Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ПРОКЛЯТИЕТО НА ЖАБАТА"

Емил Андреев

web

Първа част: Михаил

..................

Съмнението

Емил Андреев. Проклятието на Жабата. София: Сиела, 2006С всеки изминат ден след изчезването на бай Пано виолончелото се превръщаше от инструмент в приятел. Мишо се улавяше, че иска все по-често да е с него, дори само да го държи в обятията си и да вдишва особената миризма на старо дърво, лак и колофон. Майка му Елена вече не го подканяше да се упражнява, а той сам отиваше в хола, махаше калъфа, взимаше челото и свиреше, докато се умори. Вече започна да се вслушва по друг начин във фразите, които изсвирваше. Не ги учеше механично, а търсеше подобаващото им изговаряне в съответствие с малките латински буквички под петолинията. Пианисимото бе пианисимо, а фортето - форте. Сега Мишо не сковаваше дясната си ръка, нито стягаше прекалено пръстите на лявата. Движеше лъка по струните с лекота и разчетен размах, китките му се уморяваха все по-малко, а мелодиите на разнообразните етюди започваха да му харесват. Някои от тях дори му станаха любими и той ги наизустяваше, без да иска, сякаш сам ги беше писал.

Признанието не закъсня. Мадам Хачуян усети рязката положителна промяна и побърза да я сподели с майка му. “Трябва на всяка цена да го готвим за музикално училище”, настоя тя. “За пръв път в моята практика срещам такъв талант!” Елена от своя страна сподели желанието й със съпруга си, но Васил бе погълнат от друго и само отвърна: “Щом трябва!” Милèва го изгледа подобаващо, а когато той излезе в беседката да пуши, тя изсъска: “Какво разбира от музика твоят селяндур!”

Дните минаваха, а бай Пано още не се появяваше. Гергина изобщо не показваше, че се тревожи. Оставаше си все така затворена и безразлична. Тя изцяло бе погълната от Васил Обретенов, но по студената й външност нищо не можеше да се разбере. Каква жена! Така щяха да си казват всички в Олм само месец по-късно. Щяха да се чудят, да цъкат с език и да не намират разумно обяснение за деянията й.

Междувременно пичовете в махалата щяха да намалеят с двама. В края на септември партията щеше да изтегли другаря Ангел Пенев в София на по-отговорен пост, така че синовете му с мъка трябваше да се разделят с Олм, с училището, с махалата и със своите приятели. Когато влакът потегли, Стефчо извърна глава, за да не гледа отдалечаващия се град, а Кирчо направо се разплака. В края на август обаче те не знаеха какво ги чака. Играеха си безгрижно и безспир заедно с другите пичове - ваканцията скоро щеше да свърши.

Васил Обретенов не посегна на Гергина в деня, когато тя дойде да вземе обувките от работилницата. Имаше възможност, но не пожела. Колкото и да бе силно желанието му, спряха го две неща: съдбата на бай Пано и поръчението на капитан Григоров. Васил вече бе започнал да се съмнява дали милиционерът не го изпитваше с това уж приятелско предложение за сътрудничество. Колкото и да бяха близки, Гичо все пак си оставаше милиционер. Той знаеше за слабостта на Васил, но знаеше също, че обущарят не бе толкова глупав. Сто на сто някой от подчинените му следеше всяка стъпка на Гергина. Да го направи с нея и то на работното си място, за Васил бе равнозначно да остане завинаги в ръцете на Гичо. Ако ли пък се разчуеше, скандалът щеше да бъде неизбежен. Щеше да последва развод, уволнение и най-вероятно напускане на Олм. Не! Васил Обретенов знаеше как скришом да обладае една жена. Едва ли друг в града бе такъв изкусен майстор на изневярата като него. Вече имаше две извънбрачни деца, за които никой друг освен майките им не знаеха, нито подозираха. Те никога нямаше да разкрият своите тайни, той - също. Жените усещат мъжете, които умеят да пазят тайна и са склонни да им се отдадат дори само заради сигурността, че избликът им на страст ще остане анонимен. А той можеше да се появи по всяко време, обикновено когато най-малко е очакван.

Все пак, бащата на Мишо не издържа. След като Олм свикна, че златарят е изчезнал завинаги, а и нищо не можеше да уличи съпругата му в престъпление, Васил не закъсня да се възползва. Гичо не пропусна да го попита, уж между другото, как вървят нещата, но Васил направо му призна: “Спада ми още при мисълта, че изпълнявам задача!” Излъга, но бе напълно убеден, че капитан Григоров не знае нищо за редовните им срещи с Гергина. Страстта е по-силна от разума, но съчетаят ли се двете, нищо не може да ги победи.

