НИКОГА НЕ Е КЪСНО ДА ОТКРИЕШ ЛЮБИМИЯ СИ ПОЕТ

Георги Михалков

web

В антологията на унгарската поезия “Сам във всемира” открих един поет - Ищван Шинка, за когото не бях чувал преди това. Не бях чел негови стихотворения нито на унгарски, нито в превод на български. В антологията бяха публикувани девет стихотворения в превод на талантливия поет Марин Георгиев. Още в мига, в който ги прочетох, усетих, че дълго съм търсил този поет, знаел съм, че съществува, че поезията му е чиста като извор, дълбока и ясна като небосвода и вълнуваща като първата целувка. Знаел съм, че рано или късно ще го открия и творбите му ще отекнат в сърцето ми, както отекват майчините думи, подтикнали ни към добри дела.

Стихотворенията на Ищван Шинка зазвучаха у мен като песента на ромолящ поток и искрено се учудвах и възхищавах на Марин Георгиев, който е успял така да ги преведе, че сякаш бяха сътворени не на унгарски, а на български.

Когато на 11.12.2007 г. антологията “Сам във всемира” беше представена в Пловдив, Марин Георгиев разказа един епизод от живота на Ищван Шинка, откъс от неговия автобиографичен роман “Изповедта на черното овчарче”:

“До четиринадесетата ми година Старият завет беше най-голямото ми преживяване. Четях го непрекъснато. Беше май месец, маковете пламтяха, лежах на края на полето, а овцете пасяха. Докато четях, някакъв човек ми извика:

- Ти обичаш да четеш?

Беше един такъв: нито порядъчен, нито скитник, бе странстващ калфа и на гърба му висеше нещо като раница. Извади една книга и прочете доста стихове. Започнах да го умолявам:

- Дайте ми тази книга, та нали Ваша милост отива в града, там ще си купи друга.

Той пък се запъна, че няма пари, но ще я даде за едно агънце...

Имах едно слабичко агънце, такива ги наричахме “изтърсачета”, за него ми даде Петьофи.”

Когато чух това, развълнувах се и пак си помислих, че може би съм знаел, че стихотворенията, които бях прочел, са от човек, усетил силата на поезията дълбоко в сърцето си, щом си е казал: “Ще стана поет, дори и ако трябва да пожертвам целия си живот, дори и ако цялата власт на света се опълчи срещу мене.”

Още тогава, в Пловдив, в студената декемврийска вечер, помолих Марин Георгиев да ми даде стихосбирката на Ищван Шинка. Тогава разбрах, че е превел на български и издал стиховете на Шинка в самостоятелна книга “Под безмилостните звезди”. Помолих го така, както малкото овчарче беше помолило онзи човек в пустата да му даде стихотворенията на Петьофи. И аз като овчарчето Ищван Шинка исках да кажа на Марин Георгиев: “Дай ми стихосбирката на Шинка, та нали ти си я превел и издал, и сигурно все още имаш няколко екземпляра от нея.” Той само се усмихна със своята характерна, сърдечна усмивка и още на другия ден ми я даде.

Разтворих я с нетърпение и първото нещо, което прочетох, беше краткия предговор “Замяна”, и пак усетих същото силно вълнение, което внезапно ме беше обзело в Пловдив, докато Марин Георгиев разказваше за размяната на агънцето срещу стихотворенията на Петьофи.

В предговора М. Георгиев споделя как случайно е попаднал на стихотворенията на Ищван Шинка. Известният преводач от български Петър Юхас му дал през 2001 г. няколко стихотворения, за да ги преведе. И пак си помислих, че в живота няма нищо случайно. На пръв поглед Петър Юхас случайно дава на М. Георгиев да преведе няколко стихотворения на унгарски поет, който дотогава не е превеждан на български, а Марин Георгиев приема да ги преведе заради приятелството си с Юхас, но после се увлича и решава да преведе не няколко, а много повече и да ги събере в отделна книга. Превежда ги, уединен в планината, през 2004 и 2005 г., унил, без препитание, както казва, разпънат между надеждата и отчаянието, но твърдо решен да изпълни договора, защото договорът му с унгарския поет е както договорът на Шинка - живот срещу поезия.

