МОРГА

Деян Енев

web

Като орехче търкулна се душата. В тъмното, зад шкафа.

Мила Серафимова

Пролог

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа - Боже, помогни!

Нашите бащи и деди при всеко започване на работа, дори и най-малка, преди ядене и след ядене, преди легане и след ставане, правеха молитвено призивание с кръстно знамение и изказване горнята кратка молитва, известна по предание и на най-простите и неграмотните, с което извикваха Бога в помощ и явно изказваха вярата си в Триличното Божество - нещо, което сега вече изчезва. Младото поколение не се сеща вече да търси Бога в помощ или най-многото, което се прави, да се направи набързо и съвсем небрежно и неправилно едно прекръстване, без да се знае да се каже нито дума. И аз, пишещият тези редове, започвам, както съм научил от покойните ми родители, учители и наставници, Бог да ги прости, със същото молитвено призивание, и то не само поради навик и подражание, а защото чувствам нужда от Божията помощ, с която започвам и предприемам всичко. Защото е казано:

Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й, ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата. (Пс. 126:1)

Бог да ни е на помощ - Амин!

Писал: Протойерей Михаил Христов Попов

1.

Нашият малък колектив долу в подземието на болницата се състоеше от трима човека - леля Ани, Мима и аз.

Леля Ани тежеше над сто и двайсет килограма и притежаваше невероятна сила. Беше в състояние да премести трупа на едър мъж от едната каменна маса на другата съвсем сама. Косата й беше платиненоруса като на двайсетгодишна келнерка в ресторанта на гарата. Устните й винаги бяха очертани с дебел слой кървавочервено червило и гледката на тази огромна като залез уста беше направо опустошителна за несвикналите. За капак пушеше като комин.

Мима беше едно седемнайсетгодишно цигане, което работеше в пералнята. По цял ден тъпчеше в огромните машини бельото и чаршафите, а после вадеше прането и го гладеше, потънала в облак от сребриста пара. Мима беше глухоняма и, както ми обясни леля Ани, с леко забавено умствено развитие. Малката почиташе леля Ани като бог и все я гледаше в очите.

Аз току-що се бях уволнил от казармата. Помотах се половин месец из цивилизацията, смесвайки я с коняк "Слънчев бряг", но скоро разбрах, че местата в първа класа са заети. Един ден, влачейки като бурлак младостта си на гърба, срещнах в кафене "Хавана" леля Ани. Заприказвахме се и тя ми предложи да започна работа при нея в моргата.

Първия път, като видях Мима, изтръпнах от възхищение и свян и загрубялата ми войнишка душа се преметна като риба. В пералнята беше адски топло и Мима носеше върху себе си само една раздърпана памучна фланелка, едва покриваща началото на бедрата й. Леля Ани, изглежда, бе забелязала моя захлас, защото след седмица-две, докато бръснех някакъв син дядка, ми рече:

- Ако Мима ти харесва, Джо, няма да се притесняваш. Само ми кажи!

Ръката ми трепна и без да искам, порязах дядката. Добре, че завалията нищо не усети.

След бръсненето леля Ани излъска лицето на дядката с някакви мазила, натъпка в носа му памуци и двамата с нея го опаковахме в донесения от близките му костюм (вероятно това беше сватбеният костюм на човека, защото на ревера имаше забодено бяло изкуствено букетче, а от джоба на сакото изпадна един счупен ток от старомодна дамска обувка); сетне излязохме в коридорчето да пушим.

- Хората са интересно нещо - каза леля Ани. - Толкова ги е страх от смъртта. И толкова страдат по мъртъвците си. А смъртта също е част от живота, и то по-дългата част. Просто отваряш вратата и минаваш оттатък. Но както птицата не може да разкаже на човека какво е да летиш, така и покойниците не могат да ни разкажат за своите преживявания.

Аз я слушах, гледах я как пали цигара от цигара и се чудех на думите й. Бях твърде млад, за да разбирам за какво ми говори. Наистина, първия ден, като влязох в моргата, изобщо не се стреснах. На една от двете циментови маси вътре в студеното, изпълнено с шум на течаща вода помещение лежеше някакъв гол старец. Беше едър мъж и позата му издаваше човек, който е свършил всичката си работа на земята и сега спокойно спи последния си сън. Лицето му имаше хубав здрав тен и беше леко отсенено със светеща, едва набола бяла брада, гръдният му кош, макар и с отпуснати старчески мускули, показваше, че дървата в двора на този човек не са останали ненацепени, моравият му член висеше върху бедрото му отпуснат и спокоен като току-що заспало малко котенце, което дълго и хубаво си е играло преди това, а огромните изкорубени кафяви нокти на палците на краката му приличаха на малки скали и изглеждаха несломими. Покоят на този човек изобщо не изглеждаше страшен или отвратителен. Той наистина сякаш просто беше прекрачил спокойно и уверено през някаква врата - представях си я непременно тежка, от дъб и с големи медни гвоздеи - след като си е взел сбогом с всичко обично и скъпо в отсамния свят.

По-късно щях да започна да правя разлика между покойник и мъртвец. Имах късмет, че първата ми среща през първия ми работен ден в моргата беше с покойник. Ако изобщо долу, в моргата, може да се говори за късмет.

2.

- Виж каква ми е хубавица - каза леля Ани една сутрин, като отвори тържествено пред мен желязната врата на моргата.

Аз влязох вътре и видях върху едната каменна маса бялото тяло на някакво момиче. Беше толкова хубава наистина в голотата си, че даже и смъртта не можеше да я загрози. В ъгълчето на устата й лъщеше засъхнала струйка кръв. Малките й гърди изглеждаха съвсем живи и прелестни.

Чак сега забелязах, че настроението на леля Ани не е тържествено, както ми се беше сторило в началото. Тя цялата беше пропита от скръб, такава величествена скръб, че и двайсет мъже не биха могли да помръднат тежкия език на камбаната в душата й.

- Как е умряла? - попитах.

По принцип леля Ани избягваше да пуши в моргата в знак на уважение към нашите безмълвни посетители, но сега извади от джоба на бялата си престилка кутията арда, налапа една цигара и я запали.

- Самоубила се е - отвърна тя. - Докарали я в болницата вчера следобед. Била още жива и лекарите цяла нощ се борили за живота й. Вчера в неделя е трябвало да бъде сватбата й. Всичко било уредено, бил запазен ресторант и така нататък. В неделя сутринта обаче, докато обличала роклята си, пощальонът й донесъл телеграма. В нея годеникът пишел, че те двамата ще направят голяма грешка, ако се оженят сега. Самият той заминавал наемник в една далечна страна, за да спечели пари. Пишел й още, че й връща свободата, но ако случайно имала сили да го дочака, той щял да бъде най-щастливият човек на света. Накрая й се извинявал за причинените горест и срам.

Аз пак се загледах в бялото момиче. Беше страшно млада, но в осанката й все пак се долавяше онази царственост, която всяка жена придобива в деня на сватбата си.

- На всичкото отгоре била сираче - каза леля Ани. - Родителите на момчето не искат да имат нищо общо вече с този случай. И сега общината ще трябва да я погребва някъде на майната си, в кучешките гробища. Хайде - каза изведнъж леля Ани, като хвърли фаса в канала, - да се залавяме за работа.

Тя ми метна чифт гумени ръкавици и после започна да си слага своите. Аз напълних пластмасовата кофа с топла вода, взех гъбата и започнах да мия тялото на момичето. Костите й бяха толкова леки, че смъртта й повече приличаше на сън, отколкото на истинска смърт.

