Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В ЛИБИЯ

Деян Енев

web

на брат ми

Докато чаках с колата на червено на "Тодор Каблешков" и "България", вдясно от мен се плъзна огромен като Боинг антрацитеночерен мерцедес. Отвътре надникна някакъв с потник, остриган нула номер, с глава, голяма и сплескана като тиква, с тридневна брада и с ланец на врата, двойно оплетен и дебел като тялото на смок. Погледна ме и изведнъж се ухили. В същия миг го познах. Та това беше Сашо Големия. С него учихме в Либия навремето. Светна зелено и рубиненочервените стопове на мерцедеса му за има-няма три секунди се стопиха в дъното на булеварда, чак при моста на НДК.

А аз продължих да карам безцелно по софийските улици и да си припомням...

От 1972 г. до 1974 г. майка ми работеше като детски лекар в Либия. Шести и седми клас двамата с брат ми изкарахме в българското училище в Триполи. Тъкмо го бяха отворили. Директор стана пловдивският учител по английски Любен Христов.

В началото на 70-те Либия беше спокойна страна. Либийците произвеждаха само кибрит и доматено пюре, а всичко останало внасяха - пешкири и сирене от България, техника от Япония, моливи и тетрадки от Чехословакия. Кината в Триполи работеха нонстоп, в тях се прожектираха "Доктор Живаго" с Омар Шариф и "Джанго" с Джулиано Джема, вътре в киносалона можеше да се ядат пуканки и семки, но билетите бяха скъпи, над две лири; по булевард "Истиклял" растяха палми и други странни дървета, може би даже и баобаби; аз, брат ми и двамата Сашовци - Малкия и Големия, кръстосвахме след училище до среднощ центъра, понякога слизахме до пристанището, често обикаляхме Сука, техния огромен покрит пазар, с неговите средновековни криви улички с калдъръмена настилка, шлифована от времето като кехлибар, учехме се да пушим цигари "Ларк" с въглищен филтър, ядяхме люти и ужасно вкусни дюнери с овнешко месо, пиехме "Миринда" и разтягахме такива локуми, че ако някой ни слушаше и този някой разполагаше с детектор на лъжата, детекторът щеше да замирише на изгорял бакелит: Сашо Големия все разправяше как един ден ще кара мерцедес като слънце! Сашо Малкия - как ще стане велик оратор! А аз - как книгите ми, които несъмнено ще напиша, ще излизат в огромни тиражи!

Сашо Малкия беше в Либия с майка си, медицинска сестра в една от болниците в Триполи. Тя даваше през ден нощни дежурства. В Триполи почти нямаше градски транспорт, вървеше се пеш и ние четиримата редовно изпращахме майка му до болницата за нощното дежурство. Въпреки че Триполи беше спокоен град, не беше много обичайно сама жена да върви по улиците.

И нашите майки бяха хубави, но виж, майката на Сашо Малкия беше друго нещо: хубава като изрязана от списание - висока, стройна и руса. Ние, пъпчивите седмокласници, едва ли сме разбирали защо, както си вървим четиримата с нея по прашния банкет на шосето към онази болница в покрайнините на Триполи, колите забавяха ход, шофьорите натискаха като малоумни клаксоните, а майката на Сашо Малкия се чудеше накъде да гледа.

Един четвъртък се чу, че в българския клуб ще прожектират нов български филм. Всеки понеделник и четвъртък в българския клуб въртяха на открито филми, и то безплатно. Домакинът бай Христо опъваше един голям и не много чист чаршаф над естрадата в дъното на двора. Това бяха обикновено стари филми в ужасно състояние. Даже и ако действието им се развиваше през лятото, в тях все валеше сняг. Но въпреки това, въпреки че звукът се чуваше изпод краката ни, за два часа под откритото небе, под свистенето на лястовичките, в графитената тъмнина, особено щом филмът беше български, ние забравяхме всичко друго.

Същия този четвъртък заради филма не успяхме да изпратим майката на Сашо Малкия до болницата за нощното дежурство.

На другия ден, петък, почивния ден в Либия, Сашо Малкия дотърча у нас в единайсет предиобяд. Целият трепереше. Заекваше и не можеше да произнесе нито една дума. Само повтаряше:

- М-мм...