За пръв път го направиха в котелното на комитета, до стола, където се хранеха другарите и отбраните служители в сградата. Гергина го повика там. Васил отиде под претекст, че ще се види с Фончо. Така и стори, но на излизане от столовата, той свърна в съседната врата, която водеше до котелното. Тя го чакаше там, в мрачното помещение с огромния парен котел, който зиме отопляваше цялата сграда. То бе свързано с кухнята, където всяка сутрин точно в четири часа Гергина палеше огромната пещ на печката.

Всичко стана набързо и припряно, потиснато от страха да не ги изненадат. Двамата опознаваха чуждата интимност, преодолявайки стихийно присъщата си стеснителност. По-скоро Гергина, която отдавна не беше го правила и сега трепереше в обятията на Васил. Той я разбра и колкото и да бе притеснен, не бързаше да проникне в нея. Тя се бе приготвила. Бе само по комбинезон, върху който бе облякла бяла кухненска престилка, която се закопчаваше отпред. Комбинезонът не позволяваше да се види, че под него е чисто гола. Васил се зарадва, когато прокара ръка между бедрата й. Това още повече усили желанието му. Бяха прави и телата им се притискаха до болка. Щом усети, че е готова, той задигна левия й крак, приклекна и внимателно потърси влагалището й. После бавно потъна в нея, като за всеки случай сложи лявата си длан под устата й, за да я запуши, ако започнеше да пищи.

Гергина не бе на себе си. За пръв път бе с мъж, който, въпреки обстоятелствата, не мислеше само за собственото си удоволствие. Галеше го, целуваше го, искаше й се едва ли не да го погълне целия и до смъртта си да го носи в утробата си. И когато след малко той й прошепна: “Да те пазя ли?”, тя едва не извика: “Не!” Силно го притисна към себе си, а после захапа меката част на дланта му, за да сподави желанието си да крещи от щастие. Никога преди това Гергина не бе изпитвала истински оргазъм, а Васил отдавна не бе пускал на воля и докрай своето семе.

След този случай срещите им зачестиха. Васил доби кураж и всеки ден и вече за по-дълго прескачаше до котелното. Веднъж той дори скришом се промъкна у тях, но мисълта, че бай Пано го наблюдава отнякъде, не му даваше покой. Не можа да се отпусне и изобщо не получи ерекция, колкото и Гергина да се стараеше.

Всичко вървеше нормално и бе на път да се превърне в ежедневие до мига, в който Мишо не му разказа своя сън за Гергина и съсеченото тяло на бай Пано. Бяха само двамата в хола. Васил четеше вестник, а синът му чакаше поредната серия на “Вилхелм Тел”. Детето погледна към баща си, скрит зад вестника. Това му напомни за вестниците от съня, за смачканата топка, в която бе увита отрязаната и говореща глава на стария златар. Мишо започна плахо своя разказ, но не пропусна нито една подробност. Накрая попита:

- Татко, възможно ли е леля Гина да го е убила, да го е насякла на парчета и да ги е заровила някъде, където никой не може да ги намери?

Васил едва не изпусна вестника от изумление.

- Какви ги говориш!

Мишо обаче не се отказваше:

- Ами, щом толкова дълго не могат да открият трупа на бай Пано?

- Това сънува ли го или си го чул от някой приятел - Митето, например?

- Само на тебе ти казах, дори и на кака Мими не съм...

Бащата остави вестника и закрачи из стаята. Възможно ли бе сънят на собствения му син да е пророчески? Децата са много чувствителни и често усещат истината по свой си начин. Но ако това се окажеше вярно, тогава той, Васил Обретенов, обладаваше една убийца! Не, невъзможно бе да е така! Тя щеше да се издаде, нали Гичо точно това искаше от него - да се сближи с нея, за да разбере каква е истината. Чак сега Васил осъзна, че не бе помислил нито веднъж да я попита за бай Пано. И как можеше да го стори? Срещите им бяха толкова кратки. Двамата не мислеха за нищо друго освен да се отдадат на страстите си.

- А видя ли... в съня се... къде го заравя... Трупа де, частите... - обърка се мъжът.

- Не! - отвърна Мишо, а след малко добави: - Митето пък видял обувките на бай Пано на краката на Варлаам Пипи-цър.

- Кой, кой?

- Лудият, дето цепи дърва и пренася въглища...

Какво ставаше? Васил бавно проумяваше, че куцият златар никога повече няма да се върне и че собствената му плът - тази, която носеше и тази, която го продължаваше - бе попаднала в капана на лудостта. Нима синът му цял живот щеше да страда от проклятието да прорицава, а той - от своята ненаситност да обладава, за да не откачи? Колкото и да не искаше да повярва, Васил вече предчувстваше, че детето му е видяло истината в съня си. Още утре щеше да я притисне и да я попита какво е направила с мъжа си.