- Самоубийството е голям грях - каза леля Ани, - даже по-голям от убийството. Макар че човешкият ум е безсилен да схване тази разлика. Когато човек извърши убийство, той все пак има възможност да посвети остатъка от живота си в изкупване на този грях. Не казвам, че животът ще му стигне, но той по принцип за нищо не стига. Самоубиецът хем извършва същия грях, хем отнема и възможността си за изкупление. Неслучайно християнската църква отказва да погребва самоубийците в чертите на гробищата.

Аз топях гъбата в топлата вода и после я прекарвах по тънката като каймак на току-що сварено мляко кожа на момичето. Мислех си как само допреди ден тя е била едно живо, гъвкаво и топло създание, как е танцувала, как се е смяла, как е плачела. И как, ако беше оживяла, сега сигурно страшно щеше да се срамува от себе си и да съжалява за станалото. Мислех си още как непременно бих опитал да сваля това момиче, ако я бях срещнал навреме. И как на нея в момента й е адски все едно, че стои гола пред очите на един съвсем непознат мъж.

- Знаеш ли какво - каза леля Ани. - Няма да я даваме още на онези чакали от общината. Ще я скрием в хладилната камера. Може пък наемникът да се напечели и да се върне. Та поне да я погребе красиво - облечена в бяло, с духова музика, с весели от ракията гробари.

- Как се казваше момичето? - попитах.

- Ние ще я кръстим Вероника - каза леля Ани.

3.

Стълбите, които водеха към моргата, бяха изтрити по средата и така полирани от стъпките, че блестяха като кехлибар. Защо моргите ги правят все в подземията, мислех си, докато слизах надолу във виолетовия полумрак към циклопското око на лампата над вратата. Съвършената морга би трябвало да се намира на последния етаж на някой небостъргач, стените й да са от стъкло, а в средата да има малка шарена площадка за кацане на вертолети. Идеята за вертолетите много ми хареса и докато й се наслаждавах, бутнах с крак шперплатовата врата и влязох в коридорчето пред моргата, което служеше за офис на леля Ани. Когато нямаше работа (колко странно звучаха тези думи за нейната професия), тя обикновено прекарваше времето си тук - пушеше, ръсейки навред гълъбова пепел от вечната си цигара, и четеше нещо. Сега обаче столът й - обикновен стол, но толкова пъти омотаван с бинт, че приличаше вече на трон - беше празен. В големия като тепсия глинен пепелник на масата рубинено догаряше една угарка. Зад тежката желязна врата на моргата дочух смях. Смехът от време на време преминаваше в сладострастно хъркане или в лек радостен шепот.

В началото се вцепених. Знаех, че нашите гости не са в състояние да издават никакви звуци. После поех дъх, натиснах решително дръжката и влязох.

Леля Ани седеше на една табуретка в центъра на залата. Пред нея на мозайката беше коленичила Мима. Огромните червени прасци на леля Ани бяха потопени в един леген и Мима ги търкаше с една гъба, като ги прегръщаше един по един. И двете каменни маси, слава Богу, бяха празни. Леля Ани съвсем точно беше уцелила антракта между две действия на нашата мрачна опера.

- Живо-здраво - казах аз. - Как сте, какво правите?

- Решихме да попразнуваме - каза леля Ани. - Преди малко разчистихме навалицата, изпратихме хубавците и роднините им да се погребват и сега се радваме на тишината и спокойствието. Не ме гъделичкай така - изведнъж силно изпищя леля Ани и ритна Мима по лицето. Не я ритна силно, а по-скоро гальовно. Мима се плъзна назад по мократа мозайка като по лед, но веднага пак припълзя напред и прегърна големия крак. Леля Ани се пресегна, загреба с ръка въздуха и докопа една отворена бутилка с червено вино. Тя отпи здраво, постави внимателно бутилката на пода и като се подпря с ръце на масивните си като конски гърбове бедра, ме изгледа сериозно и тържествено.

- Не се чуди - рече тя. - Много обичам Мима да ми мие краката. Моите крака са вече стари и подути. А Мима постоянно сменя водата, за да е винаги почти вряла. И всеки път сипва вътре хума. След като ми ги измие хубаво, и пръстите, и между пръстите, и ноктите, тя ми изтърква петите с керемидка. А след това бавно и много внимателно ми изрязва със счупено на две бръснарско ножче ноктите. Само тя може така прелестно да ми изреже ноктите. След това Мима избърсва хубаво моите стари болни нозе и ги намазва с меден вазелин. Хубаво е, когато има някой да се грижи с такава обич за теб и да не се гнуси даже и от най-мръсното ти.

Леля Ани пак отпи от виното.

- Джо, искаш ли да видиш колко ми е предана Мима?

Виното в шишето беше на привършване. Косата на леля Ани беше разрошена и потна и имаше нужда от боядисване. Червилото й се бе размазало по цялото лице. Кожата на шията й приличаше на волска и висеше на големи груби гънки, между които се стичаха лъскави вади пот.

- Мима - каза леля Ани, помагайки си с ръце. - Я пийни от водата в легена.

Мима послушно се наведе, промуши главицата си в тъмния каньон между краката й и започна да лочи като котка от легена. Прешлените на гръбначния й стълб прозираха през тънката фланелка и при всяка глътка подскачаха нагоре-надолу като клавиши на механично пиано.

- Виждаш ли колко ми е добра тя - каза леля Ани. - Как да не я обичам. Хайде, стига, изправи се.

Мима веднага скочи, избърса с лакът устата си и преметна мократа си черна коса зад ухото.

- Ти сигурно си мислиш, Джо - каза високо леля Ани и гласът й проехтя в каменната зала, - че това, дето карам момичето да пие от мръсната вода, е пълна гадост. Познавам по очите ти, че така си мислиш. Но не си прав. Защото едва когато човек се смири дотам, че да преодолее отвращението си, той стъпва на пътя към съвършенството. Мнозина от хората се смиряват чак когато усетят края и видят как крачи към тях онази със святкащата коса - и в това е голямата им грешка. Хайде, моето момиче, изрежи ми сега ноктите.

Мима седна на мократа мозайка, кръстоса по турски голите си крака, взе в скута си голямото като лъвска глава стъпало на леля Ани, извади изпод езика си едно счупено на две бръснарско ножче и с огромно внимание и любов започна да изрязва омекналите й копита.

- Можеш да си тръгваш, сега нямаме работа - каза леля Ани с провиснал от удоволствие език и без да ме гледа. - Но утре гледай да не закъсняваш. Утре ще имаме много работа. Такова чувство имам. А моето чувство никога не ме лъже.

4.

Докараха петте момчета в седем заранта. С леля Ани още не си бяхме изпили кафето. Двамата санитари ги намятаха като снопове напреки на двете каменни маси и се подпряха на стената да си поемат дъх.

- Това са Роки и хората му - каза важно високият, с окапалите вежди. - Държали са момичетата в хотел "Родина". Целият единадесети етаж ебил техен. Вече не е. Горките момичета. Новите господари винаги са по-лоши.

- Трябва да е било голяма патаклама - каза по-възрастният, нисък човек с дълги като на маймуна ръце.

Сетне те сгънаха носилката и поеха безшумно нагоре по стълбите.

Откосите от калашниците бяха превърнали момчетата в дунапрен. Стрелците явно бяха разполагали с цяла раница пълнители и с предостатъчно време спокойно да презареждат. Четиримата с якетата бяха ниско остригани, само онзи с костюма имаше дълга до раменете руса коса. На единия куршумите бяха смлели часовника на ръката, сигурно се беше опитвал да се скрие зад него. На другия бяха изкарали токата на колана откъм гърба. А на русия - на русия бяха избродирали на лицето широка усмивка, от ухо до ухо.

