ОЩЕ ЗА ГЕОРГИ БОЖИНОВ И "КАЛУНЯ-КАЛЯ"

Деян Енев

web

В апартамента си в Благоевград на деветия етаж Георги Божинов бил качил огромна чвореста маса, издялана от ствола на вековно дърво. По средата на хола, от който се виждали всички планини околовръст. Жена му Минка искала нормални мебели, една прилична холна гарнитура - и изведнъж тази маса! Сякаш в хола е влязла мечка.

Но авторът на "Калуня-Каля" бил такъв. Представям си го как е идвал в София и е обикалял приятелите - да търси работа, някакви поръчки за писане. Защото безпаричието е било най-страшният бич за автора на "Калуня-Каля".

И странно нещо - писателите, които обичам и уважавам и досега, Никола Радев, Любен Петков, Димитър Коруджиев, Божидар Кунчев, тъкмо те са били тогава около него и са му помагали кой както може.

Като директор на "Профиздат" Никола Радев издава книгата му "Черешови води" (1986). А автор на предговора й е Божидар Кунчев. В него той пише: "Авторът на тази книга, притежавайки безспорен художествен талант, изразяващ се най-вече в усета му за хубавото българско слово, както и в усета му за особеното, самобитното в душевността на българина, обединява в себе си социолога и историка, публициста и разказвача, който напрегнато се взира в нашата съвременност. За каквото и да разказва, той неизменно поставя въпроси, слага акценти върху най-различни проблеми. Божинов се тревожи за опустошената околна среда, набляга на задължителната връзка между минало и настояще, без която не може да съществува и бъдещето. Не като човек, който едностранчиво и самоцелно милее за миналото, а като истински познавач на българското и народната душа авторът непрекъснато повтаря, че нашата снизходителност, нашата инерция и немара, ширещото се неразбиране за действителната същина на предишното - всичко това е причина не само за погубването на една страна, но то обезобразява и нас като народ, като нация.

Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга като Божиновата. Никой не е плащал пътни и дневни на тоя човек, за да обикаля страната. Никой не го е карал да скита по урвите на Балкана, където преди стотина години са гърмели боевете на освобождението ни. Божинов сам е тръгнал по пътищата на родината, за да изпита сам, със своето сърце и своя ум, всичко онова, което наричаме България.

Тая книга е поетичен разказ за една голяма любов към България - и всичко в нея е любов..."

Димитър Коруджиев е редактор на книгата му с документални разкази и пътеписи "Кукувица кука" (изд. "Български писател", 1980).

Любен Петков е редактор на книгата му "Сивият скиталец" (изд. "Български писател", 1986).

В тази книга, уж разкази за юноши, в разказа "Сура-байрактар" има няколко пестеливи изречения, в които Георги Божинов е закодирал несретата си, своята безпарична горест:

"В живота на всеки човек има трудни мигове. Имах ги и аз, като всеки човек. Бяха мигове, когато най-хуманно отношение, почти човешка милост, виждах не от човеците, а от кучето си. Да, да. Веднъж дори се случи така, че нямаше какво да ям. Беше за малко време, но така се случи наистина. Помощ отникъде. Тогава посегнах към хляба на Сура - няколко крайни корички, спечени на кокал. И докато опитвах да ги строша със зъби, той стоеше отсреща и ме гледаше внимателно. Като човек ме гледаше. Оттогава - запомних това, - точно оттогава той започна да ми оставя крайните корички. Сам изядаше останалото, после мишкуваше около кошерите, ловеше скакалци из поляната. Но тия корички не пипаше. Преди си изядаше всичко - сега оставяше. Казвам самата истина. Не зная какво беше това. Може би човещина някаква кучешка. Или - да го кажем по-точно - кучещина човешка, непонятна за човека и неосъзната от кучето. Казвам само, че не зная какво беше, и не го узнах. Но така беше."

Ще завърша този текст с два имейла на младия юрист Димитър Русев. Срещнах го преди време в града и му надух главата с "Калуня-Каля". Той успя да си я намери. Неговите имейли се явяват на практика първата рецензия изобщо за "Калуня-Каля" - забравения шедьовър за Априлското въстание. Затова са важни. И затова ги публикувам, с негово разрешение.

Ето какво ми написа той:

Здравей Деяне,

Искам да ти благодаря, че сподели с мен за този никому неизвестен и незнаен роман (и автор)! Успях да си купя книгата преди няколко седмици (от книжарничката при подлеза на университета).

Сега я чета, на 2/3-ти съм, но не се сдържах да ти пиша... Уникална е! Спира дъха!

Толкова жив, плътен и богат език в български роман не си спомням да съм чел. Не ти дава да си поемеш дъх, еднакво силно, плътно и живо описва и природата (всеки елемент от нея!!), и душевните преживявания на  Калуньо и другите. Като вихър е, темпото е убийствено, дори когато страници наред не се случва нищо (външно). Езикът... отново... е удивителен, толкова богат, с тези диалектни думи и турцизми, които не тежат, а го красят и го правят толкова сетивен. Уникални сравнения и образи! Имам чувството, че дори е творил слова, за да напаснат най-точно на съответния момент/кадър.

Да не говорим за оригиналния поглед към Априлското въстание, за оригиналния сюжет и завладяваща фабула.