Серията започна и Васил остави сина си да гледа на спокойствие. Отиде в бръснарницата на Цачи, да се разсее малко от тягостните мисли, които го налегнаха след разказа на Мишо. Елена и Милèва седяха в беседката. Жена му плетеше нещо, а тъща му редеше поредния си пасианс. Той се спря, колкото да запали цигара и да каже, че ще отскочи до Цачи, без да поглежда към жените. Елена кротко промълви: “Добре!”, а когато Васил излезе на улицата, Милèва не издържа:

- Пак отива при оная, убийцата!

- Майко, престани да говориш глупости! Как можеш да наричаш съседката така!

- Ами каква е? Къде е тогава Пано? Вече месец го няма. Каква е тая работа?

- Може да е избягал в чужбина. Нали през войната се женил в Унгария, но като го ранили, момичето помислило, че е убит и го зарязало?

- Приказки! Кой го знае какви ги е вършил там? Да не мислиш, че милицията седи със скръстени ръце. Веднага ще го намерят и ще го върнат поетапно. В Унгария също са комунисти!

Милèва нервно събра картите. Пасиансът не излизаше.

- Ето и картите показват, че мъжът ти хойка с Гина!

- Отказвам да те слушам! Защо си мислиш, че Васил ходи с всички жени в града. Той да не е дон Жуан!

- Не е дон Жуан! Той е един жалък коцкар, ама ти никога няма да си го признаеш, защото те е обсебил.

Елена остави плетката. Беше й досадно да седи и да слуша майка си. Реши да отиде при Мишо и да го накара да й посвири. Той вече не отказваше, напротив - правеше го с удоволствие, дори се променяше, сякаш пред него не стоеше един човек, а цяла зала, пълна с хора.

- Ще видиш като го вкарат в затвора за съучастничество! - провикна се майка й, докато Елена влизаше в къщата. - Мръсен селяндур и курварин! Къде го намери, тая Елена! - не спираше да мърмори Милèва, докато размесваше картите.

През това време Мишо се смееше от сърце пред телевизора, подпъхнал длани под бедрата си. Хвърли бегъл поглед на майка си и продължи да следи филма със застинала усмивка на детското си личице. Елена тихо приседна на другия фотьойл, но не обърна внимание на екрана, където дебелият филмов герой Геслер бе изпаднал в поредната комична ситуация. Майката гледаше с любов и възхита своя син.

Детето носеше чертите на баща си, но бе нежно, с фин нос и устни като нея. Очите му бяха сини, брадичката му бе леко изкривена и изнесена напред, което му придаваше особен чар. Косата му бе тъмно кестенява и чуплива. Щеше да стане красив и желан мъж. Сега все още бе бузест и леко пълничък, но като пораснеше, щеше да се източи и да добие фигурата на Васил. И Мишо ли щеше да стане като него? Елена се бе зарекла, че за нищо на света няма да отказва детето си от виолончелото, а това нямаше да постави рожбата й в тягостна чиновническа или занаятчийска среда, където скуката те принуждава да мислиш за всякакви глупости. Тя отлично съзнаваше, че в думите на майка й, колкото и невъзпитани да бяха те, има доза истина, но не й се искаше да ги приеме изцяло. Знаеше, че старата жена нарочно прекалява в обвиненията си, тъй като никога не бе харесвала съпруга й. Предчувстваше още, че той кръшка, но да го направи с Гергина? Не! Самата мисъл за евентуален контакт между двамата й се струваше светотатствена. Вярно, съседката бе красива, дори по-красива от нея, но едва ли това бе достатъчно за Васил? Кой можеше да каже...

- Бягай, Вилхелм! - завика Мишо и стана на крака, за да помогне на любимия си герой да се измъкне от шайката на Геслер. - Стреляй с арбалета!

Елена постоя още малко във възхита, после остави сина си да препуска заедно с швейцарския юнак. Как ли трябваше да постъпи тя, ако съпругът й наистина имаше връзка с Гергина? Предпочете да не мисли за това, по-добре беше да събере кураж и да попита самия него. Но щеше ли той да й признае истината?

 

Момичето на съседите

Преди да наближи бръснарницата на Цачи, Васил Обретенов видя дъщерята на Апостол и Стефания. Мими идваше откъм къщата на мадам Хачуян. Бе в тънка и бяла копринена блузка, в тясна къса пола и имаше прическа като на героинята от Търсете идола. Бе гледала този филм най-малко пет пъти. Джони Холидей и Шарл Азнавур бяха богове, а Силви Вартан - най-красивата жена на света. Тогава Мими не знаеше, че актрисата е с български произход и че тридесет години по-късно щеше да се върне в родната си страна, за да изпее Я кажи ми, облаче ле бяло пред хиляди разплакани, но щастливи сънародници, изпълнени с надежда за по-добър живот.

