ИЗ "КРАДЦИ"

Атанас Липчев

web

Марко

1.

“През нощта на четвърти срещу пети ноември 1991 г. една развлекателна яхта, носеща нежното и загадъчно име “Лейди Гислейн”, плаваше недалеч от остров Тенерифе. Никой освен нейният собственик не знаеше крайната цел на това пътуване. Само много богат и ексцентричен човек можеше да си позволи такова бижу като “Лейди Гислейн”, което несъмнено струваше цяло състояние.

От единствената осветена каюта излезе едър, дори пълен мъж, който се заклати към кърмата на яхтата, опря се на леерите и се загледа в светлата, фосфорисцираща пътека сред черните води на океана, сякаш за миг се поколеба, сетне решително прекрачи въжето и се взря с любопитство в запенената от винта вода. Не можеше да се види много - небето бе покрито от плътни облаци и само светлината от каютата хвърляше сянката си върху мъжа, който продължаваше като хипнотизиран да се взира в сапунената пяна зад кърмата.

Приятелите му гальовно го наричаха капитан Боб, произнасяха името му с обич, защото той бе истински приятел за тези, които му бяха предани. Враговете му, които никак не бяха малко, произнасяха името му с неприязън и завист. Една част от тези хора принадлежаха към лондонското Сити и с презрителна, и чисто британска усмивка твърдяха, че капитан Боб не е порядъчен бизнесмен, още по-малко - джентълмен. Считаха, че той бе просто един прекалено забогатял наследник на Армънд Хамър, който стоеше начело на огромна финансова империя, не се съобразяваше с английските традиции, държеше се пренебрежително и предизвикателно към банковия елит, и сякаш с поведението си им показваше безграничното си презрение. Капитан Боб бе широко скроен човек, можеше да им прости много неща - само не и това, че не го считаха за джентълмен.

Приклекна, като се държеше с една ръка за леера, наведе масивното си тяло, сякаш окончателно омагьосан от това, което виждаше само той, откритието дори го развесели, защото тънка и лукава усмивка се плъзна по лицето му, в същия миг луната разкъса облаците и освети оголените му в хищна гримаса зъби, изсмя се високо и с облекчение, а тялото му, свито на кълбо, полетя към смътно подлите води и тежко цопна в побелялата пяна.

И Робърт Максуел пое към дъното на океана за последната си разходка на божия свят.”

Така започваше знаменитият роман на Армен Бохосян. Марко дори леко му позавидя, когато прочете тези страници, щеше да се изненада по-малко, ако арменецът бе станал президент или застреляше вселенския патриарх, все неща, които би могъл да свърши и самият той. Кой беше Армен ли - ами един много талантлив приятел, когото познаваше от детската градина и който още тогава не се съмняваше, че е роден за велики неща, дори подозираше, че е безсмъртен, това, последното, го сподели с Марко в четвърти клас, докато стояха заключени в кабинета на директорката, задето оскубаха препарирания бухал. Оскубаха го заради лъскавата перушина, която трябваше на бащата на Армен, бай Карник, който пък беше рибар. От перушината на бухала бай Карник изработи най-лъскавите и търсени сафридени чепарета в града. А тогава седяха заключени в стаята на директорката и докато Марко подсмърчаше и се чудеше какво ще обяснява на мама Дафи, Армен прошепна в ухото му да не се бои и да се държи за него; аз, каза той, съм като вечния евреин, макар инак да съм си чист арменец, аз, продължи той, никога няма да умра. Откъде бе чувал за вечния евреин, Марко така и не разбра, но това страшно го впечатли. Тогава Армен още не подозираше, че един ден ще стане писател, само смътно усещаше, че не се е родил случайно и че в неговото появяване на белия свят има божи промисъл.

През деветдесет и втора Марко го запозна с един приятел, който живееше и работеше в София като журналист в едно световно безизвестно вестниче, приятелят също минаваше за писател, макар че Марко не харесваше разказите му и това вероятно му е личало, защото Хараламби Йовов, въпросният приятел, с лека досада, и с чувство на превъзходство, му обясняваше скрития смисъл на творбите си. Хараламби остана във възторг от романа на Армен, тоест от началото му, двамата бързо се сприятелиха, често си гостуваха и през дългите и безсънни нощи пред бутилка водка обсъждаха литературното си бъдеще, което в сутрешните часове беше вече цветя и рози. След подобни запивания обаче Хараламби изпадаше в жестока депресия, потиснат от таланта на арменеца.

