НАВЛИЗАНЕТО НА РУСИЗМИТЕ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК КАТО ИНСТРУМЕНТ НА СОЦИОЛОГИЧЕСКА ПРОПАГАНДА

Боян Кутевски

web

---

Penetration of Russisms in Bulgarian as Sociological Propaganda Instrument

The power seizure in Bulgaria by the Fatherland Front on 9^th September 1944 made the country satellite of the USSR for 50 years till the end of the Cold war. During the period a lot of Russian and ideologically biased words penetrated Bulgarian language in all aspects of the social life as an element of the political and sociological propaganda, including the “Newspeak” (after Orwell) like - “partgruporg”, “profsuijz”, “ZKPC”, etc.

The notion “sociological propaganda”, defined by Jacques Ellul as “a phenomenon much more difficult to grasp than political propaganda, and is rarely discussed. Basically it is the penetration of an ideology by means of sociological context.” This thesis is the main idea by the analysis of the penetration, evolution and life cycle of Russisms in Bulgarian.

The basic thesis of this paper is that the above named penetration is one of the most powerful weapons of the sociological propaganda. As a result Bulgarian language has become very susceptible toward such substitutes, which are in progress even nowadays. The analysis examines the dynamics of the process, the particular sociopolitical relationships and its contemporary implications. The receptivity of the language is still present today when English words penetrate it.

---

За мнозина, дори за специалисти в областта на обществените комуникации, пропагандата е обществено явление, което принадлежи на миналото, изчезнало безвъзвратно като динозаврите и едрата шарка. Не случайно употребявам тези сравнения. Като динозаврите, защото според мнозина пропагандата е “била” предназначена за неуките ни, бедни и безправни предци - тромава машина за наивни лъжи и гръмки лозунги. Като едрата шарка, защото е “била” нещо пагубно, абсолютно античовешко и разрушаващо обществото.

Но нима, дори не като учени и специалисти по комуникации, а само като разумни хора, можем да приемем, че с падането на фашистките режими техните привърженици се отказват от своите убеждения и агресивни стремежи? Действително ли има хора, които считат, че ако в една държава има регулативни механизми, които гарантират “свободата на словото” това е достатъчно, за да съществува реално тази свобода? Трябва ли да приемаме, че и пропагандата, и нейната манипулативна функция са изчезнали, само защото на нас ни се иска да е така?

С подобен набор от убеждения заблудите едва започват. Повечето изследователи на комуникациите се ограничават с бегла етимология на думата “пропаганда”, отбелязват кога се е появила за пръв път, посвещават няколкото изречения на д-р Йозеф Гьобелс и бързат да обяснят, че всичко това, дори и да се е случило, никога повече няма да се случи. Подобно на Волтеровия Панглос, те твърдят, че днес хората са станали далеч по-добри и дори през ум не им минава да правят пропаганда. Т.е. “не познаваме пропагандата, но няма защо да се страхуваме от нея”! Преди време ми попадна някакво лайф стайл списание, което ми направи впечатлениие с остроумната максима, напечатана върху подшивката: “Не плашете щрауса, подът е бетонен!” И мисля, всички разбирате, защо я напомням на някои от вас, а други се сблъскват с нея за пръв път - защото ключът към бъдещето винаги стои в джоба на миналото или в ръцете на настоящето. И ако този ключ се окаже шперц, а ръцете и помислите не особено чисти, много скоро бихме съжалявали горчиво за своето нежелание да научим нещо повече за силата на пропагандата като убеждаваща техника, като манипулация.

Мнозина твърдят, че обществената еволюция е променила принципите на въздействие, направила ги е по-хуманни, дала е шанс на обикновения човек да се защитава от убеждаващото въздействие. Появили са се свободният печат, рекламата, пъблик рилейшънс, интернет. И все пак всичко това за мен все още не е доказателство, че пропагандата е изчезнала или загубила своето значение, своята огромна власт върху съзнанието на хората. Дори ако се ограничим само в изучаването и изследването на нейната история, има какво да научим. Дори ако се вгледаме в езика, на който говорим и пишем, ще открием доста думи, за които най-често не съзнаваме, че това са руски думи, попаднали там благодарение на пропагандата и то в рамките на последните 50 години. Не думи, без които не можем, а думи, без които е трябвало да не можем. За мнозина това изглежда напълно логично след като политическата съдба на България бе да бъде сателит на Съветския съюз. Мнозина не виждат в това нищо тревожно, а само плахо се опитват да му противопоставят нахлуването на английски думи и терминология в съвременния български език. За мен това е доказателството, че пропагандата продължава да съществува и то в най-опасната форма - неосъзнатата. Фактът, че тези думи са навлезли в езика, употребявани са в поезия, проза, описани са в речниците, с тях е писана история, за мен е достатъчна причина те да бъдат изследвани като идеологическа инвазия. И все така не ми дава мира пророчеството на Оруел от “1984” за контрола на действителността: “който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото”.

Настоящото изследване не е опит за исторически реванш или сензационно откриване на несъществуващи обществени феномени. То е ретроспекция за един период от историята на България и българския език (1945-1956 г.), чието изучаване все още противопоставя историци и политици, а и обществото като цяло. Чрез него обаче открих нещо много важно - за историята съдим главно по документите, които откриваме. А документите от този период показват едно - в българския език се осъществява инвазия от страна на идеологизирания руски език.