Когато се разминаваха, Мими се поспря, после поздрави и хвърли особен поглед на чичо Васил. Той кимна и веднага се попита защо това момиче го изгледа така. Хубавите й очи бяха хем потайни, хем подканващи - като на жена, която знае какво иска. Или... Възможно ли бе тя да се досеща за връзката му с Гергина? Глупости! Просто сънят на Мишо му дойде твърде много. Вярно, момичето на съседите вече бе станало жена и той добре можеше да оцени това. Знаеше, че синът му много я обича, но в неговата силна привързаност, Васил съзираше чувства, които надхвърляха обикновената детска обич. Неизбежно бе. Мими бе красиво и чувствено момиче, което щеше да разбие не едно и две мъжки сърца.

- Айде бе, Васо! Къде се изгуби като старите пари? - посрещна го Линдро в задимената бръснарница.

Всички бяха вътре: и Фончо, и бай Симчо, и Цвечи, и Евтим Здравков, дори и Алексо Поптодоров беше тук. Той седеше с насапунисано лице на бръснарския стола и дърдореше нещо с гърлен и наперен глас. Цачи бе приседнал до него и чакаше брадата му да омекне. Липсваха само капитан Гичо и куцият златар.

- Ако бай Пано е избягал на Запад, скоро няма да го видим! - категоричен бе Алексо.

- На Запад! Кво ще прай там, таа жена? - изрази несъгласие Фончо.

- Ами ще се мъчи! - изсмя се престорено Линдро. - Цвечи, ти знаеш ли как е Източна Германия на сръбски, а?

Бившият футболист на Мария Луиза го погледна над рамките на очилата си, готов за поредния бъзик.

- Източно Немачка - каза Линдро. - Така! А ГФР-то?

И без да чака отговор, Георги Борисов-Линдро отсече:

- Западно Имачка!

Мъжете бурно се разсмяха сред дим и мирис на пудра и одеколон, а Васил използва момента, за да седне до своя съселянин и стария адвокат Нисим Ниньо.

- Добре, че Гичо не е тук, да те забере в милицията! - каза бащата на Самуел.

- Що бе, аз кво толкова съм казал!

- Ти не знай много, че ще налапаш маркуча! - скастри го Цачи. - Никой няма да ти помогне. Нищо, че Гаргата ти е съученик - и той не може да те спаси.

- Е, вие няма да ходите да ме докладвате, я!

Настъпи конфузна пауза. Никой от присъстващите не бе дотам сигурен, че да изключи възможността от подобна постъпка. Линдро наистина трябваше да внимава. Всъщност, ако не беше толкова сърдечен и безобиден и само преди десетина години той наистина можеше “да отплува по Дунава”, както сам би се изразил за арестуваните врагове на социализма. И вместо наистина да си затрае, Линдро продължи да влиза в забранената зона:

- Абе, ами ако са го изчезнали бая ти Пано?

Спаси го адвокатът Нисим Ниньо:

- Жори, Панайот е герой от войната. Не говори така! Я ми кажи ти нещо за футбола. Бай Пано все ще се намери.

- Аха, студен! - не остана длъжен Линдро, но осъзна, че трябва да насочи разговора в друга посока. - Цвечи, как е простатитът?

Отдъхнаха си.

- Т-ти м-м-много знаеш! Ама...

За щастие, Георги Борисов-Линдро не пострада от органите на народната власт, а от електричеството - една от съставните части на комунизма. Той загина нелепо, ненавършил шейсет години, в един горещ летен ден, докато заваряваше колелото на внука си. Потта, която се стичаше отвсякъде по тялото му, направи късо съединение и Линдро издъхна на място с накрайника на електрожена в ръка. Последните му думи, по-скоро неистов крясък, който събра цялата махала, бяха: “Бягай!” Те бяха отправени към внучето му, което инстинктивно се опита да хване дядо си, за да му помогне. В предсмъртния си миг Линдро бе благодарил на Господ, че взе него, а не детето му.

- Няма сведения да е избягал зад граница - включи се и дядото на Стефчо и Кирчо.

Като зет на Ангел Пенев, Евтим вероятно разполагаше и с повече информация от останалите. Никой не се опита да го оспори. Васил си спомни, че и Гичо му бе казал същото. Не счете за нужно да го повтори, нито да подскаже с нещо за съмненията си, макар вече всички в махалата да бяха убедени, че Гергина е убийцата.

- Тя му е видяла сметката! Няма кой друг, ама Гичо като не ще да я притисне! - обади се отново Фончо. - Старецът имаше пари...

- Ти откъде знаеш? - попита Линдро.

- Жорка, ясно ти е, че всички знаем. Не може да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите. Бай ти Пано има най-малко половин кило злато. Обзалагам се!

- Фончо, говориш глупости! - намеси се Цачи. - Така става то!

- Прав е Цачи! - подкрепи го бай Симчо. - Никой няма да го остави да си взима безнаказано.

