из Тежки пари

ГЛАВА ТРЕТА

Атанас Липчев

web

Григорий лежеше в обща килия във Варненския затвор и очакваше делото си. Противно на всякаква логика и практика хора с действащи присъди и такива, за които тепърва трябваше да се докаже, че са престъпили закона, живееха, работеха и спяха заедно. Обществото не се интересуваше от затворите, то имаше други грижи.

Григорий лежеше на грубо рендосан нар в страхотна смрад и задуха - случи се гореща есен. Сутрин завиждаше на осъдените, които с радост отиваха на работа. Покрай многото неща, от които бе лишен, му отнеха и правото на работа, т.е. правото да диша, да се движи, временно беше лишен от правото да живее.

Григорий не се оплакваше от съдбата си. Някой е поискал да преживее и това, преживял е толкова много неща, ще преглътне и тази мръсотия. Той беше убеден, че утрешният ден ще бъде по-хубав от днешния. Поне индикациите отвън бяха такива. Знаеше, че от него се иска само да чака търпеливо, да си затваря устата и да не вярва на никого и в нищо. Григорий умееше да чака, знаеше да мълчи, с безразличие понасяше обидите, сякаш не се отнасяха за него. Това най-добре усещаха тези, които не се умориха в продължение на четири месеца да му задават едни и същи въпроси, те питаха, той мълчеше, беше им казал каквото трябва, друго нямаше. Не му вярваха. Изправяха пред него напълно непознати хора, които твърдяха, че са имали вземане-даване с него, Гришка Коваленко, той отричаше, никога през живота си не е виждал тези хора, те настояваха, после се ядосваха. Проблемът си е техен, мислеше Григорий, той не можеше да признае нещо, което не е извършил, никога през тези тридесет и пет години, откакто неспокойната душа на Гришка бродеше по белия свят, той не бе признавал нищо.

Иначе в затвора имаше ред. Не беше оставал без цигари и пиене, доставяха му прилична храна, за всичко това се грижеха надзирателите, срещу определена сума. Освен болезнено липсващата свобода обаче, му липсваха и жените. А това вече, при цялата си комбинативност, надзирателите не можеха да му доставят. Посъветваха го да почака, докато излезе навън. Или да се задоволи с нещо друго, хилеха се. Добри момчета, весели момчета. С изключение на сержант Коилов. Само като се сетеше за него, Григорий настръхваше.

В затвора няма приятелство. Има интереси, завист, злоба, клевети и солидарност. Често пъти тази солидарност вършеше повече работа и от най-доброто приятелство, защото последното беше доброволна проява на свободни хора, а при първия случай насилствено събрани случайни хора, притиснати от обстоятелствата и общата съдба, трябваше заедно да устояват. Този интересен феномен се проявява винаги и само при мъжката половина на човечеството - в затворите, казармата или на фронта, когато се налага да умрат за нечии интереси. Фронтовите другари не са приятели, но се помнят цял живот.

Григорий никога не е бил на фронта, просто така се случи, за негово щастие се роди по-късно. Но имаше известен опит със затворите, вече за трети път му се случваше да очаква присъда. Предните два пъти пак бяха по погрешка, пак нищо не признаваше и в края на краищата го освобождаваха. Нямаше никаква причина и този път да не стане така. Винаги обаче можеше да се научи нещо ново, наблюдавайки съкилийниците си, старшината или пък началството, Гриша съобразяваше доколко може да деградира човек. Тук липсваха светли образци за пример, тук животът можеше да бъде изучаван само откъм сенчестата му и непривлекателна страна, но можеха да се натрупат безценни познания по най-важния човешки въпрос - как да се оцелее. Видя и опозна много хора, всякакви хора, изпечени престъпници и случайно прегрешили наивници, интелигенти и примитивни люде, някои повърхностни и вятърничави, други с дълбоко затаени чувства, едни се радваха на намерения фас, други мразеха всичко и всички, единственото, което ги обединяваше и по този въпрос бяха единодушно категорични, бе, че са невинни.

Григорий строго спазваше правилото, че в затвора приятелство не може да има. Затова изпитваше към Ключаря само леко чувство на симпатия. Освен Ключаря, в килията бяха един шиптър, който спеше по двадесет часа в денонощието и никой още не беше чувал гласа му, и един много стар циганин. Всичките следствени.