Завземането на властта от Отечествения фронт на 9 септември 1944 г. прави България сателит на Съветския съюз до края на Студената война в края на 80-те години на 20 в. През този период като елемент на идеологизацията на всички обществено-политически отношения в българския език като цяло активно навлизат русизми и започва замяна на български думи с руски, включително и характерния “новговор” (по Оруел) - като напр. “партгрупорг”, “профсъюз”, “Учтехпром”, “ЗКПЧ” и др. Основната теза на тази разработка е, че това навлизане е едно от най-мощните оръжия на идеологическата асимилация. В резултат на този процес, българският език става изключително податлив към подобни субституции, които са налице и днес. Настоящият анализ разглежда особеностите и динамиката на процеса от гледна точка на езиковата теория и практика, характерните обществено-политически взаимоотношения, при които се извършва това проникване и последствията му върху българския език в настоящето. Рецептивността към подобни влияния е налице и днес, когато на мястото на русизмите навлизат нови чуждици в езика, предимно от английски език.

Дебатът за ролята на езика в културите и идеологиите се преплита с дебата за граничните области на идеологията и културата, т.е. първо следва да се даде отговор на въпроса - е ли идеологията култура и може ли да се говори за културни, респ. идеологически инвазии със средствата на езика? Според преподавателя от Пенсилванския университет Харълд Шифман да се говори за “лингвистична идеология” е неясно заради факта, че повечето източници не дават изчерпателна дефиниция на понятието “идеология”. Вместо това той си служи с концептуалния конструкт “лингвистична култура”, с който обозначава

“... общия сбор от идеи, ценности, убеждения, нагласи, предразсъдъци, митове, религиозни ограничения и останалия културен “багаж”, който говорещите внасят в своите отношения с езика от своята култура. Лингвистичната култура се занимава и с пренасянето и систематизирането на езика... който е културен артефакт и трябва да бъде причислен към нея.” (Шифман 2002).

Идеологията като социален конструкт обаче има отношение към езика, който също е обществен артефакт. Ето защо не всички езикови процеси могат да бъдат обяснени със стесненото понятие за културно влияние. Идеологията в практическото си приложение дава възможност на обществените групи да разбират и интерпретират своето битие. В конкретния случай с проникването на чужди думи в българския език това е сигурността на партийната олигархия, която подкрепя претенциите си към властта чрез близостта със Съветския съюз и се легитимира пред обществото, използвайки всички обществени лостове за своите непосредствени политически цели. Както посочва Тери Игълтън, “... след като културата в по-тесен смисъл обикновено е била използвана, за да легитимира властта - т.е. употребявали са я като идеология, - тази неопределеност винаги е съществувала... Културата означава сферата на социалната субективност - сфера, по-широка от идеологията, но по-тясна от обществото...” (Игълтън 2003: 54, 57). Според тезата на Игълтън не е от значение, дали причините за езиковата инвазия се определят като културни или идеологически - факт е, че и двете рамки са определящи източници на обществено влияние, т.е. че чуждите думи рано или късно ще променят целия обществен контекст.

Подобна е и тезата на професора по психология от Калифорнийския университет в Сан Франциско Дейвид Мацумото, специалист в областта на крос-културните изследвания, който обяснява културните влияния на ниво психология на индивида по следния начин:

“Чрез използването на езика индивидът се трансформира в агент на културата. По този начин емоциите, асоциациите, подтекстите и нюансите на езика влияят на културата и на свой ред изпитват културно влияние. Индивидът поглъща в себе си самата същност на културата чрез езика и използвайки езика, той или тя укрепва концепциите на своята култура.” (Мацумото 2002: 264).

Ролята на индивида като “производител” и “потребител” на култура и езика като интегрална част от културата предопределя бърз оборот на думи, които биха му съдействали за по-облагодетелствана социална позиция. Социалната адаптация чрез езика е важен инструмент на идеологическото проникване. Спомнете си за легендарния филм “Кин-Дза-Дза” на Георгий Данелия - на планетата Кин-Дза-Дза да имаш червени панталони означаваше да заемаш по-високо място в обществената йерархия. Ако няколко руски думи влязат в ролята на червения панталон, то моделът действа просто, но ефикасно.

Канадският изследовател Е. Кьорнер от университета в Отава пък излага тезата, че дебатът за връзката на езика с идеологията следва да бъде разграничен от този за връзката на лингвистиката с идеологията (Кьорнер 1999). Както ще стане ясно по-нататък в анализа, изучаването на процесите и в двете направления е продуктивно в откриването на причините за проникването на русизмите. Употребата на езика и злоупотребата с него за популяризирането на определени обществено-политически идеи е само един от аспектите на асимилацията. Когато обаче и “безпристрастната” наука за езика - лингвистиката - бъде впрегната в идеологическата борба, налице са воля и условия за тотална манипулация на езиковия контекст.

Може да се каже, че идеологията прониква в езика по logos, ethos и по pathos. По logos идеологемите изразяват смисъла на обществените трансформации. По ethos те се свързват от общия езиков произход на съвременните руски и български езици. По pathos те проникват с характерните за комунистическата идеология емоционални изказвания - величаещи, презрителни или комплексни. Ето защо към навлизането на русизмите следва да бъдат прибавени и други явления в езика, характерни за изследвания период:

• Интензивна употреба на думи с позитивна или негативна конотация, чрез които се изразяват характерни значения в идеологическата борба - “буржоазен”, “работнически”, “експлоататорски”, “пролетарски” и др.

• Преименуване на множество географски названия - гр. Варна на Сталин, Шумен - на Коларовград, вр. Мусала - Сталин и др.

• Интензивна замяна на български с думи от руски, които получават български окончания като “боеви”, “всемерна”, “петилетие” и др.

• Насищане на езика с определения, които обединяват думи като “монархо-фашистки”, “работническо-селски”, “аграрфашизъм”, “научно-технически” и др.

• Прекомерна употреба на презрителни или възвеличаващи прозвища за политически и други обществени групи като “николапетковци”, “стахановски”, “джидровци”, “мичуринска биология” и др.