- Кой и за какво ще го убие тогава?

- Айде де! Мистерия! - И Цачи се надигна, и започна да точи бръснача.

Алексо побърза да се изкаже:

- Може Гина да си е намерила някой друг и да е решила да види сметката на бай Пано. Убийство от любов също не бива да се изключва.

- Това да ти не е Франция! - контрира го Линдро.

- Що да не е, бе Жорка? - пак се обади Фончо. - И нашите жени обичат! А на тях влезне ли им нещо у главата - мани, мани!

- Като твойта Мара с мачъците!

- Глей го сега!

- Така е, така е! Няма по-луда твар от женската! - философски заключи Алексо. - Цачи, давай, че от сапуна започнаха да ме сърбят бузите!

- Абе, аз знам така: една жена, ударят ли я чужди мъдури по задника, спиране нема!

- Ей, Жори, абе ти с тия ли уста ядеш? - през смях попита Евтим Здравков.

Мъжете избухнаха отново. Когато се поуспокоиха, Фончо предложи:

- Да взема да донеса малко ракийка от къщи, а?

- Е, кво чекаш? Направо бегай! - заповяда Линдро. - И фани накарай Мара да опече некой мачък за мезе!

Фончо наистина излезе, за да донесе ракия, но не пропусна да сиктероса Линдро на излизане. Зарадвани от благоприятния развой на събитията, мъжете продължиха своя разговор. Само Васил бе потиснат. Усмихваше се привидно, обаждаше се от време на време, но душата му се бе свила. След около час той си тръгна, оставяйки компанията в най-веселата фаза.

Навън още бе светло и когато стигна до “Аница”, той погледна към къщата на бай Пано. Мина му през ума дали да не влезе вътре и да попита най-после Гергина тя ли го е убила, но прецени, че е глупаво. Дори и тя да беше, Гина за нищо на света нямаше да му признае. Но Васил се лъжеше. Още утре, в котелното на комитета, те щяха да се видят - както се бяха уговорили - и тя щеше да му разкаже каква е работата. Той щеше да се изуми и направо да умре в това мрачно мазе, където бе изпитвал толкова много сладост.

Отмести глава наляво и видя момичето на съседите, което се бе облегнало на перваза на прозореца. Щом го зърна, Мими бързо се скри и само след минута Васил я видя да излиза от двора и да тича срещу него. Спря за миг запъхтяна на половин метър и прошепна, без да го гледа:

- Ела в десет в запустялата къща! Имам да ти кажа нещо много важно!

Стрелна го за миг с такива очи, че дъхът на Васил едва не секна от изненада. После Мими отново затича надолу, сякаш нищо не беше се случило.

Какво ставаше? Васил не знаеше какво да мисли, но усещаше нещо нередно, което го плашеше. Правилно ли беше чул? В десет, в конака. И защо там, и по тъмно? Нима не можеше да му каже всичко тук, на улицата? Защо е нужна тази загадъчност? Все пак, колкото и да се чудеше, Васил щеше да отиде в конака.

Изби го студена пот. Спря, за да запали цигара, и докато щракаше запалката, видя, че ръцете му треперят.

 

Моцарт

Серията свърши. Дебелият и гологлав Геслер отново бе надхитрен, Тел за пореден път помогна на бедните селяни, а щастливият Мишо пак прегърна своето виолончело и засвири, пречистен от героичност и доброта. Майка му го чу и влезе при него. Той не спря, въпреки че я видя с периферното си зрение. Етюдът, който свиреше, бе от Моцарт и бе в до мажор.

Жената седна и се заслуша. Тя познаваше нотите и бе свирила по традиция на семейното пиано, но повече от петнадесет години - откакто се омъжи - не се бе докосвала до клавишите му, а само забърсваше прахта по него. Елена бе природно музикална и имаше хубав глас. Бе го наследила от баща си, който бе самоук музикант и свиреше на кларнет. Старият Михаил Казанджиев купи пианото заедно със скъпите мебели за спалня и красивия стенен часовник, той въведе музиката като задължително присъствие в семейството. И не сбърка. Ето че внук му, който носеше неговото име, бе надарен от Бога повече от обикновено. Той щеше да прослави фамилията с изящното си свирене, а дядо му щеше да го гледа от небесата и да се радва. Ех, ако беше жив, въздъхна дъщеря му и затвори очи.

Тоновете се застъпваха в игрива мелодия, редуваха се в привидна лекота, сякаш до Елена весело ромолеше ручей, погален от слънцето в хладна дъбрава. Тя чуваше птичи песни и жужене на пчели, виждаше пъстри цветя и мек мъх върху силни камъни, усещаше чист и прохладен въздух, който изпълваше душата й с нещо отвъдно и вечно. Музиката я отпускаше и успокояваше. Тя се унесе и остана със затворени очи през цялото време, докато синът й свиреше. Той също отпусна клепачи - нямаше вече нужда да гледа пръстите си. Знаеше етюда наизуст и можеше да го свири и на сън.

