НЯКОЛКО ДУМИ ЗА АТАНАС ЛИПЧЕВ

Деян Енев

web

Няма конкретен повод да говорим за Атанас Липчев. А медиите обичат конкретния повод.

Но това не значи нищо.

Защото имаме постоянен повод да говорим за Атанас Липчев.

В съдбата на Атанас Липчев се оглежда това, на което в България са подложени писателите. Те творят въпреки всичко. Чак когато умрат, ако са написали хубави книги, за книгите им започва да се чува нещичко.

Слава Богу, творчеството на Атанас Липчев е такова, че когато прочетеш една негова книга, непременно ще поискаш да прочетеш и другите. Той прояви безпримерен героизъм и написа своите книги. Защото какво друго, освен безпримерен героизъм е да пишеш роман след роман, да упражняваш този тежък труд, потопен до гушата в безпаричие, без ясни перспективи за издаването на книгите си, без надеждата в обозримо бъдеще те да имат успех.

Атанас Липчев почина на 6 февруари 2010 г., навръх рождения си ден. Щеше да навърши 59 години. Една златна, медоносна, благословена възраст за писателя. Страстите са се превърнали в опит, сечивата са наточени и лъскат на тезгяха, вече не занаятът има претенции към теб, а ти имаш претенции към занаята.

Така е, но не и в България.

С Наско Липчев издадохме по едно и също време първите си книги. Хасковската "Южна пролет" преди трийсет и нещо години бе ни събрала набързо, но откъде да знаем тогава, в онези пъстри младежки години, че животът е един сън и преминава доста бързо. Истински открих Атанас Липчев през 2005 г., след като прочетох един литературен обзор за годишната литературна продукция, написан от варненския поет Валери Станков. В него той открояваше рязко "Тихият бял Дунав" като книгата на годината не, а като книгата на десетилетието. Тогава бях редактор във в. "Сега", Валери Станков пописваше и при нас, свързах се с него по мейла и му поисках координатите на Атанас Липчев. И през следващите години неколкократно пуснахме в "Сега" разкази на Наско. Това беше и причината да се видим веднъж, когато той пристигна в София по други дела, но и да си получи хонорарите от вестника. Седнахме в едно заведение до НДК, изпихме едно-две питиета. Стори ми се мълчаливец, но от тези мълчаливци, с които мълчанието има цената на повече от разговор - не сте ли забелязали как и най-разпалените разговори между големи приятели понякога секват и между думите се настанява мълчанието, което обаче не е мълчание, а продължение на разговора. Ние с Наско Липчев просто направо почнахме нашия разговор с това мълчание. Без, формално, да сме приятели, та ние се виждахме, кажи-речи, за първи път. Как става така, че има хора, с които и да мълчиш, всъщност разговаряш, за мен е дълбока тайна.

Бе ми донесъл "Тежки пари", сетне по пощата ми прати и ръкописа на "Крадци". Междувременно отидох на работа в друг вестник, където също за известно време отговарях за разказите. И там му отпечатахме един-два разказа, успях да публикувам и кратка рецензия за "Крадци", когато книгата излезе. Ето я, за протокола:

