Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТАРИТЕ ОБУЩА

Деян Енев

web

Ще ви разкажа за един човек, когото срещнах в Кладнишкия манастир.

За Георги.

Когато бях по-млад и още не куцуках, исках да извървя половината свят. Дори си бях направил по поръчка обувки при последния истински майстор-обущар в София. "Искам да станат железни. Да нямат скъсване - казах му. - Ще станат - обеща той." Обувките наистина станаха железни. Нямаха скъсване. Само в приказките, които бях чел като дете, юнаците ходеха с такива обувки. Много улици обиколих с тях. И урви, и камънаци, и сипеи обиколих. Оказаха се добри обувки, не мръднаха. Но с течение на годините краката ми започнаха да се обаждат, гладът за скитане също понамаля, а и обувките ми омръзнаха. И един ден ги хвърлих на тавана.

Но докато още обикалях моята Българийка, пътят ме доведе и до Кладнишкия манастир.

В Кладнишкия манастир са снимали филма "Граница", ако не знаете.

Ето какво казва по този повод предстоятелят на манастира свещеник Илия Христов: "Аз се кръстих късно, през 1993 г., на 33 години, със съвсем ясното убеждение, че това е пътят, който съм избрал и ще следвам. Не съм мислил да ставам свещеник в началото, разбира се. Когато завърших Духовната академия, вече бях узрял да приема свещенство. И тогава за първи път попаднах в Кладнишкия манастир. Беше случайно, може би случайно, макар че Бог промишлява за всичко и колкото повече опит придобивам в това, което правя, се убеждавам, че действително много неща са промислени за нас, преди ние да ги извършим.

Когато за първи път попаднах в Кладнишкия манастир, там току-що бяха снимали филма "Граница" и мястото беше превърнато в нещо страшно. Беше като някаква абсолютно ясна метафора за това как проверени стойности се разрушават, за да се използват за съвсем други цели. Тогава направих постъпки в Софийска митрополия за свещенически сан."

От хора от снимачния екип съм чувал, че били метнали върху черквата едно брезентово чергило, докато траели снимките.

Такива работи.

Та - пътят ме доведе до Кладнишкия манастир преди десетина години. Като всеки манастир, той се появи ненадейно върху планинския склон след един завой на пътя. Първо виждаш големия железен кръст... Когато стигнеш до кръста, забелязваш в основата на бетона, върху който е закрепен, малка ниша с изписани началните думи на 67-и псалом: "Да воскреснет Бог, и расточатся врази eго, и да бежат от лица eго ненавидящiи eго. Яко изчезает дым, да изчезнут; яко тает воск от лица oгня, тако да погибнут грешницы от лица Божiя." Някои от буквите са позеленели, други - изтрити. Това е страшният псалом, който сече като нажежен меч козните на Сатаната. После минаваш през разкривената порта и влизаш в дворчето. Църквичката е малка, на името на св. Николай. Личи си, че наскоро е била варосана. Отляво и отдясно са манастирските постройки. Товарът на времето ги е смалил и разкривил, по стените са плъзнали пукнатини. Знам, че тук отскоро служи един познат свещеник, отец Илия. Влизам в църквата, паля свещичка. Ликът на св. Николай от старата олтарна икона ми заприличва за миг досущ на отец Илия. Но веднага пропъждам тази мисъл, защото знам, че няма как да я споделя с отеца. Пак излизам навън в дворчето. Към мен върви един човек, невисок, към шейсетинагодишен или малко повече, небръснат, с разрошена оредяла коса. Здрависваме се, той ми казва, че отец Илия го е предупредил за мен. Сещам се, че това трябва да е Георги. Отец Илия се беше похвалил, че отскоро в манастира има човек, нещо като пазач и помощник. Това трябва да е Георги, викам си.

- Георги - казва си името човекът.

Сядаме на едно зидче, което е събрало последната топлина на есенното слънце, и се разговаряме. В една пукнатина на камъка е притихнало гущерче. И то се радва на последните топли лъчи.