Ще ти пиша пак, като я прочета. Но и отсега недоумявам, как е могла да затъне в такава забрава (заедно с Георги Божинов). Вярно, че няма нищо общо с казионната литература, правена по онова време. Ама и как се скрива такова чудо? Нали и Христос е казал: ...Не може са укрие град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник... (Мат. 5:14-15).

Толкова много въпроси поражда (дори недочетен) романът - за автора (какъв е бил по образование, откъде тези познания за природата, за езика???), за сюжета - има ли достоверна история в основата или е изцяло фикция? Наистина си заслужава да бъде изваден "на светилник". Ако и късно.

Още веднъж, благодаря ти много! Надявам се да мога да споделя още и след като прочета книгата. Надявам се и Жени (жена ми) да я прочете, и други след това.

Здравей отново, Деяне,

Аз по нашата тема, да до-споделя...

Дочетох романа. Много хубав, много тежък, много истински!

Като език не мога да го сравня с нито един роман, който съм чел през последните години (т.е. който си спомням ясно и живо), толкова богат, пълнокръвен, релефен, осезаем! Имах чувството, че преоткривам родния си език на моменти. За удивителните сравнения и за усещането, че твори слова, вече ти писах.

Не се сещам друг път в роман така да ме е вълнувало и впечатлявало описанието на природата, на всеки елемент от нея. Буквално имах/имам чувството, че ми липсват сетива, за да видя/усетя всичко, което той е видял и усетил и облякъл по такъв невероятен начин в слово. Той с думите като че успява да възроди всички сетива и да те потопи целия във всяка една картина/пейзаж/образ. При това не е веднъж, два пъти, а безброй, без да се повтаря. И тази цикличност на природата, тези редуващи се сезони, в които се оглежда животът ни - хем сходни, хем уникални и различни всеки път. И пак природата като огледало за нашите душевни преживявания и най-естествения декор за живота ни (това последното за мен, като човек, прекарал целия си живот в града, звучеше хем толкова истинско и истинно, хем нереално). Останах с усещането, че природата като да беше вторият главен герой след Калуньо...

Съвсем непринудено и неусетно те вкарва в ума и сърцата на героите. Учудвах се, като осъзнавах на моменти, че той всъщност съвсем свободно и незабелязано сменя гледната точка, излиза от главата на Калуньо, поглежда през друг герой или отстрани. Тази ротация ставаше толкова неусетно. Също както неусетно се менят описанията на природата с външни събития (екшън) и с описание на мислите и чувствата на героите. Всичко в някакъв странен вихър, който хем те отнася на разни посоки, хем усещаш, че всичко си е на мястото и нищо не е случайно изсипано и всичко е силно свързано с основната нишка на романа. Сега като си мисля, откъм психологизъм мога да сравня романа само с "Хайка за вълци" на Ивайло Петров.

Много смел и със сигурност уникален и оригинален поглед към Априлското въстание. Без нито една пушка (да не говорим за топче), без нито един герой с красива униформа и зелено знаме... Само следите от погрома за около 20 страници (вярно, много силни и разтърсващи). Един от малкото героични моменти в нашата (по-нова) история - само като ехо, като невидим катализатор/спусък за всичко, което се случва с Калуньо и хората край него.

Роман с толкова много пластове! Все пак, за мен (като православен християнин) най-драматичното беше да виждаш как човек с много дарби, сили и добродетели (разбира се, и раздиран от много страсти и грехове), опитва с инструментите на злото да твори "добро", справедливост и т.н. Опитва отчаяно само със свои сили, без да има за упование и без да търси подкрепа в Някой Друг. И разбира се, не успява, и разбира се, страда, и минава през ада още тук. А иконата на Богородица се предава от поколение на поколение скришом, да, като някакъв много скъп предмет, но уви във вързоп, далеч от очите и от молитвите на Калуньо и хората до него.

Не знам ти как мислиш, на мен ми се стори, че Калуньо накрая осъзнава безсмислието на своята битка и е на косъм от това да погледне към Бога. В последната нощ мисли: "Но що е това свобода? Знае ли някой?... Когато устата ти е пълна - с ляб, злато, или ракия, или власт, - не мож да приказваш за нищо..." И после в последната глава - когато Янко разказва, че в последните часове преди смъртта си Калуньо търсил и не можел да назове думата... какво ще спаси народа...

Сега видях годината на издаване на романа - 1988 - може би това обяснява съдбата му? Много неподходящо място за гениална литература - точно преди края на режима, който не обичаше такива книги. Само година по-късно народът се юрна по площадите (и по чужбина), след като му "съобщиха, че е свободен" (по Г. Господинов), после "свободата" ни потопи и почти удави в едно такова огромно блато, че последното, за което би се хванал човек в тази пропадаща, блатна среда, е книгата за 1.98 лв. на Георги Божинов.

С най-добри пожелания!

Поздрави,
Митко

Представям си го - писателя Георги Божинов - как е идвал в София, как е обикалял приятелите, как е връщал заемите, за да поиска веднага нови, как се е напивал и е ставал като барут. За да се скрие накрая пак, като вълк-единак, в барачката на пчелина си на Предела, при ръкописа на "Калуня-Каля".

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2014, № 5 (174)