НА БЕЛГРАДСКАТА ГАРА

Георги Михалков

web

Таня се огледа безпомощно. Беше седнала на самия край на една пейка в Белградската гара. Покрай нея минаваха върволица от хора. Възрастни, понесли огромни тежки вързопи, майки с разплакани деца, тълпа шумни цигани, войници и младежи. Между тях сновяха окъсани просяци и полицаи с безкрайно отегчени лица. Беше на края на силите си, уморена, изтощена и отчаяна. Главата й увисваше, сякаш я бяха напълнили с разтопено, вряло олово. Погледът й блуждаеше, гледаше, но нищо не виждаше. Тълпите от хора, които се движеха пред нея, приличаха на огромни цветни петна. Очите й горяха и едва ги държеше отворени. Имаше температура, втрисаше я и трепереше като изсъхнало слънчогледово стъбло, клатено от вятъра. Вече не помнеше кога ще тръгне влакът за София. Два или три пъти попита касиерката, когато си купуваше билета. Жената и двата пъти търпеливо й отговори, но Таня моментално забрави часа. Трябваше да стане от пейката, да отиде до таблото и да погледне, но нямаше сили. Мисълта за тежкия куфар я сковаваше. Струваше й се, че вече не е в състояние дори да го повдигне. Беше го влачила из половин Европа и сега й идваше да го захвърли и да не го погледне повече. Трябваше да направи няколко крачки до електронното табло, но не можеше. Опита се. Краката не я държаха. Сълзите напираха в очите й. Отпусна глава и се облегна на твърдата дървена седалка. Зави й се свят. Започна да потъва в дълбок, тъмен кладенец. Беше влажно и миришеше на мухъл. Треперенето й се усили. Сякаш цялото й тяло подскачаше и всичко около нея се завъртя във вихрен, многобагрен танц. Някъде далече през съзнанието й като бавен товарен влак премина досадна мисъл, това ли е краят. Главата й се удари в твърдата облегалка и падането в кладенеца спря. Ръката й продължаваше да стиска дръжката на куфара. Стори й се чудно. Не искаше повече да го влачи със себе си, а в същото време трепереше да не й го откраднат. Преследваха я кошмари и ужаси от кражби, ограбвания, отвличания. Не можеше да се отърве от мисълта, че я гонят, дебнат, преследват. Стискаше куфара и не смееше да отвори очи. Опита се да си припомни кога тръгна и от колко време обикаля Европа. Беше вече есен, нали. Навън валеше пороен дъжд, долавяше металния тропот на тежките като стоманени сачми капки, а беше топло и слънчево, когато тръгна. Цвета, приятелката й, я убеди да отидат да берат лалета в Холандия. Една фирма им обещаваше рая. Каквото можаха, продадоха, взеха заеми и заминаха. Всичко беше добре до момента, в който пристигнаха в Бреда и разбраха, че мъжът, който ги водеше, е изчезнал, а те са останали сами, без пари и без да знаят езика. Разплакаха се, но това не им помогна. Тръгнаха като луди из улиците на града. Добре, че беше лято. Попаднаха на някаква румънска циганка, която знаеше малко български. Известно време миеха чинии в един ресторант, после се разделиха. Цвета замина за Амстердам, Таня пое към Белгия. И в Белгия не й потръгна. Искаше да се върне. Гурбетът не беше за нея. В Милано нае хотел, поне една-единствена нощ да се наспи, и да се изкъпе. Хотелската стая й се видя като вълшебна приказка. Може би час лежа в топлата ароматна вана. Опитваше се да забрави униженията от това кошмарно пътуване из Европа. Мъчеше се да не мисли за мъжете, които й предлагаха да й помогнат, ухилени самодоволно, или за онзи дебел надзирател в Белгия, който риташе жените в оранжериите, ако клякаха, берейки цветята. Той се опитваше да им обясни, че ако се навеждат, няма опасност от мускулна треска, но ако клякат, по-бързо ще се уморят. Но те, повечето чужденки, или не го разбираха, или забравяха и той, за да им припомни, ги риташе.

