из Тежки пари

ГЛАВА ПЪРВА

Атанас Липчев

web

Шофьорът вече нареждаше куфарите в багажника на колата, а Сара продължаваше да нервничи. Още от сутринта им тръгна наопаки, забравиха подаръка на онзи червенокос лигльо Мони, та трябваше да се връщат от летището с такси, изтръшкаха се сума ти пари, едва не изтърваха самолета.

Скъпият подарък, който Максим купи на племенника си, допълнително я изнерви. Те са достатъчно богати, каза тя на мъжа си в самолета, не можеш да ги шашнеш със златен ланец, ако това имаш предвид. Максим мълчеше, забил поглед във вестника. На дъщеря ти никой не й е подарявал злато, продължаваше тя, дори и баща ти. Подари й компютър, възрази той, и то скъп компютър. Но не и злато, заяде се Сара, Джаки, престани да се тъпчеш, не си спряла да ядеш, откакто сме тръгнали. Гладна съм, мам. Не яж тези боклуци, след половин час сме във Варна, знаеш, че в самолетите предлагат само боклуци. Вкусни са, мам.

На летището, както винаги, ги посрещна Виктор, личният шофьор на свекъра й.

- Тази чанта не е за багажника, в нея са подаръците - разпореди се Сара, - тази също не, ама много си непохватен, как ти беше името?

- Виктор, госпожо!

- Добре, Викторе, можем да тръгваме. Джаки, седни отзад при баща си.

Черният мерцедес се качи на магистралата за града.

Златен ланец, глупак! И то с преподавателската си заплата, подаряваше злато на хора, които сигурно го имаха с килограми, искаше да се изфука, да ги впечатли, като че ли те не знаеха голия му задник. Сара дълбоко ненавиждаше тези случайно забогатели провинциалисти, семейството на мъжа й, не обичаше надутата му сестра Роза и червенокосия й луничав син, заради когото сега пътуваха и харчеха пари, защото, видите ли, малкият принц днес ставал на шест годинки, много важно, не обичаше и стария глупак, свекъра си, който пък също днес навършва шейсет години, добре поне, че неговия подарък го избра лично тя, малък, но от сърце, иначе Максим кой знае каква скъпа и безвкусна дивотия щеше да измисли. Като че ли единственият свестен човек в семейството им беше Антон, но и неговата работа май не бе чиста, цяла Варна знаеше, че се ожени за Роза заради парите и положението на баща й. А Роза си беше кучка.

- Какво има, Джаки, защо ме дърпаш ?

- Искам тоалетна, мам !

- Потрай до вкъщи, скъпа - посъветва я баща й, - след десет минути сме у дома.

- Баща ти иска да каже, че след десет минути сме у дядо Анджел - натъртено каза Сара, - нашият дом е на петстотин километра от тук.

- Има ли някакво значение - примирително каза Максим.

- Детето трябва да си знае дома, скъпи. Нашият дом е в София, Джаки, този тук е на братовчед ти Мони.

- Искам тоалетна, мам!

- Потърпи малко де, откъде да ти я намеря тази тоалетна сега!

- Не мога да търпя.

- Направи нещо, Максиме!

Мъжът й вдигна рамене.

- Не издържам, мам !

- Казах ти да не се тъпчеш с тези боклуци в самолета, но кой да ме слуша. На теб говоря, как ти беше името, спри някъде !

- Виктор, госпожо !

- Тогава спри, Викторе !

- След петстотин метра има отбивка, госпожо, може би там ще е по-удобно.

- Казаха ти да спираш - удари го с юмрук в гърба Джаки, - казаха ти да спираш, да спираш, да спираш ... Ще се изтърва заради тебе.

Виктор се подчини. На двеста метра пред тях се виждаше паркингът. Джаки се облекчи до задната дясна гума. По магистралата фучаха коли и в двете посоки.

- Има ли много гости, Викторе? - попита Максим, когато Джаки се качи и тръгнаха.

- Не зная, господин Варо, аз излязох рано. Но поканените са доста.

- Разбира се - каза Сара, - не всеки ден се случва такова събитие. Дядо и внук да празнуват рождения си ден заедно.

Виктор добре я разбираше. Тя трябваше да излее гнева си някому, натрупван с години от пренебрежението на стария Варо и неговото семейство, а в случая нямаше по-подходящ човек от собствения му син; тя не можешеда поиска обяснение от стария защо Мони е фаворизиран, а нейната Джаки - пренебрегната, защо варненското семейство живее охолно, а те едва свързват двата края, прекалено много се боеше от него, за да се разбунтува. Не за първи път Виктор ги возеше от летището за дома на Анджел Варо и сякаш винаги тази тъмнокоса и цицеста дама бе станала със задника нагоре.

- Забравихме да купим цветя, отбий някъде - сети се Сара, - изобщо чуваш ли ме като ти говоря, как ти беше името?

- Виктор се казвам, госпожо!

- Добре, Викторе, отбий някъде, трябва да купим цветя за Роза. Сигурно ще има много гости там, в голямата къща!

- Аз излязох рано, госпожо...

- Разбира се - усмихна се язвително Сара, - на такъв празник не може без гости. На колко всъщност става Мони?

- На шест - каза Максим, тя знае на колко е, защо пита.

- Мони не е важен в случая - почти раздразнено продължи той, - а баща ми, който навършва шейсет.

- Да бе, вярно, забравих - още по-язвително се засмя Сара, - забравих, че дядо и внук са родени на един и същи ден. Знаменателно.

Максим се страхуваше, че в един момент злъчта й ще се разлее. Дано се сдържа там, мислеше си той, дано не й проличи.

- Направих си бримка - проплака Джаки.

