ИГУАНАТА

Деян Енев

web

Влечугото в аквариума приличаше на парцалена играчка. Една ушита несръчно от сив рипсен плат и натъпкана с дунапрен играчка, наподобяваща истински динозавър. Като онези динозаври от филмите, големи колкото къща. Вярно, този тук беше колкото кученце. Но беше жив. Дишаше. Голямото му като копче на зимно палто око гледаше в Мая. Отгоре на гърба си и на опашката имаше непрекъсната лента от триъгълни израстъци, като дузина непорасли криле. Пръстите на краката му приличаха на птичи пръсти. Те постоянно драскаха стъклото и се огъваха като гумени. В аквариума беше пуснат небрежно един стрък папрат, който навярно трябваше да замени цялата природа.

Мая отиде до бара на непознатото квартално кафене, където беше влязла случайно, да убие времето и си взе още една малка водка. Малките водки станаха четири. Още една и щеше да се напие. Знаеше си.

Барманът беше остриган нула номер и небръснат. Гъстата му черна брада правеше лицето му да изглежда като намазано с графитeн прах. Имаше заешка устна, дебел като котвена верига сребърен синджир на врата и сребърна обеца на едното ухо.

- Какво е това животно? - попита го Мая. Усети, че говори малко по-високо от обикновено. Беше я хванало, знаеше си.

- Игуана - каза барманът.

- Как се казва?

- Игуана - повтори натъртено мъжът.

Мая не разбра точно - дали игуаната няма име или просто се казва така, Игуана. Тя се върна на масата си до прозореца. Аквариумът заемаше половината от височината на прозореца. Отвън някои от хората, които вървяха по тротоара, спираха и също разглеждаха с интерес игуаната и безплодните й опити да изпълзи нагоре по гладката стена на аквариума.

И четвъртата малка водка беше посветена на Асен. Асен беше художник, който от двайсет години живееше в Лондон. Но през последните години често си беше идвал в България, даже можеше да се каже, че почти се беше завърнал тук. Сделките с недвижими имоти се оказаха много по-сигурен източник на печалби от картините. Англичаните бяха полудели по селските къщи, заселваха се на цели махали в българските селца и Асен успешно се беше вместил в този бизнес. Беше успял дори и той самият да си купи къща в странджанското село на баща й. Беше я качил на стоп случайно това лято за натам и така се бяха запознали.

Асен с красивия жилест врат и корем, стегнат като на войник. Когато пристигнаха с колата в нейното странджанско село, той я заведе направо в неговата къща, чак на другата сутрин тя се обади на баща си. Къщата беше стара, цялата от дърво и скърцаше като кораб, докато ходеха по широките дъски на дюшемето. Пиха много и двамата. Седяха на голите дъски и си разказваха един на друг живота. После Асен я метна на пода. По шията му блестеше пот. Накрая се претърколи на дюшемето и разпери ръце като разпнат. Сетне посегна за цигарите.

- Защо ми скъса бикините? - каза Мая. - Сега да ми купиш нови.

- Вече ще ходиш без гащи - засмя се Асен и огънчето от цигарата освети в оранжево лицето му.

През последните месеци Асен подивя. Изкупуваше имоти в селото и по хълмовете около него, сякаш искаше да става граф. Накъсо й беше обяснил за какво става дума.

- Бъдещето е в зелената енергия. Ток от ветрогенератори. Западняците са пощурели на тая тема и дават милиони за това. Тук, над Странджа е едно от най-стабилните въздушни течения. Само трябва да имаш имотите, терените, където да се построят ветрогенераторите.

- Какво е ветрогенератор? - беше го попитала Мая.

- Кула с перки, висока до сто метра. Рамото на перката може да стигне и до деветдесет метра. Разбираш ли, ония финансират всичко. И плащат луди пари за терените. А дворът на баща ти попада в тази зона. Трябва да го купя. Разбираш ли ме какво говоря?

- Абсурд. Татко няма да продаде никога двора и къщата.

- Ти говори с него.

- Не мога. Той си живее там. Нали ти казах, откак мама почина, той продаде жилището в Малко Търново и се премести на село.

Но все пак беше говорила. Замина с рейса преди три дни, върна се вчера. Старата им дървена къща се намираше малко извън селото, върху един хълм. Баща й беше остарял, вървеше бавно, поспираше, все гледаше да приседне. Две гънки като на стар вол се спускаха по гушата му. Яката на ризата му се беше разнищила. Когато го прегърна, Мая усети, че татко й мирише на старец. Нарязаха един пъпеш и седнаха на покритата с мушама маса отвън. Сини и зелени мухи летяха под лозницата и лъскавите им телца блещукаха като сапфири и изумруди. Тя му обясни защо е дошла. Даже малко се отплесна. Спомена пак развода с Мартин, безпътицата, скучната й работа във фирмата за преводи. Разказа му и за Асен сега. Беше хванала вече силен тен, почти беше шоколадова, като мулатка, и се надяваше, че изчервяването й не пролича.

Баща й мълча доста. После повтори с широко движение на ръката си контура на двора, тъй, сякаш галеше стръмния скат.

- Ей тук в края на лятото се събират щъркелите. Преди да отлетят. Не знам защо са си избрали моя двор. Затова не сея нищо на стръмната поляна.

Мая поглади мушамата с ръка и изведнъж си спомни тази зашеметяваща гледка. Беше дете, втори за трети клас. Като се събуди една сутрин и допря нослето си в стъклото, видя, че целият им двор е бял и мърда. После проумя, че дворът им е пълен с щъркели. Тя първо се уплаши, защото отблизо щъркелите й се сториха страшно големи птици. Бяха се подредили в редици, а отпред бавно, като някой командир се разхождаше един щъркел, сигурно водачът на ятото. Щъркелите стояха така часове наред, накацали върху тревата на склона. Мая си спомни още, че тогава, в края на онова лято нетърпимо й се бе приискало да разбира щъркеловия език, за да знае какво си говорят големите птици с червени клюнове.

Тя погледна баща си, сив като камък в зелената сянка на лозницата, свали слънчевите очила от челото върху очите си и белият полк на щъркелите изчезна.

Баща й прокара грапавата си длан върху очите си.

- Оттук минава Виа Понтика, единият въздушен път за миграция на прелетните птици от Европа до Африка над територията на България. Другият е Виа Аристотелис, над долината на Струма и Искърското дефиле. - Баща й цял живот бе преподавал география в училище и можеше да му се вярва. - Ветрогенераторите ще съсипят Виа Понтика. Но аз не искам да преча на живота ти. Утре ще отидем до града и ще ти извадя генерално пълномощно. Пък прави, каквото знаеш.

Пълномощното със синия правоъгълен печат сега лежеше в чантичката й, опряна в стената на аквариума. След половин час трябваше да се обади на Асен, такава уговорка имаха. Игуаната продължаваше да се движи като навита с ключе в тесния аквариум - напред, назад, напред, назад. От време на време голямото й око се втренчваше в Мая.

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2011, № 12 (145)

Други публикации:
Деян Енев. Българчето от Аляска. Софийски разкази. София: Сиела, 2011.