• Използване на директно заети от руски метафори, като “... привърза България за колесницата на германския фашизъм”, “... стовари мощния танков юмрук на Червената армия” и др.

• Инверсии и други стилови похвати, с които българският текст звучи като руски - “Пред българската буржоазия още един път се изпречи въпросът за външната ориентация - из кой път?” (История 1955: 638).

Самият руски език от Октомврийската революция (този евфемизъм също е пример за пропагандно въздействие и е въведен едва през 1927 г., дотогава дори самите болшевики наричат събитието “преврат”) до голяма степен е наситен с “новговор”.

В четвъртото издание на “Пълен руско-български речник” на Сава Чукалов, излязъл от печат през 1949 г. има специална секция за новите думи, които вече са легитимирани в руския. В третото “Българо-руски речник” на същия автор (издаден през 1960 г.) голяма част от тези думи са посочени вече като български думи! Само за едно десетилетие политическият натиск и превръщането на България в съветски сателит успяват да проведат тази “езикова реформа”, която в действителност се превръща в “психическа реформа” - термин от манипулативните комуникации, с който се изразява успешното провеждане на “промиване на мозъци”.

Марксистката идеология и болшевиките отдават изключително значение на езика в класовата борба. Според химерите им, комунистическото общество ще бъде завършено след създаването на световен език на “новото общество”. Представа, доста по-страшна дори от кошмарните видения на Оруел - край на историческата памет, край на етнографията, край на културното разнообразие, край на езика като явление, съдържащо се във всички тях. Езикът, който е бил основен носител на идеологията, в даден момент се превръща в пречка за нейното пълно влияние. Или по смисъла на “1984” - щом има мисъл и двама души могат да я споделят, значи тази мисъл може да представлява заговор - човешкото общуване следва да протича автоматично, без всякакви индивидуални вариации и всъщност се обезсмисля. Социалната природа на езика предопределя въздействието на всяко реорганизиране в езиковата структура върху всяка човешка дейност - “... там, където съдържанието на общуването е психологическо въздействие, напр. убеждението, ефективността или неефективността на общуването са социално значими.” (Социална 1979: 171).

С болшевишкото прилагане на марксистката теория марксизмът започва да причинява на обществото това, от което е бил призван да го освободи. Както отбелязва Пол Рикьор в книгата си “От текста към действието”:

“... официализацията на доктрината от страна на партията предизвиква друг застрашителен феномен на идеологизация: също както религията е обвинена, че оправдава властта на господстващата класа, марксизмът функционира като система за оправдаване на властта на партията в качеството й на авангард на работническата класа и като власт на ръководеща група във вътрешността на партията. Тази оправдаваща функция на властта на една господстваща група обяснява, че склерозирането на марксизма е най-фрапиращият случай на идеология в модерните времена; парадоксът е, че марксизмът след Маркс е най-невероятната илюстрация чрез примери на собственото си понятие за идеология...” (Рикьор 2000: 207).

Идеологизирането на езика става не само белег на “правоверност” (отново по Оруел), но и опора на асимилационната политика в цяла Източна и Централна Европа след края на Втората световна война. България е особено податлива към подобен род идеологическо влияние по няколко причини. На първо място - българският и руският език са изключително близки като славянски езици - заради азбуката, речниковия фонд, морфологично и т.н. На второ място - голяма част от държавното ръководство на България след 9 септември 1944 г. идва от Съветския съюз - достатъчно е да споменем Георги Димитров и Васил Коларов. На трето място - руският език не за пръв път се явява език, спомагащ за модернизацията на българския. След Освобождението в езика навлизат огромен брой руски думи, които трайно остават в него. След 9 септември, по подобие на езиковата реформа след падането на руския царски режим, в България също е направена подобна стъпка. В действителност, езикът като цяло печели от това опростяване, но в настоящия момент този акт е силно идеологически зареден. “Революционната ситуация”, както комунистите наричат всяко несъгласие с политиката им, придобива измерението на психическа реформа.

Руският учен Валентин Николаевич Волошинов изследва значението на езика от гледна точка на марксистката философия. Той отбелязва основното направление и опорните методологически пунктове в статията си “Марксизмът и философията на езика - основни проблеми на социологическия метод в науката за езика”, публикувана за пръв път в началото на 30-те години на ХХ в. Исторически, и в частност в българската история, навлизането на чуждите думи в един национален социален контекст винаги е резултат от завоевателска и асимилационна политика. Достатъчно е да бъде направена справка за броя на турцизмите в българския. Знаковата стойност на думите им придава сила на мощно идеологическо оръжие. Още в първата глава Волошинов отбелязва: “Думата - това е идеологически феномен par excellence. Цялата действителност на думата изцяло се разтваря във функцията й на знак. В нея няма нищо, което да остане индиферентно към тази функция и което да не е породено от нея. Думата е най-чистият и изтънчен medium на социалното общуване... Всяко идеологическо пречупване, превръщащо се в битие, в какъвто и да е значещ материал, се съпровожда с идеологическо пречупване в думата като задължително съпътстващо явление.” (Волошинов 1995: 226, 228).

Въпросите на езикознанието придобиват особена важност за комунистическата власт в Съветския съюз. Езиковедите и философите поставят езика по важност и значение преди базиса и надстройката, разбирайки, че вкореняването на идеологемите би могло не просто да благоприятства заздравяването на тоталитарната болшевишка власт, но и да я надживее, както и стана в действителност. През 20-те и 30-те години се развива концепцията за езиковото строителство, част от което са и идеологически натоварените думи, фрази и съкращения. С други думи - ако човек е заобиколен навсякъде от идеологизирания език, много скоро и мисълта му ще бъде стереотипизирана и покорена. Дори Сталин фигурира сред “авторите”, отбелязали значението им.