Когато Мишо свърши, майка му излезе от унеса, стана от фотьойла, дойде при него и го целуна по лявата буза - там, където имаше цяло съзвездие от фини бенки.

- Бог да те благослови, синко! Никога не спирай да свириш!

- Моцарт! - отвърна й детето. - Той е причината, а не аз.

- Сигурно си прав, но не всеки може да свири Моцарт. Хайде да вечеряме!

След малко двамата слязоха в голямата кухня, която служеше и за всекидневна, и за трапезария. Баща му се върна след десетина минути и Милèва започна да сервира.

Докато я чакаха да седне, Елена попита мъжа си:

- Има ли нещо ново около бай Пано?

Мишо с нетърпение очакваше отговора, въпреки че не гледаше в баща си и се правеше на безразличен. Баба му също наостри уши и за миг забрави да сипва яхнията.

- Не - отвърна Васил, - но Алексо Поптодоров предполага, че може да е убийство от любов.

- Ха! - не се сдържа Милèва. “За вълка говорим...”, помисли си тя и за малко не изпусна черпака.

- Че Гергина не ми изглежда такава жена - провокира го Елена.

- Глупости! - обади се откъм печката Милèва.

Зет й нарочно не й обърна внимание и продължи:

- Важното е, че бай Пано още го няма! - заключи Васил.

- А ако се окажа прав? - неочаквано се намеси Мишо.

- За какво да си прав? - изненада се майка му.

- Абе... - не довърши съпругът й. - Нека после ти разкаже, искаш ли?

Милèва седна на масата и попита същото:

- За какво да си прав бе, Мише?

- Е, за нещо си. Не е толкова важно.

Баба му се намръщи. Докрая на вечерята тя повече не се обади, другите - също. Останала сама обаче, тя не пропусна да обвини зет си за пореден път и на глас, най-вече за това, че настройва детето срещу нея.

Елена и Мишо се качиха при телевизора, а Васил излезе на двора да пуши. Наближаваше десет, навън вече се бе стъмнило, небето бе ясно и пълно с ярки звезди. Васил щракна металната си запалка Imco и дръпна силно. Обичаше първото всмукване, примесено с миризмата на бензин, която идваше от фитила. Пламъчето освети лицето му. Мими гледаше от своя прозорец и като го видя, бавно и незабелязано се скри зад дантеленото перде. Щеше да го изчака, за да види дали ще отиде на уговорената среща. Тогава тя бързо щеше да го последва. Не искаше да е първа. Затова го дебнеше от прозореца.

Васил издиша дима и отиде в беседката. Не запали лампата. Така по-малко щеше да привлича комарите, а и щеше да остане незабелязан. Погледна към съседите отгоре. В прозорците бе тъмно, не се чуваше никакъв шум. Вероятно в къщата нямаше никой. Толя и Фанка бяха заминали на село, а Мими сигурно бе на разходка. Спомни си за необичайната среща, която тя му уговори, и погледна часовника си. Имаше още пет-шест минути. Васил реши да стои в беседката до десет, за да провери, все пак, дали Мими нямаше да се покаже. Тогава той щеше да я спре още на улицата. Щеше да я попита за какво е тая потайност, без да се налага да ходи в стария конак. Зачака.

Докато Васил и Мими се дебнеха, Мишо разказваше на майка си своя страшен и необичаен сън за насечения златар. Елена го слушаше със свито сърце и страх за детето си. А когато той й изтъкна предположенията си за вероятността Гергина да е убила бай Пано, да го е насякла на парчета и да го е заровила някъде - в запустялата къща например, майка му само въздъхна от уплаха и сложи ръка на устата си.

- Мише, не бива да гледаш толкова много телевизия! - каза го по-скоро като пожелание, отколкото като забрана.

- Но аз я видях в конака!

- Как така!

Обясни й какво се бе случило, спомена й за обувките, за милицията - всичко. Елена се изуми от това, колко много знае синът й, както и от зрелите му разсъждения. Детето й растеше светкавично.

- Не мога да повярвам, че леля ти Гина може да извърши подобно нещо!

- Кой тогава?

Елена не знаеше как да отговори на този въпрос. Никой май не знаеше. Всички в махалата бяха убедени, че Гина е затрила мъжа си заради златото, но това бе толкова очевидно, че изглеждаше направо невъзможно. Щяха да я арестуват, ако беше така. Елена предпочете да не мисли за съдбата на съседите; по-свидна й беше тази на собственото й дете, което сънуваше подобни сънища. Дали това имаше нещо общо с падането му от черешата? Вероятно, но тя съзнаваше, че Мишо е по-особено дете от другите в махалата. Нямаше обяснения защо, но бе убедена и то не само заради това, че й бе син. Какво ли щеше да стане с него, ако сънят му наистина се сбъднеше? Впрочем не са ли всички сънища пророчески? И какво сме ние, ако не едни спящи твари, които пъплят и денем, и нощем към вечното събуждане - смъртта? Елена спря да се пита, тъй като се изплаши от собствените си мисли.

