Георги Михалков

web

В лагера за крадци не попаднах случайно. Отдавна бях известен. Крадях от дете. В отделенията тази моя страст се разгоря като нестинарска жарава и непрекъснато чантата ми беше пълна с химикалки, моливи, кутии и какво ли не още. Баща ми и майка ми, почтени хора, се чудеха какво да правят. У дома върволицата от баби и дядовци не свършваше. Идваха да се оплакват, че на внучетата им изчезнали скъпите химикалки, тетрадки, цветни моливи. Стигна се до там, че всичко, което изчезваше, го търсеха у мене и на никого и през ум не минаваше, че може да се е изгубило. Майка ми, горката, от притеснение се разболя. Повяхна и заприлича на изсъхнало дърво, ударено от гръм, а беше млада, красива и аз, първолакът, много се гордеех с нея. Баща ми се опитваше да ме вразуми, както той си знае. Биеше ме като тъпан по няколко пъти на ден, но полза никаква. Продължавах да си присвоявам това и онова, и нищо не можеше да ме отклони от пътя, по който бях поел.

- Какво да го правя - пъшкаше баща ми - или да му отсека ръцете и да го оставя сакат за цял живот, или да го убия, за да го няма.

Майка ми ме водеше на доктори и психолози, висяхме на сеанси и консултации, но нищо. А бях кротко и дребно момче, като джобен часовник. Като ме виждаха лекарите, психолозите и педагозите, повечето от които привлекателни млади жени, се изумяваха и не можеха да повярват, че това мило и прилично облечено дете краде като изпечен крадец. Полагаха невероятни усилия, за да ми помогнат, говореха ми с часове, разпитваха ме кой съм, какъв съм, какво обичам и какви ли не щуротии измисляха, а аз ги гледах кротко като агне, което дори лоша дума не може да си помисли, та камо ли да открадне нещо. Но имаше моменти, когато много се отегчавах. Ставаше ми безкрайно скучно, сякаш стоях в оранжева пустиня, над която слънцето виси неподвижно като огромен портокал и за да се поразсея малко, открадвах я портмонето, я нещо друго на докторките и психоложките. Те дори не усещаха мига, в който джобът или чантата им олекваше. За секунда ги приспивах и си умирах от удоволствие, виждайки как с всеки изминат ден се усъвършенствам все повече и повече. Единствено майка ми не успявах да приспя. Когато бяхме заедно, тя стоеше нащрек, като войник, охраняващ ракетна площадка, на когото очите му и за миг не трепват. От това непрестанно напрежение погледът й беше станал остър като щик, а мускулите на лицето й - опънати като индиански лъкове. Така стискаше устните си, че в ъглите им се образуваха две строги удивителни. Дебнеше ме непрекъснато, но въпреки орловия си поглед и тя не можеше да усети как изчезва портомонето на докторката и кога точно преминава от нейния в моя джоб. Това е изкуство, което вероятно много малко хора владеят, а аз бях един от тях. Но майка ми си имаше изпитан и безпогрешен метод. Когато свършваше сеансът, тя строго ме поканваше да се изправя, да си вдигна ръцете нагоре и пред очите на докторката или психоложката ме пребъркваше отдолу догоре като опитен полицай. След секунди изваждаше я от ръкава ми, я от крачолите ми портмонето и ме поглеждаше победоносно, като войник, развял трибагреник. Горката докторка ахваше и се вцепеняваше. Не искаше да повярва, че това е нейното портмоне. Бъркаше, ровеше, изпотяваше се и най-после се уверяваше, че майка ми държи в ръката си точно нейното портмоне, което преди малко е измъкнала от крачола на панталона ми.

Някои докторки гледаха на всичко това като на безплатен спектакъл и го приемаха с чувство за хумор. Хилеха се, цъкаха с език и възхитени ме галеха по главата, забравяйки, че съм при тях, за да ме излекуват от страстта ми да крада, но веднъж майка ми си изпати жестоко. Заведе ме при един известен професор, благ и кротък старец с бели като лед коси и очи с цвят на ламарина. Професорът много дълго ме разпитва, говори ми, напътства ме, докато почти успя да ме приспи. Така ме отегчи, че вече не знаех къде да гледам и какво да си мисля. Не издържах, ръцете ме сърбяха, сякаш ги бях потопил в оцет, макар че преди да влезем в кабинета, майка ми строго ме предупреди да не съм посмял и да си помисля да направя някаква щуротия. Обещах й, че нищо лошо няма да си помисля, но ето, че след два часа лекция не удържах на обещанието си. Големият портфейл на професора плавно и елегантно премина от неговия вътрешен джоб на сакото под моето пуловерче и дори малко го изду, защото беше доста тежък, вероятно от току-що получената професорска заплата.

Сеансът свърши, професорът, много доволен, ми стисна ръката като на голям мъж и увери майка ми, че никога вече няма да взема нищо чуждо. Той имал грандиозни успехи в това лечение и го търсели дори чужденци. Майка ми му благодари със скептична усмивка, от която устните й се извиха не като удивителни, а като въпросителни и въпреки всичко тя реши да ме провери, преди да излезем. Явно не повярва много на професорските способности. Започна да ме претърсва, а старчето стоеше и все така благо и снизходително се усмихваше. Когато майка ми напипа под пуловера ми тлъстия професорски портфейл и го извади триумфално, професорът се вкамени. Усмивката му отлетя като изплашена сова, а очите му лъснаха като лагерни сачми. Няколко секунди той гледаше портфейла си в ръката на майка ми, после го грабна като ястреб и се развика. Не викаше, а крещеше с тънко пискливо гласче, сякаш някой надуваше панаирска свирка. Задъхан, професорът повтаряше, че ние с майка ми сме един престъпен тандем и сме дошли при него не за помощ, а за да го окрадем. Той щял веднага да извика полиция и да ни даде под съд, защото престъпници не трябва да се лекуват, а да се превъзпитават в затвора. Крещеше все по-силно и по-силно. Беше се зачервил като котлон и всеки момент щеше да се срути като отсечен дъб. От благия и кротък старец не беше останало нищо. Пред нас стоеше разярен козел, който се канеше да ни наниже на извитите си рога. Майка ми, горката, изгуби ума и дума и го гледаше така умоляващо и уплашено, че ми се доплака. Тя не можеше нищо да му обясни, а и дори да искаше, той не й даваше да си затвори зяпналата уста.

