На дядо ми Георги Михалчев, участник в Преображенското въстание.

Говореше бавно, тихо и едва долавях думите му. Седях до него и не смеех да помръдна. Струваше ми се, че ако помръдна, ще го сепна и ще спре да говори, а толкова много исках да узная за въстанието и за онази далечна 1903 година.

Гледах големите му черни очи. Струваха ми се много, много дълбоки. В тях беше събрано всичко, мъжеството, решителността и вярата, че е трябвало точно така да извърви пътя си и онази младежка дързост, която още не беше угаснала във влажните му маслинови очи.

Наближаваше осемдесетте. Вече беше отслабнал и малко приведен, но личеше, че някога, много отдавна, е бил снажен и едър. Гъстите му черни мустаци му придаваха строгост и тържественост.

За секунда спря да говори, дръпна от цигарата, която димеше между пръстите му, пое дълбоко дима и без да ме поглежда, продължи.

1.

Бях най-младият четник в четата на Вангел войвода, хлапак, още голобрад, но буен и непокорен. Избягах от къщи и право на Студен камък. Там, в планината, до кошарите на дядо Добри, войводата събираше момците. Когато пристигнах с една торба, пълна с хляб и сирене, поляната вече беше почерняла от мъже. Повечето младежи и всичките облечени хубаво като за сватба. Някой с пушки, други с револвери, а трети, като мен, с голи ръце. Едни от тях, овчари и пастири, си носеха тоягите и гегите. Когато ме видя, Вангел войвода ме прегърна и само ми каза:

- Добре дошъл, Георги.

От вълнение едва продумах:

- Дал Бог добро, войводо.

Далечен роднина на мама, той живееше в Змеево, беше учител.

Седяхме пръснати по голямата поляна. Слънцето захождаше и започнахме да се готвим за нощувката. Едни събираха съчки да палят огньове, разстилаха ямурлуци, за да вечерят, други носеха вода от изворчето. Гледах ги и си мислех, че сме се събрали не въстание да вдигаме, а на голям междуселски събор. Смях и глъч се разнасяше наоколо. Четниците се шегуваха, подвикваха, някъде дори пееха. Извиваше гайда и пригласяше кавал. Сякаш вече бяхме свободни и посрещахме първата свободна нощ. Хубаво беше тук, на Студен камък. Огньовете горяха, големи и силни. Дебелите дървета в тях пращяха, и когато мъжете ги побутваха навътре, хвърчаха искри, хиляди искри. Гледах огъня, край който седях, и си представях въстанието. Бяхме се събрали да запалим един огромен огън. Да разпилеем искри, които да разгорят още много огньове. В тази нощ на Студен камък не можех да си представя свободата. Не знаех какво е да си свободен. Напрягах се, но ми беше трудно. Да си свободен, значи да говориш на майчиния си език. Но ние и сега говорехме на нашия език, на български. Имахме български църкви, български попове и български училища. Нали и Вангел войвода беше учител и учеше децата на български. Може би свободата е да не се страхуваме, че ще ни набият, ще ни ограбят. Може би свободата е да знаем, че има кой да защити нас, нашите майки и сестри. Затова се бяхме събрали тук, за да защитим нашите близки, нашите домове и села. За мен това беше свободата. Аз говорех и турски, и гръцки, учех в българско училище, но исках да съм свободен. И все пак, какво е свободата? Неусетно бях заспал с мисълта за свободата. Огънят гореше и топлите му отблясъци играеха по лицето ми. Сигурно съм сънувал много, много хубав сън.

2.

Събудих се рано. Събудиха ме мъжки гласове, но вече не така шумни, както снощи, преди да заспя, а приглушени и строги. Около мен мъжете се суетяха. Едни връзваха цървули, други стягаха ремъците на пушките, трети преглеждаха оръжието. Лицата на всички бяха строги, като че ли навъсени и не можех да повярвам, че тези мустакати и брадати мъже снощи пееха и се смееха като деца край разпалените огньове. И пак се замислих за свободата и защо сме тук с пушки и револвери, как ли ще се борим за свободата?

Не мина и половин час и ни казаха да се строим. Близо сто мъже се изправиха като стена. Пред нас застана воеводата. Огледа ни, помълча и заговори. Гласът му потрепваше. Висок беше Вангел войвода, с черни къдрави коси и очи като морето, морскосини, с брада, с мустаци и с чело като скала. Беше стегнат с военни дрехи, с куртка и ботуши. Над яката му се подаваше ивица бяла якичка, бяла като сняг.

- Братя - прогърмя гласът му над притихналата поляна, - цяло Лозенградско на нас се надява. Тук сме, за да вдигнем въстанието в Чучулигово, Невен, Черквица, Змеево, Дюлгеркьой. И дано Бог е с нас, за да станем едно цяло с милото ни отечество.

Силни думи каза Вангел войвода и сега разбрах, че свободата това сме ние, тук, на Студен камък. Тук сме, за да донесем свободата. На нас се надяваха там долу, в селата. Думите на Вангел войвода не бяха заглъхнали, когато екна мощно “ура” и сякаш гората зад нас се разлюля.

3.

Часовоите доведоха две турчета. Хванали ги в дерето. Турчетата, уплашени, трепереха като сухи листи, брулени от леден вятър. Млади, голобради, не разбираха какви сме, що сме. Може би ни вземаха за разбойници. Когато застанаха пред войводата, сякаш замръзнаха и се хвърлиха ботушите му да целуват.

- Аман, ефенди, не ни убивай - плачеха те.

- Какви сте? - попита ги строго войводата.

- Търговци сме, ефенди, търговци - отговориха в един глас.

- Какво продавате?

- Халва, рахат локум, боза...

- Накъде сте тръгнали?

- Прибираме се, ефенди, продадохме стоката и се прибираме, от Ченгел сме, оттатък баира. Минахме по прекия път...

Двамата се спогледаха и почти едновременно извадиха кесиите си и ги хвърлиха в краката на войводата. В следващия миг, може би съжалиха, но вече беше късно. Войводата се намръщи и с пренебрежение им подритна с ботуша кесиите, сякаш бяха мръсни и дори се гнусеше да ги погледне.

Главите на турчетата увиснаха и те разбраха, че присъдата им е прочетена.

- Приберете си грошовете - каза войводата. - Ние не сме разбойници, нито кърджалии. Излезли сме в гората, за да се борим за България, а не да ограбваме и да крадем!

Турците мълчаха с наведени глави и не смееха да мръднат.

- Разбрахте ли?

- Разбрахме, ефенди - едва-едва промълвиха те.

- А сега, по живо, по здраво си вървете и кажете, че комитите се бият за България. Искат единна и свободна България!

- Тъй, тъй - заекваха те.

- Стойно, Георги - изпратете ги до пътя, - заповяда войводата и посочи мен.

Зарадвах се, войводата ми възлагаше задача, първата въстаническа задача. Станахме да ги водим, но преди да тръгнем, се обади Дели Богдан от Дюлгеркьой.

- Чакай, войводо.

Дели Богдан беше най-стар между нас и думата му се чуваше.

- Какво? - погледна го войводата.

- Не си прав! - каза Дели Богдан. - Трябва да ги убием. Ще ни издадат. Не можем да ги пуснем така.

Вангел войвода се намръщи. Стана му криво, че пред всички Дели Богдан пречупва думата му.

- Казах! Да си вървят! - отсече войводата и погледна остро Дели Богдан.

В тъмните очи на стария четник проблеснаха мълнии.

- Не сме убийци - продължи войводата - и невинна кръв няма да пролеем.

- А те, с пера ли ни галят? - изръмжа Дели Богдан.

- Ако се бием, в бой ще се бием. Срещу хора с голи ръце - няма да воюваме!

- Прав е войводата, Богдане - обади се Коста Кралев. - Не сме взели пушките невинни хора да убиваме. Не сме нито против турците, нито против гърците. Искаме да живеем и с турци, и с гърци, но свободно.

Кралев беше учител в класното училище в Лозенград. Познавах го отдавна. С моя учител Страшимир Пиргов, бяха приятели. И учениците, и родителите в Лозенград го обичаха. Предаваше аритметика, но хубаво пееше и беше направил ученически певчески хор. Когато имаше тържества, хорът пееше, а българските песни, които изпълняваха, запалваха сърцата на млади и стари. Винаги хубаво облечен, с тъмна къдрава коса и очи като кестени, Кралев караше момите да въздишат по него, но той не мислеше за семейство, а заедно с учителя Вангел обикаляха Лозенградско и организираха комитети. Познаваха го почти навсякъде и всички с радост го посрещаха, защото имаше широко и добро сърце. Беше някъде от свободна България. Оставил там родители, братя и сестри, Кралев беше дошъл в Лозенград да учи българчетата и да буди съзнанието им.

Дели Богдан продължаваше да гледа мрачно войводата.

Водете ги! - нареди Вангел войвода, и Стойно, и аз ги поведохме надолу, към дола, за да ги изведем на пътя.