Не беше ясно дали Армен изобщо ще намери сили да продължи романа си, особено след като животът му поднесе една съвсем неочаквана, подла, жестока и невероятно цинична подигравка, която го потресе. В края на деветдесет и трета приятелят Хараламби Йовов издаде една тънка книжка с многозначителното заглавие “Мистериите на прехода”. Та тази мистериозна книжчица започваше горе-долу така: “В една бурна и злокобна нощ, недалеч от африканския бряг, който се миеше от водите на Атлантика, побеснелите вълни подмятаха като треска една нежна и красива яхта, която явно принадлежеше на много богат и ексцентричен човек. Можеше само да се гадае накъде плава това съвършенство на човешката фантазия, успяло да устои на стихията, което се носеше някак самотно и сиротно, защото единственият мъж на палубата бе пометен от поредната вълна и стремглаво пое към дъното на океана.

Този мъж се казваше Робърт Максуел.”

Армен отказа да повярва. Държеше в ръце малката книжка и със странна усмивка я разлистваше. Подобно вероломство му се струваше невероятно и нечовешко. При това книгата бе с автограф от автора. Армен я получи по пощата. Заедно с едно писмо, в което Хараламби мъгляво обясняваше, че всъщност идеята за тази книга се е породила у него, след като прочел страниците на Армен и че би било глупаво да го крие, в този смисъл той считал Армен за съавтор, но трябвало да му се признае, че е доразвил темата и я обогатил със собствените си схващания по въпроса. Накрая предлагаше на Армен бъдещо сътрудничество.

Малко след това Марко замина за Лондон и остана там почти два месеца. Съвсем случайно се запозна с няколко души, които навремето са служили в империята на Максуел, един от тях, Уили Флетчър, дори е стоял доста добре в йерархията на “Максуел комуникейшън корпорейшън”, а в края на осемдесетте е бил бизнеспартньор на самия Сам Трендов. От него Марко научи някои любопитни неща за края на империята и по този повод написа десетина писма на Армен, но не получи отговор на нито едно от тях.

Армен бе първият приятел, когото видя, като се прибра в България. Впрочем той вече нямаше приятели, неочаквано и с горчивина констатира Марко, стоеше твърде високо, за да има приятели. Нямаше и чувства, а само интереси. Армен бе единственото изключение. В крайна сметка с него го свързваха толкова много неща, от него за пръв път научи за вечния евреин, от него научи за безсмъртието на човешката душа, заедно оскубаха бухала, заедно натискаха момичетата по тъмните кьошета и опипваха щръкналите им кози гърди, в края на краищата именно Марко бе първият читател на знаменития му роман, който така си остана недовършен, единствен той от всички хора по света знаеше, че Армен е гений, че Армен е безсмъртен...

А не довърши романа, защото го застреляха. Това стана през деветдесет и седма. Чак сега, след толкова много години, си мислеше, че го застреля някой от героите му.

Освен споменатото начало на романа в архива на Марко се бе запазил и един дебел бележник на Армен, в който небрежно бяха нахвърляни бележки и идеи, дори и една скица, или по-скоро план, на бъдещия роман. А от “началото” той се отказа още през деветдесет и трета след онази гнусна постъпка на Хараламби Йовов. В края на краищата това не е толкова важно, промълви веднъж Армен, ше измисля ново начало, дори съм сигурен, че ще е по-добро от онова... Марко не знаеше какъв успех е имала на литературния пазар “Мистериите на прехода” и дали изобщо е била забелязана, но му направи впечатление, че скоро след това на Хараламби му се отвори парашутът. Съвсем изненадващо направи огромен и качествен скок от мижавата многотиражка към един от най-лъскавите и престижни всекидневници, финансиран от могъща медийна групировка. Марко не изпитваше вина за това, което се случи между тях двамата, не промени и отношението си към Хараламби, в крайна сметка това не го засягаше, макар че, строго погледнато, постъпката на последния прилягаше повече на мерзавец.

Идеята за книгата възникна у Армен още през деветдесета, разбира се, без “началото”, защото наследникът на Армънд Хамър си беше жив и здрав, макар и вече да даваше първите признаци на обземащото го безумие. Това беше времето, през което се развалиха много приятелства, изгърмяха немалко бракове, бащи и синове не си продумваха с години. Марко нямаше представа как Армен бе стигнал до идеята, че писателството е негова съдба и призвание, нито пък имаше свястно обяснение за хроничното раздразнение и недоверие, което бе обзело самия него по това време. Защо политически роман, ядосано го попита той, и защо не го написа вчера, ами днес, днес е лесно, днес всеки може да го напише.

