НОВОТО ЛИЦЕ

Георги Михалков

web

Минаха много години, но все още чувствам угрезение и когато се сетя за онази жена, ме облива гореща вълна. Тогава бях млад хирург в Златобряг. Работата в градската болница беше сравнително спокойна, но един ден докараха млада жена, изпаднала в безсъзнание. Няколко овчарски кучета бяха изръфали лицето й. Грозна и страшна картина. Трябваше да се действа бързо. Направих операцията, постарах се да вложа цялото си умение и старание. Не бях сигурен дали ще успея и дали ще оживее, но за моя радост - оживя. Най-лошото обаче настъпи след операцията. Когато дойде в съзнание, жената не можа да се познае. Гледаше се в огледалото, изпаднала в ужас и не знаеше коя е. Напразно я питахме откъде е, къде е живяла, но тя мълчеше.

Повикахме овчаря от Шарково, който я беше открил.

- Намерих я недалеч от кошарата - каза бай Върбан, - паднала на земята, кучетата я бяха ръфали.

- Около нея или у нея имаше ли някакви документи?

- Не, никакви.

Какво ли е станало? - питахме се ние. Сигурно се е изгубила, добрала се е до кошарата, а кучетата са я нападнали. Виждаше се, че не беше тукашна. Със случая се зае полицията. Започнаха разследване, опитаха се да научат дали покрай Шарково по това време не са минавали туристи. Може да са били само няколко души. Но полицията нищо не откри. От съседните села и градове не беше подаден сигнал за изчезнала млада жена. Мистерията ставаше все по-голяма. Предположиха, че трафиканти на жени са се опитали да я изведат през границата в Гърция, но нещо е станало, откъснала се е от групата, изгубила се е, попаднала е на кучетата, а документите й, ако е имала такива, са останали в трафикантите. Близките й сигурно си мислят, че вече отдавна работи в чужбина и не я търсят. А не можехме да разпространим и снимката й, защото след операцията лицето й беше съвсем друго.

Остана две седмици в болницата и понякога я виждах да се разхожда сама в парка. Вървеше бавно по алеите, спираше се и дълго гледаше небето. Защо ли гледа небето - питах се. В началото на май то е чисто и дълбоко. Хладният вятър отвява облаците и небосклонът прилича на безкраен млечносин шал. Понякога сядаше на някоя пейка и оставаше там повече от час. Минаваше ми през ум: наистина ли нищо не помни или просто не иска да си спомня. Не знам защо я кръстих Неда. Това име ми харесваше. Веднъж се приближих до нея и й казах:

- Здравей, Неда.

Тя ме погледна.

- Защо ме наричате Неда?

- А как да те наричам? Тук никой не ти знае името, а и ти на никого не го казваш.

- Неда ми харесва - отговори тя.

- Добре, ще те наричам Неда.

- Докторе - погледна ме продължително, - досега не съм била напълно наясно какво значи медицината. Направихте ми ново лице, дадохте ми ново име, не е ли странно?

Замислих се.

- И аз не съм предполагал, че бих могъл да направя нов човек. И не знам това хубаво ли е или лошо. Струва ми се, че е лошо, защото направих от теб човек без спомени и без минало.

Тя ме слушаше загледана нагоре към небето.

- Не можеш ли да си спомниш нещо? Нещо, макар и дребно? В каква къща си живяла, къде си живяла, в какъв град, къде е бил, край река или в планина, а може би и на морския бряг...

- Нищо не си спомням! - отговори хладно тя и с това искаше да приключим разговора, но аз продължих:

- Опитай се, важно е!

- Не мога!

Погледнах я. Операцията беше деформирала лицето й и то не изглеждаше така симетрично и хармонично, както всяко човешко лице. Още личаха шевовете и в първия момент будеше смях или страх. Приличаше на изкривена маска. Тя никога нямаше да свикне с това лице, но тогава в тези условия нямах друг избор и не можех нищо по-добро да направя. Трябваше да я спася, не мислех за красотата й. Сигурно, колкото пъти се поглеждаше в огледалото, ме проклинаше и ненавиждаше. Може би си мислеше, че е било по-добре да умре, а не да живее с това изкривено лице. Беше двайсет и три или двайсет и пет годишна. Добре, че очите й се бяха запазили - синьозелени с мек поглед. Опитвах се да гледам само очите й и като ги гледах по-продължително време, сякаш навлизах в мислите й. Усещах нещо, което ме караше да се съмнявам, че нищо не си спомня. Навярно нищо не беше забравила, но по някаква причина, която само тя си знаеше, казваше, че нищо не помни.

- Докторе, какво ще стане сега с мен? - попита тя.

Беше сериозна, но на новото й лице като че ли непрекъснато стоеше изкривена усмивка.

- Постепенно ще си спомниш всичко - казах аз. - Паметта ти ще се възстанови, но няма да стане бързо. Ще мине време.

- Как съм изгубила паметта си?

- Може би от силния стрес, от страшното преживяване. Изпаднала си в ужас и съзнанието ти е изключило. Станало е късо съединение. За да те предпази, се е самоизключило, но никой не знае колко дълго ще продължи това.

- А ако никога не си спомня нищо?

- Тогава ще получиш нова самоличност и ще започнеш всичко отначало. Сякаш никога не си живяла. Всичко ще бъде ново. Ново име, нов адрес, нови приятели. Старите ти близки и приятели никога няма да те познаят, защото лицето ти е вече съвсем друго. Възможно е някой да те познае по гласа. Само гласът не се променя, но трябва по някакъв начин пътищата ви да се пресекат.

Гледах я в очите. Може би преди нещастието да е била красива и привлекателна млада жена. Съжалявах, че аз трябваше да я оперирам, че аз промених лицето й, промених целия й живот, но в същото време я спасих.

Както седяхме един до друг на пейката, тя се обърна към мен и каза, сякаш безпогрешно прочете мислите ми:

- Докторе, ти ми даде нов шанс, благодаря ти.

Останах смутен. С тези думи тя ми загатна, че помни миналото си, но не иска да си го спомня.

Наскоро след това я изписаха от болницата и я настаниха временно в социален дом. Вече толкова години не знам къде е, къде живее и коя е.

София, 10.05.2006 г.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2006, № 11 (84)