- Казах ти да си сложиш панталон - ядоса се Сара, - сега откъде да ти търся чорапи ! Ей, слушай, как ти беше името?

- Виктор, госпожо.

- Я спри тук, на ъгъла, и без това трудно ще намерим място за паркиране.

Караха по “Мария Луиза” в пиков час, задръстванията бяха големи.

- Тук е неудобно, госпожо, ще блокираме булеварда.

- Тази кола нали е на господин Варо?

- Да, госпожо!

- Че какво те притеснява тогава. Любопитна съм да видя, кой би посмял да ти направи нещо.

Виктор качи дясната страна на голямата черна кола върху тротоара.

- Максиме, потърси цветя и чорапогащи за детето!

- Знаеш, че нищо не разбирам от тия неща - намръщи се Максим.

- Добре тогава, Виктор ще дойде с теб.

- Съжалявам, госпожо, аз също нищо не разбирам от дамски чорапи.

- Добре тогава, Джаки, върви с баща си, а аз ще изпуша една цигара с Виктор, нали така се казваше?

- Да, госпожо!

- Искам с теб, мам!

- Уморена съм, Джаки, остави ме да почина малко, за бога!

- Искам с теб, мам!

- Никога нищо не можете без мен. Едно цвете не можете да купите без мен. Тук изобщо продават ли се цветя?

- Зад ъгъла е цветния пазар, госпожо!

- Дано да намерим нещо свястно, трябваше да купиш сутринта от София, Максиме, казах ти, но ти никога не ме слушаш, сега кой знае какъв боклук ще ми пробутат.

- Цветя се продават навсякъде по света, скъпа, и, повярвай ми, навсякъде са еднакви.

Сара недоверчиво поклати глава и излезе от колата. На Виктор му се стори, че дочу въздишка на облекчение от задната седалка. После двамата запалиха от цигарите на Сара.

- Как я караш, Викторе?

- Нормално, благодаря, господин Варо.

- Баща ми добре ли е? - попита Максим отново, макар че сутринта се бяха чули по телефона.

- Господин Варо е в отлична форма - ухили се Виктор, - никой не би му дал шейсет.

- Нещо ново у дома? - защо го питам, помисли си Максим, нима само за да кажа нещо.

- Всички са добре, господин Варо - любезно отвърна Виктор, - Мони много е пораснал.

- Видях го пролетта. А Антон?

- О, господин Монев, също е в отлична форма, господине. Плува, играе тенис, много работи... И сестра ви много работи, по цял ден е заета в студиото, знаете сигурно, че й предстои първата изложба...

- Първото ревю - поправи го Максим.

- Да, господине, първото ревю. Много се вълнува. Шефът се притеснява за нея, казва, че е отслабнала покрай тая работа и ще се поболее от нерви и притеснения.

Максим видя Сара и дъщеря си до колата.

- Не й обръщай внимание, Викторе!

- Не се притеснявайте, господин Варо, аз познавам отдавна госпожата.

Максим се усмихна. Чак сега се досети защо всъщност заговори шофьора.

Виктор се включи в движението и след няколко минути стъпиха на магистралата за “Златни пясъци“, която водеше към извънградската къща на Анджел Варо.

- За същите пари в София щях да купя два букета, Максиме, защо е толкова скъп този град, хей, ти, шофьора, как ти беше името...

- Виктор, госпожо!

- Защо е толкова скъпо тук, на какво отгоре, Викторе?

- Не зная, госпожо.

- Видя ли онази блузка, Джаки, дето ти я купих за тридесет и четири лева, тук струва тридесет и седем.

- Да, мам!

- Тридесет и седем лева, ужас!

Виктор паркира пред голямата триетажна къща с разкошна лятна градина и висока улична ограда. В басейна се плискаха дечурлига и вдигаха врява, Максим се поспря на входната врата с чантата в ръка, потърси с поглед Мони, като в същото време не изпускаше от поглед жена си, беше се овладяла, той познаваше превъплъщенията й; прегърна баща му, глезеше му се, изглеждаше искрена, никой не можеше да предположи чувствата й, освен Максим и стария господин Варо.

- Ама ти наистина изглеждаш много добре, тате - дивеше се Сара, - а къде е малкият принц?

- Че защо пък принц? - повдигна вежди, смеейки се, Анджел Варо.

- Ами нали и той е рожденик - суетеше се Сара, - само така се казва, тате, така е прието, не се мръщи, Максиме, нищо лошо не съм казала!

Старият я потупа ласкаво по бузата и се прегърна със сина си.

- Върви при децата, Джаки, защо си такава дръпната!

- Какво да правя при децата, мам? - изду презрително устни момичето.

И имаше известно основание, доста развита бе за дванадесете си години, което понякога тревожеше Максим.

- Ела при дядо, скъпа - повика я усмихнат старият Варо, - ела да целунеш дядо. Не успях да дойда на твоя рожден ден, мила, имах много работа. Но съм ти приготвил подарък. Един плик с хиляда долара. Харесва ли ти подаръка на дядо?

- Харесва ми - каза Джаки и се измъкна от прегръдката му.

Сара пламна. Какво ли е подарил на внук си? Хеликоптер, яхта, скъп автомобил... не, не, още е малък за това, може би просто е прибавил към сметката му поредните двадесет хиляди долара.

- Ето го и него - засмя се Максим, като видя тичащия към тях хлапак с огненочервена коса.

- Макс, Макс - възторжено крещеше хлапето, после се хвърли на врата му, - много се радвам, че си тук, днес имам рожден ден, донесоха ми много подаръци...

- И аз ти нося, червенокоско!

- Искам да го видя, искам да го видя...

- Не така, Симеоне - скастри го баща му, после, позасмян, се обърна към Максим, - радвам се да те видя, Макс!