Армен бе абсолютно убеден в победата на току-що създалата се опозиция и отказа да приеме поражението. Това е невъзможно, поклати глава той, изборните резултати са фалшифицирани. Марко сви с безразличие рамене. На него вече му бе ясно, че корабът потъва и всеки бе длъжен сам да се погрижи за своята сламка. Сега си даваше сметка, че ако не беше Циклоп, днес щеше да е един от многото удавници.

Ще го напиша, удари веднъж с юмрук по масата Армен, всичко това ще го напиша, какъв глупак съм, господи, смееше се после той, как можах да повярвам във всичко това, опозиция, каква опозиция, за бога, ами че те всички до един са номенклатурчици и разбойници, неуспели партийни кариеристи и кресльовци, къде ми бяха очите, излиза, че аз съм просто един слепец, като всички останали..., а тази сладникава революция е поредната измама.

Като деца Мани твърдеше, че Армен е шантав, и за тия му приказки Марко го спукваше от бой, Мани бе с пет години по-малък, но яростно се бранеше и крещеше, че Армен е откачалка... Не е, глупако, продължаваше да шамаросва Марко по-малкия си брат, той е гений, разбра ли, тъпа главо, а те, гениите, само изглеждат чалнати, разбра ли, празна кратуно...

Това бе явна несправедливост и в такива мигове той с наслада и ожесточение налагаше брат си, Армен не можеше да бъде откачалка, Армен не можеше да е шантав, в атеистично му детство бог брутално му бе отнет, неговият бог бе Армен, неговото откровение се казваше Армен, вярата му се наричаше Армен; та нали заедно оскубаха бухала, а после ги затвориха в кабинета на директорката, нали заедно изгориха дневника и след това него го изключиха от училище, нали заедно опипваха момичетата, които пищяха, уж изплашени, но той още тогава подозираше, че това им доставя удоволствие, пак с Армен се катереха по покрива на кръглата баня и през замътеното и запотено прозорче мълчаливо съзерцаваха сред облаците пара лениво отпуснатите жени със заоблени хълбоци и тежки гърди, каквито, твърдеше Армен, имали римските матрони, хипнотизиран гледаше голите жени, усещаше пресекливото дишане на Армен до себе си и като че ли леко се срамуваше от внезапно полазилото го чувство, че може би е извратен.

Това, разбира се, не важеше за Армен. Той бе от онези късметлии, които не познаха греха. Казват, че бог обичал такива като Армен. Казват, че такива като Армен стоят от дясната му страна.

Марко бе почти сигурен, че приятелят му умря девствен.

С Владимир Сергеевич Потапов го запозна Хараламби още през осемдесет и девета. Запозна ги в клуба, където всеки божи ден Хараламби плюскаше на смешно ниски цени. Владимир Сергеевич говореше отлично български, за разлика от сънародниците си дипломати, търговци, индустриалци и агенти на КГБ, което в крайна сметка бе едно и също. Беше приятен, светлокос и светлоок сибиряк на около петдесет. На лицето му грееше неизменна дежурна усмивка, някак ненатрапчива, някак безобидна, която му придаваше малко наивен и леко сладникав вид.

За пръв път му обърна по-сериозно внимание на приема у генерал Боров, дори можеше и да не го забележи, ако не беше онази убийствена блондинка, която Марко помнеше още от престоя си в Германия, струваше му се, че я бе мяркал в заводите “Рьоперверк”, където той бе консултант до април деветдесета година, точно когато се смени ръководството и начело застана Сам Трендов. Именно в неговото обкръжение видя за последно зашеметителната дама, която май беше естонка. А сега, по някакъв неведом начин, цъфна и в България в компанията на Володя Сергеевич, който му бе толкова мътен, колкото блудкава бе вечната му усмивка, която толкова много се харесваше на жените.