- Килията на балканските народи - театрално му представи Ключаря обитателите й, когато Григорий за пръв път прекрачи прага на новото си обиталище, - тук сме като едно семейство, господине, няма да ви питам за името, предполагам, че сте инкогнито. Значи, моя милост, кореняк варненец, с добро възпитание, както забелязвате, без нужното образование, така се стекоха обстоятелствата. Този мургав и възрастен господин е бивш циганин, сега ром. Твърди, че не си помни името. През живота си е сменил много професии, но никога не е изневерявал на първата си любов - джебчийството. А този господин...

И Ключаря посочи към албанеца, докато Григорий се забавляваше.

- Този господин - продължи маниерно Ключаря, - е аристократ...

Албанецът изръмжа под одялото.

- Забележете, той е от западните Балкани. И много се гордее с това. Някак по-близко е до Европа, по-изтънчено. Това обаче не му попречило при въоръжен грабеж да пререже гърлото на...

- Ебем ти, майку - изръмжа отново албанецът изпод одялото.

- Ето, виждате ли с какви хора съм принуден да живея. Аз страдам от всичко това.

Точно Ключаря го уреди с доставките на цигари и храна. Ключаря знаеше всичко за този огромен и мрачен дом, където пребиваваше не за първи път. Пълната му осведоменост и вещина по всички затворнически въпроси го изпълваха с чувство на достойнство, той знаеше цената си и изискваше нужното уважение към себе си като нещо съвсем в реда на нещата; дори и надзирателите признаваха това, главно чрез него се осъществяваха всички далавери, имаха му абсолютно доверие. Освен това, те се надяваха Ключаря още дълги години да им прави компания, така и така бяха свикнали с него.

През тези четири месеца Григорий така и не чу нито веднъж гласа на шиптъра - продължаваше да лежи, завит през глава. Виждаше само напуканите му пети, а вонята от запотения гръб на стария циганин, който дори не си помнеше името, внасяше нещо пикантно в общата атмосфера.

- Наистина ли не си помниш името бе, мангал? - изкодоши го веднъж Ключаря.

Старецът примигна веднъж и се замисли.

- Не - каза след кратко колебание той, - не го помня.

- Я не ме бъзикай, бе - изрева от възторг Ключаря, - ще ме убие тоя, чак такъв инкяр пък не бях виждал. Как няма да си помниш името, бе!

Циганинът отново се замисли. Този път доста продължително. После сякаш нещо му просветна. Сякаш даже се зарадва.

- Помня много имена!

- Какви имена?

- Лежал съм много пъти. Все с различни имена. Не мога да ги помня всичките.

- Абе, аз те питам за твоето истинско име. Как се водиш по тефтер...

Този път старецът мисли много дълго. Накрая със съжаление поклати глава.

- Лежал съм много пъти. Все с различни имена. Откъде да ги помня. Неграмотен съм. Нямам паспорт. Не знам, синко, питай в махалата. И те не знаят, жената сигурно знае, ама отдавна я няма, пък кой знае дали и тя ще се сети. Бяхме много братя и все с различни имена. И всички сме лежали по много пъти. Откъде ще помним толкоз много имена. Ние сме неграмотни хора, цигани.

Сержант Коилов беше истинско удоволствие за всеки шеф, колкото и претенциозен да е той. Винаги беше точен, чист и стегнат, червен и леко пълен млад здравеняк, над един и осемдесет. Излъчваше сила и увереност, които така много се нравеха на началниците му. Сержантът обичаше работата си.

Още докато паркираше колата си, забеляза необичайното оживление. Забеляза и удвоената охрана.

- Какво става? - попита Коилов колегата си.

- Мангалите стачкуват - прозя се полицаят.

- Стачкуват ли? - повдигна вежди сержантът.

И тогава забеляза тъмните затворнически силуети на покрива. Заприличаха му на гарги.

После забеляза и малката групичка затворници в сянката на стената, които с цялото си поведение демонстрираха, че нямат нищо общо с ония на покрива.

Пушеха и плюеха.

Коилов ги наблюдава около минута. Сториха му се забавни, явно тези момчета си въобразяваха нещо.

- И какво искат? - попита отново Коилов, като продължаваше да наблюдава стачкоизменниците.