През 1950 г. в нравоучително “интервю” за “Правда”, озаглавено “Марксизмът и въпросите на езикознанието. Относно марксизма в езикознанието” Сталин се намесва в лингвистичната наука от позиция на силата. В него е отбелязано, че “... езикът... е свързан с производствената дейност на човека непосредствено, и не само с производствената дейност, но и с всяка друга негова дейност във всяка сфера на работата - от производството до базиса, от базиса до надстройката. Затова езикът отразява измененията в производството веднага и непосредствено, като не чака измененията в базиса. Затова сферата на действие на езика, обхващаща всички дейности на човека, е далеч по-широка и разностранна от сферата на действие на настройката. Нещо повече - тя е безгранична.” (Сталин б.г.)

Статията на Сталин се появява, като подкрепа за противниците на школата на Николай Яковлевич Мар в съветското езикознание, по-известна с теорията за “новото учение за езика”. Според неговата концепция в системата на националния език съществуват класови езици, а преминаването на езиците от един стадий към друг се извършва скокообразно, в съзвучие със замяната на една обществено-политическа система с друга. “Една от привлекателните черти на маризма са идеите за световния език. През 1926 г. в Яфетическия институт, оглавяван от Мар, е взето решение да се създаде група за установяване “теоретичните норми на бъдещия общочовешки език”, отбелязва руският изследовател Алпатов (б.г.). Мар бленува революция в езика, която да е равнозначна на Октомврийския преврат и дори смята, че езикът трябва да загуби звуковия си характер - нещо подобно на Оруеловата “паткореч”. Парадоксалното е, че самият Сталин на ХVІ-ия конгрес на ВКП(б) в отчетния доклад повтаря една от тезите на Мар, когото след това изобличава във вече спомената статия в “Правда”: “В периода на победата на социализма в международен мащаб, когато социализмът укрепне и влезе в бита, националните езици неминуемо ще трябва да се слеят в един общ език, който, естествено, няма да бъде нито великоруски, нито немски, а изцяло нов.” (Алпатов б.г.).

Макар и тази теория като цяло да звучи доста марксистки-имагинерна, в основната си същност тя отразява феномена с идеологизирането на българския език. Налице е бързо и масирано проникване на чужди езикови форми в българския, които чрез политическата класа бързо се разпространяват в цялото общество. Естествено, асимилацията на българския е далеч от изкореняването на основни езикови норми, но паразитирането на идеологемите в езика неминуемо води до дълбоки трансформации - идеологемите като социолингвистичен феномен не могат да бъдат обяснени с “общонародния характер на езика”, както се опитва да ги обясни социалистическото езикознание. Тяхното инвазионно проникване не е естествено, а насилствено привнесено и съзнателно обяснявано като процес на самостоятелно “опресняване” в българския. Техническият прогрес също води до непрекъснато навлизане на нови думи във всеки език, но тяхното проникване в езика носи удобство, а не идологически заряд.

В действителност теорията на Мар се отрича само на думи, с цел... да се потвърди по удобен начин - общите за езика процеси са описани като класови и обратното. Превръщането на един политически жаргон в общозначим езиков процес е реабилитация на възгледите на Мар. Възникването на “класов език” е възможно дотолкова, доколкото една управляваща върхушка контролира като цяло обществото и определя насилствено дневния му ред. Ето обяснението, дадено от българското езикознание по въпроса за езиковите иновации - учебник “Увод в езикознанието”, автори Моско Москов и Живко Бояджиев, издание 1977 г.:

“Като много подходящ пример... може да ни послужи лексикалният развой на българския език в годините на социалистическото строителство. През този период се наблюдава засилен процес на архаизация на някои лексикални пластове, на отпадане на думи и термини, свързани със стария държавен апарат, с буржоазно-капиталистическите отношения, обществени отношения, бит и пр. (пристав, жандармерия, полиция, бранник, юнкер, цар, престолонаследник, гувернантка, жур и др.), зачестена употреба (в много случаи с преосмисляне) на редица думи и изрази (социализъм, комунизъм, демокрация, революция, република, тактика, партизанин, съревнование, знатен, концентрация (на капитала), ракета и др.), придаване на нова емоционално-експресивна окраска на някои думи (мадам, господин, лакей и др.), обогатяване на лексиката на българския език с много нови думи и словосъчетания (милиция, курсант, комбайн, свиневъд, доменчик, телевизия, транзистор, кибернетика, космонавт, народен съвет, бригада за комунистически труд, аграрно-промишлен комплекс и др.), широко разпространение на сложни и сложни съкратени думи (стоманодобиване, снегозадържане, тежкотоварник, стенвестник, агитпункт, изпълком, селкооп, пластмаси и др.).” (Москов, Бояджиев 1977: 49).

Често ме обвиняват в прекалено дълги цитати - този обаче е неизбежен! Особено внимание в него следва да се обърне на израза “и др.” - той всъщност е метонимия на българския език от изследвания период.

Освен концепциите за езика на марксистките идеолози важна за целите на настоящия анализ е и пропагандната типология на френския философ Жак Елюл. Той различава два основни типа пропаганда - политическа и социологическа. Политическата пропаганда Елюл определя като откритото заявяване на политически цели, насочено основно към публики вътре в страната и търсещо обществена подкрепа за съответната политическа сила. Социологическата пропаганда според него се простира върху един по-широк обществен контекст, който не изключва политическите въпроси, но си поставя по-мащабни и дългосрочни цели - “да интегрира към обществените ценности максимален брой хора, да уеднакви поведението по някакъв общ признак, да разпростани своя начин на живот зад граница и да се наложи над други групи... Социологическата пропаганда е по-трудно осезаем феномен от политическата... главно защото тя е проникването на идеология чрез средствата на социологическия контекст.” (Елюл 1973: 62-63).