За миг му хрумна да се завърти покрай блондинката, но веднага се усмихна подигравателно, дори сякаш леко се засрами, усетил несъстоятелността на мераците си. Явно, на дамата бе отредена ролята на компаньонка на генерала за среднощната вечеря, която започваше след малко. Гледаше я с любопитство и повишен интерес, тя ярко контрастираше на събралото се общество, предимно мъжко, и неволно събираше погледите на десетки мъже в скъпи костюми, които поразително си приличаха. Както би казал Армен - по перушината ще ги познаеш.

Едва ли би обърнал особено внимание на Потапов, ако последният не беше изтървал онази реплика след генералската вечеря. Сякаш само за част от секундата от лицето му се свлече маската на простодушие и онзи предразполагащ наивитет, който бе така характерен за него, само за част от същата тази секунда му се стори, че го оглежда един много хитър, предпазлив и недоверчив човек, който сякаш го преценяваше.

Генералът току-що бе споменал, че президентът е много болен. Спогледаха се, като всеки го изтълкува посвоему. Никой не изрече нищо на глас. А генералът, малко простодушно, продължи, че е възможно до месец-два да имаме нов президент. Тези му думи бяха посрещнати с гробовно мълчание. Генералът се засмя, явно развеселен от безпокойството, изписано по лицата на гостите му. И тогава Володя Потапов подхвърли онази реплика:

- Ако е рекъл Андрей Карлович... може и да имате нов президент.

Гласът му прозвуча студено и подигравателно.

Кой знае защо в този миг Марко бе убеден, че Потапов е безумно прав, че човек като него не може да греши, нещо повече, хрумна му, че точно хора като него предусещаха какво ще се пръкне в неспокойната душа на Андрей Карлович, човек дори би си помислил, че Потапов, или някой като него, бе подсказал, внушил и едва ли не втълпил поредното хрумване у стратега. Нямаше съмнение, че дните на президента бяха преброени, генералът сам току-що го съобщи, което в случая не бе чак толкова важно, по-важното беше, че лично Андрей Карлович се е заел с това. В този момент Марко не би дал и пукната стотинка за политическата кариера на господин Младенов.

Явно Владимир Сергеевич бе добре информиран човек. Интересно, къде изчезна онази присмехулна маска, която се появи само за част от секундата, изненадано помисли Марко, защото сега срещу него стоеше и се усмихваше, показвайки здравите си зъби, един приятен и харесван от жените петдесетинагодишен мъж с дежурната си, малко сладникава усмивка и доверчивото, излъчващо лек наивитет, лице.

На другия ден Марко се отби в клуба по обед. Хараламби го видя отдалеч и му махна с ръка, като не преставаше да дъвче.

- Обзалагам се на сто кинта - рече Марко, като се отпусна на стола.

- За какво? - спря да дъвче Хараламби.

- Че до месец президентът Младенов ще подаде оставка.

Хараламби го гледаше с малките си очички, без да премигне.

- Нямам такава информация - рече той и си отряза от шницела.

- Слагам сто кинта - припомни му Марко и запали цигара.

- Щях да знам - поклати глава Хараламби, - забравяш къде работя.

- Знам къде работиш, преписваш новините от “Евронюз”.

Хараламби го изгледа накриво.

- Е, слагаш ли стотачка? - настоя приятелят му.

- Щом се натискаш, ще ти взема паричките. Приемам.

Хараламби се хранеше със завиден апетит, сякаш са го държали дълго време вързан. Марко всмукна от цигарата и пусна дима в лицето му.

- Как върви творчеството? - попита той, след като онзи приключи с обяда и дискретно се оригна.

- Снощи се видях с Христо Калчев в ресторанта на Съюза - делово обясни Хараламби, - прочел е първите три глави, казва, че романът става страхотен... предложи да ми стане редактор...

- Излъгал те е - загаси цигарата Марко, - или ти лъжеш мен.

- Защо мислиш така? - наежи се Хараламби.

- Защото Христо Калчев не чете никого другиго освен себе си.

Сега, след толкова години, Марко се сети за онзи виц от детството си, известен като “Отмъщението на китаеца”, по-паметливите сигурно го помнят. Колкото до Хараламби, сигурно няма да го забрави, докато е жив. Защото Армен се оказа по-изобретателен и от китаеца. Марко дори леко му позавидя.

“Не, не моля Бога за милост, жена съм, моля за милост мъжа; нито пък тропам по Божията врата да прося райските радости; аз прегръщам мъжа, когото обичам, и друг рай не искам. Вечните радости - за мъжете.

