Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДА ПРЕПЛУВАШ РЕКАТА

Георги Михалков

web

Реката се полюшваше едва-едва. Стамат седеше на брега, загледан във въдицата и влакното, блеснало като лъч, забит във водата. Денят беше слънчев и прохладен, но рибата не кълвеше и Стамат се канеше да събере въдиците и да си тръгва. Стига толкова за днес, каза си той и се загледа надолу, където реката извиваше покрай надвисналите върби и храсти и се губеше на юг.

Беше широка, пълноводна, познаваше я от дете. Отрасна до нея и целият му живот мина все край нея. От малък с баща си ловеше риба, после като поотрасна с хлапетата от селото се гмуркаха, плуваха, правеха салове и се опитваха да плават по течението. Най-хубавите му години минаха тук, а като възмъжа и се уволни от казармата, стана старшина в граничното поделение и близо двайсет и пет години обикаляше реката, която пресичаше границата и продължаваше оттатък в Турция. За хората, влаковете и колите имаше граница, но за реката - не. Само тя бавно и спокойно пролазваше между върбите, храсталаците, скалите и тиха и пълноводна се промушваше оттатък в чужди, непознати земи. Вече петнайсет години Стамат беше пенсионер, но никога досега не пожела да премине границата, да иде в Турция, за да види как е, как живеят хората там. И тук му беше добре. Лете ловеше риба, а зиме обикаляше околните хълмове, за да стреля по вълци и чакали.

Точно когато събра въдиците и хвърли на гърба си старата избеляла раница, останала му още от службата в заставата, долови шум на кола. Не се виждаше, но скоро щеше да изскочи на завоя. Някога, преди осемнайсет години, тук не можеше пиле да прехвръкне. Идваше се само с открит лист, а сега всякакви се мотаеха насам: и рибари, и гъбари, и археолози, и младежи, които търсеха усамотение. Шумът от приближаващата кола все повече и повече се усилваше и изведнъж тя се появи на завоя, сякаш кацна там. Бяла на цвят от новите марки коли, но Стамат не можеше добре да види “Хонда” ли е или “Мазда”. Мислеше, че колата ще продължи, но тя спря. Той само я погледна, премина ливадата и преди да пресече шосето, от колата излязоха двама мъже и една жена. Единият от мъжете го повика:

- Бихме искали да ви попитаме нещо.

Стамат се спря. Мъжът и жената изглеждаха на неговата възраст, шейсет - шейсет и петгодишни, но този, който го заговори, беше може би на трийсет и няколко години. Какво ли правят насам, запита се Стамат.

- Знаете ли къде точно се е намирала старата застава?

Стамат го изгледа подозрително. Защо ли пък му е заставата, помисли си той. Мъжът може би нямаше търпение и продължи.

- Казаха ни, че е била някъде тук, но минахме пет километра и не я забелязахме.

- За какво ви е? - попита все така недоверчиво и строго Стамат.

- Искаме да разгледаме местността.

Този отговор малко го успокои. Сигурно бяха някои луди природолюбители, тръгнали да разглеждат забутани природни кътчета.

- Тук беше - каза той - ей там, зад онази горичка, не се вижда от пътя, но я разрушиха. Отдавна я разрушиха, преди десетина година. Нищо не остана от нея, разграбиха и тухлите, и камъните.

- Зад горичката? - повтори мъжът и погледна нататък, накъдето посочи Стамат.

- Това е реката, която пресича границата, нали? - попита пак мъжът.

- Да - отговори сухо Стамат, но все още не разбираше защо мъжът го разпитва за заставата, за границата, за реката.

Докато двамата разговаряха, възрастните мъж и жена се приближиха до тях. Сега Стамат ги разгледа отблизо и видя, че са чужденци. И мъжът, и жената бяха руси, слаби, мъжът дори леко прегърбен. Двамата поздравиха Стамат на немски.

- Добър ден - отговори той.

Младият мъж заговори на немски и може би им обясни това, което беше разбрал от Стамат, защото и мъжът, и жената погледнаха едновременно към горичката, зад която някога беше заставата. После се обърнаха и погледнаха към реката, която лъкатушеше между върбите и храстите. В избелелите им уморени очи Стамат забеляза напрегнато вторачване. Старците сякаш искаха добре да видят всичко наоколо, като че ли се опитваха да запомнят горичката, реката, върбалака.