Социологическата пропаганда се явява създаване на предпоставки за провеждане на политическата. Както вече бе отбелязано, в случая с проникването на русизмите в България, двата процеса се припокриват и образуват идеологическа синергия. Процесът на езикова асимилация може да се сравни с навлизането на турцизми в българския. В началото на турското робство, естествено, турският е насилствено привнесен и не може да се говори за утилитарно обусловено приемане. Навлизането на турцизмите е свързано по-скоро с психологическо насилие, като по-късно то се използва като механизъм за съхраняване чрез взаимодействие (търговия, заемане на управленски постове от българи и др.). При близостта на руския и българския навлизането на русизми не е продиктувано от рационална или обективна необходимост. Това, което специалистите по езикознание наричат езиков контакт, най-често е породено именно от насилствени и асимилационни исторически събития.

Според езикознанието явлението, при което русизми навлизат в българския, е езикова иновация. Контекстът на езика обаче не се състои само от преките значения на думите, т.е. към системата на социологическата пропаганда трябва да бъдат добавени и другите езикови елементи, чрез които се осъществява идеологическото въздействие. Изследователят на тоталитарната култура Чавдар Попов посочва, че при тоталитарните режими думите придобиват суперсмисъл, т.е. думата се декодира не само като значение и сама за себе си, но и като обща идеологическа натовареност, като знак за определяне на цялостния светоглед на този, който я употребява. Думите служат не просто като средство за комуникация и убеждение на противници или съмишленици, но и за утвърждаване на собствената вяра в идеологията:

“Словото в тоталитарната култура не “обяснява” и не “информира”, то има по-скоро заклинателен характер, “ексзорсивен” характер... Редица от термините, използвани в идеологическите кампании... като например “жидо-масонски заговор”, “културболшевизъм”, “формализъм”, “модернизъм”, нямат аналитичен характер, а “клеймят”, произвеждат инвективи, поради което придобиват реална сила. Упрекът в “преклонение пред буржоазния Запад” не е само обидна квалификация, а може да представлява реална заплаха... Някои от възприетите постоянни словосъчетания, например “световната революция”, “плановата икономика”, “новият ред” имат характера на своеобразни “ключови думи”, чрез действителния анализ на които се разкриват същностни особености на тоталитарния манталитет.” (Попов 2002: 84).

Идеологическите фрази са знакови - те представляват своеобразна декорация в говоримия език и/или в текста и имат формата и ролята на ключови послания за авторовата позиция и амбиции. Така напр. думата “мавзолей”, която се свързва с почитта към мъртвите и с покоя на душата, придобива допълнително значение на инструмент за идеологическо възпитание. Своеобразното “вампирясване” на вождовете в мавзолеите е също част от митологизирането на социалната действителност, което продължава да е валидно и до днес. И до днес в българския език думата “мавзолей” освен с основното си значение е свързана, и то много по-силно, с идеята за нещо отживяло, потискащо и ретроградно. Тя се използва не за идеализация и извисяване на смъртта като свързване с непреходното, а по-скоро като знак за липсата на идея за живот в идеите на живите.

Още по-красноречив е примерът с думата “партия”. Суперзначенията на тази дума по време на тоталитарния режим в България (а и във всички сателитни държави) навлизат в почти всеки аспект на езика. Използването на думата в заглавията на литературни произведения (напр. “Под крилото на партията”) им гарантира идеологическа подкрепа и почти задължително включване в задължителни учебни програми. Често “партия” се изписва с главна буква - не заради граматическо правило, а заради идеологическа “правилност”. И в двата случая има смисъл на обозначаване:

• на властовите принципи в тоталитарното общество и върховенство в управленските принципи (напр. “Партийното и държавно ръководство”)

• на определени обществени принципи (напр. “партийната линия”)

• на важни обществени процеси (напр. “промяната в партийния курс”)

• на определено индивидуално превъзходство над останалите (напр. “член на партията от...”)

• на морално-етични категории (напр. “в нарушение на партийната дисциплина”) и др.

Одухотворяването (напр. “Води ни, Партийо, води ни...”) също е част от пропагандния инструментариум. Дори в прякото си значение “партия” вече не е просто политическа организация, защитаваща и представляваща интересите на определена част от обществото, а “1. Най-дейната част от една класа, обединена в политическата организация, която изразява интересите на своята класа и я ръководи в борбата с други класи. 2.Обикн. членувано - комунистическа партия. Декларация на Партията и Правителството. По нареждане на Партията.” (Български 1992: 570).

Друг характерен пример за идеологическото “порусяване” на българския е подмяната на официалните обръщения в обществото. Обръщенията “другарко” и “другарю” преминават от партийния и партизанския жаргон в езика. Още веднъж се оказва, че идеите на Мар не са толкова фантастични. Тези думи обаче не отразяват сбилжаването между хората, а по-скоро са израз на незачитането на личното пространство в общуването, на омаловажаването на общественото положение на “буржоазията” и “разкулачените”. Подмяната изразява имагинерния егалитаризъм, който следва да се възцари в “бъдещото комунистическо общество”. Изразът “съветските другари” напр. дори отива по-далеч - заличава различията и е израз на т.нар. “социалистически интернационализъм”. “Другаросването” като явление в езика е насилствено и след падането на тоталитарния режим бързо изчезна дори в общуването сред членовете и привържените на бившата Комунистическа патрия.