- Вечните радости за мъжете ли? - възкликна Иисус и погали голото рамо на Мария. - Тясно кътче е земята, жено любима. Как можеш да се затвориш там вътре и да не искаш да излезеш?

- Само в граници е щастлива жената, знаеш това, рави; щерна, божем е жената, не е извор.”

Хараламби остана потресен.

- Откъде го имаш това? - прошепна той.

- Имам го - ухили се Марко.

- Ти ли го написа?

- Снощи цяла нощ съм се блъскал. Това е само началото.

- Не ме измъчвай - прошепна Хараламби, - кой е авторът?

- Армен Карник Бохосян.

Хараламби изпита моментна слабост и за миг се облегна на стената, после изглежда се взе в ръце, тръсна глава, сетне я поизкриви, търсейки очите на приятеля си.

- Какво е това, разказ ли? - продължи да шепне той, без да си дава сметка, че вече го държи за реверите.

- Не знам - отблъсна го леко Марко, - беше надраскано върху смачкан на бюрото му лист. Явно му е хрумнало нещо, после се е отказал.

- Къде е този лист? - не издържа на напрежението Хараламби.

- В джоба ми - призна Марко.

- Дай ми го!

- Сто кинта.

- Имаш ги.

Горкият Хараламби, в този миг му дожаля за него. Благодареше на бога, че не видя това, което последва, излетя за Москва и се бави там около месец. А Хараламби успя да напише разказа, дори успя да го отпечата. Единственото, което Марко помнеше от тази случка, бе, тържествуващата усмивка на Армен, който го посрещна на варненското летище.

Взираше се в стъкленото око на Циклоп и усещаше познатата тръпка по гърба си, която винаги изпитваше, колчем застанеше пред тежкия му поглед. За миг му се стори, че се смалява, както преди много години, когато трепереше от страх заради някоя сторена беля, а той бе ужасно ядосан и още тогава с едно изкуствено око. Това не беше чак толкова отдавна, сепна се изненадано Марко, детството му е още съвсем осезаемо, сякаш беше вчера, а навиците бяха толкова силни, че неволно сведе поглед и заби очи в пода. Така може да стои само ученик пред учителя си, или син пред баща си. За последното само бе чувал, защото татко Скруч можеше да бъде всичко друго, но не и баща.

Тежкото, лепкаво мълчание го върна назад във времето на онзи смърдящ таван, където съседските хлапета го бяха овързали здраво, заради неблагоразумието му да премине в конкурентната банда. Май че просто го бяха забравили, навън се изви страшна буря, дотогава не бе виждал подобно чудо през краткия си живот, от гръмотевиците, които трещяха над главата му, ушите му писнаха, обзе го неописуем страх, който скоро се превърна в ужас, може би заради това, че момчетата се разбягаха и той остана сам и вързан за стола на онзи смърдящ таван, затрупан от вехтории и боклуци; навън съвсем притъмня, проблясваха само светкавиците и за част от секундата осветяваха тясното пространство около него, токът угасна още при първите гръмотевици, затрополиха тежките дъждовни капки по покрива, превърнаха се в един непрекъснат, убийствено монотонен и лазещ, по и без това опънатите му нерви, шум, шурна водата през капандурата, изведнъж усети студ и влага и тогава внезапно му хрумна, че ей сега, в този миг, ще умре. Опита да се изправи заедно със стола, но инерцията го повлече, препъна се и се строполи по очи върху някакъв стар сандък, някак смътно усети, че по гърба му се стича вода, че краката му са мокри, точно в този миг тресна такава гръмотевица, та си помисли, че това е краят на света. Последва секунда тишина и тогава чу писъка на животното, при следващата светкавица го зърна - огромен, чудовищно огромен плъх, по-едър и от най-голямата котка, която бе виждал, с дебела и дълга опашка; в първия миг дори отказа да повярва, стори му се, че сънува, а чудовището се щураше напред-назад, явно подплашено от водата, тичаше угрижено и неспокойно, като от време на време издаваше споменатия вече писък, усещаше го как шета около него, веднъж дори го докосна по бузата с опашката си, а той лежеше по очи в локвата, неподвижен и парализиран от страх. Тогава се блъсна вратата на таванското помещение, от стълбището нахлу светлината, а той изкрещя от облекчение и преживения ужас, чу, че някой го вика по име, вече плачеше и се задавяше, говореше несвързано, отново го извикаха по име, блесна поредната светкавица и Марко зърна в рамката на вратата Циклоп. От всички онези чувства, които са го вълнували тогава, докато Циклоп го развързваше, успокояваше и прегръщаше, си спомняше само изгарящия срам. Никой дотогава не го беше виждал толкова разголен.