Стиснаха си ръцете.

Джаки надменно наблюдаваше разчорления си братовчед.

Максим се ръкува с няколко приятели на баща си, разцелуваха се с Давид, братовчед и съдружник на баща му, кимна на няколко непознати. Противно на очакванията му нямаше много гости, явно Виктор не е разбрал нещо, забеляза само няколко възрастни двойки, между тях семейство Николови, той бе доста влиятелен мъж във външно министерство, а жена му... за жена му Максим нямаше мнение. Познаваше се и с Пепа Ванкова, журналистка от телевизията, която вършеше дребни услуги на семейството, срещу добро възнаграждение, разбира се, кимнаха си, Максим шареше с поглед из градината, търсейки жена си.

Баща му го хвана под ръка.

- Не виждам Роза, тате!

- Обади се от офиса си - недоволно каза Варо, - тръгвала веднага. Като че ли днес не можеше да не работи.

Каза го с тон, от който личеше, че господин Варо е недоволен от дъщеря си, личеше и пренебрежение към работата й. Днес, двадесет и първи юли, 1993 г., той, Анджел Варо, навършваше шейсет години. И което беше по-важно - внук му, Симеон Монев, навършваше шест години. Роза можеше да бъде по-добра дъщеря и майка в такъв ден.

Максим най-сетне видя жена си в компанията на още две дами, изглеждаше развеселена, с чаша в ръка, сякаш бе овладяля нервите си или прекрасно играеше, а това тя го умееше; усети умора, закъсняха, трябваше да хванат по-ранен самолет, да има време да починат, да вземат душ. С чувство на тъга и едновременно на натрапчива вина гледаше самотната Джаки сред толкова много усмихнати лица, някак странно растеше това дете, някак неразбираемо, Сара я харесваше и се гордееше с нея, приличаше на майка си, малко по-слаба и по-висока, с приятно лице и хубава фигура, личеше, че ще стане очарователна жена, само да не беше този характер, този стаен цинизъм в очите й, който го плашеше и притесняваше; Сара се позасмя и го обвини, че си измисля и въобразява, че целият му живот е преминал в заблуждения и халюцинации, и че не може да се очаква друго от човек, който си вади хляба със старогръцка поезия. Но той бе сигурен, че не си въобразява, беше осемгодишна, когато удуши хамстера си, просто го стисна в ръката си и животинчето издъхна, той беше шокиран, скара й се, дори кресна, което му се случваше много рядко, потърси вината в очите й, видя само любопитство. Сара обеща да поговори с нея, спомена, между другото, че децата по принцип са жестоки, а той загуби съня си за известно време.

Отпусна се на шезлонга в градината и се загледа в играещите деца, Мони спореше с по-голямо момче, което явно не приемаше доводите му, защото малкият видимо се ядоса и започна да заеква от вълнение. Максим се усмихна. Той обичаше племенника си, обичаше и сестра си. Виждаха се рядко, пет шест пъти в годината, той бе твърде зает в университета, тя непрекъснато се занимаваше с нещо, което бързо й омръзваше, захвърляше го и започваше нещо друго. Можеше да си го позволи. Зад нея стоеше не кой да е, а самият Анджел Варо. Пак той финансира модната къща на Роза преди няколко месеца, с която дъщеря му се захвана с присъщия си ентусиазъм и дори днес, на рождения ден на сина си, работеше, което пък вече дразнеше баща й.

Сара не беше права, баща му никога от нищо не го е лишавал, благодарение на него тя живееше в огромен апартамент в едно от баровските предградия на столицата, караше собствена кола и много талантливо харчеше пари, които не бе спечелил той, тя добре знаеше, че с неговата заплата можеха да платят само парното, тока и водата. Дълбоко в себе си той бе убеден, че Сара не е лоша, че много често не мисли това, което казва, и че после съжалява за необмислените си приказки; тя просто не можеше да преглътне силната привързаност на баща му към Мони, не искаше да се примири и с факта, че не може да има второ дете, евентуално син, подозираше, че Роза се възползва от тази привилегия, което личеше от начина й на живот. Опита се да й обясни, че Роза и Антон живеят тук, при баща му, че Антон работи във фирмата на съдружнически начала и печели далеч по-добре от един университетски преподавател, че е нормално да разполагат повече и не е необходимо старият Варо да им дава допълнителни суми. Сара посрещна това обяснение с презрителна усмивка. В едно обаче се оказа права, че на дете не се подарява златен ланец. Прочете го в очите на Мони.

Стана и се поразходи между гостите, взе си втора чаша, обичаше водка-тоник с много лед и тънко резенче лимон, винаги си хапваше лимона накрая, като се оглеждаше да не го види някой. Къде ли се бави Роза, вече притъмня, баща му съвсем ще се вкисне.

Максим отново седна и се загледа в баща си. Беше доста напълнял, а ниският му ръст подсилваше впечатлението - къдрава, леко червеникава коса и пълни, чувствени устни. Изглеждаше си точно на шейсет, каквото и да приказваше Виктор. Пък не можеше да бъде и иначе, винаги е мразил движенията, не си спомня да го е виждал пеш, винаги с кола, дори не шофираше, предпочиташе да го возят, сякаш се страхуваше от усилието да върти волана. Веднъж Давид му спомена, че отказал някаква сделка, само защото офисът, в който трябвало да се подпише договора, бил на четвъртия етаж, а асансьорът бил развален. Гледаше го как разговаря с гостите си, шегуваше се с тях, смееше се, като хвърляше по някой поглед към играещите деца, вероятно търсеше Мони, и ако не го познаваше човек, ще рече, че е един мил и застаряващ добряк, лудо влюбен във внука си, и че напълно заслужава прякора си, с който най-близките му хора го наричаха помежду си - Бонбона. Но Максим добре го познаваше, покрай многото му положителни страни той знаеше и някои не съвсем привлекателни, а за други само подозираше. Той знаеше, че този застаряващ зачервен добряк, който сега се смее и потупва по бузата госпожа Николова, понякога може да стане неочаквано опасен, прикрит, двуличен и безкрайно хитър, добряшкото изражение на лицето му изчезваше, придобиваше малко глуповат и сякаш вечно недоумяващ вид. Беше го виждал така няколко пъти в живота си с хора, с които имаше определени неприятности и винаги после на тези хора им се случваше по нещо. Разбира се, това не важеше за членовете на семейството му.

