Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕСЕНТА ОСТАВА

Георги Михалков

web

В онези години бяхме една весела и безгрижна банда. Свирехме на сватби и събори. Обикаляхме села и градове и навсякъде ни посрещаха с почести и радост. В бандата ме покани Васо Сърбина. Той свиреше на кларнет и голям майстор беше. Когато веднъж ме срещна, ми каза:

- Абе, Ванчо, ти нали си акордеонист. Я ела при нас, че си нямаме акордеонист.

Съгласих се веднага. Обичах да свиря и да пея, с акордеона спях. Млад бях, нямах семейство и можех да пътувам по всяко време. Големи сватби ставаха тогава. Събираха се по петстотин души, цяло село, а ние свирехме и не спирахме. В очите ни слънце грееше. Сватбарите, пияни от радост и щедри като велможи, а парите валяха като майски дъжд.

Случваше се да свирим и на цигански сватби. Циганските сватби продължаваха по няколко дни и ние умора нямахме. Циганите, като се напиеха, ставаха страшни. Святкаха ножове като змии и кръв се лееше като вино. Никога не разбрах защо се карат и бият на сватбите, стари вражди ли оправяха или нови спорове разгаряха, но очите им искряха като ками, а телата им се виеха като лъскави камшици. В разприте наравно с мъжете участваха и жените. Скубеха се коси, хвърчаха фусти, деца ревяха, старци виеха, циганки кълняха, а ние не спирахме да свирим. Колкото по-ожесточена и по-разгорещена ставаше свадата, толкова по-силно гърмеше музиката, но да заглушим виковете, псувните и клетвите - не успявахме. Няма да забравя тези цигански сватби. Бой, кръв, а после сълзи и цигански целувки. Но една сватба ще помня, докато съм жив.

Беше в някакво видинско село. Ресторантът пращеше от сватбари. Откъде се бяха събрали толкова цигани - не знам. Музика, танци, бурета с вино и горещи като млада кръв цигански кючеци. А булката - сълза. Такава хубава циганка не бях виждал през живота си. Има-няма петнайсетгодишна, стройна като тополка, нежна като напъпила роза с големи бадемови очи, сякаш две омайни езера, които те поглъщат и като пиян потъваш в тях завинаги. Лицето й меко като китайска коприна с матов блясък и с цвета на френски коняк. Косата й гъста, тежка и черна като лятна нощ.

Понякога природата е безкрайно щедра. Онемяваш пред красотата и дъхът ти спира. Гледаш, гледаш като примрял от жажда и се питаш, господи, истина ли е това или ме даряваш с най-сладкия и вълшебен сън. А булката сякаш не стъпва по земята, носи се във въздуха леко като фея и колкото пъти ме погледне с дълбокия си поглед, толкова остри ножове се впиват в сърцето ми и една сладка болка тръгва от гърдите ми, та чак до петите, които омекват като локуми. Танцува тя, не спира. Кръвта ни бучи като водопад и потта като река се лее по челата ни. Свирим, свирим и се забравяме, унесени в този вълшебен сън, който искаме да не свършва и да ни люлее вечно.

Да, но опасно нещо е омайният и дълбок сън. Опасен и коварен е, защото не знаеш кой и как внезапно ще те събуди и къде ще се намериш. И когато мислехме, че светът около нас е красота, събрана в очите на омайната булка, един циганин се изправи и с нажежен като разтопено желязо поглед, изкрещя:

- Ей ти, защо намигаш на булката, бе твойта мама. Знаеш ли колко пари струва тази булка.

Васо кларнетистът изстина. И докато разберем какво става, циганинът с кървясалите от вино очи, налетя да го бие. Васо направи крачка назад, за да се предпази и го удари с кларнета по главата. Циганинът само това и чакаше, измъкна нож и като ураган се хвърли към него. За секунда наскочиха и другите цигани. Налитаха от всички страни, а ние се отбранявахме с тъпана, кларнета, столове и маси. Ресторантът заприлича на бойно поле. Циганите напираха, но ние не се предавахме, макар и да виждахме, че спасение няма. Вече усещах, че оттук живи няма да излезем. За щастие бяхме близо до вратата и успяхме да се изплъзнем от разгневената тълпа. Тичахме като луди към полето, без да се обръщаме, с една-едничка мисъл по-скоро да се отдалечим от кървавата сватба, която ни готвеха развилнелите се сватбари.

Много години минаха оттогава, но и днес не мога да забравя големите дълбоки очи на циганската булка и онзи неин поглед, който проникваше до дъното на сърцето ми и изливаше там сладка и томителна болка. Още се чудя на вълшебната сила на красотата. Как така те омайва, че забравяш кой си и къде си. Каква е тази магия. И най-тежкото вино не може така да те опияни, както женската хубост. Тогава душата ти се отваря и очите ти проглеждат за света. Усещаш топлината на слънцето, вдъхваш аромата на цветята и чуваш песента на вятъра. Тогава ми се иска да свиря, да свиря, без да спирам, и цялата си душа да излея в мелодия и звуци. Така и не разбрахме дали Васо е намигнал на булката или не, но това няма значение. Дори и да беше я целунал, щеше да му бъде простено. Пред такава красота и камъкът не може да устои.