По-късно, когато веднъж спомена за това пред Армен, той философски отбеляза, че никога повече няма да бъде толкова близо до бога.

- Срещна ли се с Генов? - наруши мълчанието Циклоп.

- Срещнах се - окашля се Марко.

- Е, и?

- Не си спомня - каза предпазливо Марко, - това било толкова отдавна. “Техномашимпорт” от години не съществувала. Елеонора Гетова знаела повече по въпроса, да съм се обърнел към нея.

- Не си спомнял - повдигна вежди Циклоп, - виж ти, какъв разсеян човек... да не си спомня за толкова пари...

- Коя е Елеонора Гетова?

Циклоп се замисли.

- Една курва - каза след малко, - протеже на известен член на Политбюро. Един долен калтак.

- Защо Генов ме препраща при нея?

- За да се измъкне - усмихна се Циклоп, - сега всички те ще се опитат да се измъкнат. Разделили са парите, мислели са, че ще им се е размине. Сега ще се насерат от страх. Май ти се пада път към Африка.

- Разбирам - кимна Марко.

- Познаваш ли Фернандо Гомеш?

- Съветника на Франциско Каравела?

- На президента Каравела - поправи го Циклоп.

- Виждал съм го.

- Ще ти уредя среща с него - замислено каза Циклоп, като търкаляше с длан пуретата върху бюрото, - господин Гомеш е информиран човек. Полезен човек. Наш човек. Задължен ни е, вършили сме му някои дребни услуги. Човек с позиции в Луанда.

- Къде ще се срещнем?

Циклоп продължаваше да търкаля пуретата, можеше да го прави цял ден и после да я прибере обратно в чекмеджето.

- Ще те уведомя за това, преди да тръгнеш - каза след малко, - най-вероятно в Мапуту. Не го притискай, той сам ще ти каже, каквото знае. Фернандо Гомеш е лоялен приятел. Пък и ние не искаме кой знае какво, не искаме да ни издава държавна тайна. Само трябва да знаем какво стана с уговорения процент от братската помощ, която нашата страна оказа на анголските другари.

Циклоп стана от мястото си и се изправи пред прозореца.

- Обичам лятото - неочаквано смени темата той, - обичам топлината, дори малко ти завиждам за предстоящото пътуване.

Имаше силно и атлетично тяло, поизпъна рамене и се огледа в стъклото на отворения прозорец.

- Това, че са изминали няколко години оттогава, не променя нещата - продължи той с гръб към Марко, - задълженията са си задължения. Държавата ни беше и все още е в криза, но това не означава, че ще позволим някой да не си плаща борчовете. Държавата, ако иска, може и да си го позволи, но ние не можем. Не ми се иска да вярвам, но ми се струва, че в Луанда някой се опитва да ни измами, дори вече си мисли, че го е направил. Искам да знам истината. Затова ми трябват връзките на господин Гомеш. Той ми дължи тази услуга.

Циклоп седна отново на мястото си и го прониза с единственото си око.

- Спомняш си онази самолетна катастрофа през осемдесет и седма, нали? - тихо попита той.

- Спомням си я.

- Между жертвите имаше и четирима българи - все така тихо продължи Циклоп, - един от тях бе служител на “Техномашимпорт”. И в обемистия му куфар намериха около осемстотин хиляди долара. Оттогава насам си блъскам главата и все ми се струва, че тези пари ни принадлежат. Това, което не проумявам, е, защо е било нужно да се пренасят толкова пари в брой, какво ги е притеснявало, защо не са превели сумата по банков път... Все ми се струва, че господин Генов, Елеонора Гетова и още десетина други мъже и жени знаят нещо повече по въпроса.

Циклоп отвори барчето и извади оттам бутилка уиски.

- Искаш ли лед? - сети се той, преди да налее.

- Предпочитам го чисто.

- Ще ми звъннеш, преди да тръгнеш - продължи с наставленията Циклоп, - там, на място, ще се срещнеш с още двама души. Ходил ли си друг път в Мозамбик?

- Два пъти.

- Интересно ли е? - заинтересува се Циклоп.

- Диаманти и нефт - отвърна лаконично Марко, - и няколко милиона заредени мини. Доста рисковано е да излезеш на пикник през уикенда.