Фирмата или по-скоро фирмите на Анджел Варо се занимаваха с всичко, от което можеше да се изкарат добри пари. Максим не се заблуждаваше - баща му не беше ангел, но беше дълбоко убеден и че не е престъпник. Той познаваше ценностната система на господин Варо. Вярно е, че бизнесът му много деликатно граничеше със закона, в това отношение ситуацията в страната през тези години беше благодатна, вярно е, че търгуваше малко безразборно с вина, зърно, животни, млечни продукти и машини, че понякога понасяше загуби от недостатъчно познаване на материята, без значение дали внася или изнася, следеше внимателно пазара и, щом се появеше дефицит, действаше светкавично, без да жали сили и средства, непогрешим и убеден, че трябва да е пръв. Случвало се е една стока, изнесена от него в чужбина, да се внесе пак от него обратно само след няколко седмици, на пръв поглед доста безмислена сделка, която обаче му носеше пари и само той си знаеше каква е изгодата от тази подозрителна операция, родена от комбинативния му ум. А в последвалите за съседна Югославия ембаргови години, Анджел Варо спечели за няколко месеца милиони долари. Никога не бе предполагал, че може да се спечелят толкова лесно.

Винаги беше готов на каквато и да е що-годе почтена сделка, но при едно единствено и желязно условие - Анджел Варо беше изтънчен човек и не понасяше насилието. Едно е да подправиш митническа декларация, да подкупиш държавен служител, депутат или висш полицай, да внесеш контрабандно тир с цигари или кораб с нефт, да теглиш огромен кредит от банка с наивници или корумпирани шефове, пари, които никога няма да върнеш, или, ако го направиш все пак някой ден, то салдото с положителност ще е с хиляди пъти в твоя полза - това да, правят го всички и си е в реда на нещата. В една разбита и безстопанствена държава все някой трябваше да го прави и Анджел Варо, наричан интимно от най-близките си хора Бонбона, беше един от първите, които започнаха, защото, останеше ли на опашката, би престанал да се уважава, или, ако не дай боже, някой се опиташе да го пререди, би го приел като лична обида. Всичко това беше във възможностите и характера на господин Варо.

Максим си спомни за онзи разговор, в който баща му с леко раздразнение се оплакваше от мекия си характер, колко често с тъга си мислел, че един ден той може да се окаже пагубен, затова точно сега трябва да се печелят пари, много пари, които да обезпечат бъдещето на семейството, когато наивниците ще се поизчерпят, законите ще се усъвършенстват, държавата неминуемо ще се вземе в ръце и за такива като него ще настанат лоши дни, на първа линия ще излязат ония, неграмотните и с дебели вратове, които не страдат от скрупули и човешкия живот за тях, не значи нищо. Той трябва да е готов за това бъдеще, да влезе в него богат и независим. Уважаваше закона, макар непрекъснато да го престъпваше, но винаги с добре премерен риск. Уважаваше и съдилищата, но не от някакви скрупули, а защото се боеше - за себе си, за семейството си, за бизнеса и най-вече за своя внук. Знаеше, че не се е родил още този съдия, който да не може да бъде купен, беше абсолютно уверен в безнаказаността си, но покрай многото си недостатъци Анджел Варо притежаваше и една малко странна, почти смешна слабост - съобразяваше се с общественото мнение, страхуваше се от пресата и мразеше да се шуми около него. Струваше му се, че не би понесъл обществен скандал, който да опозори името му, семейството му, много пъти си е мислил, че не би посмял да погледне внука си в очите. Той беше дълбоко убеден, че всичките пари на този свят не чинят и грош, ако се изцапаш с кръв и разклатиш душевното си равновесие. За тази работа, казваше често той, или имаш сърце и нерви, или нямаш. Господин Варо определено си знаеше, че нему Бог е дал човешко сърце и деликатни нерви. Той беше наясно какво може да понесе.

В същото време, мислеше Максим, без притеснение можеше да разсипе конкуренцията си с нелоялен ход, да разори фирма или отделен човек, да източи парите на закъсало предприятие и да остави стотици семейства на улицата. Можеше да изкупи огромни количества дефицитни лекарства от складовете и да ги експортира на изток, като остави диабетици и сърдечно болни да разчитат на късмета си. И го правеше, не защото имаше нещо против тях, той дори и не подозираше за последствията, по-скоро не се замисляше за тях, не че нещо щеше да се промени, ако му хрумнеше, например, че някой може да умре от липса на инсулин, това едва ли би го спряло, защото беше убеден, че ако не той, някой друг ще го направи, а това вече Анджел Варо не можеше да го допусне.

- Мамка му, закъснявам, Мартине - ядосано подвикна Роза, - моля те, вдигни телефона!

- До тебе е.

- Хайде, Март, не се вдетенявай - Роза припряно оправяше косата си пред огледалото, - знаеш, че бързам, вкъщи ще ме убият.

- Едва ли.

- Вдигни телефона де, няма да се изсипеш.