- Кои?

- Онези, на покрива - поясни Коилов.

- Де да ги знам - прозя се отново колегата му, - написали са всичко - хляб, шоколад, кафе, салам, тоалетна хартия, курви ...

Коилов наблюдаваше групичката в сянката. Нещо го влечеше към тях.

- А тези там какво искат?

- Нищо - засмя се онзи, - искат само да се знае, че не участват...

- Похвално - рече сержантът и се запъти към дежурната. Забави се няколко минути, после излезе, като тупаше сгънатия вестник по бедрото си, сякаш съобразяваше нещо, сякаш се колебаеше. Слънцето прегаряше над затворническата стена, сянката се издължи.

Сержантът се спря пред притихналата група.

- Вие защо не сте на покрива?

Онези мълчаха. Едно от достойнствата на сержант Коилов бе, че той мразеше тези хора. Мразеше ги от дъното на душата си. Те бяха отрепките на обществото и не заслужаваха да живеят. Много от тях той познаваше лично. Идваха и излизаха като у дома си. При това нагли, самоуверени и подхилкващи се. Имаше хора с по няколко присъди за убийство. Един от тях познаваше от първия си работен ден, а вече излежаваше трета присъда за непредумишлено убийство, винаги ставаше по невнимание или при самозащита. При това бивш полицай. Коилов не можеше да приеме за нормални тези неща. Бивш полицай да лежи трети път за убийство. Той уважаваше професията си, а този човек я мърсеше.

Според него затворите бяха ненужно претъпкани с измет. Много от тези боклуци трябваше отдавна да са разстреляни.

Поради тази причина сержантът дълбоко ненавиждаше и президента. Заради мораториума върху смъртната присъда. Няколко скучаещи глупака раздухаха темата, вестниците я поеха, телевизията не закъсня, доигра им се на демокрация, видите ли, така било в Европа, за това намрази и общественото мнение. Между подопечните му имаше педофили, изнасилвачи на осемдесетгодишни жени, отцеубийци и детеубийци, хора, за които човешкия живот не чинеше и грош - и сега някои от тях стърчаха на покрива и призоваваха за човешки права. Апелираха към същото това обществено мнение, което Коилов така дълбоко презираше, към същия този мухльо президент, към продажните медии, към задоволената проститутка Европа.

Сержантът се сети за престарялата си майка, която тихо догаряше в малкото балканско селце, беззащитна и самотна, и изскърца със зъби.

Затворниците спряха да пушат. Спряха и да плюят. Приклекналите станаха и заизтупваха панталоните си. Те познаваха сержанта.

Коилов стоеше широко разкрачен пред тях с ръце зад гърба. Слънцето припичаше в очите му.

Затворниците спряха да дишат. На всички им беше ясно, че сержантът търси жертва. Само Ключаря не схвана важноста на момента. Или пък проклетият му артистизъм надделя.

Усмихваше се лъчезарно срещу Коилов. Липсваха му два предни зъба.

Коилов с удоволствие пристъпи към него. Ключаря продължаваше да се хили глуповато и преднамерено и сякаш очакваше одобрението на останалите. До него, смирено привел поглед, стоеше Григорий, а зад гърба му се криеше старият циганин.

- Ти - затворникът! - отчетливо и някак полувъпросително каза Коилов.

Ключаря продължаваше да се усмихва, оголените му венци лъщяха някак фамозно и предизвикателно. Коилов го прие като лична обида.

- Затворникът! - повтори зловещо сержантът.

Григорий затвори очи и прокле на ум характера на Ключаря.

Ключаря престана да се хили. Сериозно се извърна, сякаш търсеше някого. След това цялото му същество изрази недоумение.

- На мен ли говорите? - попита той.

Би било смешно и забавно, ако говореше с някой друг служител на затвора и това би трябвало да го знае най-добре той. Но сега срещу него стоеше широко разкрачен сержант Коилов, а той беше опериран от чувството си за хумор.

- На теб! - натърти Коилов и направи още една крачка. Дебелият му врат стана морав.

- Вижте - засуети се Ключаря, който продължаваше да недооценява сериозноста на момента, - струва ми се, че изпадате в грешка... Не че искам да споря с вас, пък и по устав нямам право на това...