Леля Ани ми сипа четвърт канче медицински спирт и ме накара да го изпия на екс, а после ми хвърли гумените ръкавици. Работихме мълчаливо около три часа. Най-сетне тя разви дебелия като питон маркуч, пъхна единия му край в крана на чешмата и хубаво изми всичко - и голите момчета, и масите, и пода - със силната като гръмотевица струя вода. Накрая си обърса ръцете и отиде зад завесата да се обади по телефона. След пет минути отвън се почука. Тя отвори тежката като люк на подводница врата на моргата, пое пет еднакви пакета и веднага затвори. Във всеки пакет имаше черен костюм, бяла риза, чифт чорапи и чифт нови обувки, номер четирийсет и пети.

Работихме още два часа. На два пъти леля Ани пак ми наля от медицинския спирт. По едно време Мима драсна отвън на вратата, но леля Ани с поглед ми забрани да отварям. Когато най-сетне тя се изправи, момчетата вече приличаха на абитуриенти, заспали здрав сън след тежката празнична нощ. Умението й да превръща мъртъвците в красиви покойници наистина нямаше граници. Само дето на русия обувките му бяха малко големи. Аз бях започнал да зъзна. Отидох до умивалника и повърнах. После си измих ръцете и лицето и като хванах с два пръста левия си клепач, за да не трепери, погледнах леля Ани. Тя също ме погледна. Онзи, усмихнатият, сякаш помръдна на масата. Леля Ани пак се пъхна зад завесата и след малко излезе оттам с малка иконичка, пет свещи и ножица в ръце. Закачи иконичката на един пирон, запали свещите, накапа восък и ги залепи на циментовия под и постоя така, като си шепнеше нещо. Сетне угаси свещите с наплюнчени пръсти, събра ги, откачи иконичката, отиде до русия, отряза с ножицата кичур от косата му, занесе всичко това отново зад завесата, побави се малко там и като излезе, каза:

- Хайде да пушим.

Излязохме вън в коридорчето, седнахме край масичката и запалихме по цигара. Докато пушехме, по стълбите се спуснаха тихо като призраци двамата санитари. Безвеждият носеше на рамо брезентовата носилка. Когато и последното заспало момче потегли нагоре по изтритите кехлибарени стъпала, столът на леля Ани изскърца.

- Защо отряза кичур от косата на онзи, русия? - попитах аз.

- За да го дам на майка му - каза тя уж спокойно, но изведнъж огромните й рамене неудържимо се разтресоха.

- Страх ме е, Джо - изхълца тя. - И синът ми се занимава със същото. Другия път може него да ми докарат. И той е един такъв хубав, рус.

5.

На гости в подземието ни дойде доктор Петров. Леля Ани веднага извика на Мима да направи четири хубави кафета. Докторът се разположи на масата, извади от джоба на снежнобялата си колосана престилка цигари "Кент" и никелирана запалка "Зипо", запуши и доволно се огледа наоколо.

- Добре си живеете вие тук - каза той.

- Не се оплакваме, докторе - каза леля Ани. - Поне за едно сме спокойни - без работа няма да останем.

- Момчето оправя ли се, изпече ли занаята?

Говореше за мен.

- Джо е страшен - каза леля Ани. - Направо се родих с него. Не е като предишния лигльо, дето само пиеше. Та накрая, не стига другото, ами трябваше и него да изнасям на гръб.

- А Мимето защо се крие?

- Тя прави кафе - обадих се аз.

Мима се появи след секунди, облечена в грозна престилка от син док, която й стигаше до петите. Носеше на една табла кафетата. Беше ги сипала в хубави порцеланови чашки.

- Миме, защо се бавиш? - каза докторът. - Нали знаеш, че не обичам да чакам!

Той пъхна едната си ръка под престилката й и я плъзна нагоре по бедрото й. С другата разроши гъстата бяла козина на гърдите си.

- Чичо доктор отдавна не те е преглеждал - рече той. - Лошо. Много лошо.

После изведнъж стана сериозен. Отмести Мима с ръка, бръкна в задния джоб на панталона си и извади тежък портфейл от свинска кожа.

- Щях да забравя за какво съм дошъл. Ани, ето ти петдесет долара, за последните пет поръчки. Шефовете са много доволни от теб. А сега, като свършихме деловата работа, вече може да се повеселим. Няма да е зле младежът да изтича да купи бутилка коняк.

Аз свалих престилката си и влязох в помещението на пералнята да си облека якето. След малко тук влезе и Мима. Тя се хвърли върху вързопите с чисто пране и започна да хълца. Отидох при нея и повдигнах главата й. Погледът й беше пълен с животински ужас.

Върнах се чак след час, защото нямаше отворени магазини (беше някакъв празник) и се наложи дълго да обикалям. Носех коняк, цигари и бонбони. Леля Ани постла чиста бяла покривка на масата и сложи отгоре четири тумбести чаши. След малко от пералнята се появи докторът, светнал като бръснарски каиш. Той се тръшна на трона на леля Ани, пресегна се, прегърна я през раменете, изчака да му налее, гаврътна наведнъж питието си и запя някаква кръчмарска песен. Аз също седнах на стола и набързо пресуших една след друга две чаши. По принцип не пиех и главата ми се завъртя. Леля Ани и докторът изведнъж се отдалечиха в пространството на километри от мен. Аз поглеждах с крайчеца на окото си към вратата на пералнята и чаках появата на Мима. Тя скоро се появи, облечена в джинси и фланелка. Седна на стола до мен и започна да яде един след друг шоколадови бонбони. Аз също се пресегнах за бонбон и ръцете ни се допряха. Нейната тънка кадифена ръка беше студена като лед.

6.

Умря баба ми. Тя отдавна боледуваше. По цял ден лежеше на леглото и бавно помръдваше пръстите на ръцете си. Когато ме видеше, пръстите й започваха да се движат по-бързо. Всеки ден се отбивах в стаята й и сядах на табуретката до главата й. Тя хващаше ръката ми и започваше да ми говори с поглед. Питаше ме за какво ли не - как ми е минал денят, какво е времето навън, дали съм нахранил двете й кокошчици на балкона. Аз подробно й отговарях, също наум, и тя внимателно ме слушаше. Когато не разбираше нещо, стисваше ръката ми с пръсти и аз трябваше да повторя мисълта си. После се унасяше, преизпълнена от впечатления, а аз отварях прозореца, за да влезе чист въздух и излизах на пръсти от стаята.

Умря една сряда в единайсет вечерта. Тъкмо бях изтрил краката й със спирт и бях обърсал лицето й с навлажнена кърпа. Казах й лека нощ, угасих лампата и излязох от стаята. След малко майка ми ме повика. Баба лежеше в същото положение, в което я бях оставил, и леката й като памук коса помръдваше от течението. Само устата й беше широко отворена, а ръката й лежеше на табуретката, сграбчила въздуха с такава сила, сякаш стискаше камък. Вероятно ме беше търсила, за да стисне за последен път ръката ми, преди да се отдалечи от мен като точка в безкрая.

Бях живял при нея на село през първите шест години от живота си, докато не стана време да тръгна в първи клас. Виках й мамо Жиже. Когато през лятото майка ми идваше от София да ме види, тя се дразнеше от това обръщение. За да не огорчавам майка си, в нейно присъствие започнах да произнасям "мамо Жиже" наум. Знаех, че баба чува мълчаливото ми обръщение и не се притеснявах от промяната.