- Мише, искаш ли да ми изсвириш пак онзи етюд от Моцарт?

Детето се учуди само за миг, после с радост съблече виолончелото. След малко звуците се понесоха към милиардите очи на небето. Докато тези на Моцарт грееха весело на възбог, очите на Михаил Казанджиев се насълзиха.

 

Тайната на Мими

Васил пушеше вече втора цигара. Минаваше десет часът, но от къщата на съседите никой не се показваше. Чу шум на метър пред себе си, който идваше откъм стената с бръшляна. Нещо ходеше в цветята под него. Листата на игликите леко се поклащаха. Жаба, помисли си мъжът, и хвърли в нейна посока догарящия фас. Откъм хола се разнесе виолончелото на Мишо. “И по тъмно ли започна да свири!”, зачуди се Васил, излезе от беседката и тръгна към запустелия конак. Животинчето наистина бе жаба. Тя бавно се придвижваше по посока на светлината и музиката. Пред мрежата на отворения прозорец на хола кръжаха множество насекоми.

Мъжът също се движеше, без да бърза. Чувстваше се нелепо. Да се подведе по акъла на едно момиче! Защо го правеше? От страх, или по-скоро заради страстта? Щеше ли да посегне на Мими, ако тя го канеше точно за това? Днес младите нямаха задръжки, пък и той не бе от лицемерните моралисти, които говорят глупости пред хората, а иначе биха захапали всяка гола гръд на всяка жена, стига никой да не разбереше и да не ги упрекнеше след това. Та кой мъж не пожелаваше всяко младо и хубаво тяло? Лъжеха ония, които се преструваха. Лъжеха и тайно мастурбираха, за да убият истерията в себе си и да изглеждат спокойни на другия ден. Васил не ги разбираше и при всяка възможност се възползваше. Той не предполагаше, че ненаситността му вече научно е определена като болест - със симптоми, с име и лечение. Но дори и да знаеше, Васил пак щеше да вярва, че нито един истински мъж не би искал да се лекува от подобно заболяване.

Стигна двора на конака, огледа се и влезе. Мими вече го следеше, като надничаше тайно зад колоната на външната врата. Изчака го да се скрие в Празното място и бързо го последва.

Васил Обретенов не идваше за пръв път в стария конак. Той бе гостувал неведнъж на своя съсед Гошо още докато къщата се обитаваше. После, в първите години след опразването, Васил бе използвал една от безлюдните стаи на втория етаж, когато нямаше къде да заведе поредната си любовница. Там имаше едно забравено старо легло, което вършеше отлична работа. Често, докато го правеха с Гергина в котелното на комитета, той обмисляше и конака като възможност. Спря го само състоянието на порутената сграда. Можеше да стане някоя беля, а това щеше да доведе до усложнения и куп непредвидени лъжи, за да се излезе после от ситуация.

Реши да не влиза вътре. Застана в тъмното, зад издадената част на заключената врата, и затаи дъх. Прецени, че оттук никой не може да го види. Не мина и минута и Мими се появи. Оглеждаше се крадешком настрани. Тя не се спря пред къщата, а направо прескочи през единия от счупените прозорци и изчезна от погледа му. Васил не успя да я повика. Прецени, че така е по-добре. Вътре тя сама щеше да го намери.

- Ела горе! - чу я да прошепва от втория етаж.

Когато стигна в хола, нещо светна за миг в очите му.

- Тук съм!

Мими се бе облегнала на стената с долапа, отделящ малката стая с леглото, която гледаше към Празното място. В ръцете си държеше фенерче.

- Ти луда ли си! - просъска Васил. - Защо ме викаш тука?

- Можех да те поканя у нас, но ти нямаше да дойдеш!

Васил не вярваше на ушите си. Какво искаше това момиче? Не осъзнаваше ли то, че си играе с огъня? Или може би точно това искаше?

- Какво имаш да ми казваш? - попита я сухо и приближи на метър от Мими.

- Приятно ли ти е да се любиш с нея?

- Не знам за какво говориш!

- Бедата е, че много хора вече знаем; малката Марион - също.

- За това ли ме повика? - ядоса се Васил.

- И за това...

Мими направи крачка и застана на сантиметри от него. Очите й бяха на нивото на брадата му. Пронизваше го косо в тъмното със задоволство и същевременно с някакво злорадство. Васил извърна своите настрани, за да не я гледа и леко отстъпи назад. Тя обаче го притегли към себе си и спокойно прошепна:

- Гергина по-хубава ли е от мене?