Тук Ключаря направи кратка пауза, като че ли очакваше аплодисменти. Но публиката мълчеше гробовно.

Коилов наблюдаваше с нарастваща радост избитата предница на Ключаря.

- Но струва ми се, че изпадате в заблуда - продължаваше да театралничи Ключаря, - аз не съм затворник...

Коилов бе видимо удовлетворен. Дори нещо като усмивка проигра по широкото му лице. Григорий отвори невярващите си очи. Дъртият циганин надникна зад широкия му гръб.

- Не си затворник, казваш? - полюбопитства Коилов и пристъпи още една крачка.

Като че ли внезапно Ключаря се разтревожи. Или поне се усъмни в нещо. Проблясъкът или намекът за усмивка върху лицето на сержанта се беше стопил.

- Не съм - неуверено каза Ключаря и предпазливо отстъпи назад. Гърбът му опря в стената.

- А какъв си тогава - продължи весело да настоява Коилов и отново скъси дистанцията. Григорий пак затвори очи.

- Следствен съм - окончателно сразен прошепна Ключаря.

После, внезапно събрал остатъка от смелоста и проклетията си, продължи.

- Следствен съм. Не съм затворник, съгласете се, че разликата е доста голяма.

Коилов сърдечно се засмя. Човек и за миг не би се усъмнил в искреността му. Смееше се от сърце.

Григорий продължаваше да стиска очи. Той не вярваше.

Ключаря облекчено въздъхна. И се усмихна. После, подведен от сержанта, лекомислено се разсмя. Това още повече развесели Коилов, би могло да се помисли, че ще припадне от смях, когато, уж между другото, докато се тресеше от кикот, с добре премерен и мощен шут уцели гениталите на Ключаря.

Григорий отвори очи от нечовешкия вой. Сержантът вече припадаше от смях. Останалите мълчаха и гледаха сгърчения Ключар в прахта, който продължаваше да вие като недозастреляно псе. Стачниците на покрива също бяха притихнали.

Сержантът полека започваше да идва на себе си от емоционалния изблик, макар че още трудно сдържаше смеха си. Ключаря продължаваше да се гърчи, но вече не виеше, само скимтеше от болка.

- Вие, затворниците! - вече сериозно и напълно успокоен каза Коилов.

Мълчаха.

- Имам сведения - продължи сержантът, - че в последно време само пиете, играете комар и смъркате...

Направи многозначителна пауза.

- Това, че пиете и играете комар не ме интересува - продължи Коилов, - че си бъркате по дупките, също не ме интересува, стига да не се размножавате...

Това му се видя много смешно и той отново се разсмя, но вече по-спокойно.

- Това обаче, което живо ме интересува - сериозно и начумерено продължи той, - е, че се друсате. Научавам, че сте станали страшно изобретателни. Че криете прахчетата къде ли не...

И с любопитство изгледа смразената група. Ключаря не влизаше в сметката. Той изглеждаше като мъртвец. Сержантът нито веднъж не погледна към него, вместо това тежкият му поглед се закова върху Григорий.

От доста време насам Коилов бе впечатлен от Григорий. Първо се възхити от атлетичната фигура на украинеца - не много едър, не много мощен, а именно атлетичен, самият той здрав и силен мъж, сержантът ценеше и уважаваше добрата физика. Неведнъж се беше заглеждал в безизразните и малко студени сивосинкави очи на Григорий, в леко сплескания нос и матовата, почти циганска кожа, а остриганата до дъно коса, подсказваше, че е смолисто черна и може би къдрава. Навън, на свобода, в приличен цивилен костюм Григорий едва ли би направил кой знае какво впечатление, но тук доста силно контрастираше на фона на останалите неугледни гарги. Въпреки полаганите усилия да не се набива на очи. Именно това усърдие да остане незабележим не убягна от опитното око на тъмничар като сержанта. Друг можеше и да бъде изпързалян, но не и Коилов. Гриша Коваленко бе прекалено силно изразен мъжкар, за да е това, за което искаше да мине.

- Събуй си панталона! - изстреля право в очите му Коилов.

Григорий покорно го направи.

- Надупи се - любезно изкомандва сержантът.

За миг се поколеба. Погледна към сгърчения Ключар. И някак изненадващо подло наведе тялото си, коленичи на земята.

- Отвори си бузите! - продължи тържествено Коилов.

