Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОСТАДИН ШЕКЕРЛИЙСКИ - ЧАСТИЦА ОТ БЪЛГАРСКОТО ОПЕРНО ИЗКУСТВО
(щрихи от живота на един от колосите на оперния бас у нас и в Европа)

Димитър Джаджаров

web

“Пътят човешки е незаменим!”
Костадин Шекерлийски

Ако отворим втори том на регионалната енциклопедия “Пирински край” на буквата “Ш”, за съжаление, ще установим, че биографична статия за личността на Костадин Шекерлийски няма. Липсва “ШЕКЕРЛИЙСКИ, Костадин”. Днес е трудно да си отговорим на въпроса от какви критерии са се ръководители редакторите на това реномирано издание, когато са подбирали личностите, които да бъдат включени в енциклопедията с техни биографични справки.

Костадин Шекерлийски е роден на 21 февруари 1921 г. в Горна Джумая (днес - Благоевград) в семейството на Вангя и Никола Шекерлийски. Социален произход - бедно работническо семейство. И днес старата къща на Шекерлийски стои, макар и на заден план, в “Кабул махала”, под стадион “Христо Ботев”. Началото на 30-те години на ХХ век. Като юноша Костадин става метач и портиер на читалище “Съгласие” (днес - читалище “Никола Вапцаров” - Благоевград). Тук той много често, докато мете салона и стаите, си пее свои песни. По това време диригент на хора към черквата “Въведение Богородично” и на хор “Македонска песен” към читалището е Василий Соловьов, руски емигрант, но отдавна спечелил уважението на горноджумайската общественост. Един ден той чува Костадин и го взема при себе си в черковния хор. Костадин пее в хора като солист, а по-късно става солист и на хор “Македонска песен”.

През 1941 г. с финансовата подкрепа на Василий Соловьов, на доктор Золотович и на бай Янко Млекаря, известна личност в Горна Джумая, Костадин заминава за София. И тримата имат огромното желание той да продължи образованието си в областта на музиката. Костадин постъпва в Държавната консерватория в класа на Люба Маринова-Цибулка. Следват 4 години на усилно изучаване на вокалното изкуство. По това време в Държавната консерватория преподава Светослав Обретенов. На големия български диригент прави впечатление не само невероятния талант на младия Костадин, но и прилежността, с която усвоява тайните на вокалното изкуство. Обретенов е близо до Костадин, двамата често водят разговори на различни теми от живота. Когато в началото на 1945 г. е основан Държавния радиохорт, Светослав Обретенов помага на Костадин да постъпи като солист. С новата хорова формация, в която прекарва близо 4 години, Костадин Шекерлийски гостува в Чехия, Унгария, Югославия.

През 1948 година на един концерт на Държавния радиохор присъства тогавашният министър на отбраната генерал Георги Дамянов. Последният е впечатлен от демонстрираните от Костадин невероятни вокални възможности и разпорежда на диригента на Военно-представителния ансамбъл - Драган Прокопов, да му уреди среща с този младеж. Срещата се провежда в Министерството на народната отбрана. Разговарят дълго, след което генерал Дамянов нарежда Костадин Шекерлийски да бъде назначен за солист на Военно-представителния ансамбъл. Успоредно с изявите си в ансамбъла Костадин подготвя първите си два образа - от оперите “Травиата” и “Кармен”.

След като печели конкурс, обявен от Народната опера, той е назначен за стажант-актьор и още същия месец гастролира в ролята на стария Жермон от “Травиата”. Това е и началото на неговия дълъг творчески път като оперен певец.

В Народната опера Костадин Шекерлийски попада в тесен приятелски кръг, в който са Димитър Узунов, Надя Афеян, Юлия Винер, Мати Пинкас, Лили Йорданова, а по-късно и голямото име на българското оперно изкуство Катя Попова. За 2 години Костадин прави още 3 образа - Отело, барон Скарпиа от операта “Тоска” и знаменитата му роля на Риголето в едноименната опера на Верди.

През 1953 г. заедно с Катя Попова, Димитър Узунов, Никола Николов, Йорданка Димчева, Катя Георгиева, Костадин Шекерлийски заминава на специализация в Болшой театър в Москва. Там той се подготвя при известните вокални педагози Леонид Баратов, Тамара Небулсин, при големия руски диригент Генадий Рождественски.

Четири месеца след пристигането си в Москва, Шекерлийски подготвя знаменитата си роля на княз Игор от едноименното произведение на Бородин. Следва гастрол на сцената на Болшой театър. Костадин Шекерлийски е първият български оперен певец, който излиза на сцената на Болшой театър с централна роля - ролята на княз Игор.