Като дете Георги много обикалял с дядо си по манастирите. Даже лично бил виждал епископ Партений. Онзи Партений, за когото енориашите казвали, че дори "да събереш наедно всички владици на БПЦ, пак няма да получиш един Партений". Лека-полека в Георги се зародило желание да стане послушник в някой манастир. Даже за Атон си мечтаел. Но майка му не му разрешила. И все пак, ето че на шейсетгодишна възраст животът му, богат на лични крушения, както опашката на кучето е пълна с репеи, описал пълен кръг и го довел до манастирската обител.

Сега Георги поработваше нещо из двора, грижеше се за църквата, даже бе завъдил козички и кокошчици.

- Трябва да се учим на милост от животните. Животното винаги отвръща на доброто с добро. Животното така е нагласено, че като му дадеш малко, то ти дава всичко.

Представих си това място през зимата. Нямаше да му е лесно на Георги тук, когато паднеха снеговете и по склона като във фуния се спуснеше леденият витошки вятър.

- Няма страшно - каза спокойно Георги. - Приготвил съм дърва, ще се грея с печицата. Аз познавам планината. Зимата няма да ме уплаши.

Бистро беше това място, хубаво беше и през годините, когато можех, се отбивах. Винаги заварвах Георги да чопли нещо из двора или да се грижи за животинките. Най-тържествен вид обаче имаше в неделите, когато в църквата имаше света литургия. Тогава той си закопчаваше горното копче на ризата, приглаждаше рошавата си коса с вода и сядаше в малкото като кибритена кутийка преддверие да продава свещи. Жените от селото лека-полека пак си обикнаха манастирчето и започнаха да идват тук на големите празници и на литургията в неделя. И цели семейства започнаха да идват, чак от София и Перник.

Кладнишкият манастир е бил на косъм от запустението. Добре, че след ръкоположението дали назначение на отец Илия тук. А после се появи и Георги. Те двамата събудиха обителта за живот.

- Имаш ли нужда от нещо? - попитах веднъж Георги, когато минах през манастира. - Нещо дреха, обувки?

- Имам си.

Но на изпроводяк ми каза:

- Виж, обувки може.

Веднага се сетих за моите железни обуща и реших да му ги донеса. Ако му бяха големи, можеше да ги натъпче вътре с вестник. Щяха да му свършат работа.

Изрових ги на тавана, пъхнах ги в една найлонова торба и ги сложих в багажника на колата. И през седмицата, беше ми се отворил свободен половин ден, като минах първо през Рударци, за да купя топъл хляб и сирене, се качих до манастирчето.

Не срещнах Георги в двора. Заварих го на леглото в стаичката му. Беше се разболял. Оставих обувките на пода, оставих хляба и сиренето на масата. После седнах на пейката.

- Ще се оправиш - казах.

- Ако даде Бог, ще се оправя - каза той.

- Донесох ти обувките. Хайде ставай на крака, че знаеш ли колко време ще ти трябва, докато ги скъсаш. Отец Илия тук ли е?

- Отиде за лекарства.

- Георги, как ти е второто име? Познавам те от години, а те знам само с малкото име.

- Христов.

- Гледай ти. И отец Илия е Христов. Сякаш някой нарочно ви е избирал. ХристОв. С ударение на о-то.

Георги предаде Богу дух преди няколко години. Вече го няма. Живя тихо, като свещичка и си отиде тихо. Майка му беше починала отдавна. Бил е съвсем сам на тоя свят. Преди да дойде в Кладница.

Ние не знаем на кого е дадено да бъде близо до Бога, да бъде наш молитвеник и застъпник след преминаването му в отвъдното. Не е задължително това да е владиката - със златотканите одежди, енголпието и митрата. Това може да е всеки човек, който е избрал да служи на Бога по своя си малък човешки начин и е извървял достойно пътя си. Например да чисти свещниците в църквата. Да печата енорийските вестничета. Или да бие камбаните. Това може да е, мисля си понякога, и Георги. Защото, според мен, да извадиш един манастир от запустението, е голямо дело. И тогава си викам - ако е така, ако сега Георги е близо до Бога, добре стана, че му занесох онези железни обуща. Той май не успя да ги обуе приживе. Но сега те ще му трябват.

Много ще му трябват.

Защото толкова хора имат нужда от помощ и застъпничество.

 

 

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2011, № 2 (135)

Други публикации:
Християнство и култура, 2010, бр. 10.