Григорий повдигна недоумяващ поглед.

- Разтвори си задника! - учтиво обясни Коилов.

Григорий се подчини.

Това нямаше значение. Това изобщо не го засягаше. Той дори и не чу, когато сержантът каза: “Добре, стани, чист си. От днес нататък всеки ден ще проверявам по един от вас”, това наистина нямаше никакво значение. Той би направил и далеч по-унизителни неща, стига ботушът на ченгето да не го срита в топките. Защото тогава всякакъв протест щеше да е излишен.

Сякаш се виждаше отстрани - надупен и унизен, но това не беше той, не беше Гришка, това беше друг човек, затворникът Григорий Яковлевич Коваленко, лишен от права и свобода до доказване на вината му.

А Григорий силно се надяваше и вярваше, че съдът на Република България ще го оправдае. Първо, защото беше невинен, и второ, защото нямаше никакви доказателства, а даже и да имаше такива, те съвсем щастливо бяха отпаднали. Един свидетел, и то най-важният, неочаквано бе излязъл от играта.

Леко озадачен, Анджел Варо слушаше откровенията на Антон.

Как е могъл да допусне такава глупост, да се забърка с някаква фльорца, при това да се остави да го спипат. Варо беше силно привързан към зет си и сега с неудоволствие наблюдаваше притеснения Антон, който се чудеше как по-меко да му каже истината.

- Призна ли пред Роза? - попита го Варо.

- Нищо не съм признавал.

Варо одобрително кимна с глава. Той оценяваше откровеността на Антон, това че нищо не криеше от него, че не го лъжеше. Така трябваше да бъде в едно семейство. На това го е учил самият той. Сега обаче трябваше да реши как да успокои Роза, а тук задачата се превръщаше вече в ребус. Анджел Варо тежко въздъхна.

Жените вече не играеха важна роля в живота му, той бе приключил с тях завинаги. Но ето че продължаваха да създават проблеми, явно тази фльорца е взела акъла на Антон и той е започнал да мисли с оная си работа. Нямаше друго обяснение, иначе Антон не би позволил някакъв арабин да го води за носа, пък бил той и мосю Идуди, гражданин на Тунис, голям износител на агнешко месо. Арабинът се моткаше от седмица в офиса на Антон, говореше български по-лошо и от максудски циганин, макар да живееше отдавна в България, все шареше с маслинените си очички и се опитваше да изкрънка по-ниска цена. Договаряха пролетната продукция.

Давид му пошушна, че сделката върви на провал. А Антон още нищо не забелязваше. Той беше зает с оная блондинка, като едновременно се страхуваше от Роза. Беше се оплел като пате в кълчища. И сега говореше едно, а си мислеше съвсем друго, забравяше мисълта си, объркваше се, не, това не беше неговият Антон, проклети жени, какво могат да направят от един свестен мъж. А Антон беше един от най-свестните, които Варо беше виждал през живота си. Беше добър баща, добър зет, добър помощник в бизнеса, дори незаменим помощник, а вече и отличен съдружник. Оказа се обаче, че е лош съпруг.

- Как смятате да я карате? - попита Варо.

- Нямам представа - сви рамене Антон.

- Ти държиш ли на семейството си или вече си го прежалил?

- Какво говориш... - уплашено го погледна Антон, - как можа да го кажеш...

- Добре, добре - протегна се през бюрото Варо и го потупа по рамото, - ще й мине. Всички жени са такива, първо кряскат, а после им минава. В края на краищата какво толкова е станало, пил си едно питие със сътрудничката си, поприказвали сте си. Ще й мине.

Антон недоверчиво поклати глава. Явно господин Варо не познаваше собствената си дъщеря.

- Хайде, отивай. И се стегни, имаме много работа.

Разкиснал се е, помисли Варо, докато го наблюдаваше като си тръгва, такъв не ми е потребен, трябва да прехвърля арабина на Давид, на Антон му е нужна почивка, за да си възвърне формата.