След края на спектакъла, когато се спускат завесите, публиката не си тръгва. Болшой театър се тресе от аплодисменти. Костадин Шекерлийски е коленичил, няма сили да се изправи, в продължение на 6-7 минути публиката го аплодира бурно. След спектакъла големият руски диригент Рождественски пише в тогавашния вестник “Комсомолска правда”: “Снощи един голям българин представи княз Игор такъв, какъвто трябва да го помни цяла Русия.”

Престоят на Костадин Шекерлийски в Русия продължава една година. Посещава Киев, Ленинград, Екатеринбург, стига до Новоросийск и Иркутск. Преди да се завърне в България, гастролира с коронната си роля на княз Игор на сцената на Киевския оперен “Киров”. Там става любимец на цялата публика.

През 1954 година Костадин Шекерлийски е в България. Един месец пълна почивка. Предстоят турнета в Белгия и Испания. В Белгия за първи път на руски ще бъде представена операта “Княз Игор”. Кралската опера е препълнена. Гастролират Костадин Шекерлийски, Надя Афеян, Юлия Винер, Кирил Дюлгеров и други известни наши оперни певци. Шекера, както галено го нарича Катя Попова, жъне първия си голям успех в Западна Европа. За него големият белгийски музикален критик Блюме Дано пише в тамошната преса: “Тази вечер видяхме един славянски принц. Принц, който гордо може да носи доспехите на княз Игор!”.

След завръщането си от Белгия Шекерлийски започва да готви нова голяма роля - на Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски. Това му отнема около 6 месеца. През това време работи и върху образите на Амонастро от операта “Аида” и барон Скарпиа от “Тоска”. Софийската публика през тези две години го посреща вълнуващо и радостно. Хората и до днес не могат да забравят неговите Риголето, Отело, барон Скарпиа, Жермон и всички останали роли.

През 1958 година е поканен в Белгия, но преди това е поел и здадължение да гостува в Испания. По решение на ръководството на Държавната опера първите гастроли ще бъдат в Испания, а след това в Белгия. В Испания е заедно с Катя Попова, Юлия Винер, Надя Афеян, Кирил Дюлгеров и все още младия тогава Николай Гюзелев.

Барселона. Първо представление на “Борис Годунов” на чужда сцена. Тук Костадин Шекерлийски достига своя връх. Следва гастрола в Белгия. Там известният диригент на Белгийския кралски оперен театър Херберт Изел пише: “Апогеят на своето величие този велик българин, Костадин Шекерлийски, постига, когато един крал по задължение слезе от кралската ложа и отиде на сцената при един цар по призвание. Поклони му се, прегърна го и се обърна към аплодиращата го публика.”

Не всичко в живота тече безпроблемно. В Държавната опера, след като прави забележка на директора, че хонорарите, които се изплащат по това време на именитите ни певци, са малки, със заповед е понижен от първа в трета категория.

Но през 1961 година операта трябва да гостува в Хамбург. Няма друг. От Хамбургската опера настояват Костадин Шекерлийски да гостува в ролята на Борис Годунов. По нареждане на министъра на културата възстановяват правата му и Шекера заминава заедно с Надя Афеян, Мати Пинкас, Лили Йорданова. След Германия следват гастролите и в Холандия. Там публиката отново е във възторг. Един голям българин пее на руски.

На връщане от Холандия, във Виена се среща с Борис Христов. Двамата са приятели още от участието си в хор “Кавал”. Борис Христов го кани на гастрол в “Ла Скала” в операта “Хованщина” в ролята на княз Шуийски. Много труд, много мъки преживява Костадин Шекерлийски, докато му се разреши да замине за Италия. И там триумф. В края на спектакъла двамата с Борис Христов плачат. В “Ла Скала” пеят двама българи, двама велики мъже, двама големи баси.

Завръща се в София, но за кратко. Турнетата зад граница продължават. Париж, Прага, Будапеща, Белград, отново в Русия, стига до Улан Батор, Монголия. И оттам за Канада, където е гост на Славянския комитет. Един прекрасен спомен е останал в съзнанието на неговия племенник Димитър Чалъков след завръщането на Шекера от Канада:

“Е, вуйчовото, аз се върнах, а някои останаха.”

Питам го - “Защо?”

А Шекера отговаря: “Защото аз имам вас, имам България, имам моя роден град.”