Вечер, след като привършеше с къщната работа, мама Жижи обичаше да сяда на пейчицата отвън пред къщата и да си почива. Аз сядах до нея (един малък сериозен дебел петгодишен човек, който постоянно се опитваше да достигне земята с крака) и двамата започвахме да гледаме как светът става все по-малък и по-малък. Всичко беше така спокойно и хубаво - водовъртежът от мушиците под крушата, далечното блеене на прибиращите се от паша стада, плетът на съседския двор отсреща, пълен с хилядите очи на залязващото слънце - че наистина всяка дума, изречена на глас, би развалила цялата магия. Така двамата с мама Жижи свикнахме да си говорим наум.

Едното око на баба беше кафяво, а другото - черно. Когато я гледах от страната на черното око, тя имаше суров и недостъпен вид. Когато я гледах от страната на кафявото, приличаше на малко радостно момиченце. На пейката винаги сядах от страната на кафявото й око.

Майка ми бе започнала да плаче с оня плач, който при жените може да продължи с дни. Аз я избутах от стаята и останах сам с баба.

"Мамо Жиже - казах наум. - Какво ще правя без теб?"

Чаках да ми отговори нещо, но явно при смъртта разговорите наум ставаха невъзможни. Тя продължаваше да лежи с широко отворена уста и от челото й ме повя студ.

Аз затворих с пръсти очите й, първо черното, после кафявото, налях в един леген топла вода, свалих нощницата й, взех една гъба и започнах да я къпя. Сетне, като я окъпах, извадих от раклата чисто бельо и една пъстра бархетна рокля, облякох баба, обух я, прибрах брадичката й нагоре с една чиста изгладена кърпичка и стегнах кърпичката на възел горе на темето й. Възелът приличаше на малко кокче. На масичката до главата на баба имаше глинена вазичка. Аз запалих една свещ и я поставих във вазичката, завих баба с одеялото, свалих от стената огледалото и го изнесох от стаята, а после се върнах да угася лампата.

Майка ми седеше на масата в кухнята и виеше беззвучно. Аз я погалих по главата, защото си помислих, че сигурно е много тежко да останеш без майка, и се обадих по телефона на леля Ани у тях, за да я помоля да уреди за утре погребението. Тя обеща да направи всичко необходимо.

Сега вече можех да седна до мама и да си представя, че седя на онази пейчица на село, гладка като кост и сива от дъждовете. Ето, мушиците пак подскачаха под клоните на крушата. От плета отсреща ме гледаха хиляди очи.

"Мамо - попитах я, - дали някога пак ще срещна човек като баба с две различни очи - едното кафяво, другото черно?"

Никой не ми отговори. Макар че зададох въпроса си наум.

7.

Погребахме баба във високата наклонена ливада на гробището в Горна баня. Бяхме аз, брат ми, майка ми, баща ми, дядо и леля Ани. Леля Ани бе дошла тук много рано и бе поела нещата в свои ръце. Първо се бе усамотила за малко с трупа на баба ми в обредната зала. Когато видях баба, не можах да я позная. Изглеждаше като красива пчела, заспала сред цветята. Само по изтънелия й нос човек можеше да познае, че това нейното не е сън. После леля Ани привикала едрата като крава дама, която ръководи траурните обреди и й наредила под страх от скалпиране да не дрънка никакви глупости от рода на "...светът опустя без теб... но огънят на твоите дела вечно ще гори в сърцата ни... примерът на голямата ти личност ще осветява като фар мрака на тъгата..." и така нататък. Дамата явно бе взела много присърце думите на леля Ани. Изправена до стената и облечена в нещо като дамаска за дивани, през цялото време на ритуала тя не пророни и една дума, но за сметка на това хълцаше повече и от нас.

Сетне леля Ани ми разказа как свирнала на гробарите - четирима мрачни цигани със смъртоносен дъх на спирт и червени като на електроженисти очи и им казала да изкопаят такъв хубав гроб, сякаш самите те ще лягат в него. Показала им и шишето ракия, което ги чакало, след като свършат работа.

След това леля Ани изстреляла продавачката на цветя да намери поп и духова музика. Когато ние пристигнахме, отчето и оркестрантите вече ни чакаха - строени като за парад пред грозната барака, изпълняваща ролята на обреден дом, и потрепващи на студа с черните си очукани лачени обувки.

Вятърът навяваше сняг в лицата ни, докато слушахме гъгненето на попа. Циганите спуснаха ковчега с баба в гроба и започнаха да го зариват. Майка ми коленичи върху твърдите като желязо буци пръст и ревна с цяло гърло. Леля Ани си запали изкусно като матрос на вятъра цигара, пое дълбоко дима, огледа с чисто професионално задоволство безупречното погребение, което беше аранжирала, и после ме повика при себе си с ръка.

- Аз тръгвам, Джо.

- Много ти благодаря за всичко. Защо не дойдеш вкъщи, да се почерпим за Бог да прости.

- Не, ще ви оставя сами. Чуждият човек не може да разбере мъката на близките.

- Тия дни - казах аз, - на бабичката й се припи боза. Обещах да й купя, но после забравих. Не купих. Сега разбирам, че това всъщност е било предсмъртното й желание. Баба е живяла много бедно. Баща й загинал в битката при Чаталджа. Детството й минало в сиропиталището "Свети Пантелеймон" в Харманли. Едничкото й развлечение там била разходката по главната улица в неделя следобед. Момичетата от сиропиталището вървели хванати под ръка две по две, а крайната цел на разходката им била сладкарница "Роза". Представяш ли си, лельо Ани, онзи космат бозаджия със запретнати ръкави, който похотливо оглежда малките ученички, докато налива с алуминиевото канче на широка струя резливата течност в големите окълцани стъклени чаши и как баба няма пари да си купи боза и само гледа своите съученички с чашите в ръце и някоя от тях извиква, Жечке, бе ти що не пиеш боза, а баба казва, не, не ща, не ми се пие, аз дойдох тъй, за компания, а съученичката вика, ми добре, щото ако ти се пие, да ти купя, а баба пак вика, не, не ща, не ми се пие, аз боза не обичам. А аз да забравя да й купя.

Задъхах се и спрях. Леля Ани ми махна с ръка и си тръгна. Гледах я как се отдалечава по алеята между мраморните паметници, огромна като слон, с разкривените си от голямото тегло ботинки на краката - един диригент на скръбта на входа между този и онзи свят, абсолютно съзнаващ дарбата си да прави тази скръб естетически приемлива и да я превежда на разбираем за хората език.

Когато вдигнах глава, видях, че край мен са накацали четиримата цигани.

- Бате, ше даваш некой леф - каза единият. - Чи зимята като камък, едва съ рови, пък виж къв гроб напраихми.

- Кату слънци го напраихми гробът, два на два го напраихми, да си спи вътри бабичката и да няма грижа за нищу.

Тарторът беше увил на врата си красив черен женски шал от мохер, сигурно забравен на някой гроб от потънала в скръб вдовичка. Аз дадох парите на него, той ги потърка в грапавата си като шкурка брада, отсечено ми се поклони, свирна на апапите и тримата потеглиха като индианци след него, изпълнени с ясния зов на щастието си: шишето ракия, нажежената печка във фургона, разказите за шавливите руси вдовички, накацали като врани по гробовете, и накрая послушните, гладки, разтварящи се само от едно щракване на пръстите бедра на циганките.

