НОЕМВРИ: МИНАЛО ПРОСТО И СЕГАШНО ПРОДЪЛЖИТЕЛНО

Деян Енев

web

В хладните ноемврийски вечери пред един от софийските магазини "Фантастико" застава да проси една възрастна жена. Тя е увила главата си с шал и лицето й почти не се вижда. Но добре се вижда протегнатата й ръка. Тя излиза да проси само по тъмно, вероятно се страхува да не я разпознаят. Край нея минават всякакви хора - отрудени семейни хора, шляещи се като мухи без глави безработни, пишлигарчета, подпалили колата, за да си набавят още бира и водка за купона, млади луксозни момичета с прически за сто лева, каращи шестцилиндрови чудовища, юпита.

Не знам какъв житейски трус е запратил тази жена в легиона на просяците. Но ако кажа, че тя не е изключение и днес на мнозина възрастни хора им иде да излязат на улицата и да започнат да просят и само приличието ги спира, няма да сбъркам. Ако кажа дори, че това е старата ти учителка по литература, пак няма да сбъркам. Защото нашият вариант на прехода наистина превърна учителките по литература в просякини.

Стига, разбира се, да си от поколенията, които все пак помнят учителките си по литература.

В тази набързо нахвърляна картина, грабната в движение, се долавят повечето щрихи на двайсетгодишният ни преход.

Изобщо ноември е интересен месец. Още не са дошли декемврийските празници със своята празнична суматоха, но спокойно може да се каже, че годината почти е изтекла. Това е най-удобното време както за трезва равносметка, така и за събиране на запасите надежда, които ще са ни нужни за догодина.

Фишеците надежда, които ще натъпчем в патронташитe.

През есента на 1989 г. преподавах английски в читалището на кв. "Хаджи Димитър". Сутрин палех трабантчето, прекосявах половин София, паркирах до читалището и цял ден завинтвах сегашно продължително и минало просто време в главите на средношколците от квартала. С ръка на сърцето мога да призная, че не бях преподавател от академична порода, но и учениците ми не бяха, да речеш, професорски издънки, та, общо взето, се спогаждахме и работата вървеше - аз не пишех двойки, а те не вдигаха в часовете много шум.

Развлечението ми през дългите и протяжни дни в опушената читалищна стая, изпълнени с едни и същи английски фрази и люта битка с некачествения тебешир и напуканата като от коренища черна дъска, беше по една цигарка през междучасията. Някъде към три пред РЕП-а на спирката, който се виждаше и от моя прозорец, вече се беше извила огромна опашка за вестници. Беше, така да се каже, зенитът на гласността. Аз задължително пращах някое дете, което имаше нужда да изкара най-сетне шестица на диктовката, да се нареди и да ми купи всички излизащи през този ден и български, и руски вестници и списания. Децата с готовност изпълняваха молбата ми, защото и те, как да кажа, дишаха същия "вятър на промяната".

След последния час към седем и нещо вече беше мръкнало и по-малките деца идваха да ги вземат - най-често бабите им и дядовците им.

За едно от момченцата идваше дядо му, полковник от запаса, държелив мъж в разцвета на силите си, с бръснат лик, обрамчен с будьоновски мустаци. С о.з. полковника често обсъждахме най-интересните статии от вестниците. Полковникът беше костелив като орех комунист, сталинист и прочие и понякога доста остро спорехме за ролята на Сталин в хода на световната история.

На 10 ноември той пак така чакаше внука си в коридора. Когато отворих след края на часа вратата, той каза:

- Тодор Живков е паднал!

И двамата се прегърнахме като родни братя.

Аз подпалих трабанта и чак до вкъщи не спрях да натискам клаксона. Така отпразнувах моя си 10 ноември.

Гнилото управление на Тодор Живков наистина беше досадило на всички. Той дотолкова се беше сраснал с живота ни, че възприемахме неговото сваляне като панацея. Оказа се, че не е точно така. Оказа се, че неговото сваляне е строшаване само на първата брънка от веригата. Но как да обясня това на спомена за надеждата, силна като вятър, която изпълваше на онзи 10 ноември гърдите ми, трабантчето ми, цяла София и цяла България и чийто мирис на чисто, на озон, на мълнии, на колендро още помня. И чиито волтови дъги - все на същата надежда - продължиха да ни разтърсват и през следващите няколко години, по време на многохилядните сини митинги, пълни с хиляди и хиляди умни, ласкави, гневни и очакващи очи.

Какво постигнахме за двайсет години?

Да започнем с положителното.

Вече можем да пътуваме, вече сме част от света.

Няколко поколения българчета се изучиха навън.

Медиите заживяха по собствената си логика и тяхното многообразие при всички уговорки все пак гарантира нужното ниво информираност на обществото.

Какво още се случи обаче?

Идеологиите се превърнаха в мъртви думи, а партийните програми - в куп хартия.

Политическата класа се взря в търбуха си, а не в нуждите на хората.

Законотворчеството достигна небивал разцвет за сметка на творчеството.

Провинцията и София са вече две различни вселени.

Българската природа бе заградена, бетонирана, транжирана, насечена, отсечена и разпродадена.

Нотариусите процъфтяват, а поетите гинат.

Говоренето смени действието.

Чалгата се превърна в мироглед.

Университетските преподаватели станаха таксиметрови шофьори, а шофьорите и келнерите - олигарси. И секретарките - олигархини.

Това изброяване може да продължи до безкрай.

В крайна сметка, двайсетте години наистина докараха капитализма в България, но това стана по начин, който унищожи достойнството на хората. Така преходът се превърна в идеална хранителна среда за избуяване на носталгията по живковизма. Ето кое е най-страшната равносметка. Унищожената надежда. Онази огромна надежда, която всички вдъхнахме за малко след 10 ноември. Общата народна надежда, която е велика сила.

И която с неоценимата помощ на управляващите похарчихме за пет пари.

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.12.2010, № 12 (133)