Имаше неща, в които Антон бе незаменим. Енергичен и находчив, никога не се отчайваше, ако работата се закучи, невероятно работоспособен. Винаги изглеждаше в отлична форма, добре облечен, с приятна външност, която изглежда се ценеше високо от жените. Като се прибави и младостта му, той бе наистина незаменим като помощник, друг беше въпросът, че Анджел Варо не бе сигурен в способностите му на комбинатор. Може би с годините ще понаучи нещо от хиена като Давид, с натрупания опит ще започне сам да се ориентира в обстановката, сам да си носи кръста. Анджел Варо силно се надяваше на това. Защото него вече можеше и да го няма, математическият гений на Давид също можеше да засече, а внук му бе още малък. Антон бе длъжен да се развива, за да осигури обещаното бъдеще на Мони. Любящият дядо бе поставил основата.

Анджел Варо бързо отпъди тези мисли. Не това беше най-важното сега, все някак си проблемите на младото семейство ще се решат, и двамата са достатъчно умни, за да не правят повече глупости.

Това, което занимаваше от известно време насам стария Варо, бяха двете предупреждения. Направени от анонимен и самоуверен глас по телефона. С любезен тон, но в тях прозираше нескривана заплаха. Варо не обичаше да го заплашват, цял живот го бяха плашили и той бе оцелял, затова в началото сякаш недооцени предупреждението. Стори му се твърде холивудско.

Първото обаждане бе две седмици след рождения му ден. Свързали се с Давид.

- И не се представи?

- Не - отвърна Давид.

- Какво иска?

- Брадавицата да млъкне!

- Нищо не можем да направим - сви рамене Варо.

- И аз му казах същото - каза Давид, - тогава се засмя и каза: “Лошо, за всички ни е лошо!”

- За кои всички ни? - полюбопитства Варо.

- Явно имаше предвид нас.

Варо се замисли, вече се досещаше чий беше анонимният глас. Най-малко с него искаше да си има неприятности. Но той наистина не можеше да направи нищо. Не беше гангстер. Тъкмо си отдъхна, че всичко се размина с тази проклета Брадавица, извикаха на разпит само управителя на фирмата, запечатаха камиона до приключване на следствието, неговото име дори не бе споменато. И сега отново му напомняха за тази гадория, дори го заплашваха.

- Казах му, че нямаме нищо общо с това - продължи спокойно Давид, - но той възрази, че Брадавицата е наш работник. Каза, че нямало време. До два дни искал отговор.

- Какъв отговор? - недоумяващо го изгледа Варо.

Давид сви рамене.

Варо загуби спокойствието си. Тогава Виктор му се закле в майка си, че няма нищо общо с авантюрите на приятеля си Брадавицата. Разговаряха в кабинета му, след като гостите се бяха разотишли. Виктор се закле, че нищо не е подозирал, нали иначе би съобщил на господин Варо, та това не е шега работа. Варо го гледаше в сините очи и се питаше доколко честни са те. От дълги години Виктор работеше при него, досега не е имал поводи за недоволство от работата му, винаги е бил лоялен, но Варо знаеше колко бързо човек се променя, особено ако са намесени пари. Виктор издържа погледа му, сякаш беше развълнуван и леко обиден от подозрението. Дали лъже, мислеше Варо, ако лъже е лошо, неприятностите няма да спрат до тук, може да има и други. Проверката на камионите го поуспокои, всички бяха чисти. Но Антон вече беше започнал уволненията, из града се приказваше, че Анджел Варо е пред фалит. Нека си приказват, това е добре.

После си поговори с един добър, стар приятел, който поддържаше отлични взаимоотношения с онзи анонимен глас от телефона. Варо простичко му обясни ситуацията, каза, че не се чувства виновен, че просто няма как да въздейства на Брадавицата, дори и да иска, не може да го направи, че е извън неговите възможности. Спомена между другото, че той разбира притесненията на някои хора и искрено се надява всичко да мине добре. Накрая напомни на приятеля си, че той се казва Анджел Варо, човек с много връзки и приятели, и може добре да се грижи за себе си. Приятелят го разбра и обеща да поговори където трябва.

Същата вечер отново звъннаха, този път лично на господин Варо.

- Става дума за въпросното момче - поясни тихо гласът по телефона, на Варо му се стори, че вече долавя нетърпение и раздразнение, - много се е разприказвало, сега е на гости при едни наши общи познати.

Варо не попита кой се обажда, нямаше смисъл.

- Вредно е за него. Многото приказки не водят до нищо хубаво. Посъветвайте го да си затваря устата.