- Модна къща “Елит” - проточи напевно Мартин, - госпожа Монева ли...

Роза отрицателно поклати глава.

- Съжалявам, госпожо, току-що излезе, да, да, може би още е по стълбите. Да я настигна ли, не, няма да ме притесни... Да, госпожо, разбира се, непременно ще й предам, че сте я търсили... моля ви, удоволствието беше мое, до утре...

- Кой беше? - попита Роза като присвиваше устни пред огледалото. - Ето на, новото червило на Надя, защо ли я слушам, кой беше, Март?

- Представи се като госпожа Славова.

- Трябваше да ми дадеш телефона, Март.

- Ти не го искаше.

- Не знаех, че е Славова.

- Аз пък не знаех, че ти трябва.

- Ти никога нищо не знаеш. Какъв е този парцал на врата ти?

- Сега ли го забеляза? - поизчерви се Мартин, като поглади червеното шалче под светлото сако.

- Преиграваш, Мартине, това че си мой дизайнер, не означава, че трябва да се обличаш като идиот.

- Мислех, че ще ти хареса - озадачи се Мартин, дългите му момичешки мигли трепнаха обидено, - не е ли шик?

- Тъпо е.

- Добре, ще си купя ватенка и каскет.

- Къде са ми ключовете за колата! Сега пък заваля, чуваш ли, Март, навън вали, а аз не мога да си намеря ключовете!

- Чувам, че вали. Не знам къде са ти ключовете.

- Все на мен ще се случи. Колата ми е на две пресечки от тук, ще се намокря като кокошка... ако изобщо си намеря ключовете, разбира се...

Роза гневно изсипа съдържанието на чантата си върху бюрото.

- Няма ги - плесна с ръце Роза, - виждаш ли, Март, няма ги!

- Виждам.

- Извикай такси, Март, не, баща ми положително ще побеснее. Хич не се сещам какво ще му кажа... Намери ли ми ключовете, Мартине?

- Въртя на пиацата.

- Остави това тъпо такси. Търси ключовете, човече!

- Търся ги.

- Телефонът пак звъни, не чуваш ли, Мартине?

- Търся ключовете.

- Остави ключовете, моля те, Март, не се занасяй, а вдигни телефона!

- Модна къща “Елит”, да моля, слушам ви... а, здравейте господин Монев, Роза ли... току-що излезе, господин Монев, беше страшно притеснена, да, да, зная, че днес имате празник, именно, страшно бързаше, много работа имахме днес, господин Монев, не, не, батерията на телефона й беше паднала, все се упрекваше, че закъснява в такъв ден, именно, разбира се... и на вас...

- Лъжец, остави телефона, Март, не се занасяй, а ми помогни да намерим ключовете.

- За последно ги видях до пицата ти.

- Кога? - притвори с яд очи Роза.

- Следобед. Затисна ги с картонената кутия.

- Защо чак сега ми казваш! - хвърли се Роза към кошчето за отпадъци.

- Сега ме попита.

- Винаги се правиш на по-голям тъпанар, отколкото си - Роза обърна кошчето на пода, - защо веднъж поне не се държиш нормално... Ето ги, слава богу, щях да се пръсна...

- Ако се сетиш, може и...

- Може и да ти благодаря, но няма да го направя. Чао, съкровище, целуни Надя и й кажи, че не й благодаря за червилото. И махни този парцал от врата си.

- Няма да го махна.

- Боже мили, вкъщи ще ме убият. Не, не и ти, Мария, утре...

Току-що влязлата жена повдигна вежди.

- Слушай, Роз, трябва да знам какво да правя с...

- Утре, Мария, утре, вкъщи ще ме убият. И този шибан дъжд...

Хукна надолу по стълбите.

- Защо ще я убиват? - попита озадачено Мария.

- Стига някой да измисли повод, останалото е лесно.

Не съм закусвал, обядвал и вечерял вече трети ден. Не съм си мил зъбите, не съм се бръснал. Не съм си плащал и наема, защото хазяинът ме изхвърли.

Гладен съм, мога да убия човек за една пържола.

И чаша червено.

И хубава цигара. Писна ми от фасове тия дни.

Вместо това дъждът плющи върху ми и не знам къде ще спя довечера.

Гладен съм. Аз, човекът, който довчера закусваше с чаша снощно шампанско, препечена филия с краве масълце и чер хайвер. Обядвах, м-м-м, я да видим, значи, първо спагети с доматен сос, шунката я обичах на жулиен, да не се прекалява с кашкавала, после телешко филе натюр, розово и сочно, като го натисна с ножа, да подскача, м-м-м, значи задължително сирене и прясна краставица, половин бутилка Мерло, десерта обикновено прескачах, малък френски коняк и ароматна английска цигара. Вечер нещо по-леко, обикновено бяла риба, с някакъв пикантен сос, никакъв алкохол, ако не се брои следобедния аперитив, после осъмвах в някой бар с натежала от уиски глава... и никога не се събуждах сам.

Гладен съм.

Пари се печелят и се губят. Това най-добре го знам аз.

Лесно ги спечелих, лесно ги загубих. Колко лесно наистина. Ако бях заделял по лев на ден през годините на благоденствие, сега нямаше да гладувам. Кой да ме подсети.

Вчера откраднах банан, днес портокал. На пазара не е трудно да откраднеш плод. Виж, да обереш банка, сигурно е по-трудно.

Утре ще премина на колбаси. И там не са кой знае колко бдителни. Човек може да преживява, ако има талант. Някой ден ще се преквалифицирам в джебчия, всичко по реда си, полека-лека, ако искам да се развивам. После мутрата ми ще стане твърде позната на пазара. Вероятно ще ме набият. Някоя излъскана дама ще се усети, докато я пребърквам, и ще писне. Естествено, ще ме хванат. За по-нататък не ми се мисли.