Осезаема идеологическа функция в българския език от анализирания период имат евфемизмите - с тяхна помощ се изковава двойнствен език, чрез който се укриват или преиначават истинските факти от обществените трансформации. Така напр. десетилетия наред за всички убити и безследно изчезнали в резултат на репресиите след 9-ти септември 1944 г. се твърди, че са осъдени от Народния съд. Дори две-три поколения по-късно в характеристиките на много българи партийните активисти вписват, че са “внуци или правнуци на врагове на народа, осъдени от Народния съд.” Подобни са и примерите с думите и изразите “колективизация”, “трудов лагер”, “разкритикуване”, “изобличаване на вайсманизма-морганизма”, “училище за трудови резерви” и др. Авторите на интернет енциклопедията Nation Master <http://www.nationmaster.com> различават “... двойнствения език (doublespeak) от другите евфемизми по нарочната им употреба от правителствените, военните или корпоративните институции.” (Нейшън 2003).

Проникването на русизмите в българския език става по линия и на политическата, и на социологическата пропаганда заради силното политизиране на обществения живот в периода 1945-1955 г. Историкът Мито Исусов изследва в книгата си “Сталин и България” множество документи от Централния архив на БКП - писма, телеграми, официални документи, стенограми от срещи, откъси от дневници и спомени, в които ясно се вижда, че ръководителите на страната използват странна смесица от български и руски думи. Тези документи обхващат периода 1944-1949 г., когато Георги Димитров се завръща в България. Като генерален секретар на Коминтерна (Комунистическия интернационал) той има висок престиж сред комунистите от целия свят, а в България е основен носител на тази тенденция и постепенно останалите ръководители на партията и цялото общество започват да му подражават в използването на руски думи или погрешното поставяне на падежи. От една страна, това може да се обясни като определена мода, но от друга, в тогавашния исторически момент има и чисто рационално приложение - засвидетелстване на истинска или мнима почит към Съветския съюз.

Самата личност на Георги Димитров предопределя неговото цялостно влияние над идеологизиращия се обществен живот. В България също се наблюдава развитието на “култ към личността”, макар и не в сталинските мащаби. Провъзгласяването му за “вожд и учител на българския народ” показва, че всяка негова дума се приема като чист политически шаманизъм. За разлика от Съветския съюз, където болшевиките прилагат управленската доктрина “диктатура на пролетариата”, в България, чувствителна след поредицата преврати и военни режими през 20-те и 30-те години на ХХ в. Г. Димитров въвежда евфемизма “народна демокрация”, който е приет от политическите партньори на комунистите в рамките на Отечествения фронт и успешно замаскира стремежа към установяването на еднопартийна система. Ето защо може да се твърди, че на езиково ниво идеологическата асимилация не е механична, а адаптирана, което пък изключва допускането, че русизмите и другите идеологеми проникват случайно и нецеленасочено.

Култът към личността на Димитров се подклажда активно, но не влиза в йерархийно противоречие с този към Сталин. Както посочва самият Исусов, “... все повече се утвърждава принципът на вождизма. Болшевишката пропаганда и националната комунистическа емиграция в СССР увеличават престижа на страната на съветите.” (Исусов 1991: 11). Завръщането на повечето от дейците на БКП в България, завземането на ключови постове в държавния апарат и близките отношения със съветските комунистически ръководители бързо трансформират явлението от партиен жаргон в асимилация на езика като обществен конструкт. В публикуваните в книгата на Исусов документи прави впечатление, че самият Димитров използва русизмите и останалите идеологеми единствено в личната си кореспонденция и никога, когато общува с представители на опозицията, при официални изявления и пред английски и американски дипломати. С това той защитава репутацията си на “български политик”, а чрез подражанието на езика на своите съратници изиграва решаваща роля за масовото им навлизане в българския език.

Димитров най-често употребява руски или близки до руските думи в случаи, в които желае да наложи на съратниците си своя теза, като по този начин мимикрира зад Сталин. Самият Йосиф Висарионович подписва кореспонденцията си с българските комунисти с псевдонима Дружков.

Науката и образованието също са част от системата и на двата типа пропаганда. Особено значение в годините след Деветосептемврийския преврат се отдава на “пренаписването” на българската история, чийто текст е богато наситен с всички гореописани проявления на идеологическото въздействие. И отново да се върнем за момент към “1984”: “Миналото се актуализираше ден след ден и почти минута след минута.” (Оруел 1989: 57-58). Така напр. в текста на Втория том умишлено се заменят български думи с руски или подобни на руските - “боен” с “боеви”, “равнище” с “уровен”, “чужд” с “инороден”, “превъзхождащ” с “подавляващ” и др. Политическите противници на БКП по руски модел са наречени с прозвища от имената на опозиционните водачи - “косталулчевци”, “геметовци”, “николапетковци” и др. Контролът върху историческата наука чрез езика преследва няколко основни пропагандно-идеологически цели:

• Създаване на ирационално чувство у хората, че тези думи винаги са били част от българския език

• Ранно идеологическо “оформяне” на ученици, студенти, преподаватели и др.

• Блокиране на личните и груповите способности за критично мислене

• Легитимиране на процеса на езикова асимилация.

Социологическата пропаганда обаче се простира далеч извън рамките на историческата наука и нейните документи. Провежда се дълбока идеологизация и съветизация на всички сфери на научния и културния живот в страната. Влиянието на съветската тоталитарна система по документирани исторически източници прониква в:

• Театъра

• Литературата

• Концертните програми

• Филмовите програми

• Радио програмите

• Периодичния печат

• Изобразителното изкуство

• Пластичните изкуства

• Музейното дело

• Архитектурното оформление на българските градове

• Библиотечното и читалищното дело

В областта на науката, културата и производството по подражание на съветските “Ленинска награда” и “Сталинска награда”, след смъртта на Георги Димитров е учредена “Димитровска награда”. Възхвалата на партийната линия и васалитета към Съветския съюз придобива висок социален престиж сред интелигенцията и останалите елити в страната. “Постепенно марксистко-ленинският мироглед стана господстващ във всички области на нашата култура”, тържествено заключава “История на България” (1955: 983). Господството обаче далеч не е наложено “постепенно”, а ударно. В доклад пред третия конгрес на Отечествения фронт Вълко Червенков поставя като главна задача идеологическото настъпление в литературата, която по подобие на съветската става една от най-сериозните опори на тоталитарния режим. Тематиката в поезията и прозата се поляризира във времевата опозиция “Преди Девети - След Девети”. Характерните за руската литература тематични ядра, повествувателни модели, изказ и метафори се пренасят и в българската.