- Вече обясних, че нищо не мога да направя.

Отсреща се засмяха.

- Пак ще звънна. И очаквам смислен отговор. Няма време.

Варо усети, че започва да кипва.

- Слушай - процеди през зъби той, - не те знам кой си, не те познавам. Винаги сам съм си вършил работата. Не виждам защо трябва да върша и чуждата, защото въпросният случай не е моя работа. Желая ти късмет, синко!

И тракна слушалката.

Варо трепереше от възмущение. Някакъв си лигльо да му държи такъв тон, май го бъркат с някого, не го вземат на сериозно, него, Анджел Варо! Да не би да си мислят, че имат работа с някой бакалин или кръчмар, когото лесно могат да подплашат, толкова по-зле за тях, значи са тъпаци.

Повече не го безпокоиха. Но Варо не се чувстваше добре, до него достигна информация, че въпросният Брадавицата съвсем е оплел конците, признал някакво убийство, накиснал се до ушите, затова ония са толкова нервни. Беше го яд и на Фигаро, той бе длъжен да знае кого взема на работа, бе длъжен да провери, нали за това му плащаше толкова пари. Виктор го бил препоръчал. Че какво от това, какъв е Виктор, един прост шофьор! И Давид нищо не знаеше, Антон съвсем е изкуфял по оная фльорца, трябва веднага да я разкара и да се вземе в ръце, още днес ще поговори с него и ще му нареди да я разкара, има жена и дете, има работа, има и тъст, който в момента е с проблеми, и тези проблеми трябва да се решават. Защото Варо можеше и да не е толкова търпелив, някой по-примитивен баща, би му потърсил сметка за потъпканото достойнство на дъщеря си, в това отношение Антон просто имаше късмет.

Като капак на всичко Мони се разболя. А това беше най-лошото, което можеше да се случи на Анджел Варо.

Сутринта бе провел тежък разговор с Роза, който го измори. Чудеше се как да започне. Антон беше обещал да приключи с оная фльорца, беше поискал извинение от Роза, но тя не му обърнала внимание. Впрочем тя не му е продумвала от оная вечер, когато го спипа в клуба. Само веднъж му подхвърлила, че е крайно време да се изнася, какво чака още. Като чу това, Варо подскочи, дъщеря му май е превъртяла, че бива ли да го взема чак толкова навътре... Антон се държа достойно, призна си вината, макар и само пред него, но и това е достатъчно, внимателен е към нея, с цялото си поведение показва, че съжалява за случилото се, че за него най-важно си остава семейството. Какво повече иска Роза, челна стойка ли да й направи! В края на краищата един мъж можеше да бъде съблазнен, стига това да не се превърне в дълбока и трайна връзка. Един умен мъж ще разбере, че е сбъркал, той може да се поправи, ако обаче му се даде шанс за това.

- Ами жената? - попита го Роза.

- Какво жената! - не разбра баща й.

- Тя може ли да бъде съблазнена?

- Не измествай въпроса! - ядоса се Варо. - Какво общо има тук жената!

- Ами това - продължи Роза, като втренчено го гледаше, - че ако е умна, тя също може да разбере вината си. И също може да се поправи, ако й се даде шанс, разбира се. Как мислиш, татко, дали Антон би ми дал такъв шанс?

Тази нейна голяма уста, никога не знаеше кога да я затвори. Варо се чувстваше неловко от проницателните й очи, които толкова много приличаха на неговите собствени. Как да й обясни, че Антон е баща на неговия внук, и то добър баща, че самият той мрази клюките, мрази скандалите и разводите и не искаше името му да чеше хорските езици.

- Понякога се чудя, татко - промълви Роза, - ти чий баща си, мой или на Антон!

- Твой, момичето ми - въздъхна Варо, - винаги съм бил твой баща и винаги съм те обичал. И сега не искам кой знае какво от теб, детето ми, единственото, за което те моля, е да не избързваш, една глупост може много лесно да бъде направена, но после е трудно да се поправи.

- За каква глупост говориш, татко?

Сега се прави на луда, мислеше притеснено Варо, сякаш не я познава от бебе, сега очаква да й каже, че е свикнал с Антон, че не може да се лиши от него, че не може да отритне най-верния си съюзник и да го превърне във враг. Никой разумен човек не би постъпил така, камо ли Анджел Варо.