И не е случайно, че аз попаднах на тези стихотворения, които ми откриха още един любим поет. От поезията на Ищван Шинка разбрах какво значи договор. Малкото овчарче дава агънцето, за да получи книга със стихотворения и символично сключва свещен договор, разбира, че съдбата му е да бъде поет, да възпее унгарската пуста, живота на овчарите, жътварите, и дните им, изпълнени с непосилен труд и малко радост.

На бабите ми и прабабите душите,
из пустата докато скитаха,
ми пееха с безмълвни устни
между цветята да поникна,
подир мелодията да се впусна,
да изоставя стадото си даже,
защото друго съм орисан -
със слово бури да зараждам...

Петьофи в своите стихотворения възпява пустата като поет, влюбен в нея, като волен скитник, който през краткия си живот много пъти я е прекосявал надлъж и нашир, и зиме, и лете, а Ищван Шинка я възпява като поет, роден и израсъл в нея, като дете на пустата, овчарче, което е пасло овцете, което е намирало подслон от дъждовете под някое дърво в пустата или лете е замръквало под звездното небе, покрило безбрежната унгарска равнина.

Отхвърлен от всички, забравен, самин
той сам на света е. Той е един.
И заветно място в целия свят
му е пустата само:
студът - брат,
вятърът - рамо.

(“Огън от царевични стебла под безмилостните звезди”)

Ищван Шинка се ражда и живее като полско цвете сред природата, която го възхищава и вдъхновява за хубавите му, вълнуващи стихотворения, изпълнени с топлота и съчувствие към хората.

през синьо звънналата пролет звъни море с пшеница
и шибат ветрове със смях студен луната диво,
колибата ни шибат: тъжни, сгушени изничат
унгарци двама предпазливо.

(“Вечерна песен”)

В пустата момчето опознава живота. Там чува тъжните унгарски песни и те събуждат у него поета. Мелодията на народната песен му нашепва първите стихове, които той, младият овчар, записва с парче химически молив на кончовете на ботушите си. Тежката работа изсмуква хората, те рано напускат този свят, както девойката от “Балада по течението на река Кьорьож” или младият Касаи от “Тринадесет жътвари”. Дълго време в пустата продължавали да се пазят езическите обичаи. Когато почине неженен момък или неомъжена девойка, или някой се самоубие или бъде убит, хората ги изпращат с музика и танц до последния им вечен дом. Този обичай описва Шинка в прекрасното си стихотворение “Веднъж танцува майка ми балада”.

Ала не носят радост с танца леките й стъпки:
дедите виждам в тях, предсмъртните им тръпки;
дори и флейтата да ги оплаче се опитва,
че те обесени са неопети, без молитва
с бради от ветровете като повесма развени,
не в гробище погребани, а в степите студени.
Танцува майка ми... Пръстта под стъпките й стене.

Напразно хората от пустата се опитват да потърсят по-добър живот, да напуснат родните си домове, да се отправят на път към неизвестното, водени от надеждата, ала не може да се избяга от съдбата и от злочестата участ. Поезията на Ищван Шинка е драматична, образна, предметна, но в нея откриваме и изстрадана философия и мъдрост, докосване до вечността и непреходността.

Но не искаш, Душа,
че свещта е света -
от безкрайност дошла
ще политнеш пак там...

(“Тъмни години”)

Този талантлив унгарски поет следва традицията на унгарската народна песен. Стихотворенията му са съхранили духа на народните балади и подобно на тях, в поезията му се разкрива богатата душевност и благородството на неуките орачи, овчари, ратаи. В стихотворенията му, най-често осмосрични с цезура, природата оживява и всичко в нея се слива в една необятна вселена.

Излязъл от народа, Ищван Шинка до края на живота си остава певец на обикновените хора. Той трудно намира своето място в унгарската поезия, както пише Петър Юхас в послеслова на стихосбирката “Моят крал на овчарите”: “Сиромахът и в пъкъла е сиромах. Открили го, печатали стиховете му, но хонорар рядко получавал, напразно тичал от редакция на редакция. Само спънки, подценяване, пренебрежение навсякъде. Змии и гущери бълвали срещу него тези, които не можели да стъпят дори в сянката му. Как не го разяла тъгата, както червеят дървата?”

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2008, № 1 (98)