Снегът бавно се сипеше над стръмното гробище в Горна баня и затрупваше черния гроб на баба ми.

- Лека нощ, мамо Жиже - казах, вдигнах яката си и поех към спирката на рейса. Не се прибрах с другите. Исках да бъда сам.

8.

Бутнах желязната врата и влязох в моргата. Каменните маси бяха празни. В ъгъла, там, където беше хладилната камера, нещо се раздвижи. Беше Мима. Тя стоеше права и стреснато държеше в едната си ръка чаша, а в другата - лъжичка. Като ме позна, се успокои. Направи ми знак да пазя тишина и продължи заниманието си. Контейнерът с тялото на Вероника беше издърпан навън. Приближих се на пръсти. Мима гребеше с лъжичката чай и го поднасяше към белите устни на Вероника. След малко тя отново ме погледна с бързите си като на котка очи, лисна чая в канала, погали Вероника по косата и плъзна контейнера по релсите обратно в гнездото му. Сетне ми се усмихна и ме повика с ръка. Аз тръгнах подир нея. Тя мина през пералнята, за да наметне якето си, и застана пред вратата на асансьора. Не се обръщаше към мен, явно беше уверена, че я следвам. Беше избрала не големия асансьор, с който сваляха при нас мъртъвците, а другия - с който качваха по етажите на болницата храната. Ние не го използвахме, но като всеки асансьор, и този стигаше до подземието.

Кабинката беше доста малка и се наложи Мима да се притисне плътно до мен. За пръв път се допирах до гъвкавото й слабо тяло. Дъхът й, кой знае защо, ухаеше на коприва. Кабинката се движеше много бавно нагоре, на всеки етаж се обаждаше пресипнала камбанка, а въжетата така дрънчаха и скърцаха, сякаш нагоре по бетонната шахта ни теглеше някакъв престарял, грохнал и сляп великан. Накрая се разнесе такъв трясък, че аз неволно стиснах очи. Бяхме стигнали на тавана. Сред облак от ръжда ръчката на вратата изщрака като шифър на огнеупорна каса, поддаде и се отвори. Първа навън изскочи Мима, а след нея и аз.

Таванското помещение тънеше в сребриста плесен. Към покрива водеше вкопана в стената желязна стълба. Точно под стълбата имаше оставени чифт гумени ботуши, корави като ламарина. Сякаш някой се беше качил горе преди години и беше забравил да се върне.

Мима скочи на стълбата и се покатери като маймунка нагоре. Аз поех след нея. Тежкият железен капак леко се плъзна встрани. Изведнъж стана толкова светло, че усетих в очите си остра болка. Над нас беше само небето. Аз стъпих на покрития с асфалт бетон, протегнах ръце, наслаждавайки се на простора и се огледах наоколо. Навред, докъдето ми стигаше погледът, се простираше гора от комини и телевизионни антени. Мима нетърпеливо подскачаше до мен и чакаше да свикна с гледката. После изведнъж ме хвана за ръката и ме задърпа нанякъде.

Скоро разбрах, че се намираме в царството на гълъбите. В нишите и по местата, където имаше завет, се бяха събрали тонове пух и пера. Мима ме заведе до два комина, които се опираха един в друг под прав ъгъл и образуваха естествено убежище, и седна тържествено върху дебелата две педи постеля. Сетне с неуловимо движение извади от една цепнатина тънко одеяло, коленичи, грижливо го постла върху пуха и ме повика с ръка при себе си.

На светло Мима беше различна. Кожата й беше гладка и тънка като лист индиго. Тя дръпна фланелката през главата си, разкопча ципа на дънките си, смъкна ги и ги изрита надалеч, свали тънките си като ципа гащички и легна чисто гола върху одеялото, даже още по-слабичка, отколкото изглеждаше с дрехите, настръхнала и синя от студа, но с много дълги крака, със съвършено изваяно коремче и с големи виолетови зърна на малките гърди. Тазът й се вдигаше и спускаше, а пръстите на широко разперените й ръце гребяха гълъбовия пух.

Последното нещо, което чух, преди да легна до нея, беше протяжният звън на жиците, опасващи покрива.

Мима изгуби очертанията си и се превърна в океан от вибрации. По-светли и по-тъмни, червени и златисти, мокра коса, солена бисерна пот, тътенът изведнъж нарасна и изпълни цялото небе, нещо плющеше край нас, нещо се сриваше отгоре ни, но нямаше страх, а само любопитство, все по-голямо любопитство. Сетне аз се метнах встрани и разперих ръце. Навред по покрива кацаха гълъби, сиви лавини от гълъби. Мима се смееше и галеше мокрото ми чело.

След това тя се облече, отмествайки внимателно гълъбите с крака. Аз лежах, облегнат на лакът, и я гледах.

Чувствах се лек и щастлив като гълъб.

9.

- Колко са? - попита ме леля Ани, като влетя в малкото коридорче пред моргата. На главата си беше сложила огромна космата шапка и с нея приличаше на сибирски шаман. Аз седях на нейния трон и пиех кафе.

- Двама - казах. - Един мъж и една жена.

- Точно това ми трябваше - каза леля Ани. - Пушим по една цигара и започваме.

Междувременно тя метна шапката си на закачалката и шапката застина там като дебнещ рис, свали ватената си шуба, размота от шията си дългия два метра черен вълнен шал, оплескан с маслени бои (за този шал леля Ани разправяше, че й бил подарък от първия й мъж, художника, който замръзнал в Родопите пред статива, рисувайки някакъв зимен пейзаж), и облече бялата си, огромна като войнишка палатка памучна престилка, изпрана и изгладена грижливо предишния ден от Мима.

- Тези двамата са по-специални обаче - казах.

- Какво значи това? - попита леля Ани.

- Ами пристигнаха при нас прегърнати.

Двамата се намираха на няколко крачки от нас, зад тежката желязна врата на моргата. Ако просто бяха заспали, щяхме да чуваме дишането им. Санитарите ги бяха свалили още в шест сутринта, за да освободят леглата за новите болни. Само че ги бяха свалили прегърнати. Телата им вече бяха вкочанени и беше направо невъзможно да ги разделим.

Когато навън времето е лошо, бавните разходки по коридора са едно от малкото развлечения за болните. Тези двамата се запознали по време на една такава разходка. В болниците, както и във влаковете, хората общуват много по-искрено и пълноценно, отколкото в нормалния си живот. Може би защото времето на двете места тече по друг начин. Мъжът и жената си говорели за семействата, за книгите, които били прочели, за болестите си и за предстоящите тежки операции. Били почти на една и съща възраст - някъде над шейсетте.

Настъпил денят, в който щели да оперират жената. Санитарката Величка, която ми разказа всичко това, докато гледахме прегърнатите върху каменната маса тела в моргата, я събудила още в пет, направила й задължителните процедури, помогнала й да се изкъпе в банята, дала й чиста пижама, а мъжът през цялото време стърчал като паметник в столовата. Когато подготовката приключила и жената приседнала на един стол, за да си поеме дъх, той изведнъж я дръпнал до огромния като църковен витраж прозорец на стълбището и я прегърнал.

- Ти ли си това? - казал, треперейки целият.

Жената го погледнала неразбиращо, погледнала го още веднъж, стиснала очи, отворила ги, пак го погледнала и изпищяла. Ако мъжът не я държал здраво в ръцете си, щяла да се свлече на мозайката.