Гладен съм.

Преди малко можех да си открадна геврек, продавачката се беше заплеснала. Тъкмо бях протегнал ръка и вече усещах топлината на геврека, устата ми се беше напълнила със слюнка, когато някой ме потупа по рамото. Винаги става така. Извиних се и побягнах надолу по улицата. Зад гърба ми коментираха.

Пие ми се. Винаги съм мразил мастиката, а сега с любов вдишвам аромата й от празните чаши на алкохолиците, кръчмарят ме изгони.

Поне да умеех нещо да върша, все бих изкарал някой лев. Опитах да цепя дърва, пак ме изгониха. Не ми платиха.

“Месо и колбаси”, “Пица Хът”, “Пиле на грил”... ”Винаги топли закуски”, наливно вино, маркови ракии, пак пиле на грил, кебапчета и пак пица... видеокасети под наем, фотоателие, “лечебен глад”, какво, по дяволите, модна къща “Елит”, твърде осветена, твърде мокра...

Някаква красива хала, в бял костюм и с развети червеникави коси, затръшна вратата на модната къща и се натресе отгоре ми, като едва не ме събори, изплаши се повече и от мен.

“Ох, извинете, сторих ли ви нещо?”

“Гладен съм, госпожо.”

“Какво мога да направя за вас?”

“Нахранете ме, госпожо!”

Когато Роза паркира пред осветената къща, дъждът бе преминал в буря. Притича през двора между обърнатите столове и летящи чадъри, с облекчение отвори вратата и влезе у дома.

- Ах, колко сте мокра, госпожо - притесни се прислужницата, - елате да се преоблечете.

- Закъснях ли много, Марта, има ли много хора? - Роза се огледа в голямото стенно огледало. - Виж ме на какво приличам, косата ми е като на кукумявка, как ще се появя така...

- Побързайте, госпожо, след малко ще сервират вечерята.

- Господин Варо ядосан ли е ?

- Не му личи - усмихна се Марта, - всъщност, той се качи в кабинета си за малко със съпруга ви, потърсиха го спешно...

- По това време - разсеяно каза Роза, докато нахлузваше роклята през глава, - кой го търси?

- Не зная, госпожо. Изглеждате чудесно...

- Благодаря, Марта, чичо Давид с тях ли е?

- Не обърнах внимание, госпожо.

- Я ме огледай добре, Марта, всичко наред ли е?

- Прекрасна сте, госпожо!

- Има си хас - усмихна се Роза и излезе от стаята.

Пръв я зърна Мони и се втурна към нея.

- Мамо, мамо - хвърли се хлапакът на врата й, - къде беше, днес имам рожден ден и дядо има рожден ден, а пък теб те няма, донесоха ми много подаръци, а ти купи ли ми, къде е твоят подарък...

- Чакай, чакай - засмя се Роза, - купила съм ти, разбира се, сега ще изпратим някой до колата, забравих го там, мили. А ти беше ли послушен днес?

- Днес не, но дядо каза, че днес може и да не слушам, Марта също каза...

- Боже мили, Роза, колко си хубава - възкликна патетично Сара, - нали, Макс, сестра ти е много хубава. Как го правиш това, Роз?

Максим целуна сестра си. Роза поздравяваше гостите си и се извиняваше за закъснението.

- Мамо, мамо, искам си подаръка!

- Чакай малко, сине, моля те, Макс, изпрати някого до колата, забравих подаръка на сина си там. Здравей, Пепа, здравейте, господин Николов, радвам се да ви видя. Не ме дърпай, Мони, отдавна не съм ви виждала, госпожо Николова, изглеждате много добре!

- В сравнение с вас едва ли - засмя се с приятна усмивка жената.

- Младостта е привилегия, мила! - философски отбеляза Николов.

Госпожа Николова кимна снизходително.

- Трябва да ти кажа нещо, Роз - тайнствено зашепна Сара, като я хвана под ръка и дръпна настрана, - извикаха баща ти в кабинета му, май нещо важно се е случило. Всички мъже са там - Антон, чичо Давид, татко Анджел и онзи боксьор с лице като на пъпеш, как му беше името, все го забравям...

- Фигаро - подсети я Роза.

- Да, да, Фигаро, що за име, бога ми...

- Фигаро е прякорът му, а иначе си има много хубаво име - Павел.

- Да, да, та значи всички мъже са там с изключение на моя мухльо. Слушаш ли ме изобщо, Роза?

- Разбира се, мила - Роза търсеше някого с поглед, - слушам те внимателно, здравей, Елена, радвам се да те видя, слушам те, Сара.

- Тази Елена не е ли оная, същата, дето се разведе...

- Същата е Сара, по-тихо, моля те, ще ни чуе...

- Че да не би да си измислям, тя наистина се разведе. Всъщност, на колко става Мони днес?

- На шест.

- Да, да, на шест, и аз така си мислех. Джаки беше шестгодишна, когато се роди Мони. Видя ли се с Джаки, нали е много хубава, ако видиш мои снимки на нейната възраст, няма да направиш разлика. Коя е тази Брадавица?

- Не знам - сви рамене Роза.

- Чух, когато чичо Давид прошепна на мъжа ти: “Брадавицата се издънил!” и тогава всички мъже се качиха горе, само този интелигент, брат ти, остана тук, с жените и децата.

- Все някой е трябвало да остане, не можем да оставим гостите сами - раздразнено каза Роза.