"Ако не беше Христо Калчев, който наложи бързото писане за бандитите, за тях щеше да се пише така, както пише варненският автор Атанас Липчев - с бавно разгръщане на образите, с използване на целия традиционен инструментариум на литературата, подобно на недостижимия "Кръстникът" на Марио Пузо. Времето на прехода създаде цяла нова "кърджалийска" епопея, която за нещастие влезе в коловоза на Калчев. Дебелият 500 страници роман "Крадци" (изд. "Фабер") на Атанас Липчев изследва същите тези години и герои, без обаче да забравя най-важното основание за появата си - художественото. Липчев дебютира в края на 80-те години на миналия век със сборника разкази "Вълча любов". Сетне, подобно на друг варненец - Красимир Дамянов, замлъкна за две десетилетия. Но писателската турбина е работила в душата му, докато се е занимавал с ресторантьорство, риболов и шляене. И от началото на новия век започна вторият живот на писателя. В рамките на няколко години той издаде знакови книги - първия български роман за концлагерите "Тихият бял Дунав", претърпял бързо второ издание, двутомната бандитска сага "Тежки пари", а сега, преодолявайки инертността на редица издатели, прицелени в еднодневките, излезе и "Крадци". "Крадци" е бавна книга за ураганните процеси от икономически, социален, обществен и психологически порядък, които пронизаха обществото ни и отделния човек. Освен железният сюжет, на който Липчев е майстор, в повествованието впечатляват ясният слог, плътните характери, естественият диалог, доброто познаване на скритите пружини на реалността. В послеслова авторът пише: "Някъде в края на деветдесетте приключихме с илюзиите, посрещнахме новия век с празни джобове и увиснали носове. Бяхме свикнали с мисълта, че е изключено в този живот да ни се случи нещо хубаво, както и бяхме сигурни, че вече трудно могат да ни ограбят, защото на гърба ни комай остана единствено потната ни риза. Грешка - просто нямаше кой да ни каже, че голямото крадене тепърва предстои. Готвеха се, синковците, да откраднат бъдещето на децата ни."

Чувахме се периодично по телефона, уж се уговаряхме да му отида на гости, за да ми покаже своето "Макондо", както сполучливо се изразява в една статия за варненския ареал на писателя критикът Борислав Гърдев и дори се канехме да излезем с лодката му за риба в морето. Някъде по това време ми прати новия си роман "Фустанела", с надпис "Приятелски на Деян - "солен" поздрав от морето! 13.07.2009 г." Всеки добър писател е провидец. Той някак е знаел вече, че няма да му гостувам, че няма да има кога да му гостувам и ето - решил е поне с автографа да поправи бъдещето. Прибрах "Фустанела" на тавана при другите трупащи се книги, да я чета уж на спокойствие, като ми се отвори време. И тъпата житейска въртележка ме завъртя - задачи, проблеми, уволнение, безработица.

Прочетох "Фустанела" чак сега, преди да седна да напиша този текст. И се почувствах много тъпо. Това е една от най-хубавите книги в нашата съвременна литература, книга от родословието на "Жокерите" на Васил Акьов и "Златната река" на Георги Богданов. Ако не е достатъчно, ако са нужни и световни паралели, добре, ще направя и един паралел със световна книга - това е книга от родословието на "Старецът и морето" на Хемингуей. Разбира се, че можех да я прочета веднага и да вдигна телефона и лично да му кажа това на Наско. Но ето, не стана. Затова сега искам да го кажа много високо - читатели мили, прочетете "Фустанела". Такова овладяно, зряло и ненатрапчиво майсторство рядко ще срещнете. Когато прочетете "Фустанела", така ще се запалите по Атанас Липчев, че ще издирите и прочетете всичките му книги. Тогава задължително ще прочетете и последния му, излязъл посмъртно роман - "mailer daemon или другият бряг на реката". Където най-добре се вижда какъв голям майстор загуби литературата ни.

Гледам снимката му на задната корица на "Фустанела". Доброто лице. И онази искра в очите, която казва: добре ли го написах, а? Както рибарят, залепяйки лодката за кея, без думи ще покаже на колегите, купувачите и зяпачите на пристанището пълната със сребърен улов рибарска мрежа. Когато мрежата е пълна, многото думи наистина са излишни.

Разбрахте ли сега защо винаги има повод да говорим за добрите писатели?

Защото те са провидци.

Как го беше казал Наско Липчев? "...бяхме сигурни, че вече трудно могат да ни ограбят, защото на гърба ни комай остана единствено потната ни риза. Грешка - просто нямаше кой да ни каже, че голямото крадене тепърва предстои. Готвеха се, синковците, да откраднат бъдещето на децата ни."

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2011, № 3 (136)