Турчетата бързаха пред нас, спъваха се, падаха, ставаха и не можеха да повярват, че са свободни. Гледах ги и си мислех за свободата. Ето, това е свободата. В сините им очи слънце и надежда грееше. Те дишаха дълбоко и сякаш не стъпваха по земята. А само преди минути, лицата им бяха сиви като пепел. Устните им трепереха и от челата им се лееше гореща пот, сякаш са в турска баня. Вървях след тях и ги гледах. Бяха добре облечени, с атлазени потури, с тежки пояси и със скъпи фесове на главите. На единия, на по-младия, левият кондур беше паднал и той куцукаше по чорап, но сякаш не усещаше това и бързаше час по-скоро да стигне пътя.

Когато вече бяхме в дола и оставаше още малко, Стойно им извика на турски:

- Спрете!

Двамата застанаха на място като заковани. Обърнаха глави и ни изгледаха втрещено. Сигурно си помислиха, че тук ще ги застреляме. Младият започна да трепери. От страх долната му устна се сцепи и тънка струйка кръв потече по брадата му. По-възрастният ни гледаше мълчаливо. В погледа му вече нямаше страх, а презрение. Това усетих аз и ми стана чоглаво. Стоях пред него като страхливец и не той, а аз бях уплашен. Погледнах Стойно. Не знаех какво беше решил. Той мълчеше и ги наблюдаваше изпитателно с насочена към тях пушка. Без да се обръща, Стойно ми прошепна:

- Сега е моментът да им вземем парите. Ще си ги поделим и никой няма да разбере.

Уплаших се още повече и останах като ударен от гръм.

- Какво?

- Вземи им кесиите! Ще ги държа на мушка, не бой се.

- Не! - казах аз.

- Страхливец.

Исках да го ударя с гегата, която носех, но се въздържах. Само му изсъсках:

- Нали чу войводата. Не сме разбойници, а четници.

- Страхливец - повтори Стойно, но видя, че кръвта нахлува в главата ми и няма да се спра.

Стисках здраво гегата и бях готов да го халосам, та каквото ще да става. Повторих твърдо, през зъби.

- Не! Тръгвай - заповядах на турчетата по турски и те пак хукнаха пред нас.

Стойно беше позеленял, очите му горяха. Дланта, в която стисках гегата, ми се изпоти и Бог ми е свидетел, нямаше да се поколебая да го ударя. За мен думата на войводата беше закон, а и двете турчета нищо не ни бяха сторили. Не исках грешни пари. За пари не бях тръгнал с Вангел войвода. Баща ми имаше пари. И той беше търговец. Не за пари бяхме излезли на Студен камък. А на Стойно за какво му бяха пари. Вярно, имаше жена, деца, но трябваше ли да се мърси за една кесия.

Без дума да пророним, излязохме на пътя.

- Хайде, да ви няма - извиках.

Засмях се, защото младият турчин без едната обувка, тръгна да бяга и се кривеше като маймуна.

4.

Вечерта, край огньовете, се заслушах в шепота на гората. Главата ми тежеше. Не знаех какво ме чака. Мъжете около мен бяха умислени. Тази вечер не се чуваше протяжният писък на гайдата, нито приглушените мъжки гласове, запели стари песни. Бакърът с виното не обикаляше огньовете и сякаш цялата поляна се бе умълчала. Чуваха се само шушукания и откъслечни слова. Куриери бяха донесли за другите чети по Странджа. Много юнаци бяха излезли в гората и чакаха сигнала за въстанието. Седях близо до Дели Богдан и побутвах с гегата картофите, които се печеха в огъня. Дели Богдан шепнеше на момчетата, насядали около него. Заслушах се и аз.

- Какво си мисли даскалът. Не знае той какво е въстание. Въстанието не иска възпитание, а кръв! Аз, когато обикалях по селата, даскалът си седеше в одаята и учеше децата. Но ето, на, даскалски работи.

За Вангел войвода говореха. Негодуваха.

Една голяма луна, като бакърена паница, червена и кървава, висеше над нас. За Дели Богдан се знаеше, че той и брат му изгорили жив един турчин у дома си в пещта за хляб. Турчинът задирял сестра им, искал да я краде, в харема си да я води. А хубава сестра имали. Момците от Дюлгеркьой били полудели по нея. На хорото се блъскали кой да се хване за нея. На седенки се карали кой да седне по-близо до нея. Но Мария само за братята си се държала и нямала изгора. Една вечер, когато момите се връщали от седянка, Неждет паша й скъсал алтъните.

- Ела - й казал - и не алтъни, а бакъри със злато ще имаш.

Не посмял обаче да я отдели от другарките й. Прибрала се Мария разплакана и с разкървавена шия. Тогава братята й скочили и тръгнали да търсят Неждет паша. Намерили го и довлекли до дома си. Запалили пещта за хляб и жив го хвърлили в нея. Тогава Дели Богдан казал:

- Всеки, който посмее с нас да се докача - това го чака! Човек за едната чест живее!

Търсили турците Неждет паша, но не го намерили. Питали, разпитвали, нищо не узнали. В Дюлгеркьой всички мълчали като гробове. След този случай по-големият брат, Михаил, избягал. Никой не разбрал къде отишъл, в Русия ли, във Влашко ли, но Дели Богдан останал. Казал, че никъде няма да бяга и ще пази Мария. И ако турчин се опита пак да я докосне, ще умре, но ще я спаси. Такава беше славата на Дели Богдан и всички от околните села го почитаха.

5.

Рано сутринта Вангел войвода строи четниците и провери оръжието им. Мина покрай всеки. Мълчаливо прегледа пушки, револвери, патрони, бомби. Когато дойде при мен и ме видя с гегата, едва доловимо се усмихна. Усетих го по мустака му, който леко мръдна, и по искрата, блеснала в големите му зелени очи.

- Георги - каза строго, - ти с тази гега ли ще воюваш?

Не чака отговор, а продължи:

- Ако всички сме като тебе въоружени, още утре ще се освободим и съединим с отечеството.

Гледах в земята. Знаех, че съм смешен с гегата, но какво да направя. Нямах пушка, нямах револвер. А и не бях единственият. Имаше и други като мен, с голи ръце.

Тогава Вангел войвода извади един турски револвер и ми го даде. Той имаше пушка и два револвера.

- Вземи! - каза войводата. - Стар е, но точно бие. Пази го! Само с гол пламък не се воюва.

Поех го с тръпнеща длан. Никога не бях мислил, че Вангел войвода ще ми подари собствения си револвер. От вълнение гърлото ми пресъхна и не можах да му благодаря. Другите, около мен, които също нямаха нито пушки, нито револвери, ме изгледаха със завист, но аз, най-младият четник, бях горд, че лично войводата ми подари револвер.

Вангел войвода забеляза завистливите пламъчета в очите на четниците и с по-висок глас каза:

- Скоро ще ни донесат пушки. От България са изпратили пари.

Из редиците се понесе одобрителна глъч.

Когато Вангел войвода се изправи пред Дели Богдан, сякаш студен вятър повя от гората. Двамата се изгледаха мълчаливо, под вежди. Войводата прегледа пушката му и през зъби продума:

- Богдане, не си я почистил добре. За един четник пушката е най-важна.

Дели Богдан стисна устни и нищо не каза. Широкото му скулесто лице побеля като вар, а черните му татарски очи светнаха като остриета на ножове. Войводата бавно продължи нататък край редиците, сякаш не забеляза огъня в очите на Дели Богдан.

Ако човек не знаеше, че сме тука, ще си помисли, че жива душа няма на Студен камък. На малкия връх, над нас, зад скалите, се прикриваха часовите. Оттам се виждаха равнината и селата Чучулигово, Невен и Черквица. Дюлгеркьой беше закътано зад един малък хълм и не можеше да се види оттук.

Селата се белееха безмълвни, сякаш никой не беше останал в тях. Не се мяркаха хора и по нивите. Прашните пътища пустееха. Пиле не прехвърчаше и лай на кучета не се долавяше. Започнах да мисля, че нашето лежане под дебелата сянка на старите буки е излишно. Ние, млади мъже, си бяхме оставили работата и дошли тук да се крием в гъстата гора. На повечето от нас долу в селата бяха жените и децата. Какво щяха да кажат те: “Мъжете и бащите ни избягаха в гората и ни оставиха нас, слабите, да работим, къща, деца и добитък да гледаме. Храна за четата да отделяме.”

Как да им обясним, че за свободата хванахме гората и за тях, жените и невестите, майките и бащите ни. Не можехме. Не разбираха те защо лежим в гората и защо се крием. На Вангел войвода му беше лесно. Той нямаше ни майка, ни баща. Беше останал сам. Всичките му близки бяха се споминали. На децата в училището той можеше да каже защо трябва да се бием и те щяха да го разберат, но нашите майки, невести и сестри - как да го разберат. Ние си бяхме оставили нивите, дюкяните, търговията и сега лежахме и мълчахме. Какво чакахме, куриерите ли да ни кажат, че вече сме свободни и оттук дотам, докъдето виждат очите ни вече е Българско и повече тук турчин не може да стъпи. Това ли чакахме на Студен камък. Чакахме и пушките да дойдат, но напразно. По пътищата не се виждаха нито каруци, нито кервани. Откъде щяха да дойдат тези пушки и кой щеше да ги донесе? Войводата мълчеше. От време на време вадеше големия си сребърен часовник, вързан на дебела верижка, и пак го прибираше. Какво чакаше, какво мислеше. Знаеше ли нещо, което ние не знаехме? Сега разбрах, че няма нищо по-лошо от мълчанието и от чакането. Всички около теб, възрастни мъже, мълчат, мълчат като сивите гранитни скали на Студен камък и не знаеш какво мислят. Не знаеш какво искат, какво решават. Погледите им тежки, сякаш олово са налели в очите им. Устните стиснати, мустаците увиснали. Няма ги песните, гърленият смях и писъкът на гайдите от първата нощ и сякаш такава нощ никога не е имало. Като че ли всичко е било сън, дълбок сън след дълга вечер и тежко лозенградско вино. Безгрижен и безпаметен сън под дълбокото звездно небе на Студен камък. Сън на твърдата земя, загърнати със стари ямурлуци и милвани от тънкия планински ветрец.

