ПО ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ДОБРОТО И ЗЛОТО

Елена Алекова

web

Белетристичният сборник на Иванка Денева „Този корав залък - животът” за мене бе истинска изненада. Повестта „Духовният учител” и особено разказите и новелите, разпределени в три цикъла (”Архетипи”, „Този корав залък - животът” и „Копнения на сърцето”), въздействат като балсам на изнурената от изпитанията на днешното време душа. Вероятно заради контраста. Контрастът между гнетящата човека действителност и чистата и нежна художествена реалност, намерила въплъщение в едно непретенциозно, чудно слово, каквото е словото на Иванка Денева през устата на още по-чудните й герои.

Кой днес не се сблъсква всеки божи ден с жестокосърдечни и бездушни хора, готови да наранят всеки и да злорадстват над несретите му?

Иванка Денева е замесена от друго тесто. Хора, замесени от друго тесто, населяват и разказите и новелите й. Това прави повествованията й да звучат особено - притчово; и езикът й да е необичаен - меден; и интонацията й да гали, да приласкава - спокойна като река, набраздявана тук и там от ридания и копнежи издълбоко, които в никакъв случай не поколебават мощното движение напред.

За какви човеци се разказва в тази чудна книга, ни разкрива самата авторка още в уводните думи:

„Често на дъното, низвергнати от хора и обстоятелства, те са солената сълза на земята заради човещината и изконните ценности, които носят като скъпо достояние и светлина. За тях любовта е олтар, красотата - вис и магия! Архетипи са те и начала!”

Чувствате ли - още преди да са започнали повествованията - новия език, другия език на Иванка Денева, който всъщност е стар като света, само че днес - позабравен, изпаднал в немилост? Това е вечният език на човешката душа в себепознанието й, в себепостигането й, в себеизричането й тук, на земята.

Случи се така, че първо прочетох книгата, а после забелязах уводните думи. И се учудих, задето в тях авторката разделя, обособява героите си в две типологични групи. В едната са хора, които безпощадната действителност е пратила край кошовете за боклук, на дъното. В другата: хора, кривнали от правия път - къде сами по себе си, къде случайно - и оказали се очи в очи със собствената си съвест.

Формално погледнато, Иванка Денева е права. И все пак, струва ми се, разлика между героите няма. Защото и едните, и другите са жертва на несносното житие-битие и защото и едните, и другите не са загубили достойнството си човешко, а и душата си.

Тънка е границата между доброто и злото. Често - незрима. И това кара някои хора да мислят, че граница няма, и да повтарят след Достоевски: „Всичко е позволено”. Да. „Всичко е позволено”. Казал го е още самият апостол Павел относно „похотстването за зло”. „Но - продължава апостолът - не всичко е полезно. Всичко е позволено, но не всичко е назидателно”.

Мислителите и строителите на ХХ век и от Изток, и от Запад повтаряха след Достоевски: „Всичко е позволено”. И си позволяваха всичко. Без дори и през ум да им мине втората част на пророчеството. И ако самият Достоевски не е цитирал буквално цялото изречение от Павловото послание, не значи че не го е изразил в участта на почти всеки един от героите си. Нали това е в същината си художеството, главната задача на което е да въплъщава в образи и характери чрез словото идеи, мисли, внушения. Време е мислителите и строителите на ХХI век, към които, щем не щем, се причисляваме и ние, да си спомним и никога повече да не забравяме: „Всичко е позволено, но не всичко е полезно”. И това да бъде нравствен постулат в градежа ни на настоящето и бъдещето, в осъществяването на съдбите ни.

В една от новелите на Иванка Денева с многозначителното в този смисъл заглавие „Зад междата” е обследван тъкмо този проблем - за неуловимата от сетивата на разума, но предчувствана от душата граница между хубавото и лошото. При това - през очите на един престъпник. Още от дете Дилян Рачев е обсебен, бих казала, дори очарован от сладостната тръпка на любопитството да надникне „отвъд чертата”. Възпитавам от майка, която знае, че когато елинските богове искали да накажат някого, му отнемали чувството за мяра, той час по час се изкушава да „прекрачи браздата, невидима и издълбана от хората негласно”.

Съдиите възприемат доводите на адвоката, че като дете Дилян бил раздвоен да търси себе си, депресиран от тираничната си майка и подбуждан да надзърне „отвъд чертата”, което той и направил, превръщайки се в престъпник. След освидетелстване в психиатрична клиника престъпникът, зад чийто гръб виси взлом и раняване на момиче, което впоследствие остава бездетно, е осъден условно.

Разбира се, зад логическите еквилибристики относно раздвоението на Диляновата личност няма никаква реална основа. ”Печеният” адвокат просто печели едно от поредните си дела и престъпникът е пуснат на свобода. (А това най-често се случва днес - дори и когато някой е хванат на местопрестъплението.) Условната присъда породи в мен протест, защото мястото на престъпника е в затвора. И все пак - по законите на душата аз като читател и като човек простих на Дилян, макар че някоя и друга година затвор не би му била във вреда, поне що се отнася до възмездието и изкуплението му. И да му простя, основната заслуга е на Иванка Денева, която влага в устата му думи, разкриващи ужаса от едно горчиво познание:

„Отвъд чертата”, както казваше баба ми, е пустош! Там растат отровни цветя и мамят хората, онези, със слабите ангели! И е интересно да надникнеш! Ледена пустиня! Ама кучетата и впряговете бяха потеглили през нея, аз не можех да ги изоставя! Дадеш ли дума - връщане няма! Ще ти кажа...”

Разгръщам сборника в желанието си да откроя разкази, които са ми харесали. И с удивление разбирам, че всичките разкази са ми харесали. И знам... Ако имам нужда от блага и милостива реч, ще препрочета повестта „Духовният учител” или новелата „Две прошки”... Ако имам нужда от вяра, че любовта все още не си е тръгнала от хората, ще отгърна на новелите „Любовта на лудата” и „Зарена” или на разказите „Силян и Чопра”, ”Раля”... Ако сърцето ми вечер е натежало от болка след безрадостните гледки през деня с хора край кофите за боклук или отчайващите крими и прочие хроники по вестниците, ще търся новелите „Чужд хляб” и „Одисея на старостта” или разказите „Въглени”, ”Ложе”, „Този корав залък - животът”, „Почти герашка история”... - за да ме обнадежди силата на човешкото сърце, закътало в себе си добротата и доблестта въпреки превратностите на живота...

И още една белетристична сполука на Иванка Денева - чувството за мяра във всеки разказ при построяването на образите и сюжета. Никъде тя не натрапва внушения. Напротив. Най-често оставя повествованието открито, за да даде простор на собственото ни въображение.

Обвинявали са ме, че като критик не посочвам едни или други явни или не дотам явни недостатъци на книгите, за които пиша. Според мене не това е задачата на критиката. Затова ще спестя критическите си бележки и сега. Още повече, че в случая става дума за недоглеждане от формално естество, което би могло да се избегне при по-внимателен редакторски прочит в следващо издание.

В заключение искам да стисна десница на Иванка Денева, че не се е поколебала да изобрази благородни и чисти сърца във време, което се прави, че не ги почита, сред общество, което се прави, че ги отрича. Защото... Модата си е мода. А моралът е вечен. И десетте Божи заповеди никога не ще загубят своята актуалност, своята неувяхваща красота и сила.

© Елена Алекова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Пламък, 2004, № 9-10.