ЛЕЧЕБНИ РАЗКАЗИ

Деян Енев

web

Ако имате домашна котка, ясно си давате сметка, че тя няма как да знае хиляди неща за вас и за членовете на семейството ви. Но все пак домашната котка по някакъв начин знае важното, главното - дали се чувствате добре, дали нещата ви вървят, или не вървят. Тя долавя общата атмосфера в семейството и това по някакъв начин й стига. Този кристален пример дава ясна представа как на пръв поглед несъпоставими светове се разбират и проумяват, как различните езици на различните светове имат определен базов информационен фонд, чрез който те могат да общуват.

Според мен авторът на къси разкази владее тъкмо нещо подобно като базов език между различни светове, в това се състои част от дарбата му.

Защото именно многоизмерността отличава истинския къс разказ от просто късия текст, набеден за разказ, от подобието на къс разказ, от ерзаца. Във втория случай измерението е само едно.

Тази многоизмерност може да се постигне с различни стратегии - културни, езикови и стилови, сюжетни. Образец за първия вид писане е Селинджър, за втория вид - Исак Бабел и Андрей Платонов, за третия вид Джек Лондон и О’Хенри. Доколкото знам, дефинициите що е то къс разказ са над сто. Повечето обаче се взират и издигат в култ отделни елементи от цялото. А истинският къс разказ действа цялостно, силата му е в общото въздействие. И по това той се доближава твърде много до стихотворението, въпреки че формално се води друг жанр.

Казано съвсем простичко - ако изпиташ потребност да прочетеш втори и трети път един къс разказ, това до голяма степен е гаранция, че насреща си имаш именно къс разказ. Тоест това е една съвсем работеща дефиниция за жанра.

С всичко това се опитвам да обясня основанията си да „номинирам”, ако мога така да се изразя, както сте забелязали, може би, на последната корица на книгата, сборника с разкази на Оля Стоянова „Какво сънуват вълците” за най-големия световен конкурс за сборник с къси разкази на английски език „Франк О’ Конър”. В скоби да кажа, че ирландският автор Франк О’ Конър е непознат у нас, с изключение на един негов разказ, доколкото си спомням, в сп. "Панорама". Тоест, неговото откриване на български език тепърва предстои.

Тези от вас тук, които пишат, ще се съгласят с мен, че всеки писател пише текстовете, които сам би искал да прочете като читател. Тоест писателството донякъде е функция и на читателски дефицит. Аз например като автор на разкази правя точно това. И фактът, че моят сборник с избрани разкази на английски двукратно бе номиниран за Франк О Конър, ми дава известно основание да имам пълноценен критерий по въпроса. След като читателският ми вкус харесва достатъчно много разказите на Оля.

Нейният сборник е удивително цялостен, издържан в един регистър, което е важно достойнство, въпреки че самите разкази са писани през един дълъг период от десет години. Подобно цялостно звучене от издадените напоследък сборници на български автори съм срещнал само при сборника „Втора класа” на Светлозар Стоянов. Това издава една монолитност на писателския талант у Оля, който тепърва ще дава своите плодове в творчеството й.

Второ - в тази книга срещаме едно отстранено, привидно хладно писане, с минимум разкъсване на дрехата на гърдите, с минимум показване на сърцето на Данко. На пръв поглед може да си помислим, че тази книга е един достоен контрапункт на т.нар. изповедна, силно автобиографична проза, описваща със силни думи силни страсти. Но така е само на пръв поглед.

Първо - всяка добра проза е максимално автобиографична, друг е въпросът доколко криеш или показваш това в текстовете си. Просто при Оля Стоянова автобиографичният момент е максимално приглушен, скрит. Но това не означава, че този сборник не е пропит с автобиографичност. Като казвам автобиографичност, имам предвид, разбира се, не самите истории, а онази фина тъкан на художествения текст, която му придава или не му придава житейска достоверност. Цялата работа в случая е в това, че Оля Стоянова, като човек алпинист, знае кристално ясно какво да вземе и с какво да се раздели в текстовете си.

Тя е избрала да се раздели с ярката индивидуализация на героите си, дори с имената им. На пръв поглед нейните герои действат като марионетки, като кукли. Но само на пръв поглед. Защото житейската фактура, която описва, е толкова интимна и близка на всеки един от нас, че тази интимност на описвания свят веднага стопява дистанцията между героите и читателя. И ние припознаваме бързо нейните герои като едни от нас.

И тук идва големият успех, според мен, на Оля Стоянова. Защото в този обикновен свят, в който живеем и самите ние, авторката ни показва каналите за общуване с други, видими и невидими светове, пътищата за рушене на рутината и инерцията, реактивната сила, която ни е нужна, за да надмогнем бита. А именно екстраполацията на нашия свят на фона на другите светове му придава цялостност. И по такъв начин го лекува от най-големия бич на нашето време - раздробеността, фрагментарността. Затова с голяма степен на достоверност мога да твърдя, че разказите на Оля Стоянова са едно лекарство и за самите й читатели.

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2012, № 1 (146)

Слово, произнесено на премиерата на сборника с разкази на Оля Стоянова „Какво сънуват вълците”.