- Нали и аз това казвам - възкликна Сара, - а аз случайно чух оная реплика на чичо Давид. Направи ми впечатление, че първо онзи боксьор с лице на пъпеш се приближи до чичо Давид и му прошепна нещо на ухото, сетне Антон каза нещо на баща ти и тримата се качиха горе. Коя е тази Брадавица, Роз?

- Нямам представа!

Роза малко безцеремонно изостави Сара и се обърна към брат си:

- Моля те, Макс, замести ме за малко тук, ще се кача горе да видя татко, да го успокоя, че съм се прибрала. Какво правят там, имаш ли представа?

- Никаква - отвърна Максим, - татко ми се видя притеснен. Много бързо се изнизаха и тримата.

- Сега се връщам. Къде е Джаки, не я виждам?

- И аз не я виждам, може би е до тоалетната.

Максим я наблюдаваше, докато изкачва стълбите. Не попита за Антон. Притесняваше се за баща си.

Пред вратата на бащиния си кабинет Роза видя Джаки. Беше с гръб към нея, не я виждаше.

- Какво правиш тук, мила? - попита я Роза.

- Нищо.

- Трябва ли ти нещо?

- Не.

- Може би искаш да видиш дядо си?

- Аз вече го видях - бавно каза момичето.

Очите й бяха съвсем спокойни, безизразни.

Роза усети, че се сконфузва.

- Мога ли да ти помогна с нещо?

Джаки се промуши покрай нея и заслиза по стълбите.

Роза почука на вратата.

В кабинета на баща й бе твърде задимено. Давид и Антон седяха на дивана, а баща й зад бюрото си. До вратата стоеше прав Фигаро.

Роза целуна баща си, кимна на останалите.

- Извинявай, тате, знам колко много държиш на днешния ден, а аз, май, го провалих...

- Няма нищо, момичето ми - усмихна се баща й, - не се безпокой, всичко е нормално.

- Все така се случва, винаги, когато искам да ти доставя радост, те огорчавам...

Господин Варо я потупа ласкаво по бузата. Той обичаше дъщеря си, обичаше я точно за това безхитростно и честно отношение към него, така се държеше и като малка, направеше някоя беля и идваше да му целува ръцете, веднъж го изкара от нерви и той замахна, а тя хвана ръката му и я целуна. Анджел Варо се усмихна, неговото малко момиче е вече голяма жена, но продължава да е честна към баща си.

- Всичко е наред, момичето ми, видя ли Мони?

- Подсмърча за подаръка си - засмя се Роза, останалите също, - забравих го в колата и това му се видя много обидно.

- Чувствителен е - разнежено каза Варо, - хайде, мила, слез при гостите, след минутка идваме и ние.

Роза го целуна още веднъж и излезе.

Анджел Варо изчака дъщеря му да затвори вратата и продължи прекъснатата си мисъл:

- Чак не ми се вярва, това е някаква нескопосана провокация!

- Вярно е, Анджел.

- Не знаех, че на стари години съм станал наркотрафикант - засмя се неприятно господин Варо, - не ми го побира главата, абсолютно сигурно ли е?

- Ченгето така каза по телефона, Анджел, задържаният тир на границата е наш.

- Кое ченге?

- Капитан Чернев - обади се Антон, - и друг път ни е вършил услуги. Досега винаги е бил точен.

- Да-а - проточи Варо, - на него може да му се вярва, гледай ти... и за какво става дума?

- Вероятно за хероин - предпазливо каза Антон, - пробите ще покажат точно.

- Боже мили, хероин - засмя се отново господин Варо, но от този смях Давид и Антон настръхнаха, - не, тук има някаква грешка... и колко от този прах са заловили?

- Ченгето не уточни колко, но във всеки случай много.

- Ние сме чисти, Анджел - каза Давид, - никой трафикант не пренася стока със собствената си кола, ако това имаш предвид...

- Не, нямам предвид това - тежкия поглед на Варо се закова върху него, - нямам предвид това, Давид. Имам предвид, че някой се опитва да се шегува с мен. С много гадно чувство за хумор. Ти нямаш ли такова усещане, Давид?

Давид сви рамене. От опит знаеше, че най-добре е да замълчи.

- Кой е тоя идиот?

Антон въпросително вдигна очи към тъста си.

- Имам предвид шофьора - поясни Варо.

Давид се разрови в бележника си.

- Някой си Петър Станев, по прякор Брадавицата. От година и половина е при нас. Справял се е отлично с работата си...

- Очевидно - прекъсна го язвително Варо.

- Тридесет и две годишен, разведен, с едно дете, не пие, не пуши...

- Кой го е препоръчал? - прекъсна го отново Варо.

Давид и Антон се спогледаха. Явно нямаха представа.

- Виктор, шефе - неочаквано се обади Фигаро, - те са приятели с Брадавицата...

- Виктор ли - промълви Варо, - моят Виктор, шофьорът?

- Да, шефе!

- А ти познаваш ли го този, как беше...

- Брадавицата - подсказа Антон.

- Да, този, Брадавицата...

- Виждал съм го, шефе!

- И как ти се струва?

- Обикновен шофьор, шефе - сви рамене Фигаро, - малко дръпнат, малко чешит, винаги носеше повече цигари от другите за Турция, напоследък, май, разполагаше с повече пари...

- Разполагал с повече пари - подигравателно се усмихна Варо, - и на никого не му прави впечатление това, че един шофьор разполага с повече пари...

- Мислех, че е от далавера, шефе - оправда се Фигаро, - нали ви казах, че носеше много цигари. А те и кашкавал пренасят, и други неща...

- Всъщност, като каза - сети се Варо, - къде са открили дрогата?