Чакаме, а кръвта ни ври. Не сме свикнали на едно място да седим. От деца сновем насам-натам и само вечер подгъваме крак пред софрата, след като се прекръстим и бащите ни разчупят хляба. Тогава разбираме, че още един божи ден е минал и усещаме радост, че е минал в труд, незабелязано и бързо, а в сърцата ни бълбука доброта, която ни люлее в сладка, тежка дрямка.

А сега - чакане и тишина. Докосвам студения револвер и си мисля за Севда - моята изгора. Къде ли е? Какво прави. Сигурно отдавна е издоила кравите, донесла е вода, помела е и сега слага софрата. Сякаш я виждам запретнала ръкави, а ръцете й бели и меки като хляба. Севда. Искам да я докосна, да й продумам “Севдо”, само това, а тя да вдигне очи, като ясното небе. Знам, тънките й вежди леко ще мръднат като лястовичи крила и руж ще опари страните й.

Под един голям бук седят Дели Богдан, Стойно, Петър Вараджията и Гунчо Гагаузина. Дели Богдан дърпа от лютивата цигара и пак нещо им говори. Опрял гръб на дънера, седнал по турски, с пушка върху коленете, гледа към скалите, където се спотайват часовите и устните му мърдат. Далече съм, но тези около него го слушат със зяпнали уста. Без да съм до тях, знам, че за Вангел войвода говорят. Дели Богдан му е люто сърдит, а така не бива, нали за едно дело сме тръгнали. Въстание ще вдигнем, а да не можем да се гледаме. А и Стойно ме стрелва накриво. Не ми е простил, че не го оставих парите на турците да вземе. Чудя се на Стойно. Утре може да ни убият и никой да не знае костите ни къде са, а той за двете турски кесии съжалява. По-богат ли щеше да стане? Разбирам, ако турците имаха пушки, да им ги бяхме взели. Сега пушки ни трябват. А те - нито пушки имаха, нито ножове. Тръгнали с голи ръце по пътищата. Или по-добре, че нямаха, защото тогава Вангел войвода можеше да нареди да ги убием. А така, без оръжие - мирни хора, и с право войводата ги пусна по живо, по здраво. Разбраха ли, че не сме разбойници и не сме тръгнали по горите да грабим и да убиваме. Но за тях ние сме друга вяра, тръгнали сме тяхната държава да събаряме. Тяхната държава, но тези земи са наши. Тук са живели дедите ни. Тук са се родили бащите ни. Тук искаме да живеем и ние, но в мир. И за тези, които са с фесове, и за тези, които са с калпаци - една правда да има. Тъй мислех аз.

В сърцето ми беше Севда, от сърцето не ми излизаше. Тейко й, бай Ангел, обуща правеше. Севда имаше две сестри, Тина и Вяра. Севда беше най-малката, а Тина - най-голямата, омъжена в Дюлгеркьой. Тейко знаеше, че по Севда въздишам и не беше много съгласен, защото баща й беше беден, а ние богати. Тейко, търговец на добитък, търгуваше от Цариград до Одрин. Пари имаше, и българи, и турци го почитаха. На никого не беше отказал, който за пари го беше помолил. Добре му вървеше търговията и от народните работи настрана не оставаше. Жълтици беше дал, за да изпишат черквата в селото ни, с богатите дружеше и за Севда не искаше да чуе. Понякога тежко отронваше:

- Богатство при богатство отива. С вода поливай райската градина, а не я изливай в сухата пустиня, защото нищо няма да поникне.

Слушах го и мълчах. Само на ум спорех с него. На ум го убеждавах, че Севда е райска градина, кротка, работлива, но не смеех на глас да изрека това, което мисля. Не обичаше тейко думата му на две да става. Много беше живял и много видял. Казваше, всеки има ум в главата, сам да се оправя. За него животът беше ясен като две и две. Работиш ли, почтен ли си - всичко е наред. Не работиш ли, мързелив ли си - целият свят ти е крив. Обичаше си търговията и не я оставяше. Имах пет братя, тримата по-големи от мене, а петият - по-малък. Големите работеха с тейко.

Аз може би приличах на дядо Стефан, тейкото на мама. Той беше висок и снажен, с бяла като снежна пряспа, коса и с черни гъсти мустаци. Винаги ходеше с чиста бяла риза, ушита от домашно платно, елек и антерия. Поясът му, червен и широк, беше много дълъг и понякога се чудех колко ли пъти е омотан около кръста му.

Дядо сякаш беше отрасъл на полето. Обичаше полската работа и работеше с душа и сърце. Ореше, сееше, жънеше, но най-много грижи полагаше за лозето. Имаше най-голямото и най-хубаво лозе в Чучулигово. Умееше да прави чудно вино. Когато надигнеше човек пръстената паница с рубиненото искрящо вино, се забравяше, защото пиеше най-вкусното и най-омайно вино на света. Дядо се гордееше и обичаше да казва, че това е виното на юнаците. Той самият пиеше по малко. Всеки път, когато сядаше на масата да обядва или да вечеря, баба слагаше пред него паницата с вино. Преди да започне да яде, дядо се прекръстваше и вдигаше паницата. Отпиваше няколко големи глътки, премрежваше очи, поглеждаше към тавана, избърсваше с опакото на дланта гъстите си мустаци и чак тогава разчупваше погачата и започваше да се храни. Ядеше бавно и тържествено, сякаш изпълняваше най-свещения ритуал в живота си.

Дядо никога не бързаше. Всичко вършеше бавно, спокойно и за всичко намираше време. Никога не съм го виждал да отиде в кръчмата или с някого да се заприказва по-дълго. Ценеше времето и караше и другите да го ценят. Дядо не беше ходил на училище, но много неща знаеше. Разбираше не само от земеделие, но от овощарство, пчеларство, дърводелство. Сам си правеше сечивата, сам майстореше софри, столчета, долапи.

Най-хубавото време за мен беше зимата. Навън виеха хали, сняг покриваше двора, къщите, а дядо сядаше до огнището и си пийваше по малко от червеното вино. И зимата си намираше работа, но по-често го виждах в стаята, и през мразовитите зимни дни се приближавах до него, до огнището и го молех да ми разкаже приказка. Много приказки знаеше дядо и сладко ги разказваше. Разказваше така, както работеше. Не бързаше, а бавно и спокойно. Гласът му беше благ и дълбок. Гледаше ме малко дяволито с черните си маслинови очи, за да се увери дали съм разбрал приказката, схванал ли съм съдържанието и вникнал ли съм в това, което е казано.

Дядо се радваше, че искам да уча. За него ученето беше най-голямата сила на света. Теглеха ме мене книгите, песните. Мама искаше да стана учител като Вангел войвода, братовчед й. Това й беше мечтата. А тате си мълчеше. Той обичаше учението, обичаше църквата и за църквата и училището пари не жалеше, но веднъж, когато Вангел войвода дойде у нас и му поиска пари за комитетските работи, тейко не му даде.

- Аз в божите работи не се бъркам - каза той.

Вангел войвода малко се навъси. Тръгна си разсърден. Знаех си аз, че тате не вярва в бунтове и във въстания. И той, и братята ми избягваха комитетите. От време на време, за да го чуя, тате повтаряше: “Всеки има ум в главата, сам да се оправя.” А аз се правех, че не го чувам. За него въстанието беше опасна детска игра. Не вярваше той, че ще съборим султана и ще станем една България.

- Щом така е решил Дядо Иван, така ще е! - казваше той.

Знаех, че когато е бил млад, е другарувал с Вълчан войвода и с други хайдути, които са скитали по Странджа, но за тях дума не споменаваше. За него не хайдутите, а други движат световните дела и се беше затворил в търговията и семейството.

Един-два пъти Вангел войвода, тогава още учителят Вангел, се опита да го убеди, че не е прав, но тейко само слушаше и недоверчиво клатеше глава.

- Ако всички сме като тебе, бай Яни, отдавна да сме забравили българския и да говорим само турски.

Но тейко си знаеше своето:

- Не ме набърквай в божите дела, Вангеле, вече съм на години.

6.