Не знам как се измъкнахме от кабинета на разгневения и разтреперан професор, но след този ден, майка ми забрави за сеансите и леченията и ме остави да си правя каквото си знам.

Разбира се, продължих да си крада. Разкарваха ме по полицейски управления, по педагогически стаи, но понеже бях малолетен, нищо не можеха да ми направят. Само ме опяваха като попове и ми повтаряха все едно и също. Ходех веднъж седмично при инспектори от педагогическата стая, за да се подписвам и вече усилено ми подготвяха документите, за да ме изпратят във възпитателно училище, макар и майка ми да правеше всичко възможно това да не се случи, защото бях единствено дете.

И точно преди възпитателното училище дойде лагерът за крадци в Дервен. Бяха го подготвили тайно в една запустяла хижа в планината, в която ни събраха все отбор юнаци - малолетни крадци, момчета и момичета, някои от които циганчета. Не знам как ни бяха подбрали и кой беше така добре информиран за нашите невероятни способности. Излъгах майка ми и баща ми, че отивам на лагер от училището. Не беше трудно. Те дори щяха да си починат. Баща ми ми даде пари и ме предупреди там да не крада. На него и през ум не можеше да му мине, че отивам, за да се усъвършенствам. Обучаваха ни двама печени крадци. Не мога да отрека, знаеха много номера, но както и да ги гледах, все ми се струваше, че съм по-добър от тях. От този лагер разбрах, че всеки занаят трябва да се учи дълго и продължително. Колкото и да си талантлив, с колкото и голяма дарба да те е дарил господ, пак са необходими опит и умения. Точно на това искаха да ни научат двамата специалисти, а после сигурно щяхме да работим за тях или за някой друг.

Както във всеки лагер и тук цареше строга дисциплина. Преди обяд - занимания, лекции, упражнения, както ги наричаше единият от лекторите, следобяд - екскурзии, футбол или волейбол, а вечер - дискотеки. На упражненията се проявявах като най-добрият и лекторът, който беше мъж на около тридесетте, приличащ по-скоро на киноартист, отколкото на крадец или джебчия, беше много доволен от мен и все ме даваше за пример.

Тук, в лагера, се запознах с Джена, година или две по-малка от мен, така и не разбрах на колко е години, защото Джена не ходеше на училище и не знаеше кога е родена. Веднъж казваше, че е на четиринайсет, а друг път - че е на петнайсет. Не бях и сънувал такова момиче. Джена имаше лице като копринена кърпа с цвят на какао и бадемови теменужени очи с присмехулни искри. Ръцете й, тънки и леки, се вееха като крила на чайка, а тялото й беше гъвкаво като на пъстърва. Не знам с какво точно я привлякох, не се различавах много от останалите хлапаци, но тя винаги висеше до мен - и сутрин, и вечер. Трябва да призная, че беше много даровита. Понякога дори се чудех дали пък не е по-добра от мен. Както си говорехме, Джена съвсем невинно ме запитваше колко е часът и тогава разбирах, че часовникът ми отдавна вече е у нея. Разсмиваше се гръмко, белите й зъби блесваха като ориз и тя с гордост ми подаваше часовника. Е, имаше и моменти, когато я усещах, но нарочно се правех, че нищо не съм разбрал, за да й доставя удоволствие. Влюбих се и от любов хлътнах в друг свят. Целувките й ме зашеметяваха, а топлите й длани ме разтопяваха. Вече мислех, че без нея не мога нито да дишам, нито да виждам, нито да чувам и нещо странно започна да става с мен. Неусетно страстта и дарбата ми да крада изчезнаха. Лекторът ни, който приличаше на киноартист, започна да се сърди и вместо да ме хвали, както в началото, все повече и повече ми правеше забележки и ми се караше. Стараех се, потях се, но напразно, не можех и не можех. Изчезнаха онази лекота и вдъхновение, с които предметите от един или от друг джоб се озоваваха в моя. Чудех се какво ми става и вместо да се усъвършенствам все повече и повече се вдървявах. Започна да ми докривява. Как, аз ли съм най-нескопосаният? Само Джена ме разбираше и продължаваше да ме успокоява с целувките си, сочни като ягоди. Колкото повече бяхме заедно, толкова повече полудявах и усещах, че нищо друго не ме интересува, освен Джена. Вечер, когато лежахме с нея до някой храст, с очи, забодени в пулсиращото над нас небе, си мислех, че Джена ме омагьоса, отключи в мен друга дарба - да обичам, а дарбата ми да крада - изчезна. Едната страст измести другата.

И сега, след толкова години, продължавам да сънувам Джена. Отдавна не крада, не ми доставя някогашната наслада, когато никой не усещаше кога портфейлът от неговия джоб се плъзва в моя.

София, 31.12.2004 г.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2004, № 4 (65)