Санитарката Величка, на която целият живот беше минал между пернишкото гето и подлогите в болницата и която не страдаше от никакви пристъпи на романтика, също видимо се развълнува, когато стигна до този момент от разказа си. Оказало се, че мъжът и жената имали легендарна любов навремето, като ученици в гимназията в Разград. Целият град говорел само за любовта им. Всички били убедени, че двамата рано или късно ще се венчаят. А после, както често се случва, животът ги разделил. И се намерили чак сега, след половинвековна раздяла, във Втора хирургия на IV градска болница, и двамата овдовели, и двамата очакващи операции.

Вечерта на втория ден след операцията жената починала. Мъжът през цялото време седял неотлъчно на леглото до главата й и галел челото й. Два часа след нея свършил и той. Санитарите ги открили в полунощ, сплетени в прегръдка.

Леля Ани изслуша разказа ми, дишайки все по-шумно. След това нахълта в моргата. Аз я последвах.

Те лежаха на каменната маса, жената по гръб, а мъжът на една страна, обгърнал с две ръце шията й. Пръстите му се бяха сключили като куки на тила й. Леля Ани започна един по един да ги разтваря. Накрая успя да раздели двете му ръце и да измъкне главата на жената от прегръдката му, но пръстите останаха криви, като на граблива птица. Аз й помогнах да пренесем мъжа на другата маса. Леля Ани измъкна изпод завесата пластмасова кофичка с чук и длето, каза ми здраво да хвана главата на мъжа и започна да работи с инструментите. След като отвори черепната кутия на мъжа, тя бързо намери това, което й трябваше - нещо с размерите на бобено зрънце - внимателно го изряза и го пусна в едно стерилно шишенце. След това за минути заши кожата на черепа и заличи белега с грим. После същото се повтори и при жената.

Не беше изминал и час, и двамата бяха готови - измити, нагласени и облечени в дрехите, донесени от роднините.

- Аз отивам да занеса това - каза леля Ани, като посочи двете шишенца. - Ти посрещни роднините и им предай покойниците. И се обади на Величка да й кажеш, че ако още веднъж ми изпрати влюбени трупове, ще я заключа в моргата при тях да им кумува.

Леля Ани излезе. Аз измих чука и длетото, пъхнах ги в пластмасовата кофичка, прибрах я зад завесата и сетне излязох в коридорчето. Болеше ме глава и дълго разтривах челото си с пръсти. Отвън се звънна и аз станах да отворя вратата. Сигурно пристигаха сватбарите.

10.

Изчезна брат ми. Това се беше случвало и преди. Той отсъстваше няколко дена от къщи, сетне се появяваше, триейки червените си очи, и без да отговаря на никакви въпроси, лягаше и спеше непробудно цяло денонощие. После пак, ни лук ял, ни лук мирисал, тръгваше на лекции в Художествената академия.

Този път обаче не се прибра и на четвъртия ден. Майка ми започна да припада. Както седеше и плачеше, изведнъж се строполяваше на земята. Късно вечерта влезе при мен в стаята.

- Отиди да го търсиш, моля ти се - проплака тя.

Аз станах и започнах да се обличам. Обух дънките си, нанизах в гайките тежкия войнишки колан, който си бях свил за спомен от казармата, обух кубинките и хубаво стегнах връзките около глезените си, облякох един пуловер, метнах отгоре изтритото си кожено яке, проверих дали имам пари, пъхнах цигарите в джоба и излязох от къщи. Майка ми ме изпрати на вратата. Беше си сложила крем и сълзите се плъзгаха надолу, без да оставят диря по кожата й.

Навън бръснеше леден дъжд. По улицата нямаше никакво осветление. Аз се скрих в първия вход, който ми се изпречи пред погледа, запалих цигара и като я пазех от мокрото в шепа, започнах да обмислям какво да правя.

Знаех за някакво негово гадже на име Люси. То живееше наблизо и реших да започна търсенето от него.

Като стигнах до нейния вход, осветих със запалката имената по пощенските кутии, ориентирах се за номера на апартамента, изкачих тичешком стълбите до партера и повиках асансьора.

Вътре върху ламинирания черен шперплат бяха надраскани с тлъст черен флумастер един милион мръсни думи. Думите бяха придружени с доста талантливи рисунки. Като стигнах на петия етаж, аз бутнах вратата и натиснах звънеца на Люси.

Вратата се отвори изненадващо бързо, сякаш отвътре бяха чакали да се позвъни. На прага стоеше момиче с шарен клин и бяла фланелка с къси ръкави. Ако това беше Люси, не можех да отрека сравнително добрия вкус на брат ми.

Момичето се хвърли да ме прегърне, но по средата на полета си замръзна. Явно беше разбрала грешката си.

Аз лично не се изненадах. Това се случваше понякога. Двамата с брат ми доста си приличахме.

- Здравей, аз съм братът на Николай. Случайно да знаеш къде е?

Люси поклати глава.

- Трябваше тия дни да ми се обади, но не се обади. И аз се чудя къде се е покрил.

- Нали ще мога да използвам телефона? - попитах аз.

Люси повдигна рамене, опря гърба си в отворената врата и ме пропусна да мина.

Телефонът се намираше на мраморна масичка в хола. До него лежеше тефтер със златни ръбове на листата и скъпа химикалка. Личеше си от километри, че това тук е семейният олтар.

През следващите двайсет минути аз разбудих половин София, но не открих и следа от Николай. Започнах да се притеснявам. В края на краищата и най-веселият купон имаше край. Оставих слушалката на вилката и се замислих.

- Къде са майка ти и баща ти? - попитах аз Люси.

- На вилата - каза тя. Беше успяла да се преоблече и сега носеше къса пола от черен мачкан лак, която ми заприлича на котле с врящ асфалт. Отдолу краката й бяха голи.

- Ще звънна още на едно място - казах.

Люси гризеше кожичките на пръстите си и ги плюеше на килима. Тя кимна с глава.

Аз набрах домашния номер на леля Ани.

- Аз съм - казах.

- Джо - каза леля Ани, - два часа през нощта е. За какво се обаждаш?

- Виж какво - казах. - Изчезна брат ми. Звъних на сто телефона, обиколих гаджетата му, но от него няма и следа. Помогни ми.

Чух я в слушалката как си пали цигара и как тежко изпуска дима от огромните си като на кит дробове.

- Добре, ще направя каквото мога - каза тя и затвори.

Аз изиграх с Люси пет игри на табла, после се съблякох гол до кръста и седнах тя да ме подстриже (оказа се, че Люси учела във фризьорския техникум), а след като се изкъпах и се върнах в хола, се спънах в искрящата като купчина натрошени стъкла пола на Люси, захвърлена на пода. Самата Люси лежеше на дивана и голото й тяло в тъмното приличаше на континента Америка, който чака да бъде открит.

Прибрах се вкъщи към седем сутринта. Дъждът беше спрял. Тротоарите димяха и от кофите за боклук надничаха котки с красиви като на Орнела Мути очи.

- Брат ти се прибра - посрещна ме майка ми още на вратата. - Сега спи.

Наместо облекчение аз изпитах завист. Избръснах се и поех към моргата. Лицето ми се отразяваше в локвите, но аз не смеех да си срещна погледа.

11.

- Искам да видя майка си - каза мъжът.

Беше здравеняк, на около трийсет и пет години, с лице, тъмно като старо седло и страшно прошарена гъста коса.

- Трупа ще може да си вземете утре - казах аз. - Трябва да се направи аутопсия. На всички, починали от рак, задължително се прави аутопсия.