Васил опита да се изтръгне, но Мими го държеше здраво. Сега той трябваше да запази спокойствие и да не вдига шум, въпреки че можеше да я зашлеви и да се прибере. Предпочете да изчака, за да я види докъде ще стигне.

- Не е. Защо ме питаш?

- Ами... Обичаш ли я?

- Нещо бъркаш. Гина ни е съседка и ти много добре...

- Видях ви, не лъжи! За дете ли ме мислиш?

- Какво дете! Ти си вече... - не довърши, тъй като така щеше да й даде кураж.

- Голяма, нали? И мога да правя каквото си поискам?

Отново опита да се отскубне, но сега Мими го прегърна през врата и придърпа главата му към своята. Не! Не биваше да го прави! Стегна се и се дръпна назад. Тя го отпусна за малко, после пак го притегли. Устните им вече се доближаваха, когато той проговори:

- Дори и да искам, нямам право да го правя.

- Защо? - въздъхна момичето.

Разделиха се, но останаха все така един срещу друг.

- Как защо, та ти си ми дете?

- Глупости! Знаеш, че не е така и че ти не си мъжът, на когото му пука от такива работи.

- Все пак...

- Какво? Следя те от година и нещо. Знам вече всичко за тебе. Не мога да заспя, ако не те видя през деня...

- Недей да говориш така!

- Прегръщам Мишо, сякаш това си ти! Не ме отблъсквай, моля те!

Васил стоеше като зашеметен. Беше безпомощен и се чудеше как да излезе от това положение! Усещаше, че не бива да се поддава, макар вече да не бе сигурен какво иска. Заради тъмнината той нямаше представа кой всъщност стои срещу него. Мими ли бе това или поредната жена, с която трябваше да се наситят, без сантименталности и ангажименти. Но сега момичето срещу него му се молеше, а то явно знаеше твърде много, за да го отблъсне с лека ръка.

- Мими, аз не съм... не съм предполагал...

- Няма да кажа на никой, поне веднъж ме целуни!

- Добре, само че...

Не успя да довърши, тъй като след секунди вече държеше Мими в обятията си. Тя го целуваше така страстно, че той за миг се усъмни дали това не беше Гергина. Овладя се и изправи глава.

- Сега аз ще те помоля нещо. Нека спрем и се приберем!

Мими мълчеше. Бе щастлива и същевременно гузна за постъпката си. Опря се пак на стената и прошепна с наведена глава:

- А това за Гина си го измислих. Марион ми каза, че ви е видяла да се прегръщате, но тя е дете. Все пак, пази се от нея! Много е хитра и потайна!

Васил си отдъхна.

- Между мене и Гина няма нищо! А за това тук - нито дума, нали?

Мими мълчеше. Разбира се, че нямаше да каже на никого, но обмисляше как да го накара да продължат да се виждат.

- Искаш ли да се разходим някой ден край Дунава?

Какво да й каже? Ако й обещаеше и не го изпълнеше, тя щеше да си отмъсти и да го опозори. Ако й откажеше, щеше да я ядоса и пак нямаше да е спокоен за последствията.

- Не разбираш ли, че е невъзможно?

- Защо? Ще се виждаме тайно, както го правиш с другите жени.

Нямаше да успее да я убеди. Тя щеше да настоява, докато не постигне своето. Въобще не биваше да се хваща на играта й и да идва тука, но бе вече късно и той трябваше да намери най-елегантния изход. Хрумна му да се видят в лозята. Имотите им там също бяха съседски. И в двата парцела имаше малки къщи с по една-две стаички.

- Какво ще кажеш да се видим на нашето лозе?

Мими грейна. Как самата тя не се беше сетила?

- Става. Кога?

- Нека не бързаме и да изчакаме удобен момент.

Васил не можеше да повярва какви ги върши. Уговаряше се с момичето на съседите, сякаш то бе една от жените в ТПК-то, зажадняла за изневяра. Докъде щеше да го доведе всичко това? Нямаше ли някой друг, който да бъде обект на чувствата й. Какво искаше тя? Сигурно желаеше да стане жена и то непременно с по-възрастен мъж. Доста по-възрастен! Ужаси се при мисълта, че някой можеше да ги хване. Страхът го накара бързо да вземе решение.

- Да си вървим. Ще ти дам знак кога ще е най-удобно...

Мими дойде до него, целуна го по врата и се скри надолу по стълбището. Бе постигнала своето. Докато излизаше от конака, тя се упрекваше, че не го бе поканила у тях още тая вечер. Все пак, не биваше да бърза. Бе постигнала твърде много и то още от първия път.

Васил остана сам и жалък в тъмната къща.

 

 

© Емил Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Емил Андреев. Проклятието на Жабата. София: Сиела, 2006.