Тайно от тейко се бях заклел пред евангелието и камата. Учих в Одринската гимназия и по български език ми предаваше Страхил Пиргов. Строг учител беше Пиргов, но учениците го обичаха. Всички стихотворения на Ботьов знаеше наизуст и когато ги декламираше, искри светеха в очите му. Можеше цял ден да ни говори за Ботьов, Левски, Каравелов. След часовете се разхождаше из околностите на Одрин. Много четеше и много знаеше, но хората го смятаха за малко смахнат. Винаги ходеше сам. Не беше от нашия край, нямаше тук близки и познати, а и не можеше да влезе между хората, виждаше им се странен. Роден някъде в Македония, завършил Солунската гимназия, незнайно как попаднал тук, за него най-важното беше училището и като че ли нищо друго не го интересуваше. Не ходеше по вечеринки, не се застояваше в кръчмите и на никого не гостуваше. Живееше на квартира при баба Дина, самотна вдовица, и повечето време прекарваше в стаята си, забол глава в книгите. Лампата му до късно светеше и хората, които минаваха по улицата, покрай къщата на баба Дина, казваха: “Даскал Страхил пак мъдрува над световните въпроси.” А баба Дина често се вайкаше пред комшийките: “Хубав е даскалът ни - казваше, - млад, учен, но няма да се ожени, завалията. Никъде не излиза, мома не поглежда и само чете, чете, с книгите хортува. Толкова ли са интересни тези книги, бе джанъм?”

Баба Дина беше будна жена, но неграмотна. “Ей, кой да е знаел едно време да учи - повтаряше тя. - Ако някой ми беше казал, че човек без книга не може, и аз щях да плача и да моля тейко да ме прати на училище, но тогава други бяха времената. Само момчетата ги пращаха да се учат на четмо и писмо, а момичетата си седяха вкъщи и ги учеха да месят, да плетат, да тъкат и шият.”

Така говореше баба Дина и все за учителя мислеше. Готвеше му, шеташе му, гледаше го като роден син. Тя деца нямаше, а мъжът й, чичо Радой, беше рано починал. Работел по железницата Одрин - Цариград и загинал при една злополука.

Баба Дина като орлица пазеше учителя. Не даваше лоша дума да се изрече за него и понякога вечер, когато влизаше в стаята му, оттук-оттам все едно и също му говореше: “Млад си, Страхиле, време ти е да се задомиш. Ето, до нас живее Иванчо Винаров, щерка му е мома за женене. Ще си бъдете лика-прилика. Баща й си има пари, с вино търгува, а и ти си добре, печелиш, учен човек си. Сега момите учени мъже търсят. Едно време гледахме кой колко ниви има, кой колко волове има, а сега гледат какво има в главата на мъжа. Големи книги четеш и много знаеш.”

А учителят само се усмихваше и от време на време шеговито отговаряше:

- Не ме харесват мен момите, бабо Дино. Не мога хоро да играя, ни на кавал, ни на гайда да свиря.

А баба Дина се сопваше и приемаше тези думи като лична обида.

- Къ щяло - ядосваше се тя. - Това ли е най-важното. Хорото! То и моят Радойко едва премяташе крака, когато музиката свиреше, Бог да го прости, гаче букаи имаше вързани на краката, но много харен си беше. Работеше и не ми даваше нищо да пипна. Пазеше ме като писано яйце. Ще ида аз и ще река на Дафинчето (така се казваше дъщерята на Иванчо Винаров), че я харесваш. Ти само ми кажи, а аз си знам работата.

На тези думи Пиргов се смееше с глас и само отвръщаше:

- Има време, лельо Дино. Аз ще ти кажа кога да отидеш при Дафинчето.

Бях в последния клас на гимназията и един ден, преди Великден, учителят Пиргов ме спря в училището и ми каза:

- Георги, ела след часовете у дома, за да ти дам една нова книга. Вчера я получих.

- Коя, учителю - попитах с вълнение.

- Като дойдеш, ще я видиш.

Учителят ни имаше навика на няколко по-будни и по-ученолюбиви момчета да дава нови книги за прочит. Обикновено ги носеше в училището, но понякога отивахме у дома му, за да ги вземем или да върнем прочетените.

Баба Дина ни познаваше всичките и винаги с радост ни посрещаше. Черпеше ни със сладко от смокини. Умееше да прави чудесно сладко и такова само при нея бях ял. Тя познаваше майките, бащите ни, питаше ни за тях, как са, добре ли са и ни поръчваше, като си отивахме по селата или в Лозенград, да им предадем много поздрави от нея. И родителите ни я познаваха добре, защото баба Дина беше известна с церовете, които правеше. От различни билки приготвяше лекарства и можеше да лекува много болести. Не забравяше баба Дина да ни попита как сме в школото и често ни повтаряше:

- Учете, учете, защото сега не питат кои са майка ти и баща ти, а какво знаеш. И да слушате учителя ви, че такъв добър учител никъде няма да намерите.

Радваше се баба Дина, че идваме в дома на учителя, че той разговаря с нас, като с възрастни мъже и ни обяснява историята, литературата и всичко, за което го питахме. Понякога, когато бяхме при учителя, баба Дина влизаше в стаята, донасяше ни сладко с чаша вода, казваше ни: “да ви е сладко”, а после сядаше на едно столче до вратата и ни слушаше. Седеше си тихо там, свита на малкото столче, дребничка и слабичка, с черна забрадка, облечена в черен сукман и ние забравяхме, че е в стаята. Слушаше тя какво ни говори учителят и по бледото й лице се разливаше мека светлина, сякаш звезда я огряваше, а сивите й очи ни гледаха с обич и умиление.

Учителят беше свикнал с нея и когато говореше, често поглеждаше към вратата, за да види дали тя одобрява думите му.

Нямах търпение да разбера каква е книгата и затова едва дочаках края на учебните часове. Тръгнах веднага към къщата на баба Дина, а тя не беше далече от гимназията. Грееше едно хубаво априлско слънце. Беше топло, дърветата потъваха в цвят и навред ухаеше на свежест и пролет. Почуках на портата, а баба Дина веднага ми отвори, като че ли ме е чакала. Дори не ми даде да й обясня защо идвам, а бързо ми рече:

- Влизай, влизай. Чакат те.

Това “чакат те” малко ме учуди, защото мислих, че учителят е сам у дома си. Влязох и се стъписах. В малката стаичка на учителя имаше шест души. Трима от тях бяха мои съученици, Младен, Тодор и Крум. Единият младеж, когото бях срещал в града, не го познавах, а другият, по-възрастен, виждах за първи път. Когато ме видя така стъписан, учителят се усмихна и каза:

- Заповядай, Георги, запознай се с господата, които не познаваш.

Пристъпих в стаята и най-напред подадох ръка на мъжа, когото за първи път виждах. Усетих здравата му длан.

- Каров - каза той.

Постояхме малко мълчаливо. Не знаех чакахме ли някого и защо учителят ни е събрал. Сега вече не мислих за книгата, която ми беше обещал, а се чудех какво ще правим тук толкова мъже. Гледах непознатия. Беше висок, силен с черни като въглен мустаци и дебели гъсти вежди, под които проницателно ни гледаха две живи, игриви очи. Учителят наруши тишината и каза:

- Данев сигурно няма да дойде, затова да започваме. Запознахте се с приятеля ми Дамян Каров. Заедно завършихме Солунската гимназия. И той е учител като мен, но в Струма. Дошъл ми е на гости, да ме види и за още нещо, но той ще ви каже.

Дамян Каров се изправи. Стигаше почти до тавана, огледа ни и започна бавно да говори с плътния си мек глас.

- Дойде време - каза Каров - да се освободим. Повече не можем да търпим. Оттатък, в България, са свободни, а ние, тук и в Македонско, още влачим веригите. Докога? Ако сами не си помогнем, никой не може да ни помогне!

Каров ни разказа за комитетите, за въстанието, което трябва да се вдигне в Македонско и Одринско. Слушах го като пиян. За първи път чувах такива смели думи. Очите му блестяха и ми приличаше на апостол, който сее семената на едно сладко и опасно начинание.

- Трябва и тук да направим комитети. Затова сме се събрали. Помолих учителя Пиргов да събере няколко верни мъже. Това сте вие. Вие трябва да събудите хората в Одринско и Лозенградско и да вдигнете въстанието.

Още много говори Каров. Каза ни, че в България вече купуват оръжие, което ще бъде пренесено през границата. Слушахме го със зяпнали уста. Учителят Пиргов само поклащаше глава и от време на време ни поглеждаше, за да разбере как възприемаме думите на Каров. Никога не бих предположил, че нашият учител може да се занимава с такова опасно дело. Винаги ми се е струвало, че живее в един свой свят, в който най-важното място е отредено на литературата, но сега, слушайки Каров, започвах да разбирам, че литературата без идеи е нищо, само думи без съдържание. След като свърши, Каров каза:

- А сега, братя, да се закълнем пред кръста, светото евангелие и камата, за да служим вярно на народното дело.

Учителят Пиргов извади кръст, евангелие и кама, сложи ги на масата, а ние станахме и се наредихме прави. Каров се прекръсти и започна бавно и тържествено да изговаря думите на клетвата. Повтаряхме след него:

- С добра воля и чиста съвест приемам това свято заклятие и целувам Светия Кръст, Светото Евангелие и ножа. Бог да ни е на помощ! Амин!