Какво ли толкова интересно има тук, запита се пак Стамат, но не можа да си отговори, макар че се мъчеше през техните очи да види местността, която толкова добре познаваше. Младият мъж, като че безпогрешно отгатна въпроса му и бавно заговори:

- Мъката ги води насам. Вдигнали се чак от Германия, от Дрезден, за да дойдат тук.

Стамат го изгледа учуден.

- Да - продължи мъжът, - през 1986 г., месец юли, дъщеря им и приятелят й се опитали оттук да минат границата и да избягат в Турция, но по всяка вероятност някъде тук са ги застреляли.

Стамат го изгледа продължително.

- Вече повече от петнайсет години се опитват да разберат как е загинала дъщеря им. Писали са писма до нашето правителство, няколко пъти са идвали в България, но досега официален отговор не са получили. Най-накрая решиха да дойдат тук, да видят с очите си къде е границата и къде дъщеря им и приятелят й са загинали. Някой им бил казал, че са искали да преплуват реката и точно там граничарите са ги застреляли.

Мъжът говореше бавно и уморено. Възрастните германци стояха неподвижни на шосето, хванати за ръка, като безпомощни деца и продължаваха да се взират болезнено към реката, а в главата на Стамат сякаш се завъртя вихрушка.

Всичко стана на 16 юли 1986 г., помнеше датата, сякаш беше вчера. Шестнайсти юли в три и половина сутринта. Беше дежурен. В заставата обявиха тревога, нарушител на границата. Скочиха. Драгой хвана ремъка на Пирин, кучето, и тръгнаха. Докато тичаха към реката, Стамат си мислеше, че е някое заблудило се животно, но скоро разбра, че не е животно. От толкова години, прекарани на границата, по въздуха можеше да долови кога е животно и кога е човек. По тайните маскирани пътеки незабелязано приближиха реката, оглеждаха се в здрача и се ослушваха. На няколко пъти спираха и затаяваха дъх. Всичко изглеждаше спокойно. Много спокойно. Реката сякаш спеше. Изведнъж на около стотина метра пред тях се чу лек плясък. Навярно някой нагази във водата. Драгой, Владо, той и Пирин хукнаха натам. Нарушителят влизаше в реката. След минути Стамат и войниците бяха на мястото, откъдето се чу плясъкът. Спотаиха се в храстите на брега и видяха в реката момче и момиче. Стамат извика. Заповяда им да спрат, но те продължиха, дори се опитаха по-бързо да се отдалечат. Той отново ги призова да спрат, заплаши ги, че ще стреля, но те сякаш не го чуваха и не се обърнаха. Тогава заповяда на Драгой да пусне Пирин. Кучето се втурна след тях, нагази в реката и заплува. Когато ги доближи, момчето извади нож и във водата започна жестока борба. Момчето и Пирин се вкопчиха един в друг. През това време момичето се отдалечи. Плуваше добре и тогава Стамат заповяда на Владо да стреля.

- Стреляй! - каза му той. - Рани я, не я оставяй да се измъкне.

Владо започна да стреля. Водата закипя. Куршумите свистяха около нея, но не можеха да я улучат.

- Стреляй! - повтаряше Стамат.

Най-после момичето отпусна глава и реката понесе безжизненото й тяло. Пирин влачеше момчето към брега, но и неговото тяло беше отпуснато.

Стамат не можеше да забрави двете проснати на брега тела, на момчето и на момичето. Тогава видя колко са млади, едва ли имаха повече от двайсет, двайсет и две години. Владо изсипа мократа раница на момчето и от нея изпадаха дребни вещи: фенерче, носни кърпи, два сандвича, увити в найлон, карта на България, самобръсначка, българско-немски разговорник...

- Германци - каза Владо.

Такива бяха времената. Стамат погледна възрастните мъж и жена. Сега забеляза, че в слабата си, суха ръка жената държи горски цветя. Тя тръгна бавно. Нагази в тревата и мълчаливо пое към реката. Стамат я гледаше как все повече и повече се отдалечава. Приближи до брега. Остана минута неподвижна, после хвърли цветята в реката. Течението ги понесе надолу, както някога преди двайсет и повече години понесе безжизненото тяло на германското момиче.

 

 

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2006, № 5 (78)