В миланския хотел въобще не можа да заспи в широкото и топло легло. Беше напрегната, но за първи път от три месеца се почувства на сигурно място. Сутринта, на път за гарата, я обраха. Откраднаха й парите, добре, че не всички бяха в чантата й. Не беше усетила кога и как й бяха отворили чантата. Крадци - виртуози. Успя да стигне до Белград и вече тук усети, че няма сили. Не можеше дори да си отвори очите. Искаше й се никога повече да не става от тази пейка и никога за никъде да не пътува. Продължаваше бавно и безкрайно да потъва в онзи тъмен и дълбок кладенец. Изведнъж подскочи уплашена. Някой внимателно я потупваше по рамото. Отвори очи, готова да се разкрещи. Един брадясал младеж се беше навел над нея. Помисли, че се готви да я ограби и здраво стисна дръжката на куфара, но нямаше сили да извика. Сякаш я бяха стиснали за гърлото. Гледаше го вцепенена. Младежът продължаваше да я потупва по рамото и нещо да й говори. Не го разбираше. Беше около двайсетгодишен, висок, във войнишка униформа, брадясал, може би небръснат от ден или от два. Лявата му ръка - бинтована и вързана през врата, може би счупена и гипсирана. Младежът не спираше да говори. Заслуша се и почна май да го разбира. Питаше я за къде пътува. Не искаше да му отговаря, мълчеше, гледайки го враждебно.

Започна да осъзнава какво й се беше случило. Навън се стелеше мрак, а в притихналата гара само тук-таме сновяха хора. Разбра, че е изпуснала влака. Беше заспала, а влакът отпътувал. Скочи обезумяла и се развика:

- София, София, Белград - София.

Сега изглежда войникът се изплаши, защото малко сепнато отстъпи настрана. Може би си помисли, че е полудяла, но се опита да я успокои. Огромните му, тъмнозелени като орехи, очи се засмяха и той започна пак да й говори нещо на своя език. Все пак тя разбираше какво й казва, влакът е заминал, но да не се коси, докато е спяла, той е седял на пейката отсреща и е пазел някой да не й открадне чантата или куфара. Тя така е спала, че някой е можел да я вдигне цялата и е била толкова красива като момиче от приказките, фея, заспала на Белградската гара. Не искал да я буди, искал само да седи и да я гледа. Тя била много уморена, но часовете минавали. Той изтървал своя влак и започнал да се принеснява, че и тя ще изпусне влака, с който ще пътува, и затова решил да я събуди. Не знаел, че е бугарка. Извинява се, но ще й помогне. Ще й помогне да презавери билета си за утре, за следващия влак. Ще бъде тук с нея и нищо лошо няма да й се случи.

Таня продължаваше да го гледа под вежди. Няколко часа той я беше пазил. Дали наистина го беше виждала или сънувала. Господи, та той прилича на Раде Маркович, на артиста, който беше играл с Невена Коканова в “Крадецът на праскови”. Беше го гледала преди години, черно-бял. Само не знаеше дали очите на Раде Маркович са черни или светли, защото очите на войника бяха тъмнозелени и лъскави като маслини.

- Таня - каза тя.

- Павле - отговори й той. - Я сум Павле.

После й обясни, че скоро никой няма да има тук в чакалнята на гарата, но наблизо се намира ресторант, който работи цяла нощ и в него могат да вечерят. Погледна го пак уплашена, но той се наведе и й взе куфара.

- Не, не - възпротиви се тя, но той й понесе куфара.

Ресторантът беше срещу гарата. Войникът поръча някаква супа с картофи. Стори й се, че това е най-вкусната супа, която някога е яла. Говореха. Тя на български, а той на сръбски. Пиха и вино, за срещата. Сутринта слънцето ги огря пак в голямата чакалня. Павле презавери билета й за София и я изпрати до вагона. Преди да тръгне влака, й каза:

- Върни се и ми стани жена.

София, 30.09.2002 г.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2004, № 12 (61)