След като се заклехме и един по един целунахме евангелието, кръста и ножа, Каров каза:

- Чака ни сериозна работа, момци. Трябва да подготвим хората за въстание. Бог да ни помага.

От дома на учителя Пиргов излязох като замаян. Вече бях посветен в едно голямо и съдбоносно дело. Вървях по улицата и не вярвах, че скоро тук ще избухне въстание и аз ще бъда един от въстаниците. Не можех да си представя какво е въстание. Струваше ми се, че това са много хора на едно място, въоръжени, че всички стрелят, радват се и прилича на една голяма сватба. На никого не казах, че съм се заклел, че вече съм един от тези, които ще се борят за свободата на отечеството ни.

7.

Дъждът валеше тихо, бавно, не спираше. Разгъвахме платнища, правехме навеси, но не можехме да се скрием. Небето, притъмняло, приличаше на сиво сукно, покрило ни от край до край. Четниците, навъсени и смълчани. Някои стояха под платнищата, други до дънерите на старите буки. Едни поеха към колибата и кошарата на дядо Добри, овчаря, за да се скрият там от дъжда. Вангел войвода обикаляше групите и разговаряше с четниците.

Долу, в ниското, загърнати в сивата пелена на дъжда, се гушеха селата. Хората там навярно вече чакаха часа на въстанието. Повечето вярваха, че ще успеем или искаха да вярват. Бяхме повдигнали духа им. Убеждавахме ги, че сме по-многобройни и по-въоръжени, а и самите ние си вярвахме.

Бях се свил до една от скалите на Студен камък. Сложиха ме часовой и оглеждах баирите и пътя, който се виеше между тях. Жива душа не помръдваше, но изведнъж, на завоя, след село Черквица, се появиха няколко фигури. Бяха далече и толкова дребни, че едва ги различавах. Приличаха на мравки и пъплеха по пътя нагоре. Българи ли са, турци ли са, мъже или жени, не можеше да се разбере. Стоях нащрек. Къде ли бяха тръгнали? Стори ми се и странно, че вървяха пеша. Не се виждаше нито каруца, нито кон или магаре. Следях ги зорко. Пътят извиваше и се скриваше покрай баирчетата и отново се появяваше. Групата пъплеше и не спираше. Вече все по-ясно и по-ясно различавах, че са само мъже. Бяха пет или шест. Вървяха бързо. Помислих си, че са дюлгери и отиват по работа. Обикновено дюлгерите така вървяха, по няколко, по пътищата, между селата. Сепнах се. Мъжете изоставиха пътя и тръгнаха нагоре по хълма. Вече беше ясно, че идваха насам, към Студен камък. Трябваше да бързам. Отлепих се от скалата и на прибежки се затичах към гората, към бивака. Намерих войводата, разговаряше с дядо Жельо от Черквица.

- Войводо, мъже идат насам.

- Колко са?

- Петима или шестима, не се виждат добре.

Вангел войвода се разпореди пет четника да тръгнат с мен, за да пресрещнем идващите, а другите да имат готовност. Залегнахме около скалата в очакване на групата. Вече бяха доста наближили и вървяха бързо. Насочваха се право към нас. Водеше ги някой, който добре познаваше пътя и беше идвал тук. Когато наближиха на двайсетина метра, Милуш от Извор им извика:

- Стой! Ще хвърляме!

Мъжете се спряха като заковани. Един или двама залегнаха, но този, който ги водеше, загърнат с ямурлук и с качулка на главата, отговори:

- Милуш, свои сме.

Милуш скочи и се провикна:

- Ташо, кого водиш?

- Четници ти водя, момчета от Черквица. Искат да се бият за свободна България.

Ташо беше един от куриерите, също от Черквица, и познаваше добре не само местността, но и почти всички младежи от околните села. Беше налбантин. Работилничката му се намираше на мегдана в Черквица и доста хора от съседните села минаваха оттам. В налбантицата му криехме пушки. Ташо беше ерген, много силен физически, можеше с един удар кон на земята да повали. Момите въздишаха по него, но той не бързаше да се жени. Когато старците от Черквица го питаха какво чака, Ташо им отговаряше:

- Чакам да се оженя в Свободна България. Аз роби не ща да отглеждам.

Милуш и Ташо се прегърнаха, а ние излязохме иззад скалите и започнахме да се ръкуваме с новодошлите момчета.

- Защо сте тръгнали в този дъжд? - попита Милуш.

- Аскерът не обича дъжда и сега по пътищата жива душа няма - отговори един от тях.

Заведохме новодошлите в бивака. Две от момчетата познаваха Вангел войвода, беше ги учил. Едно от тях, Брайко, като го видя, не се сдържа, свали си калпака и каза:

- Учителю, дойде ли свободата?

- Ще дойде, Брайко, ще дойде. Затова сме тука.

Сълзи навлажниха черните очи на момчето. После разбрах, че тейко му бил свещеник в Черквица. Преди години, преследвани от турска потеря, трима четници се скрили в черквата, но някой ги издал. Турците открили огън. Четниците стреляли отвътре, успели да се измъкнат, но тейкото на Брайко останал в храма. Турците разбили вратата, а свещеникът с вдигнати ръце се изправил пред тях, за да предпази светинята от оскверняване, но няколко ножа едновременно го проболи. Така загинал тейкото на Брайко, а храмът бил плячкосан и опожарен.

Вангел войвода не се зарадва на новодошлите. Бяха млади, голобради. Какво щеше да ги прави, а имаше и нужда от храна. Някой трябваше да ни храни. Войводата не можеше да ги изгони. В селата щяха мигом да научат и да кажат, въстание вдигате, за свобода се борите, а четници гоните. Без четници как ще победите и с кого ще се сражавате срещу редовната турска войска. Не беше леко на Вангел войвода. Носеше тежък кръст, а и трябваше да го държи здраво и високо. Нали той беше този, който събираше вечер младежите в мрачните одаи и ги заклеваше пред кръста и камата. А после декламираше “Жив е той, жив е...” и повтаряше, че са преброени часовете на тирана. Преброени, но колко още и докога? Това сега Вангел войвода не казваше. И той като нас чакаше куриерите да донесат вестта за въстанието. В селата беше тихо, както преди. Трябваше ли да влезем в селата и да избием турците? Това ли е свободата? Какво ни бяха сторили турските комшии, нали и те бяха като нас, бедни и отрудени. Да нападнем гарнизоните в градовете? Това не беше лъжица за нашите уста. За часове щяха да ни пометат и каква полза. Ще загинем до един и никой няма да узнае, че сме вдигнали въстание. Като примка ни стягаше сега тишината. Мъчеше и Вангел войвода, но той мълчеше. Пушеше и се сърдеше на Дели Богдан, че шушука с четниците.

Бях свършил тютюна, а и на мен ми се пушеше. Малко встрани, до един храст, се беше изправил Милуш. Приближих се до него и го помолих за цигара. Даде ми веднага, макар че му бяха останали само три.

- Милуше - попитах го, - какво се чува?

Той ме погледна. Беше секретар на четата и знаеше какво става. С него учихме в Одринската гимназия. По-голям от мен, в гимназията всички го познаваха. Имаше дълбок и плътен глас и пееше хубаво, като свещеник.

- Чакаме нареждане от Ръководното тяло. И другите чети чакат.

- А турците?

Милуш се засмя. Големите му бели зъби блеснаха като порцелан.

- И те чакат.

- Как така?

- Така, да видят какво ще направим.

- Защо не почваме?

- Тактиката ни е такава. Първо трябва населението да окуражим, да го накараме да ни повярва и после да се вдигнем всички заедно.

Помнех думите на Каров. Сами трябва да спечелим свободата и да не разчитаме на други, защото свободата не може никой да ни подари и не е сладка дарената свобода. Проясняваше на изток и облаците като сиви вълци бягаха над нас. От Темния Орман подухваше ветрец и скоро слънцето щеше да огрее и да ни стопли.

8.

- Идат, идат, войводо - Филип тичаше към бивака и викаше.

Всички скочихме и грабнахме оръжието. Вангел войвода го пресрещна и попита:

- Какво има?

- Войска, турци - заекваше Филип.

Той беше оставен на пост.

- Спокойно - каза войводата.

Дели Богдан, който беше наблизо, се провикна:

- Видя ли, Вангеле? Ти пусна турчетата да си вървят по живо, по здраво, а те отидоха и ни издадоха. Намериха ни чак тук, на Студен камък.

- Казах спокойно - прекъсна го войводата. - Всички по местата си! Никой не може да ни изплаши.

- Ти си по-учен от нас, повече знаеш. Каквото кажеш, това ще е - иронично подметна Дели Богдан.

Войводата даде нарежданията си и групите заеха местата си. Войводата, Милуш, капитан Марчев и Илия Пехливанина тръгнаха към скалите, за да огледат войската, която идва. Беше жандармерия. Изкачваха се към Студен камък, разтегнати във верига. Вървяха бавно и непредпазливо, сигурно си мислиха, че комитите отдавна са избягали. Войводата заповяда групата на Милуш да заеме южния скат на Студен камък, за да удари аскера в гръб. Групата на Илия Пехливанина тръгна на север и се скри в храстите пред гората. Останалите с войводата залегнахме около скалите и зачакахме. Турците едва-едва пълзяха нагоре. Поглеждаха около храстите и камъните, но не се прикриваха и не залягаха. Когато наближиха, Вангел войвода извика:

- Бий!