Свирехме и обикаляхме от град на град и от село на село. Бяхме се прочули и хората ни търсеха, без нас празник не започваше. Но един ден дойде млад мъж - има няма трийсетгодишен. Беше облечен в черно, черен костюм, черна риза, черни очила. Изправи се и ни попита ще можем ли да изпълним една специална поръчка. Погледнахме го въпросително. Всичките ни поръчки бяха специални - нали сме музиканти. Свирим по поръчка. Видя, че не го разбираме, и ни обясни, че преди години починала жена му. Била прекрасна и не може да я прежали. Много мислил как да спомене годишнината от кончината й и решил да е с музика. Обичала музиката, пеела като славей. Спогледахме се. Досега бяхме свирили на сватби, на събори, на кръщенета. На помен - не, но мъжът настояваше. Каза, че на уречения ден ще изпрати коли да ни вземат с инструментите и с всичко необходимо. Каквото трябва ще бъде осигурено и да не мислим за нищо. Съгласихме се. Бяхме музиканти и изпълнявахме поръчки и желания.

В определения ден и час дойдоха два черни мерцедеса и ни взеха. Пътувахме доста по посока на Самоков. Спряхме в някаква местност, където се виждаха само няколко вили. Мерцедесите влязоха в просторен двор, подреден като резиденция, с алеи, с цветя и с фенери. В дъното на двора се виждаше басейн, а около него маси и столове с чадъри и шейзлонги. Под един навес - барплот с напитки. Имах чувството, че с мерцедесите влязохме тихо в друг свят, в който никога нямаше да пристъпя, ако не бях музикант.

Къщата - на два етажа, огромна, със стръмен покрив, облицован с мед. Залязващото слънце хвърляше златни отблясъци, които озаряваха целия двор, потънал в цветя, дървета, обагрени в пастелните тонове на есента. Навсякъде цареше дълбока тишина. Предполагах, че на този ден вдовецът е поканил близки и сродници на покойната, за да почетат паметта й, но наоколо нямаше жива душа. Едно момче ни въведе в къщата. Прекосихме обширен салон, изкачихме се по внушителна мраморна стълба и се намерихме в огромен хол. В средата, върху лъснатия като огледало паркет, стоеше маса, застлана с черен плюш и върху нея портрет на млада жена. Облечена във вишневочервена рокля с диадема на главата, тя ни се усмихваше от портрета като жива. Две големи свещи горяха на масата.

Стояхме и се чудихме какво да правим. Обстановката ни потискаше. Никога не бяхме стъпвали в такъв палат. Свивахме се притеснени.

Докато се оглеждахме мълчаливо, в хола влезе младият господин, който ни беше наел.

- Добър вечер - поздрави тихо той. - Това е моята Наталия, която така неочаквано си замина - и той посочи към портрета. - Човек си отива, но песента остава, нали...

Той седна в един фотьойл в ъгъла на хола и каза:

- Изпейте “Ах, къде е мойто либе”.

Не чакахме втора покана. Митко само ни погледна и ни даде знак. Гласът му екна в огромния хол като в храм. Свирехме, а той пееше. Свещите горяха пред портрета и пламъчетата леко потръпваха. Усещах, че прекрасната Наталия е застанала пред нас и унесено ни слуша. Долавях притаения й дъх и виждах влажния й, тъмен поглед. В този миг повярвах, че човек не умира. Духът му остава при нас. Наталия ни слушаше и ние широко разтваряхме сърцата си, за да извадим от тях най-медените звуци.

Младият мъж седеше загледан в портрета и сякаш беше много, много далече. Какво ли мислеше в този миг и какво си спомняше. След като свършихме, той пак тихо промълви: “Зайди ми, зайди ясно сонце”, а после “Мой гълъбе”.

Колко време свирихме - не знам. Накрая той стана, на всички ни даде по един плик и една бутилка отлежало мелнишко вино. Кой беше този мъж - не разбрахме. Сбогувахме се и черните мерцедеси ни отведоха от големия загадъчен дом.

Ех, отдавна минаха тези времена. Нашата банда се разпадна. Митко, певецът, се ожени. Васко Сърбина замина за чужбина. Казва, че сега свирел на един ферибот, който плава между Финландия и Швеция, но мисля, че ни будалка. По-вероятно е да работи някъде като строител и отдавна да е захвърлил кларнета. Петко с тъпана сади чушки и домати в едно пловдивско село и се чуди как да върже двата края, защото пенсията му е малка, а моят акордеон, потънал в прах, лежи захвърлен на тавана.

Отдавна вече няма огромни сватби и събори, няма цигански фиести и сякаш навсякъде е много, много тихо, като в онзи огромен хол с масата, покрита с черен плюш и с портрета на прекрасната Наталия. Холът, от който излязохме тихо, на пръсти, притаили дъх.

София, 11.04.2002 г.

 

 

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2004, № 12 (61)