усещането, че ще го познае още щом го види, но не беше много сигурен и от това, като че ли не можеше да си поеме дъх. От вълнение леко трепереше, сякаш студени тръпки като ледени игли са забиваха в гърба му.

“Защо чак сега?” - питаше се Траян. Толкова години беше мислил за него. Според майка му, баща му беше Антон и никой друг, но Траян подозираше, че не е така. Усещаше това от най-ранно детство, но не можеше да го обясни нито с думи, нито с факти. Около него всички вярваха, че баща му е Антон, а може би не всички, но никой от близките му дори с поглед не загатваше това, което знае. Траян се мъчеше да разгадае тайната, да проникне в тъмнината на миналото и да докосне невидимите нишки, които свързват баща и син. По какво децата усещат кой е баща им? Не можеше да се отрече, че Антон се държеше като истински баща или по-точно твърде много се стараеше да бъде истински баща и май това го издаваше. Беше трудно да се разбули тайната, която майка му така старателно и упорито криеше. Но всичко рано или късно излиза наяве. Всичко се научава и строените старателно с години кули се срутват като детски играчки и изпепеляват в пожара на огорчението и недоверието.

Траян се опита да разбере какво изпитва в момента, дали любопитство или изгарящо желание да застане най-после очи в очи с истинския си баща, а може би и малко страх да не се разочарова. Нали толкова дълго беше мислил за него. Представяше си го като себе си - висок с черна къдрава коса и очи, искрящи като оксиженeн пламък. Не можеше да бъде благ и кротък като Антон. Траян не знаеше защо, но в мислите си го виждаше в движение, забързан и устремен към нещо, което му предстои. Навярно е мълчалив и може би по-мълчалив човек от него няма в целия свят. Само едно нещо Траян не можеше да си представи - какво работи. Струваше му се, че кара локомотив. Не знаеше откъде му беше хрумнало това. Май не беше възможно да е локомотивен машинист. Майка му е лекарка, едва ли баща му е локомотивен машинист. Дали пък и той не е лекар като нея. Може би заедно са следвали. Но какво е станало, защо е изчезнал като дим и къде е бил повче от шестнайсет години.

Един неочакван телефонен разговор обърна всичко. Обади се една жена и каза: “Траяне, искаш ли да видиш истинския си баща?” Явно тя познаваше добре Траян, защото не само го назова по име, а и разговаряше така, сякаш се е интересувала от него, откакто се е родил. Попита я коя е и за негова изненада, тя отговори, че е леля му, сестра на баща му. А това вече му дойде много. Не предполагаше, че може да има и друга леля, а навярно имаше лели и чичовци. Веднага отговори, че иска да го види и жената определи деня, часа и мястото на срещата.

Както стоеше сега до бара, внезапно усети, че някой го наблюдава. Сякаш невидими стрели се забиваха в гърба му. Обърна се мигновено и изпитателно започна да оглежда хората в кафенето. Не бяха много. Вече ги беше огледал два или три пъти. Седяха по двама-трима и пиеха кафе или бира. Никъде не забеляза сам мъж. Очакваше да види мъж, изправен между масите да се оглежда наляво-надясно, но такъв нямаше. Траян беше убеден, че всеки момент в кафенето ще влезе висок, здрав мъж с черна къдрава коса и с искрящи очи, но повече от половин час такъв мъж не се появяваше. Сигурно няма да дойде, нещо му се е случило, а е възможно да е размислил и да се е отказал. Започна пак да се задъхва като товарен влак. Не беше от момчетата, които страдат, но сега май му беше мъчно. Когато тръгваше, излъга майка си, че има среща с момиче. Вече знаеше, че ще й каже, че момичето не е дошло. Загледа малката сервитьорка, която припкаше между масите с развяна конска опашка. Идваше към него и му правеше някакви знаци. Какво ли й е хрумнало? Никак не му беше до закачки, а може би не ги прави на него, но катеричката се приближи и каза:

- На онази маса, в ъгъла, ви чакат.