Гръмнахме в залп и няколко войника паднаха като снопи. Останалите се хвърлиха на земята и откриха огън. От редиците им се разнесоха викове:

- Олеле, майчице...

Явно ги изненадахме, но бързо се окопитиха. Бяха добре въоръжени, а стрелбата им по-организирана. Офицерът, който ги водеше, им заповяда да ни заобиколят от юг, но войводата го беше предвидил. След малко и от юг се разнесе дружен залп, който обърка аскера. Едни от войниците тичаха към нас, а други надолу по хълма. Турският офицер напразно се опитваше да ги спре. Навярно си е мислил, че сме шепа разбойници, които след първите гърмежи ще се разбягат като пилци, но не беше познал. Ние стояхме тук и искахме да се бием. Макар и слабо въоръжени, бяхме решени да не отстъпваме. Сега се стреляше от две страни. От върха, около скалите, които бяха като крепост, и от юг, където хората на Милуш не позволяваха на аскера да ни заобиколи. Направили полукръг, войниците гърмяха срещу нас и хората на Милуш. Офицерът им може би вече се досещаше, че и от север има наши хора, но групата на Илия Пехливанина се спотайваше в храстите. Вангел войвода им беше казал без негова заповед да не гърмят. Турският офицер видя, че не сме лесни и това го озлоби. Даде заповед за атака на юг. Беше усетил, че четниците там са по-малко и може лесно да ги разбие. Мислеше, че ще ги уплаши. Вангел войвода даде знак на Илия Пехливанина да стрелят. Стрелбата от север съвсем обърка аскера и някои от тях хукнаха надолу по склона. Обзе ги паника. Едни тичаха надолу и викаха “аллах”, а други отстъпваха, стреляйки.

Оттеглиха се, но можеха да се върнат и трябваше отново да ги срещнем с куршуми. Това беше първият ми бой. Още докато лежах, прикрит зад един камък, недалеч от скалата, зад която беше Вангел войвода с капитан Марчев, чувах как сърцето ми учестено бие и устата ми пресъхва, като напукана нива. Не мога да скрия, страх ме беше. Не бях стрелял досега, а и мисълта, че можех да убия, ме гризеше като червей. За първи път се запитах, става ли от мен въстаник. Не бях ли решил лекомислено и бързо да дойда тук? Можех ли да издържа, можех ли да убивам и да гледам как пред мен падат, облени в кръв. Как извикват “майчице”, търсейки напразна и последна надежда в тази, която ги е родила. Войниците бяха момчета като мен, акрани, длъжни да стрелят, а аз бях дошъл тук доброволно. Сам избрах да се бия, защото исках да съм свободен. Страхувах се, че куршум може и мен да удари, а бях на осемнайсет години. Не знаех още що е болка и що е страдание. До този момент бях живял мирно. Баща ми ни беше осигурил добър живот. Вярно, не одобряваше моите занимания по комитството и не искаше да чуе за буна и въстание. Имаше своя философия, земна. Понякога, когато се прибирах късно от комитетските събрания, ме поглеждаше тежко и казваше: “Да не си биеш след време главата?”, но нищо повече. Сърдеше се, но искаше сам да се убедя, че комитството не е за мен работа. А аз напирах да му докажа, че по-назад от другарите си няма да остана и ще правя това, което съм си наумил. Луда глава бях и не проумявах защо баща ми страни от общото дело, надсмива се над Вангел войвода и го мисли за луд и вятърничав, отвисоко гледа на нашите работи и от време на време само продумва:

- Без пари султан не се сваля.

За баща ми силата не беше в пушките, а в парите, и за пушките ни трябваха пари, но тогава вярвахме, че силата е в душите ни и в огъня да победим. Гледах баща ми и си мислих, че живее в друго, в старо време и не разбира новото. А той сигурно се е надявал, че ще отида при въстаниците за ден-два, ще подишам барута и после бързо-бързо ще се прибера у дома. Ще му целуна ръка и ще му кажа да ме прости и да ме прати добитък да продавам и купувам по селата, като братята ми. Така си е мислил, но на Студен камък, гледайки аскера, който идва срещу мен, реших, че каквото и да става, никога няма да избягам. Ако трябва да се върна в бащината къща, ще се върна само когато победим.

Аскерът не се върна. Поеха надолу към селата и лека-полека се скриха в облака прах, който се носеше като огромно кълбо по междуселския път. Войводата заповяда да свирят отбой. Имахме трима ранени. Двама бяха от момчетата, които дойдоха преди няколко дни. Не знам, не можеха ли да се пазят или горяха от желание да са първи в боя. Най-тежко беше ранен Филипчо, часовоят, който пръв видя приближаването на аскера. Бяха го простреляли в стомаха и сега лежеше под сянката на един бук. Едри капки пот оросяваха лицето му. Влажните му черни къдрици падаха на челото. Очите му, отворени широко, се впиваха високо, високо в небето. Някой можеше да си помисли, че там, горе, вижда нещо, което никой друг не може да види и то не му дава да откъсне поглед. От време на време лицето му се сгърчваше от страшни болки, но той и вопъл не издаваше, а само здраво стискаше зъби. Приседнал до него, Тошко, братовчед му, мокреше с вода напуканите му устни. Капитан Марчев проми раните му, превърза го, но от изражението на лицето му разбрах, че Филип няма да го бъде. Доста кръв изтече, ризата му беше подгизнала, обагрена в червено. Гледах забодения му в небето поглед и се питах какво ли вижда, какво чувства, съжаляваше ли, че беше дошъл тук на Студен камък, упрекваше ли се, че остави турските куршуми да го направят на решето и съзнаваше ли, че ще е първата жертва от нашата чета. Щеше ли някой някога да узнае, че тук, в местността Студен камък, Филип загина в първия ни бой. Не го познавах добре. Знаех само, че е малко по-голям от мен и че беше чирак на абаджията Иван Дрянов от село Повет. Един-два пъти го бях виждал, когато се събирахме преди година на ливадите за комитетските работи.

Филип издъхна преди залез слънце. Отиде си заедно с угасването на деня. Изкопахме гроб близо до бука, до който лежеше, и внимателно го положихме в него. На кръста, който направихме от дебели разцепени клони, надраскахме с острието на кама “Филип Стоилов 1885-1903”. Застанахме около гроба със свалени шапки и калпаци. Той ни остави завинаги и пое към вечността. Земният му път свърши тук, до тази бука на Студен камък, а какъв щеше да бъде нашият път? Какво ни чакаше? Какви опасности ни дебнеха? Не знаехме и не можехме да знаем. Над нас, над смълчаните ни и приведени глави, бавно падаше юлската вечер и от синьо небето ставаше виолетово. Едва доловим ветрец поклащаше клоните на стария бук, сякаш и те помахваха за последно сбогом на приятеля ни. Не можех да забравя погледа му, забит в небето. Филип като че ли беше узнал нещо, което аз сигурно нямаше никога да разбера. Угаснали бяха искрите в очите му. Преди да изгърмят пушките и преди да коленичим, Вангел войвода каза:

- Филип падна за свободна България. Бог да го прости и да не го забравяме.

Тази нощ дълго не можах да заспя. Гледах звездите. Приличаха на бисери, пръснати върху меко черно кадифе. Тайнствена тишина. Момчетата край мен спяха. Едни прохъркваха, други продумваха по някоя неразбрана дума и пак тишина, като в хладен бездънен кладенец. Думите на Вангел войвода се блъскаха в главата ми като добичета в кланица: “Филип падна за свободна България.” Мислих си колко много знайни и незнайни са загинали за свободна България, а България не може и не може да се освободи. Има ли метър земя, където да не лежи един българин, паднал за отечеството. Колко много войни, въстания, бунтове, колко много кръв и сълзи, колко много млади сърца са спрели да тупат за тази земя. И сега, ние тук, пак като всички преди нас - за свободна България. И те като нас са тръгвали с песни и вяра, че ще я освободят, че ще победят и после какво са виждали, преди да я докоснат за последен път. Какво видя Филип в небето, какво разбра, преди да си отиде? И какво значи свобода? Колкото и да се мъчеше, Вангел войвода не можа да ни обясни преди въстанието, нито сега, какво е свободата. Вече ми се струваше, че с няколко думи или с няколко изречения не може да се обясни какво е свободата. За всеки тя е различна. Всеки по различен начин си я представя. Една е тя за Вангел войвода, друга за Дели Богдан, за Милуш, а може би съвсем друга е за тейко ми, който не е съгласен с нас. Друга е била и за Филип, дори да я е разбрал в последния момент и може би затова така жадно гледаше нагоре, към синевата. Само аз още нямах отговор, само аз не можех да си отговоря какво е свободата. Чакам Вангел войвода да ми каже, а сега разбирам, че всеки сам трябва да си отговори и сам да воюва за свободата. Не е сладка подарената свобода, повтарях си думите на Каров.

