ПРИСТАН ЗА БЕЗПЪТНИ ДУШИ

Георги Михалков

web

В тази мразовита февруарска вечер всички обитатели на приюта се бяха скупчили в стаичката, която служеше за дневна и столова. Едни гледаха телевизия, а други дремеха около дългата маса. Бай Петко, червендалест старец, с бяла като пряспа коса, разсеяно прелистваше вчерашен вестник и от време на време хвърляше по един поглед към синия екран. Вече не виждаше добре и когато другите го питаха защо не гледа телевизия, той им отговаряше примирено: “Какво да му гледам, сенки.”

Изведнъж на вратата плахо се почука.

- Влез - казаха едновременно бай Петко и Донка.

Вратата се отвори и на прага застана младеж, има няма двайсетгодишен, измършавял, с изпито лице, хлътнали брадясали страни и големи очи, черни като боровинки.

- Това ли е приютът на отец Йосиф - плахо попита младежът.

- Влизай, влизай - покани го бай Петко. Той беше най-възрастният и се чувстваше като домакин в дома.

Младежът бавно пристъпи в стаята, огледа се и инстинктивно се приближи към печката, за да се стопли.

- Сядай - каза старецът.

Младежът си свали якето, придърпа един от столовете и седна до масата. Беше облечен в изтъркани дънки и черен вълнен пуловер, скъсан на левия лакът.

- Гладен ли си? - и преди младежът да му отговори, бай Петко се разпореди.

- Донке, я сипи от бобената чорба на този момък.

Младата жена стана, отиде до хладилника, извади една тенджера, напълни купичка с чорба и я сложи на печката да се стопли.

Младежът ядеше бързо и не смогваше да преглътне големите хапки, които чупеше от хляба. Явно отдавна не беше ял и гладът надничаше от зениците му като изплашен вълк. Бай Петко го изчака да се нахрани и кротко го попита:

- Кажи сега как те викат, кой си и откъде идваш?

Младежът очакваше този въпрос и започна бавно да разказва, гледайки към телевизора. Говореше монотонно и равно като река, която едва-едва се полюшва. Каза, че името му е Пламен и е от Харманлийско, останал сирак, живял по домове за сираци, после бил войник, а след като се уволнил, работил каквото намери. Последно бил при един частник в Стара Загора, в цех за дрожди, но го уволнили, нямало работа. Тръгнал от град на град да си търси работа. Тук-там поработвал по нещо. Така чул за приюта на отец Йосиф.

- Е, добре си дошъл - каза бай Петко, след като младежът замълча. - Всички тука сме като тебе. Аз вече трета година живея под тази стряха. От Сливенско съм. Жена ми почина, а синът ми заложи къщата. Оставих го да прави каквото знае. Ей това момиче, което ти сипа бобената чорба, е Донка и тя е останала сираче. Шивачка е, пере ни и ни кърпи, и много хубаво готви.

Донка ги погледна кокетно и сякаш незабравки трепнаха в очите й.

- А това е господин Батаклиев - и бай Петко посочи към един възрастен мъж, който седеше на другия край на масата. - Господин Батаклиев е бил инженер, умен, учен човек, но е живял в общинско жилище. Не е могъл да си плаща наема и са го изгонили.

Господин Батаклиев, на около седемдесет години, висок, с посребряла коса и очила с дебели черни рамки, любезно кимна с глава.

- Този е Абдулах - иранец, емигрирал в България, но още не може да се устрои, не знае езика ни. Казва, че е завършил право. Е, дай Боже, да научи български, да си намери хубава работа и да си уреди живота.

Мургавото лице на Абдулах светна и се показаха бисерните му равни зъби.

- Аз радва да се запознаем - каза Абдулах и протегна ръка към Пламен.

- А това е нашият Пикасо - посочи бай Петко младежа, който седеше в другия край на масата. - Пикасо рисува чудни картини. По цял ден само рисува. Повече си мълчи, не говори. Завършил е Художествената академия. Той рисува иконите в храма на пресветата дева Мария. Да ни е жив и здрав и Господ да го благослови.