Обърна са натам. На масата в ъгъла седяха мъж и жена. Беше ги видял, но не му направиха впечатление. Приближи се бързо до тях.

- Аз съм Траян - каза с пресъхнало гърло.

Жената вдигна глава и го погледна.

- Аз съм леля ти Мария, а това е баща ти Симеон.

Съсухрена, с посивели коси и набръчкано като пергамент лице, тя му се усмихна, но усмивката й беше измъчена и горчива.

Траян заби поглед в баща си. На масата седеше много слаб и дребен мъж с оплешивяла глава и воднисти очи като синкави зацапани стъкълца. Мъжът мълчеше. Може би Траян беше познал само, че баща му е мълчалив, най-мълчаливият на света. Седна на масата при тях.

- Какво ще пиеш? - попита го леля му.

- Кола - отговори Траян.

Леля му махна с ръка на катеричката. Баща му продължаваше да мълчи, загледан в масата пред себе си, а Траян не знаеше нито какво да каже, нито какво да попита. Събра сили и само промълви:

- Къде беше, татко?

Думата “татко” сякаш се отрони като камъче от скала. Баща му го погледна като насън. Навярно не вярваше, че чу “татко”. В очите му нещо светна, но бързо угасна и те пак заприличаха на малки зацапани стъкълца. После много тихо каза:

- В затвора.

Траян се смая. Не можеше дори да повтори думата, която чу.

- Да - поклати глава баща му - петнайсет години.

- Защо? - заекна Траян.

- Убих човек... От ревност...

Траян го гледаше с широко отворени очи. Катеричката донесе колата, остави я на масата и пак му се усмихна, но Траян не докосна чашата. Гледаше баща си. Лицето му с хлътналите страни имаше някакъв странен сив цвят, нещо между тебеширен прах и пепел. Беше облечен в старомодно сако, твърде голямо за него. Яката на ризата му, на някакви зелени карета, беше разкопчана и се виждаше как адамовата му ябълка подскача като вързано врабче.

- Не исках да го чуеш от другите. Вече си голям.

Траян мълчеше. Ставаше му все по-топло и по-топло, изпотяваше се. Не знаеше какво точно чувства, нещо като съжаление, нещо като болка, а може би нищо, абсолютно нищо. Пред него стоеше непознат човек. Дори не искаше да го попита кого е убил. Мълчаха. Не можеха нищо да си кажат. Баща му също не се решаваше да заговори. Може би там, в затвора, прекарал безброй часове в мълчание, беше отвикнал да говори или е разговарял само със себе си. Безкрайни монолози, които никой не е чувал и не е разбирал. Колко ли минути седяха така безмълвни и неподвижни. Станаха от столовете баща му и той почти едновременно.

- Довиждане - промълви Траян.

- Довиждане. Леля ти ще ти се обажда, за да се виждаме...

Навън се беше стъмнило. Дните вече се топят като свещ, помисли си Траян. По тротоара се нижеше тълпа от непознати. В края на октомври вечерите бяха още топли и хората не бързаха. Най-после узна една тайна, която чувстваше и носеше някъде вътре в себе си, като малка затворена кутийка. Очакваше всичко, но не и това. Човек не трябва да оставя въображението да го носи по вълните като книжна лодка. То често рисува нереални картини и опасно ни подвежда, мислеше си Траян.

Когато се прибра и седнаха да вечерят с майка си и Антон, майка му го изгледа странно и попита:

- Е, как мина срещата?

Траян трепна, дали не е разбрала, че се е видял с баща си. Събра сили и изрече:

- Не дойде.

- Досетих се - каза майка му. - Още като влезе, ми се видя омърлушен. Не я мисли, ще срещнеш друга. Жените са такива.

София,
27. 09. 2005 г.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2006, № 1 (74)