След като се заклех у дома на учителя Пиргов, започнах по-често да се срещам с него. Ходех у тях под предлог, че вземам книги да чета, а когато времето беше хубаво, двамата се разхождахме в околностите на Одрин. Учителят вече ме чувстваше по-близък и ми разказваше за себе си, за живота си, за годините, в които беше учил в Солунската гимназия. Един от учителите му е бил Константин Величков и Пиргов с възхищение си спомняше за него.

Един ден ми каза, че следобед ще трябва да отидем до село Повет, за да се срещнем с няколко младежи и да ги закълнем за делото. Тръгнахме веднага след края на уроците. Хората бяха свикнали често да ни виждат заедно и затова вече не ни обръщаха внимание, когато вървяхме по улиците. Младите, покрай които минавахме, сваляха шапки и поздравяваха учителя, а ние с него поздравявахме по-възрастните.

Излязохме от Одрин и тръгнахме пеш по пътя. До Повет имаше пет-шест километра и бързо щяхме да стигнем, а и времето беше хубаво. Слънцето печеше, от двете ни страни всичко се беше раззеленило и погледът ми се къпеше в това море от свежа зеленина.

Преди да стигнем селото, свихме към лозята. Бяхме се уговорили да се срещнем в лозето на чичо Климент, един от заможните стопани в Повет. Синът му Петко преди години беше ученик на Пиргов и чичо Климент обичаше от сърце и уважаваше учителя. Досещаше се с какво се занимава Пиргов, но си мълчеше и когато учителят му беше казал, че иска да се види с няколко младежи в неговото лозе, той дори се зарадва.

Влязохме в лозето и се упътихме към колибата, която беше навътре. Бяха я построили под един стар бряст. Петко вече ни чакаше. Поседяхме с него малко под бряста и не след дълго започнаха да идват младежите от селото. Идваха един подир друг, за да не усъмнят заптиета или някои любопитни селяни. Когато се събраха всички, учителят стана и извади от торбата кръста и евангелието. Аз носех кама и му я дадох. Пиргов ги сложи едно върху друго и бавно заговори. И той, като Каров, каза, че вече е настъпил уреченият час, че са преброени дните на тирана и трябва да сме готови. Извикал е тук, в лозето на чичо Климент, най-преданите и най-сърцати младежи от Повет, които няма да се уплашат да вземат пушките в решителния час и ако трябва, да загинат за свободата на отечеството. Всички го слушаха със зяпнали уста, а в очите им гореше огън, същият огън, който гореше и в моите очи, когато слушах опасните и сладки думи на Каров.

Един по един младежите се заклеха. Целунаха евангелието, кръста и камата, прекръстиха се и казаха: “Бог да ни е на помощ! Амин!” След клетвата Пиргов им напомни, че трябва да започнат да събират пари за пушки и да се въоръжават, защото без пушки нищо не можем да направим.

Младежите си тръгнаха, както бяха дошли, един след друг, по околни пътища и през другите лозя. Тръгнахме си и ние с учителя.

На другия ден сутринта в гимназията дойдоха заптиетата. Някой от младежите ни беше предал. Директорът беше пратил прислужника дядо Моньо да извика учителя. Дядо Моньо влезе в класната стая, свали си феса и смирено каза:

- Учителю, директорът те вика.

Пиргов го изгледа учудено.

- Сега ли? - попита той.

- Сега - отговори кротко старецът.

Учителят тръгна към вратата, но преди да излезе, дядо Моньо го спря и нещо му пошушна. Забелязах, че Пиргов побеля и лицето му стана като вар. Той се поколеба, огледа се и ме извика.

- Георги, ела тук.

Веднага скочих от чина и отидох при него.

- Иди бързо у дома и кажи на леля Дина да ми скрие книгите и книжата, тя знае кои.

Учителят излезе, а веднага след него и аз изхвърчах от класната стая като гълъб. Дотичах до дома на баба Дина и задъхано й казах:

- Бабо Дино, учителят поръча да му скриеш книгите, ти знаеш кои.

Старата жена се стъписа, но бързо ме отпрати, а тя се мушна в дома. На бегом се върнах в гимназията, а там учениците се трупаха на групички и шушукаха. Доближих се до една от групите и дочух, че заптиета дошли да арестуват учителя Пиргов, но той успял да избяга.

До вечерта заптиетата търсиха учителя навсякъде. Обърнаха дома му, но не намериха нищо. Баба Дина беше успяла да скрие опасните книжа и книги.

Два месеца не се чу нищо за Пиргов. Научихме, че като излязъл от училището, се скрил в хана на Драго Тумбев, а после минал границата. Мъчно ни беше за учителя. Дълго не можех да свикна, че вече го няма. Все очаквах някой ден внезапно да влезе в класната стая и да продължи прекъснатите уроци. Струваше ми се, че му чувам приглушения, приятелски глас и ми ставаше още по-мъчно. Липсваха ми разходките и разговорите с него. Колко много неща имахме още да си кажем и колко работа остана недовършена. Заедно с него трябваше да обиколим и другите села около Одрин, да посветим и други младежи в святото дело. Най-много страдаше баба Дина. За нея учителят беше като син.

9.

Бивакът жужеше като кошер. Усещах, че четниците са по-бодри и по-напети. Говореха, смееха се, сновяха насам-натам. Едни се кърпеха, други почистваха оръжието. Вчерашният бой беше повдигнал духа им. И Вангел войвода беше по-ведър. Обикаляше групите и разговаряше с четниците. Макар и добре да познаваше околните села, войводата питаше за хората там, на кого може да се разчита и на кого - не. Към десет часа, преди пладне, дойдоха двама овчари от Еврен и донесоха с едно муле храна. Извадиха от чувалите хляб, сирене, маслини и най-важното - тютюн, а и два мяха вино. Когато видя, че носят вино, Вангел войвода се намръщи. Заповяда на капитан Марчев да прибере тютюна и виното и да ги раздели по равно на всички, а ако някой не пуши и не пие, да ги остави в запас.

Овчарите разказаха, че в селата вече знаят за първия ни бой и всички се радват и много здраве ни пращат. Хората питали кога ще започне въстанието и кога ще слезем по селата, за да ударим камбаните и всички да тръгнат с нас, защото вече не се траело. Душманите обикаляли от къща в къща и търсели комити и пушки. Ако някъде случайно намерят пушка и револвер, пребиват стопанина от бой, връзват го и го повеждат с тях. А някъде, озлобени и озверени, карат хората да вадят пари, да купуват от тях пушки и пак ги бият и пребиват.

- Ох, братя, не се търпи и ни идва всички да тръгнем по горите, но как да оставим невести и деца, нали душманите живи ще ги изгорят - нареждаше овчарят бай Михо. - Това не е сватба, а въстание. То и на сватба не се тръгва ей така - разсъждаваше той и се радваше, като ни гледаше все млади и напети.

- Правилно казваш, бае Михо. Сватбари сме ние - клатеше брада капитан Марчев - и сме тука, за да вдигнем най-голямата сватба и за свободата да се венчаем.

- Кървава сватба готвим и не трябва да бързаме - отсече Вангел войвода.

- Долу гърците, а и някои българи говорят, че ви е страх и затова се криете по горите - обади се Рангел, младият овчар, - че сте щели пак да подлъжете народа да го изколят като гергьовски агнета, а вие ще минете границата и ще се скриете в свободна България.

Войводата почервеня като домат и огън пламна в очите му.

- Така ли говорят! Я да видим кои са тези куражлии! Нали за вас, за хората сме тръгнали! Докога ще мълчите и ще търпите да ви бият и колят като добитък?

Наскачаха и други четници и се нахвърлиха върху Рангел.

- Вие сте виновни! Не казвате на хората защо сме тръгнали по горите и какво искаме!

Рангел се опита да се защити:

- Как да не казваме. Нали и аз съм се клел пред камата и евангелието! Ето турил съм си главата в торбата и помагам с каквото мога.

- Помагаш, но на тези, които се страхуват и не вярват, трябва да им казваш кои сме и какво правим, а не да мълчиш и само да ги слушаш! - горещеше се Минчо Зайрето.

- Знам аз какво да им казвам, ама хората ги е страх!

- Трябва да ги събудим! Да им дадем кураж! - отсече войводата.

Разговорът с овчарите го ядоса. Лицето му ставаше все по-червено, а очите му хвърляха светкавици, които можеха да ни изгорят. Той пак започна да гледа мрачно и тежко. Зелените му очи потъмняха като блато. Преди да си тръгнат овчарите, той ги спря:

- Стойте! - прогърмя гласът му. - Колко ви струват хлябът, сиренето, маслините, виното и тютюнът?

Бай Михо го изгледа смаян.

- Казвайте! - повтори Вангел войвода и извади кесията. - Искам да знаете, че ние не сме разбойници и не ограбваме хората!

- Вангеле - проплака бай Михо. - Може ли такива работи? Нали и ние помагаме на делото. Кой с каквото може. Вие комитите - с пушките, а ние - с хляба!

- Не! - остана непреклонен Вангел войвода. - Не искам да чуя приказки, че комитите лежат в гората, а сиромасите ги хранят! Ще платим!

Бай Михо и войводата дълго се дърпаха, докато накрая войводата успя да натика в ръцете му смачканите банкноти.