Циклоп отново се изправи, с което искаше да подчертае, че разговорът е приключил.

- Искам да си наблизо тия дни - подаде ръка на Марко, който също бе станал и почтително слушаше, - имаме да свършим малко работа, преди да отлетиш.

- Ще прескоча само за един ден до Варна.

Циклоп трепна, сякаш неприятно изненадан.

- Какво ще правиш там? - с неприязън попита той.

- Имам малко работа - отвърна уклончиво Марко.

- Знам каква е тази работа - с раздразнение каза Циклоп, като изпращаше госта си до вратата, - мислех, че отдавна си скъсал с онези... хора.

- Не мога - рече примирително Марко, - те са ми роднини.

- Роднини - направи презрителна гримаса Циклоп.

- И твои - припомни му Марко.

- Слушай - каза през зъби Циклоп, а червенината изби по лицето му, - аз нямам роднини крадци. Нито пък пияници.

- Този пияница ти е баща - изтърва се Марко и веднага бе готов да си прехапе езика.

Единственото око на Циклоп се изпълни с такава ненавист, че Марко силно се надяваше тя да не е насочена към него.

Армен вече страдаше от несъвършенството си. Сигурен белег, че помъдрява. Лесна е твоята, въздъхна веднъж той, нямаш си талант да те измъчва. Явно след великолепното начало бе изпаднал в криза, явно не винаги творчеството носеше удовлетворение и хармония на автора, сигурно трябваше и нещо друго. Едно обаче бе безспорно - книгата не му носеше радост. Това прозрение го осени малко преди да умре.

Сигурно вече съжаляваше Хараламби и като че ли го разбираше. Какво нещастие наистина толкова много да ти се иска да си писател. И да нямаш грам талант. Да се хващаш за всяка подхвърлена идиотщина, да не различаваш Казандзакис от класическия графоман. Колкото до Марко той също смяташе, че Хараламби не заслужаваше онази гавра, защото господин Йовов все пак не беше лош човек, би добавил дори, че е твърде поносим, стига да не пише разкази. Хараламби трябваше да бъде наказан за вероломството си и Армен се постара наказанието да е жестоко, фино и унизително, но това не му донесе удовлетворение. Този път му изневери безсмъртната му душа, поддаде се на артистизма си, който му изигра лоша шега. Хараламби бе завършен, земен, практичен, понякога и циничен, Хараламби бе опорен камък на човешкото его, непретенциозен, покорен, беше наясно с посредствеността и бездарието си, но не роптаеше, бореше се със зъби и нокти да оцелее, като не подбираше средствата за това; Хараламби със сигурност щеше да напише книгата, ако някой ден докопаше дебелия бележник на Армен, не можеше да роди идея, не можеше дори да забременее и си го знаеше, но можеше да работи като кърт, веднъж захапал подхвърлената идея, би я оглозгал, изсмукал и накрая изплюл, оригвайки се от преяждане. Да, това беше Хараламби, изтъкан от прагматизъм, честолюбие и див работохолизъм, но това не го правеше лош човек и Марко го знаеше. Хараламби бе това, което господ е поискал да бъде и никой не можеше да го промени. Ако намереше начин да открадне бележника на Армен, със сигурност би го направил и то без никакви угризения. Чувства като срам, вина и почтеност бяха твърде сложни неща за него, бяха мъгляви и аморфни понятия, които едва ли някога щяха да го докоснат. Чувството за солидарност също му бе непознато, без колебание би откраднал бележника, би написал книгата, според възможностите си, и дори би подарил един екземпляр с автограф на Армен.

Странното семейство. На Марко и през ум не му бе минавало, че Армен се интересува от неговото семейство. Разбра го едва когато видя записките в бележника му, а той, почервенял от смущение, го издърпа от ръцете му. Хараламби бил неговият антипод - само това успя да разбере от бележките на Армен. Откъде накъде ще съм антипод на Хараламби, облещи се изненадано Марко, защо Армен се занимава с подобни дивотии, бих могъл да му подхвърля по-интересни неща. Но ще бъде в разрез с идеята за неговата гениалност, Армен не е Хараламби, че да му се подхвърлят идеи, Армен не е и крава, за да роди някое недоносче, че после някой некадърник като Хараламби да го води с въженце по пасбището на познанието.