Давид отдавна и със страх очакваше този въпрос. Облиза устни и се закашля, като се надяваше, че Антон ще отговори. Но Антон мълчеше. Въпросът не беше адресиран към него, нямаше намерение да се набутва между шамарите. Той познаваше гнева на господин Варо, беше му ял попарата и не изпитваше никакво желание да стане негов обект. Сега е ред на Давид, и колкото и да си облизва устата и да кашля, ще трябва все пак да отговори.

- Давид, чу ли ме какво те попитах?

- Да, Анджел, попита ме къде ченгетата са открили дрогата.

- Правилно си чул.

- Мисля, че в някакъв специално изработен тайник, Анджел, не съм много сигурен, май и ченгето не е успял да разбере точно...

- Моля!? - присви очи Анджел Варо.

Антон затаи дъх.

Настъпи кратко мълчание. Фигаро се чувстваше най-удобно, той беше зад гърба на господин Варо. Беше почти щастлив, че не среща погледа му.

- Искаш да ми кажеш, Давид - много бавно и много тихо каза Варо, - че в малък град като нашия, един камион на Анджел Варо може да бъде приспособен за тази цел, без той да научи за това? В някоя работилница, гараж или навес, където няма да се случи нито един любопитен човек, на когото плащам ? Шегуваш ли се, Давид!

Мъжете мълчаха.

Варо поклати недоверчиво глава.

- Някой е проспал случая, Давид. Зад гърба ни печелят пари. Със стока, с която аз самият никога не бих посмял да рискувам. Имам твърде много, за да поема подобен риск. Но това е въпрос, който не е важен в случая. По-важното е, че друг го прави на мой гръб. Предполагам, че ти не вярваш, дето един шофьор може да организира и финансира подобна пратка?

Давид кимна.

- И ченгетата няма да повярват - продължи замислено Варо, Антон си отдъхна, като че ли бурята се размина, - не са толкова тъпи. Първата им и съвсем естествена реакция ще бъде да заподозрат мен. Но много скоро ще се откажат от тази идея.

Давид одобрително кимна с глава.

- Не бързай да се съгласяваш. Може и да се заядат. Всеки глупак може да каже, че ако съм аз, няма да го направя със собствения си тир. Но това не е правно извинение, Давид. Могат да ми създадат куп ядове, да ме прехвърлят на прокурора, той на следствието, съдилища, дела, простотии, могат да ми отровят живота, Давид, но няма да го направят и знаеш ли защо?

Мъжете го погледнаха в очакване.

- Защото знаят, че не съм аз.

Антон беше напълно съгласен, че можеха да имат неприятности. Официално фирмата превозвач не беше на Анджел Варо, но и децата знаеха, кой е истинският собственик. Управителят на фирмата може и да не издържи, ако го притиснат, може да каже истината пред съда, не че това е чак толкова важно и че Анджел Варо няма да се измъкне от тази бъркотия, още повече, че беше абсолютно невинен в случая, той се е измъквал и когато е бил с двата крака вътре. Антон знаеше, че упреците преди малко, изречени от тъста му, са насочени към него и Давид, както знаеше също, че старият е напълно прав. Не биваше да се допускат такива гафове, неведнъж Варо му беше внушавал, че безотговорността е привилегия на децата, големият мъж не може да си позволи такова лекомислие, той е длъжен да стои зад всяка своя постъпка. Анджел Варо беше напълно в правото си да е недоволен.

- Антоне - каза Варо след кратък размисъл, - още утре искам всички камиони внимателно да бъдат проверени. Искам да ги разглобите болт по болт и отново да ги сглобите. Възможно е и други юнаци да са хванати. Започни тотална чистка сред шофьорите, не бързай, нека не бие на очи, но за около половин година не искам от сегашните да остане нито един. Разучи кои са били по-близки с Брадавицата и започни от тях. Пуснете слух, че имам намерение да ликвидирам фирмата и ще продавам колите, така по-лесно ще повярват. Не се циганете, изплатете им всички премии и възнаграждения, може и да наградите някого за добре свършена работа. Тези, които ще уволниш първи. Обяснете им, че времената са трудни и господин Варо не издържа. В същото време започни да наемаш други, с временни трудови договори, внимателно ще ги проверяваш лично ти, не искам престъпници и наркомани, не искам хора с досиета... Естествено, това ще събуди подозрение, най-вече сред уволнените, обяснението е, че имаме предварително поети ангажименти за още няколко месеца, затова и взимаме хора без претенции за постоянна работа. Пък който иска да вярва, който не ще - негова си работа. Ние не сме милосърдна организация.

Антон слушаше внимателно.

- Давид - обърна се Варо към дългогодишния си приятел и роднина, - не се цупи като ощипана мома. Всички сме виновни, не само ти, добре го знаеш. От утре съм болен и не приемам никого. Ще отбиваш атаките, ако има такива, макар че не ми се вярва, заедно с адвокат Сивриев. Още утре сутрин се премества тук, при мен. Звънни му още сега. Искам епикриза с днешна дата, да измисли нещо, може би сърдечна криза или бъбречна, каквото му дойде наум. Никакви ченгета, никакви журналисти. Болен съм. Като казах журналисти, Антоне, кажи на Пепа Ванкова да остане след вечеря. Трябва да говоря с нея. Фигаро, при мен ще пускаш само хора, които аз повикам. В противен случай трябва да ти покажат заповед от прокурора. Искрено се надявам, че тези мерки са излишни, но знаете, че покритото гърне котките не го лочат. А сега да слизаме на вечеря. Гостите ни сигурно се изприщиха от глад.

Анджел Варо се надигна от стола си.

- Фигаро, кажи на Виктор, че тази вечер ще си тръгне последен. Трябва да си поговоря с него.

>>>

© Атанас Липчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Атанас Липчев. Тежки пари. Варна: УИ ВСУ "Ч. Храбър", 2004.