Годините минават. В големия приятелски кръг около Шекерлийски са Катя Попова, Димитър Узунов, Мати Пинкас и Юлия Винер. Редовни срещи в Руския клуб, на които именитите оперни певци споделят своите проблеми и тъги, удачи и предстоящи задачи. Когато Шекерлийски започва да готви поредната си роля на Алеко от едноименната опера на Рахманинов, споделя пред своите приятели и колеги: “Вече май съм изморен.” И може би е прав, защото по това време има повече от 15 централни партии, а последната е Георги Грозника от операта “Янините девет братя” на Любомир Пипков.

Костадин Шекерлийски - “Природата ме е дарила с един талант и едно сърце. Аз други претенции за себе си никога не съм имал.”

Димитър Чалъков - “Обичаше да пее, обичаше хората, ненавиждаше предателите, хитреците, лицемерите.”

“През 1951 година на Световния младежки фестивал в Берлин Костадин Шекерлийски взема Първа награда и става лауреат на фестивала. В София, след завръщането си, когато се срещнахме, го запитах как се е чувствал и какво му е направило впечатление на този форум. Той беше във възторг. “Митя, ти знаеш ли, вуйчовото, какво значи един беден младеж от Горна Джумая, със скъсани обувки, да се намери сред хиляди младежи и девойки в центъра на Европа, облечен в бял костюм, с бродирана бяла риза, обточена с народни шевици!” Сълзи капеха от очите му.

Много пъти съм си задавал въпроса - как успяваше да въплъти дълбоко в сърцето си нежността, с която даряваше своите племенници, драматизма в постановките и изградените от него образи и лиризма, с който пееше. Той обичаше всички. Обичаше да говори много. Но най-добре се чувстваше, когато беше на Витоша или у дома си сред своите канари. Той имаше 54 канара, които непрекъснато чуруликаха. Просто познаваха кога той ще се прибере или кога ще излезе. Нежността му се беше свила до такава степен, че не му се напускаше стаята, в която бяха канарите.

Често ходехме на футболни срещи. Той беше славист. И когато му задаваха въпроса “Коста, кажи кои отбори признаваш в България?”, той отговаряше: “”Първият е Славия!” След това замълчаваше за кратко и ако някои добавяше “Левски”, Шекера довършваше “...и юношите на Славия!” Когато имаше свободно време, пътуваше с отбора из цялата страна.

Но за мен най-голяма радост беше, когато вуйчо ми пристигна в Горна Джумая с едно бяло “Пежо”. Беше му подарено от белгийското посолство за изключителните му заслуги в оперното изкуство. Беше горд и радостен. И щастлив. И в София дори - много често ми казваше - “Хайде сега, качваме се на “Пежо”-то и обикаляме София!” И не спираше да пее.

Годините минаваха. Той чувстваше това и когато през 1967 година получи първия инфаркт, близо 7 месеца не стъпи на оперната сцена.”

През 1968 година предстои големият преглед на младежките оперни театри във Висбаден, Германия. На поредната среща в Руския клуб Димитър Узунов и Катя Георгиева, съпруга на Димитър, не могат да намерят достатъчно силни думи, за да го убедят да тръгне за Германия. А той въпреки тежката болест е весел и усмихнат: “Защо трябва да ходя аз. Нали ще замине Николай Гюзелев!” Пристига Руслан Райчев, по това време диригент на Държавната опера. Усмихнат сяда на масата и казва: “Коста, готви се! Утре заминаваш за Германия!” Костадин го поглежда и проговаря: “Руслане, аз от 7 месеца не съм правил репетиции...”. “Ти си готов Коста!” - отвръща Руслан.

Заминават за Германия, а след завръщането си споделя пред племинника си Димитър Чалъков: “Е, Митя, наистина аз мога пак да пея!”. Една година по-късно, Димитър Узунов, вече директор на Софийската опера, пристига в столичния му апартамент и казва: “Коста, тръгваме с тебе за Плевен да спасяваме положението! Няма кой да играе Жермон.”

Шекера отвръща: “Мите, не съм добре!”

“С нас ще пътува и лекар. Тръгваш с мене!”, контрира го Узунов. Заминават. Връщат се след два дни и Шекера отново споделя: “Аа, аз наистина вече мога да пея!”