Митологизирането на социалната действителност и на действията на героите-комунисти се превръща във водеща смислова линия на цялата българска литература през изследвания период. Комунистическата пропаганда и в Съветския съюз, и в България гради собствена митологична знаковост на много думи, която е свързана със стремежа към тотално преобръщане на вече съществуващи представи и модели. Използвайки смесица от езически и християнски митове, комунистите стъпват върху здрава етнокултурна основа, която се дообогатява в продуктивната за даден момент насока.

Според Чавдар Попов “Насилственото разрушаване на естествените обществени структури и мистифицирането на реалните социални отношения от страна на тоталитарната власт довежда до необходимост от митологизирана идеологическа доктрина. Именно защитата на определени властови интереси се нуждае от идеологическа легитимация, която се превъплъщава в различни политически и социални митове.” (Попов 2002: 63).

Пример за творба, митологизираща социалната действителност от изследвания период, е романизираната биография на Георги Димитров “Син на работническата класа” от Камен Калчев. Както вече бе споменато, култът към личността на Димитров се изгражда по сталински образец, но без да го нарушава йерархийно. И двамата вождове предпочитат да принизяват своята позиция. Ако си послужа с термин от маркетинга, Сталин се “позиционира” като “Приятел на всички народи” (оттам и вече споменатият псевдоним Дружков), а Димитров - като “Син на работническата класа”. Тези определения се родеят не само смислово, но и заради идеологическата знаковост на думи като “работническа класа” и “народи”. Героизирането на Георги Димитров се изгражда на принципа на антитезата: един обикновен човек става световно значима личност, благодарение на своите идейно-политически възгледи.

Книгата е поръчана от Съюза на народната младеж през 1947 г., т.е. две години преди смъртта на Димитров. Това своеобразно “канонизиране приживе” е характерен подход при изграждането на култа към личността на Сталин. Култът към мъртвия лидер, развит след смъртта на Ленин се пренася и в България.

След лавинообразното нахлуване на русизми и думи със силен идеологически заряд през периода 1945-1955 г. тяхната употреба запазва относително постоянни нива в езика. Общият брой думи с руски корен и такива с идеологическа семантика, включени в “Речник на чуждите думи в българския език” на издателство “Наука и изкуство” от 1970 г. е едва 302. Трябва да се отбележи, че в това число са включени и думи, които не са навлезли в езика през споменатия период и нямат идеологическа употреба като напр. “палуба”, “пагон” и др. Парадоксално е, че голяма част от срещнатите думи в изследваните документи, текстове и речници от 40-те и 50-те не са описани в речника на чуждите думи. Според мен това се дължи основно на естественото отпадане на паразитни русизми, за които има български думи.

В предговора към речника е отделено специално място на навлизането на руските думи. Като основна причина са посочени “Засилените икономически връзки на нашата страна с други страни след Девети септември 1944 г. и бързия темп на нашето развитие също допринасят за проникване на чуждици в нашия език.” (Иванов, Братков, Иванов 1970: 5).

Вместо епилог

Едва отърсил се от влиянието на руския, българският език попадна в нова “сфера на влияние” след падането на комунизма през 1989 г. За пореден път една значима обществена трансформация стана причина за нови езикови иновации. Навлизането на чуждици с предимно английски произход стана лавинообразно след 1990 г. В случая обаче проблемът има допълнителен - глобален аспект - инвазията на американската култура в световен мащаб. Много автори дори окачествяват процеса не като инвазия, а като “езиков геноцид” спрямо националните езици. Това явление обаче по-трудно се вписва в класическото определение за идеологическа инвазия. Така напр. белгийският изследовател Дирк Гееретс от университета в Лойвен посочва, че “...международното разпространение на английския не води до еманципация и участие, а по-скоро обслужва целите на международното потисничество, особено упражняваното от мултинационалните компании.” (Гееретс б.г.).

Но както и при русизмите, навлизането на английски думи не се ограничава в самите думи или термини, а има и ясно изразено общо идеологическо значение. Да вземем един пример от най-близкото настояще - думата “тероризъм”. Освен с основното си значение на всяване на страх и ужас, предизвикан от заплашителни и жестоки мерки от държавата или от частни лица и групи, понятието напоследък придоби и пейоративно значение за всяка група, която изразява несъгласие с политиката на САЩ. ЦРУ като изразител на американските външнополитически интереси, прилага редица мерки, които напълно се припокриват с основното определение - убийства на цивилни хора, палежи, бомбардировки, държавни преврати и др. Но никъде, освен в радикалнния печат или литература, ЦРУ не е определяно като терористична организация. Докато ислямските фундаменталисти, в това число и хората на Бин Ладен, се биеха срещу съветските войски в Афганистан например, те бяха наричани “борци за свобода”. Сега, когато те се обърнаха срещу САЩ, използвайки същите методи, те са определяни като терористи. Изразът “война с тероризма” пък има още по-застрашителна употреба - той се използва като оправдание за:

• Всяка намеса във вътрешните работи на суверенни държави

• Контрол на емигрантския поток към САЩ

• Ограничаване на правата и свободите на самите американски граждани

• Злоупотреба с разузнавателни средства и информация

• Афери с оръжие

• Икономически престъпления

След терористичните атаки в Москва и Северна Осетия през тази година, президентът на Русия Владимир Путин също обяви “война на тероризма”, започвайки с ограничаването на свободата на словото и други граждански свободи. Тези събития показват, че пропагандата и идеологическата манипулация все още са действен инструмент в съвременния обществения живот. Независимо от степента на развитие на гражданското общество, законите на политиката остават непроменени.