Майка ми го настани да седне, наля му прясно мляко, погали го по главата. Той го изпи, поуспокои се и успя да ни каже, че майка му не се е прибрала от дежурството. И не знае къде е.

Големият Сашо живееше с баща си на етажа над нас. Веднага им се обадихме и на тях. Чичо Жоро беше голям като Шар планина македонски българин от Благоевград, с надупчено като със сачми от шарката лице и с мустаци на четник. Той ни натовари всички в раздрънкания си опел, скачи две жици, запали двигателя и потеглихме към болницата. Там се разбра, че майката на Сашо Малкия благополучно си е тръгнала от болницата сутринта към осем и половина. Изтръпнахме. Не знаехме какво да правим, къде да търсим майката на Сашо Малкия. Моята майка работеше в друга болница. Всяка болница в Триполи се управляваше от директор. Директор в болницата на майка ми беше един много свестен човек, Мохамед, д-р Мохамед Смеда. Решихме да търсим него, за да го питаме какво да правим. Майка ми веднъж беше ходила у тях да преглежда бебето му и смътно се сещаше къде живее той. Най-сетне го открихме - в един от луксозните квартали на Триполи, целия потънал в зеленина, с водоскоци. Преди тук бяха живели представители на италианската колониална власт. Д-р Мохамед Смеда взе присърце проблема. Дръпна се настрани с майка ми и чичо Жоро и тримата дълго си говориха и обсъждаха нещо. През това време Сашо Големия сумтеше и напираше да се бие с целия свят, защото Сашо Малкия беше най-добрият му приятел, но ние му скръцнахме със зъби и той миряса.

Накрая големите решиха да се опитат да се свържат чрез д-р Мохамед Смеда със самия Муамар Кадафи. Докторът имал достъп до него. А и майка ми веднъж беше лекувала единия от синовете му, тогава момче на 9-10 години.

Как завърши тази история ли?

Не си спомням. Явно благополучно, щом нямам спомен за нещо фатално и драматично. Всъщност, чак сега, докато обикалях безцелно с колата по софийските улици след срещата със Сашо Големия, си дадох ясната сметка, че ние не помним самите истории. Ние помним нашето очакване, свързано със събитията, нашата тревога, нашия смях. Спомних си обаче друго: след този случай Сашо Малкия продължи силно да заеква, така и не се оправи и ние, тримата - аз, брат ми и Сашо Големия - лека-полека го изолирахме, защото той вече не можеше да разтяга локуми. А такъв за какво ни беше?

Какво друго си спомнях, докато пълзях с колата из София - със сигурност онези странни дървета по "Истиклял", централния булевард на Триполи, които най-вероятно бяха баобаби; а също лястовичките в зеленото небе на Триполи... Засмях се. Тогава, в седми клас, си мислех, че българските лястовички зимуват тъкмо в Либия.

Прибрах се вкъщи, отворих си една бира и пуснах телевизора. Някъде в края на емисията съобщиха, че за пореден път отлагат делото срещу шестимата наши медици там. Ей, измъчиха се тия хора, помислих си.

Телефонът иззвъня. Беше брат ми.

- Какво правиш, браточка? - попита той.

- Какво да правя. Пия тук една бира. Мисля след малко да седна и да напиша нещо за Либия. Знаеш ли кого видях днес? Сашо Големия. Кара мерцедес като слънце. Станал е мутра. Та в главата ми нахлуха спомени.

- Няма лошо - каза брат ми. - Е, хайде. Обадих се само да те чуя.

- Хайде - казах.

Затворих телефона и отидох да си взема нова бира. И изведнъж си представих, напук на всякаква логика, напук на всички геополитики, как текстът, който ще напиша за Либия, ще го прочете самият Муамар Кадафи. И как след това ще пусне шестимата българи да си дойдат.

Отсреща, от електрическите жици вече се чуваше чуруликане. Там започваха да се събират лястовички. След няколко дни, на Голяма Богородица, те щяха да отлетят за Либия.

 

 

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2007, № 7 (92)

Други публикации:
Сега, 09.08.2003.