1970 година. Костадин Шекерлийски заминава на частно посещение в Москва. По това време в руската столица е и неговият племенник Димитър Чалъков. Срещат се пред хотел “Метропол” в центъра на Москва срещу Болшой театър. Костадин казва: “Ти си тук вече месец и половина и искам да ме заведеш някъде да вечеряме заедно.” По това време най-хубавата кухня, която допада на българите, беше ресторант “Будапеща”. Още на входа на ресторанта портиерът позна вуйчо ми. Поклони му се, а аз останах изумен. Бях отседнал в хотел “Останкино”, а той в хотел “Россия”. Една вече към 10 часа ми звъни по телефона и казва: “Утре в 6 часа да си пред Болшой театър.” В уречения час бях там. На входа ме посрещна младо момче и ме настани на втория балкон. Чаках да пристигне и вуйчо ми, но него го нямаше. Започна операта “Борис Годунов” Останах втрещен, когато на сцената видях вуйчо си. През цялото време не само аз, но виждах как и цялата публика му се възхищаваше.”

Когато представлението завършва, Димитър Чалъков отива зад кулисите. Костадин Шекерлийски вече е без грим, а в стаята с него са Евгений Нестеренко, най-големият руски бас по това време, коронован за партията на Борис Годунов, и диригентът Рождественски. След запознанството Рождественски се обръща към Нестеренко и казва: “Повтори сега, пред племенника на Костя, какво ми каза в ложата.” След края на представлението двамата - Нестеренко и Рождественски, са останали в служебната ложа, минути след като залата вече е празна. Рождественски пита Нестеренко какво мисли за спектакъла, а той му отговоря: “Не чувстваш ли, че все още звучи гласът на Костя.”

През 1972 година Костадин Шекерлийски е с доста разклатено здраве. Но все още от него извира един импулс, едно силно желание: “Аз трябва да живея още 20 години.” И поема към Витоша. Със свои приятели, сред които и негови съграждани от Горна Джумая - Райко Комитов, бай Дончо Китариста.

Много години преди това - в края на 30-те години - Костадин Шекерлийски, бай Дончо Арнаудов, мистър Делос - бай Георги Фокусджията, актьорът Владо Давчев изнасят спектакли в Кочериново, Рила, Стоб, Бараково, Симитли и други близки до Горна Джумая места. Четиримата. Костадин Шекерлийски пее, бай Дончо свири, Владо Давчев рецетира, а Георги прави фокуси. Незабравима остава за четиримата една уникална среща по време на представление в Кочериново. Заедно с тях на импровизираната сцена се качва големият български поет Никола Вапцаров, който по това време е огняр в Книжната фабрика, и рецитира своето стихотворение “Родина”.

Все още не е късно да бъдат припомнени големи имена на българското музикално наследство, родени в някогашна Горна Джумая (Благоевград), които с живота и изкуството си са обогатили европейската и световна култура. Колкото и за някои техният принос да не е познат или припознат и да не бъде оценен по достойнство.

  • Атанаска Беровска - примадона на Вашингтонската опера.
  • Василий Соловьов - диригент, хор-майстор, основател на хоровото изкуство в Благоевград.
  • Васил Кьосев - солист на Военно-представителния ансамбъл.
  • Професор Сили Бръчкова - именит вокален педагог, признато име в Европа.
  • Евелина Стоицова - дълги години примадона на Русенската опера.
  • Роза Гръчка - примадона на Дрезденската държавна опера.
  • Мария Въсинска, Боян Кацарски, Асен Чавдаров.
  • Инструменталистите - Атанас Иванов - цигулар, дълги години солист на Военния ансамбъл.
  • Наско Елшански - солист на симфоничния оркестър на Пловдивската опера.
  • Диригентите - Филип Аврамов, професор Христо Арищиров.

Дълги години от живота си дали на българското изкуство и култура.

Но в малка и голяма степен позабравени.

Възможно ли е младите хора да израстват, без да познават живите корени - тези личности. А би трябвало да се гордеят с тях. Както казва Костадин Шекерлийски: “Аз се гордея, че съм роден в Горна Джумая, че оттам тръгнах по големия път на изкуството!”

Не само фолклорната музика е важна, не само джазът и рок музиката.

Онази наслада, която младите хора могат да получат от симфоничното изкуство, от оперната класика, от хоровото изкуство.

За съжаление сме свидетели и на невероятно нихилистично отношение към музикалното и културното наследство. Наскоро един млад музикант и певец от Благоевград сподели: “Верди е остарял композитор.” Та това е колосът на оперната музика. Това е оня човек, на който при неговата смърт хората от родното му място са постлали селото със слама, защото той умирал.

* Материалът е изготвен по спомени на Димитър Чалъков - племенник на Костадин Шекерлийски.

 

 

© Димитър Джаджаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2004, № 12 (61)