Художникът седеше близо до телевизора, взираше се напрегнато в екрана и не стана ясно чу ли думите на бай Петко, или не. По-вероятно не беше чул нищо, а и като че ли нищо не го интересуваше. Гледаше в една точка някъде над телевизора и явно духом не беше тука. С черна гъста брада, дълги коси и слаб като тръстика, художникът приличаше на светец, потънал във всемирен размисъл.

- За всички нас - продължи бай Петко - приютът на отец Йосиф е пристан, кей за кораби, разбити от житейските бури. Тук се зареждат с вяра и пак опъват платната срещу вълните и вятъра. Много клетници минаха оттук. Много намериха утеха. На много отец Йосиф помогна. И ти ще си намериш пътя в житейското море. Млад си. Моят кораб вече хвърли котва и бавно, но сигурно ръждясва, но за мен животът е, докато мога да се радвам на себе си. Зимата съм тук, помагам с каквото мога, дърва сека, ремонтирам това-онова, премитам храма, а на пролет, щом дърветата цъфнат, поемам към моя край. Цяло лято съм там. Събирам гъби, билки. Билките лошо не могат да сторят на човека, но от човек може да се очаква всичко. Наесен пак се връщам с кошница сунгурларско грозде, натежало от светлината и топлината на лятото. Но късно стана. Време е за сън. Ела в моята стая. Има там едно легло, на него спеше Мончо, но той си намери хубава работа в железниците, а и както подучух, скоро ще се жени. Харесал си е една лична мома от селото. И Мончо беше отдалече, от Сандански, но тука му хареса. Добро, работливо момче.

Бай Петко бавно стана от стола. Един след друг и останалите се надигнаха и тръгнаха към стаите, които бяха в съседство на столовата. Последна остана Донка. Тя изключи телевизора, приглади косите си, тежки като житни класове, приближи се до иконата на Света Дева Мария, която беше в ъгъла, до рафтчето с книги, прекръсти се, изгаси лампата и си отиде в стаята.

Сутринта старецът рано стана и тихо излезе, за да не събуди младежа, който изглежда беше много уморен, защото снощи като легнаха, заспа като упоен.

Бай Петко чистеше снега на двора, пред вратата на храма, когато Пламен дойде при него.

- Ще ми помогнеш ли? - попита го старецът.

- Ще отида до града, да си потърся работа - смънка Пламен.

- Върви, върви и дано намериш.

Пламен тръгна към желозопътната линия и не след дълго слабата му фигура се стопи зад заснежените орехови дървета.

Преди обяд бай Петко беше седнал в столовата, за да се стопли, когато на вратата се почука и в стаята влязоха двама полицаи. Те огледаха внимателно всички.

- Търсим младеж - каза един от тях - около двайсетгодишен, среден на ръст, слаб, чернокос. Казва се Андон Паскалев.

Всички в стаята мълчаха, и Донка, и инженерът, и художникът. Само бай Петко чевръсто скочи и веднага отговори:

- А, тук никой не е идвал. Само ние сме, рано лягаме и рано заключваме вратата.

- Може и да не е посмял да влезе тук, но ако случайно дойде, веднага ни уведомете. Ще говорим и с отец Йосиф.

Полицаите си отидоха. Всички мълчаха сякаш никой не беше влизал в стаята. Донка продължаваше да кърпи една риза. Инженерът четеше книга, а Пикасо довършваше малка икона на Свети Георги. Абдолах го нямаше и сигурно скоро нямаше да се върне.

Вечерта, след като се навечеряха и седнаха да гледат новините, вратата се отвори и в стаята влезе Пламен. Беше измръзнал, с ръце, посинели от студ, и със зачервен като морков нос. Бай Петко изчака да се навечеря, седна до него и кротко му каза:

- Не знам кой си и какво си сторил, но помири се със себе си, ще ти олекне...

Младежът го изгледа враждебно.

- Нищо не съм сторил!

- Ти си знаеш - отвърна бай Петко и си премести стола по-близо до телевизора.

Новините свършиха. Започваше някакъв филм, може би криминален. Всички се взираха в екрана и никой дума не продумваше. Пламен стана, облече си якето и без да каже довиждане, излезе. Повече не го видяха.

София, 21.02.2002 г.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2004, № 12 (61)