- Абе... - каза мъжът и пристъпи една крачка към мен, но после се овладя. - Виж какво, момче - продължи той по-спокойно. - Аз трябва да я видя. Пет нощи стоях горе до леглото й. Тя ми обеща да не умира. Само вчера се наложи да прескоча до бачкането за малко, а като се върнах, ми казаха, че е умряла и са я свалили в моргата. Разбираш ли, трябва да я видя.

Разговорът ни се водеше на площадката в подножието на кехлибарените стълби, пред шперплатовата врата. Добре, че вратата автоматично се заключваше и като чух звънеца и излязох, аз предвидливо я щракнах след себе си.

- Няма какво да говорим повече - казах. - Навсякъде си има определени изисквания и правила, които трябва да се спазват. (За миг ми стана адски смешно от думите, които изрекох.) Вашата майка вече не е жива. Както ви казах, в момента се намира тук, в моргата. Трупа ще получите утре. По-късно днес може да донесете дрехите. От мен толкова. А сега нека да си вземем довиждане, защото аз имам работа.

Мъжът обаче не мислеше да си тръгва. Той потърка тридневната си брада, загледа се за миг в двайсет и пет ватовата крушка над вратата и аз добре видях почти разранените му от безсъние, пълни с червени жилки очи, и сетне изведнъж помоли:

- Дай да изпушим една цигара.

Аз се съгласих. Този човек беше загубил майка си и имаше право на съчувствие.

Запалихме и няколко пъти дръпнахме мълчаливо.

- Виж какво - каза мъжът. - Шеф съм на охраната на затвора в Бухово. Ей тук под сакото имам пистолет. Видял съм какво ли не. Разбери! Щом съм решил да вляза и да видя майка си, ще го направя. Ще разбия тази скапана врата и ще вляза. И никой не може да ме спре. Дай по-добре да се разберем човешки.

Беше прав. Ако речеше да влезе, не можех да го спра. Притеснявах се за едно нещо - да не би леля Ани да е започнала вече онази операция с чука и длетото. Напоследък тя не пропускаше нито един от пристигащите при нас.

- Почакай малко - казах. Отключих, бързо се пъхнах вътре в коридорчето и веднага тръшнах вратата след себе си.

Майката лежеше на каменната маса. Беше достолепна шейсеттодишна жена, с благо изражение и горди, запазили красивия си пълен овал рамене. Леля Ани миеше ръцете си на чешмата. Кофичката с чука и длетото стоеше приготвена до главата на жената.

- Синът й е отвън - казах. - Иска да влезе, за да се сбогува с нея.

Почти бях сигурен, че леля Ани ще откаже да го пусне, но бях длъжен да попитам. Аргументът с пистолета пазех за накрая.

- Какво пък, пусни го - рече тя, без да се обръща. - Всеки син има право на това.

Аз отидох да отворя вратата. Мъжът влезе на пръсти и се насочи към майка си. Леля Ани с поглед ми показа, че трябва да го оставим сам. Ние седнахме отвън в "офиса" и запалихме по цигара.

- Имал е късмет - продума замислено тя. - Тъкмо щях да започвам...

От залата вътре се чуваше сподавено хлипане, сякаш мъжът изведнъж се беше превърнал в петгодишно момче.

- Връзката между сина и майката е нещо особено - каза леля Ани. - Може би това е най-силната връзка във вселената. Ако силата й е насочена в правилна посока, тя може да направи чудеса. Обичта заема малка част от могъществото на тази връзка. Другото е тайна, чийто смисъл обикновено майката подозира, но рядко си дава труд да разчете докрай. Единствено в ръцете на майката е ключът към щастието или нещастието на сина й. Майката трябва да знае кога да остави сина си сам. Едва тогава синът се превръща в истинска личност. Ако това обаче не стане, животът на мъжете се обърква и техният втори шанс идва чак със смъртта на майките. Но тогава пораженията обикновено са фатални. Затова и все по-рядко се срещат истински мъже.

От каменната зала се чу неистов вик. Аз и леля Ани скочихме едновременно. Първото нещо, което видяхме, бяха огромните сияещи очи на мъжа.

- Жива е - крещеше той. - Ей сега въздъхна. Жива е.

Мъжът обиколи като луд масата, спусна се, целуна босия крак на майка си и пак се надвеси над лицето й.

Леля Ани сложи огромната си ръка върху гърдите на жената. След това се метна към телефона.

- Глупаци - изпсува тя, докато набираше номера с такава сила, че щеше да изтръгне шайбата.

Мъжът клекна в ъгъла и започна да плаче, като от време на време шумно изтриваше носа си с ръкав.

Едва сега проумях какво ми говореше леля Ани преди малко в коридора.

12.

- Ти вярваш ли в Бог? - попита леля Ани.

Аз си запалих една цигара. Винаги, когато не знаех какво да отговоря, изпитвах необходимост да си запаля цигара.

- Не знам - казах. - Понякога искам да го има, понякога ми е все едно. Във всеки случай, когато ми е трудно, поглеждам към небето.

- Бог идва при нас ненадейно - каза леля Ани, - за да ни помогне да повярваме в него. Но ние, хората, рядко откриваме стойността на тези мигове. Когато пропуснем да стъпим на царския път, идва ред на другия, обиколния. Нали си вървял в планина? Виждаш селцето, накацало по склоновете, и имаш чувството, че още при следващата крачка ще влезеш в него. Но минават часове, дни, години и ти още вървиш, газиш през деретата, катериш се по сипеите и все не стигаш селцето. А малко след като го стигнеш, изведнъж се оказва, че вече ти е дошло времето да посетиш леля Ани. Всяко нещо на този свят се плаща, Джо. Това е първата и последна истина, която трябва да знае един човек. Бог много ни дава, но и много иска. А ние, хората, поради лакомия или егоизъм, или свинщина не щем да платим цената. Бог иска от нас доброта, Джо - постоянна, лъчиста доброта. Той иска ние да сме генератори на доброта. Бог е заложил в нас ясна представа за добро и зло. Мястото, където усещаме кога вършим добро и кога - зло, се нарича душа. Тя е тук, където е диафрагмата. Когато вършиш добро, на душата ти е спокойно и много лесно можеш да повикаш Бог. Мнозина искат откровения и чудеса, за да повярват. А Бог ни е дал съвсем ясен сигнал за себе си, и той е тук, в душата ни. Той ни е дал тази спасителна възможност да го усещаме постоянно, без да прибягваме до чудо.

Човешката душа, Джо, е като огромна магнитна лента. На нея се записва всяко наше преживяване, но и всяка наша мисъл, всяко наше желание. Затова се казва, че човек не е само това, което е извършил, но и това, което не е извършил, но си е помислил, било то зло или добро. След смъртта тази магнитна лента отлита при Бог. Ако тя е пълна с доброта, с добри деяния и добри помисли, тази душа ще намери спасение. Това спасение се изразява във факта, че тази душа продължава съществуването си сред други, подобни на нея души, окъпани в същата златиста доброта. Ако си бил злодей или развратен в помислите си, душата ти ще продължи живота си сред страшните вибрации на други зли и долни души. Разбира се, между крайните състояния има много преходни нива - но едно е сигурно: твоята душа ще попадне точно на онова ниво, което заслужава. Великата доброта на Бог се изразява в това, че предварително той никого не осъжда и ти винаги имаш възможност, колкото и грешен да си бил преди това, да избереш от един миг нататък доброто. Ти можеш да направиш твоя избор във всеки един миг от живота си, чак до сетния си дъх. Любовта на Бог към нас се изразява в даването на този постоянен шанс за правилния избор.