- Хайде, нека не е глупост, а необмислена постъпка - продължи вече на глас Варо, - освен това, сигурна ли си, че не преувеличаваш? Доколкото знам от Антон, си ги видяла да пият кафе, или какво беше там, с някаква жена. Може и да не е това, което си мислиш.

Роза нямаше нужда от повече обяснения. Тя добре разбираше какво става в душата на господин Варо. Тя добре разбираше, че в голямото му и загрижено сърце имаше съвсем мъничко място за любов и то бе заето от Мони. Другото бяха чувства - бащино към нея и Максим, братско към Давид. Дори не бе сигурна, дали изпитва нещо към Джаки. Може би чувство за отговорност.

Вперил хитрите си очи в Роза, баща й сякаш мислеше с нея. Притегли я нежно и я целуна по челото.

- Искам да знаеш, че на този свят има няколко неща, които са ми по-скъпи от живота. Едното си ти. Твоите скърби са и мои, както и твоите радости са мои. Не ми е все едно какво ще стане с теб, с Мони, пък даже и с Антон. Права си, че аз наистина държа на него. Защото искам внукът ми да израсне в нормално семейство, да познава баща си. Постъпи както ти диктува разума, не се поддавай на чувства, чувствата са лош съветник.

- Ще помисля върху това, татко - прошепна Роза, - само не ме карай да обичам Антон.

- Не е нужно - съгласи се Варо, - насила не може да се обича. Една наложена търпимост обаче може да се превърне в навик, в поносимост. Хиляди семейства живеят, без да се обичат. И то добре живеят.

Вечерта Мони вдигна температура. Разтревоженият дядо прекара нощта до леглото на внука си.

Сара беше пред нервна криза. Джаки не се прибра снощи. Както вървеше, нямаше да се прибере и тази нощ, защото навън вече притъмня. Стоеше до телефона и очакваше нещо, може би Джаки да звънне от някъде. Вече не можеше и да мисли, в главата й цареше хаос, болеше я, възпалените й от безсънната нощ очи бодяха.

Снощи й мина през ум да позвъни в полицията, после я досрамя. Какво ще им каже, че дванадесетгодишната й дъщеря скита посред нощ кой знае с кого, кой знае какви ги върши... Как се случи, че и Максим го няма, ще се върне в края на седмицата, дали да не му звънне, какво ще й помогне, само ще го разстрои, боже, откъде ми дойде на главата... Не се сещаше за някого, който може да й помогне, кой изобщо може да й помогне за такава работа, ще я посъветват да се обърне към полицията, но вече е късно, там ще я попитат защо чак сега се обажда, а тя нищо свястно не можеше да им обясни, пък и как се говорят такива неща пред непознати хора, би умряла от срам. Би позвънила и на някоя от съученичките й, но какво можеше да им каже и на тях, че Джаки не се е прибирала, че има вероятност и тази вечер да не се прибере, дали знаят нещо, ами ако нищо не знаят, нали ще се досетят от тревожния й глас, че нещо се е случило, ще се разчуе между съседи, колеги, приятели, не, не, най-разумното нещо, което можеше да направи, е да чака търпеливо и да се надява на бога. Ако в училище не знаеха нищо, това би било чудесно. Джаки е болна. Това е чудесно. Да, да, Джаки е болна. Ами ако знаят... не, едва ли, а тя може и да е била днес на училище, как не се сети, можеше да прескочи до училището и да провери, вместо да кисне у дома пред телефона и да плаче. Каква глупачка, как не се сети... не, не е била на училище, човек, който не се прибира у дома си да нощува, не би отишъл на училище, но ако не е била, нали все някоя приятелка щеше да звънне, да се поинтересува... каква приятелка, усмихна се Сара, Джаки нямаше приятелки, имаше само хамстер, но и него удуши, беше осемгодишна... Сара истерично заплака.

Към осем Бог се сети за нея.

Звъннаха от полицейското управление. Да отиде и си прибере малолетната дъщеря.

- Какво е направила? - прегракнало попита Сара.

- Пияна е, госпожо. И дрогирана. Заловили са я в супермаркет, като краде алкохол.

© Атанас Липчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Атанас Липчев. Тежки пари. Варна: УИ ВСУ "Ч. Храбър", 2004.