В България темата “тероризъм”, освен с току-що описаните глобалните измерения, служи не само за външнополитически, но и за вътрешните цели на държавния пропаганден апарат. Страната ни е критикувана за неефективните си следствие и съдебна система и дори е заплашена по тези причини от забавяне на приема в Европейския съюз. Управляващата партия НДСВ и оглавяващите Министерството на вътрешните работи използват ключовото послание “тероризъм”, за да си приписват реални и мними заслуги пред ЕС и пред избирателите.

Интересен феномен е директната замяна на определени широко използвани идеологеми преди падането на комунистическия режим с нови, понякога противоположни в буквалното си значение, но служещи на едни и същи манипулативни цели. Така напр. изразът “народно стопанство”, който изразяваше икономическия модел на социализма, характерен с отнемането на правото на частна собственост върху земята и производствените съоръжения, сляпа индустриализация, потискане на частната инициатива и антипазарно поведение на много от икономическите субекти, отстъпи място на “пазарна икономика”. В българския случай обаче, този израз се употребява предимно, за да обозначи абдикирането на държавата от социалните й функции, произвола в трудовите взаимоотношения, липсата на адекватни мерки за стратегическо планиране в стопанската система.

Процесите в езика са едни от най-чувствителните индикатори за обществените процеси. Отново начело на страната е политик, който трудно се справя с българския - също като преди 60 години. Отново за случващото се говори с патетика, която не отговаря на реално случващото се. Отново думите служат за прикриване, а не за обяснение на действията. По склонността на езика да бъде асимилиран може да се съди и за обществената нагласа към чуждо идеологическо влияние. Днес българският език отново е “полазен” от идеологеми, евфемизми и политически метафори - за пореден път желани и модни. “Евроинтеграция”, “предприсъединителни програми”, “затваряне на глави” - дали политическият дискурс на езика не е предупреждение за по-сериозни неща? Лакмусът на политическата реторика рядко греши. Тези думи вече са част от езика на обикновения българин - той отново ги изрича с трепета на заклинание за по-добър живот - също както някога си е кривил езика да говори с руски акцент. Дано този път неумолимите езикови процеси да са “изключение от правилото”.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Алпатов б.г.: Алпатов, В. Марр, марризм и сталинизм. // Социальная история отечественнох науки. Электронная библиотека и архив. Редактор-составитель К. А.Томилин <http://russcience.euro.ru/papers/alp93sp.htm> (17.09.2004). Също: Алпатов, В. М. Марр, марризм и сталинизм. // Философские исследования, 1993, № 4, с. 271-288.

Български 1992: Български тълковен речник. София: Изд. “Ма Бе Ла”, 1992.

Волошинов 1995: Волошинов, В. Философия и социология гуманитарных наук. Санкт Петербург: Аста-Пресс Ltd, 1995.

Гееретс б.г.: Geeraets, D. Cultural Models of Linguistic Standardization. // <http://wwwling.arts.kuleuven.ac.be/gling/Cultural%20models%20of%20linguistic%20standardization.pdf> (29.09.2004).

Елюл 1973: Ellul, J. Propaganda - The Formation of Men’s Attitudes. New York: Vintage Books, 1973.

Иванов, Братков, Иванов 1970: Иванов, А., Братков, Й., Иванов, Б. Речник на чуждите думи в българския език. София: Наука и изкуство, 1970.

Игълтън 2003: Игълтън, Т. Идеята за култура. София: ИК “Критика и хуманизъм”, 2003.

История 1955: История на България. Т. ІІ. София: Наука и изкуство, 1955.

Исусов 1991: Исусов, М. Сталин и България. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1991.

Кьорнер 1999: Koerner, E. Linguistics and Ideology in the Study of Language. // 6th International Cognitive Linguistics Conference, Stockholm University, July 10-16, 1999. Home page of Harry Howard. 29.08.1999 <http://www.tulane.edu/~howard/LangIdeo/Koerner/Koerner.html> (30.09.2004).

Мацумото 2002: Мацумото, Д. Психология и культура. Санкт Петербург: Прайм-Еврознак, 2002.

Москов, Бояджиев 1977: Москов, М., Бояджиев, Ж. Увод в езикознанието. София: Наука и изкуство, 1977.

Нейшън 2003: Euphemism. // Nation Master. Encyclopedia. 2003 <http://www.nationmaster.com/encyclopedia/euphemism> (07.10.2004).

Оруел 1989: Оруел, Дж. 1984. София: Профиздат, 1989.

Попов 2002: Попов, Ч. Тоталитарното изкуство. Идеология. Организация. Практика. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2002.

Рикьор 2000: Рикьор, П. От текста към действието. София: Наука и изкуство, 2000.

Социална 1979: Социална психология. Кратък очерк. Прев. Ненчо Цветков. София: Партиздат, 1979.

Сталин б.г.: Сталин, Й. Марксизм и вопросы языкознания. Относительно марксизма в языкознании. // Сталин, Й. Полное собрание сочинении. Т. 16. Библиотека Магистер. <http://www.magister.msk.ru/library/stalin/16-18.htm> (05.08.2004). Също: Правда, 20.06.1950.

Шифман 2002: Schiffman, H. Problems with Language and ‘Ideology’. // Home Page of Harold F. Schiffman. 12.03.2002 <http://ccat.sas.upenn.edu/~haroldfs/540/handouts/ideology/ideology.html> (28.09.2004).

© Боян Кутевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2004, № 11 (60)