Леля Ани млъкна, ослуша се и после продължи.

- Вярата в Бог, съзнанието, че го има, не е озарение, не е гръм от ясно небе. Това е състояние, сладка тегоба, която ти позволява да изживееш един пълноценен, смислен и пронизан от достойнство живот. Бог не иска от нас велики дела. Бог иска от нас само едно - постоянно да питаме душата си дали това, което вършим или си мислим, е добро или зло. Само това.

Леля Ани отново се ослуша. Сега и аз ясно чух тръгването на асансьора. Слизаше надолу. След малко прозорчето на вратата му в нашето коридорче светна. Отвътре излязоха двамата санитари. Единият задържа вратата, а другият изтегли тежката, завита с одеяло, носилка. Сетне я вдигнаха от двата края и я внесоха в моргата. Ние угасихме цигарите и се запътихме след тях.

- За вас няма ли празници бе, песоглавци - каза леля Ани.

Санитарите претърколиха трупа на масата и по-възрастният, с дългите като на маймуна ръце, отвърна:

- Както виждаш, мислим за теб. Да не те налегне скуката.

Той се изсмя, откачи от кръста си една очукана войнишка манерка, отпи, даде и на другаря си, оня без веждите, сетне сгъна внимателно като носна кърпа одеялото, нарами носилката и пое пеш нагоре по стълбите. Дългучът се запъти след него.

Покойникът беше сравнително млад, със сини отекли крака и, кой знае защо, още с очила на очите си. Леля Ани свали очилата, а после ме извика.

- Виж - каза тя, като вдигна дясната му ръка и ми показа дланта му. - Магнитната лента със записа е отлетяла. Линиите на ръцете му са изчезнали.

Дланта на мъртвеца наистина беше съвършено гладка, като белег от изгорено.

13.

Когато си мисли, че никой не го наблюдава, дядо ми застава пред голямото огледало в трапезарията и започва да се оглежда. Той се разучава с изключителен интерес, сякаш е срещнал непознат човек. Понякога прави крачка към непознатия и аз имам чувството, че иска да се ръкува с онзи отсреща. Или може би си мисли, че огледалото е врата и като прекрачи прага й, ще се озове в един съвсем нов, чуден, огледален свят.

Обикновено дядо се разхожда из апартамента, брадясал като Робинзон Крузо. След инсулта той не може вече да се бръсне сам и обикновено го бръсна аз. Но често забравям или нямам време, или съм толкова уморен от работата в моргата, че може да мине и цял месец между едното и другото бръснене.

Повечето време дядо прекарва в леглото. Понякога си викам, защо да го бръсна. Той спокойно може да си лежи и небръснат. Най-много да се разходи до клозета или до кухнята. И пътьом да поспре пред непознатия в огледалото. Откакто получи удара и не може да приказва, спането е едничкото му развлечение. Спането и може би миговете пред огледалото.

Пред огледалото дядо наистина се оживява. Тупа се по темето, присвива очи, върти главата си наляво-надясно, доколкото му позволяват шиповете и внимателно разглежда ушите си, чеше дълго и с наслада брадата си с пръстите на лявата, здравата ръка, а сетне се изпъчва (дядо е бивш царски офицер, кавалерист) и потегля на среща с онзи, непознатия.

Всъщност дядо може да приказва по малко. Понякога произнася доста дълги и смислени фрази. Сякаш някой изведнъж закачва някакви кабели в главата му. Но по-често думите се търкалят в устата му като парчета стиропор; от адското напрежение да промълви нещо езикът му увисва навън и след дълга борба накрая той се отказва, виновно започва да поглажда темето си и да се прави, че нищо не е искал да каже, а ей тъй, просто за развлечение си е мърдал устните.

Един ден обаче той ме дръпна за ръката. Явно искаше да ми каже нещо много важно.

- Дам’ упиш - каза и спря.

- Какво? Да ти купя нещо? Какво да ти купя?

- Ка’ беше?

Той отмести погледа си от мен и сложи лявата си ръка на темето.

Идва миг, когато грамофонната плоча свършва и игличката на грамофона започва да препуска по последната, изкривена, напукана и безмълвна бразда безспир, в напразно търсене на следващата мелодия. Няма мелодия, има само едно грозно пращене. Инсултът беше направил с дядо нещо подобно.

- Искаш ли да напиша на един лист буквите на азбуката? А ти само ще ми посочиш подред буквите на думата, която искаш да кажеш. Става ли?

Дядо поклати глава. Приех го като знак на съгласие. Написах буквите от азбуката на един лист и кимнах на дядо - давай!

Дядо тържествено започна да ги чете една след друга; по-точно, не ги четеше, защото от устата му не излизаше никакъв звук, а само щастливо мърдаше устни.

Аз си запалих цигара. Реших да я изпуша и след това да си лягам. Явно нямаше да науча дядовата дума.

- Бум - изведнъж ясно и отчетливо извика той. Някой пак беше свързал кабелите в мозъка му. - Бум.

- Пищов ли искаш? - попитах на шега. Той целият се затресе.

- Ъхъ, пищов - произнесе отново съвсем ясно. - Пищов!

- За какво ти е пищовът? - попитах.

- Бум - изтрещя с уста той, сочейки към главата си.

Виж ти на какво го беше научил непознатият от огледалото. Какво лекарство му беше предписал.

Дядо стана, доволен, че сме се разбрали, и се запъти към огледалото. Застана пред него и започна да се изпъчва. Всеки момент щеше да прекрачи през стъклото и да започне да се отдалечава навътре по пътечката, брадясал като Робинзон.

Утре трябва да го обръсна, помислих си. На всяка цена. Ами ако там някъде, зад първия завой след огледалната врата го чака мама Жижи, как ще го види такъв небръснат.

Епилог

ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ХРИСТОС ХВЪРЛЯ ВЯРВАЩИ В ЕКСТАЗ

Тайнствено изображение на Христос хвърля милиони британци в екстаз, съобщава в. "Билд". Платното, поставено в семпла овална рамка, прави истински чудеса, твърдели очевидци. Картината по-скоро наподобявала очертанията на отдавна потънали континенти. При взор в странния образ дори заклети атеисти трудно удържали вълнението си.

Вещи монаси и вярващи търпеливо обяснявали простичкото правило, което трябвало да се съблюдава при сеанса. Желаещите да зърнат образа на живия Христос трябвало да се съсредоточават в продължение на 30 секунди в четирите черни точки, разположени вертикално. Те се намират на мястото, където би трябвало да е носът. След това съзерцаващите вдигали поглед към бяла стена и чудото ставало - там грейвал образът на живия Христос. Така Спасителят се вселявал в душите на простосмъртните.

Тази картина коренно промени живота ми, изповядва се британец на средна възраст. Съпругата му отново се върнала в лоното на Църквата.

Невероятното изображение било донесено на Острова от епископ, завърнал се от мисионерска мисия. Той я подарил на млади монахини, обрекли себе си на Бога. Една от тях решила, че чудодейната картина трябвало да стане достояние на хиляди вярващи. Жената в черно я изнесла от манастира. Вестта за чудодейния образ бързо обходила Великобритания. Всеки, който го зърнел, изпадал в молитвен транс. Престъпници се разкайвали за греховете си, доскорошни неверници с часове се молели в Божи храмове и давали обет да служат на доброто. Вярващите намирали упование в дни на житейски изпитания.

Появилият се в печатно издание образ не губел от чудодейната си сила.

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Деян Енев. Господи, помилуй. Пловдив: Жанет-45, 2004.