Серт мъж беше Вангел войвода. Не търпеше някой да му възрази. Избухваше като барут. Ние, младите, го гледахме със зяпнала уста. Не бяхме го виждали така разгорещен и разгневен. Когато обикаляше селата, като учител, и ни говореше за въстанието, зелените му очи светеха, но тогава светлината в тях беше като звезда зорница, а словата му се лееха като планински поток и от вълнение гласът му леко потрепваше, сякаш камбани звъняха, но сега в очите му гореше огън, думите му режеха като нож и беше готов да постави на място всеки, който му противоречи.

Отдавна мина времето на обикаляне по селата, на подготовката и словата. Предстоеше кървав бой и нямаше място за сладки думи.

10.

Издигнало се високо в небето, слънцето грееше, топлеше и отпускаше стегнатите ни души. Насядали един до друг разчупвахме хляба, режехме бялото солено сирене, а едно бакърено котле, пълно с гъсто лозенградско вино, минаваше от ръка на ръка. Очите светеха, кръвта кипеше и бяхме готови да скочим и хванем пушките. Както седяхме на поляната, забелязахме, че от долния край, от дерето, идват часовите Стерю и Манол и водят двама мъже. Отдалече не се виждаха добре, но личеше, че не са турци. Когато наближиха, Вангел войвода стана да ги посрещне и отдалеч им подвикна:

- Кого водите, Маноле?

- Спряхме ги в дерето, искат четници да стават - отговори Манол, по-възрастният, и хвърли една мартинка на земята, пред краката на войводата.

Стерю, който вървеше по-назад, излезе напред и също хвърли една пушка бердана. Непознатите мъже явно бяха въоръжени и часовите ги бяха обезоръжили, преди да ги доведат.

- Кои сте вие и откъде идвате? - попита ги войводата, като ги измери строго с острия си зелен поглед от главата до петите.

Мъжете стояха мирно пред него, облечени с турски войнишки дрехи, препасани с патрондаши, а на гърбовете им висяха торби.

- Искаме комити да бъдем, войводо - каза по-високият.

Беше мъж на около трийсет години, едър, здрав с гъста черна брада и дебели вежди.

- Така не става - отговори войводата. - Трябва да знам кои сте, какви сте. Трябва клетва да дадете!

- Готови сме - отговориха двамата почти в един глас. - Ето и пушки имаме и можем да стреляме - добави по-ниският, набит като бик, с дълги корави ръце.

- Чакай, войводо - внезапно се изправи бай Милко от Извор.

Той също продаваше добитък и тейко го познаваше.

- Това са разбойниците Димо и Аргир. Чувал си за тях, нали. Много хора са разплакали и не само аз, а и други ги познават.

- Димо и Аргир ли казваш? - сепна се войводата.

И аз бях чувал за тях, но за първи път ги виждах. Говореха, че причакват по пътищата хора и ги обират.

Няколко секунди Вангел войвода ги гледа мрачно, после отсече:

- Разбойници не приемаме!

- Как! - извика едрият Димо. - Обирали сме само богати турци. И ние сме българи, и ние искаме за България да се бием!

- Не лъжи! - пристъпи напред бай Милко. - Забрави ли, когато ме обрахте в Дядо-Нейковата кория. Бях продал десет брави добитък в Кайлък дере и всичките ми пари взехте. И не само мен, много сиромаси българи сте изгорили, а сега искате за България да се биете. Ето и други ви познават, и те да кажат...

- Край! - извика Вангел войвода. - Вървете си! Аз няма да ви съдя! Господ ще ви съди, но да знаете, в свободна България за разбойници място няма! Вървете си!

Надигна се Дели Богдан.

- Вангеле - проговори бавно той, - не си прав! Момчетата идват въоръжени, могат да стрелят, а ти ги гониш. С кого ще се бием? С тези хлапаци ли, които нито пушки имат, нито пушки са видели! Ще съжаляваш, че ги гониш! Помни ми думата.

- Казах! - прекъсна го войводата. - При нас място за разбойници няма! А на когото му е мъчно за тях, да тръгва подире им! Пусия да прави и злато да обира! Не сме тръгнали злато да крадем и златни нанизи от момите да късаме. И още веднъж ви казвам, помнете клетвата! Думата ми е закон! Докато гледам - моята воля ще изпълнявате! Ние сме четници, а не башибозук!

Дели Богдан стисна зъби и брадата му потрепери.

- А сега, заведете ги обратно до дерето и им върнете пушките!

После се обърна към разбойниците:

- Само ако продумате нещо за нас, ще ви намеря и живи ще ви одера! Атанасе, иди и ти и добре си отваряйте очите! - обърна се Вангел войвода към Дюлгер Атанас и му заповяда да придружи Манол и Стерю.

Дюлгер Атанас се надигна бавно, зареди кримката и заедно с двамата часови подкараха разбойниците надолу към дерето. Проследих ги с поглед. Петимата вървяха бавно. Разбойниците бяха навели гърбове, дали от тежките торби, които носеха. Не смееха да се обърнат и да погледнат назад. Какво ги беше накарало да оставят шубраците край пътищата и да дойдат при нас? Как си представяха те въстанието? Бяха неуки, от кого ли са чули за въстанието, за комитите? По-лесно им беше да причакват невъоръжени пътници и да ги обират. Мислих, премислях и все ми се струваше, че войводата не беше прав. Не трябваше да ги гони. Бяха въоръжени, свикнали да обикалят горите, познаваха всички пътеки и щяха да ни бъдат от полза. Още виждах черните, малко кривогледи очи на Димо. Когато се изправи пред нас, в тях грееше детско любопитство, надежда, а когато войводата ги изгони, от погледа му надникна омраза и желание за мъст. Не сбърка ли войводата. Не трябваше ли да ги приеме за ден-два, да ги изпитаме, да видим какво ще правят, ще могат ли да живеят четническия живот и ако не могат, после да ги гони. Не си ли помисли войводата, че тези мъже може да не са само разбойници, а и човеци. Може да им е омръзнало да обикалят като вълци единаци и да са решили да направят нещо добро, да изкупят греховете си. Може би са дали дума повече зло да не правят и да тръгнат по правия път.

Не бяхме ли и ние понякога разбойници. Трябваха ни пари, изпитвахме нужда от пари, защото нямаше с какво да купим пушките, патроните, бомбите. Миналата пролет наши момчета от Еврен бяха хванали едно турче от Одрин и изпратиха на баща му, Кадир бей, хабер, че ако не даде петстотин златни наполеона, ще убият сина му. Групата с плененото турче се беше скрила в гората край село Еврен и чакаше беят да изпрати наполеоните по дядо Стойко от Еврен, който слугуваше на бея и добре го познаваше.

Момчетата чакаха ден, два, три, но наполеоните не идваха. Нито дядо Стойко се мяркаше, нито някой друг, за да каже какво става. На третия ден предупредиха дядо Стойко да каже на бея, че повече няма да чакат, а ще обесят сина му на първото дърво. Тогава беят се изплашил и пратил по дядо Стойко сто златни наполеона. Казал, че другите ще даде в деня, в който освободят сина му.

Уговорили се къде и кога да чакат парите. След няколко дни момчетата с турчето се скрили в Дервишовата кория. Там имаше едно кладенче и до него по пладне трябвало да дойде дядо Стойко с останалите четиристотин наполеона. Минало пладне, но старецът не идвал. Изпратили Кирил Каменаря да огледа пътя, но не след дълго Кирил се върнал запъхтян и уплашен до смърт. Аскер ограждал Дервишовата кория и орли да са, нямало да могат да се измъкнат.

Като разбрали, че са измамени, нашите момчета хванали турчето и го завързали в изсъхналата коруба на едно дърво. После започнали да викат, че ако аскерът не си тръгне, ще запалят корията и ще убият момчето. Войниците обаче бавно се приближавали към Дервишовото кладенче. Като видели, че спасение няма, момчетата от Еврен запалили корубата на дървото и гората. Започнали да стрелят и се пръснали в различни посоки, но никой от тях не оцелял. Всички били убити като зайци. Живо изгоряло и турчето в корубата. Десетинагодишно било, с коса като пшеница и очи като мъниста. Какво беше виновно това турче, то не знаеше защо го бяха хванали и какво искаха от него. Не беше разбрало нищо от живота и трябваше ли за петстотин златни наполеона да постъпят така жестоко. Това ли беше въстанието? Искахме да се освободим, но защо да се лее детска кръв. Трябваше ли да сме жестоки, за да победим, трябваше ли да забравим, че сме хора, и да се разкъсваме като вълци? Може би нямахме друг избор. Бяхме взели пушките и тръгнали по вълчите пътеки. До свободата, ако стигнем до нея, трябваше да извървим страшен път.

Лепкава мъгла падаше пред очите ми и горчеше в устата ми, сякаш бях дъвкал бадеми. Колко хубаво ни говореше учителят Пиргов. В думите му нямаше жестокост и ненавист, но коварни бяха думите. Те ни въодушевяваха, запалваха кръвта ни и не ни подсещаха, че борбата е жестока и кръвожадна.

Това си мислех, като гледах превитите широки гърбове на Димо и Аргир, които тежко крачеха към дерето, водени от Манол, Стерю и Дюлгер Атанас.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2008, № 11 (108)