Странното семейство. Че е странно, странно е, но не чак толкова, мислеше си Марко. Впрочем всеки един негов член, взет поотделно, си бе съвсем наред. Като всички останали хора. Но събрани заедно, продължаваше да съобразява Марко, ние безспорно сме много странно семейство. Вярно го е уловил Армен, наистина има око, копелето. Банда от безличници, сигурно си е мислил Армен, докато драска в бележника си, хора без капка оригиналност, сиви, скучни, прозрачни и предвидими, кое тогава ги прави толкова странни в рамките на тяхната малка общност, която дори трудно би могла да се нарече семейство...

Кое наистина? Май че несъвместимостта, да, да, те бяха напълно несъвместими, те бяха като шепа положително заредени частици в тясно и херметически затворено пространство. Те бяха абсурдни, отричащи се и в същото време неудържимо привличащи се елементи на един сложен, но постоянен като величина, механизъм. Циклоп нарече това семейство сбирщина от крадци и пияници. Възможно е. И какво от това, крадци и пияници има по целия свят, не вярваше тези пороци да ги правят по-лоши от милиардите други на земното кълбо. Не беше склонен да гледа толкова критично на собственото си семейство, каквото и да мисли по въпроса Циклоп. Той се срамува от семейството, към което, иска или не иска, все пак принадлежи. Циклоп е един от тези положително заредени елементи, той е една от онези взаимно отричащи се частици, които все пак не могат една без друга.

И точно поради тази причина, след разговора си с него, звънна на Мани да го чака на другия ден на варненското летище с първия полет от София.

Мани бе негов брат и той държеше на него, нищо, че е крадец. Мани бе нещо повече от обикновен крадец, той бе артист в занаята, той бе професор в своята област, понякога Марко изпитваше дори чувство на гордост, колкото и странно и налудничаво да звучи подобно твърдение; не, не искаше Мани да е крадец, това го обиждаше така, както обиждаше и Циклоп, но господ го бе създал такъв и нищо не можеше да се направи. Многократно бе опитвал да говори с него, даваше му пари, много пари, толкова, колкото Мани не би спечелил за цяла година; вземаше парите с усмивка, но без да обещае нещо конкретно, сетне кротуваше известно време, харчеше на поразия, глезеше курвите, раздаваше мангизи назаем, пиянстваше и развратничеше, докато някой ден всичко това му омръзнеше и отново се отдаваше на любимото си занимание. Това, което тровеше Марко и го караше да си мисли, че Мани е непоправим крадец, бе неговото явно пренебрежение към парите, ако го правеше заради тях, би го разбрал, коя тогава, по дяволите, бе онази сила, която го тласкаше да върши всичко това... Мани бе умно момче, интелигентно момче, не може да не разбира, че в крайна сметка тази работа е унизителна най-вече за самия него, грозно е да си крадец, обидно е да си крадец, подло е да си крадец, как тогава съвместяваше този факт с иначе добродушния си характер, слънчевата си усмивка и доброто си сърце? Защото Мани бе добро момче, не само затова, че е негов брат. Може да те нахрани и напои, ако си закъсал, може да ти помогне, или да ти даде пари, ако си в затруднение, може да ти спаси живота, рискувайки своя собствен живот, може да извърши героична постъпка и то без да се замисли - ще го направи просто ей така, защото му е хрумнало, може да пийне приятелски с теб, да те потупа по рамото на сбогуване, а вечерта да ти открадне колата.

В довчерашното му детство нямаше място за любов, усмихна се криво Марко. Разделяше чувствата си между Армен и Мани, понякога отделяше съвсем мъничко и за Мери Кис, но това бе, докато беше още съвсем малък. После, когато Мери порасна и зае мястото си на плочките пред хотел “Черно море”, Марко изгаряше от срам и обида, задавяше се от безсилие и все по-нарастващото озлобление към Мери, биеше се с всеки, който си позволеше да му каже, че сестра му е проститутка, макар това да си беше самата истина. Никога не прие подаръците й, демонстрираше открита неприязън към нея, което я огорчаваше и натъжаваше, но Мери бе доста жизнен човек, който не обичаше да се замисля много над подобни неща, още по-малко позволяваше да я тровят излишно. По-късно се примири с живота, който тя бе избрала да води, пък и явно не беше негова работа да й се меси. Тъкмо по това време вече бе проумял, че всеки сам си носи кръста.

Истински обичаше само Мани, дори и когато го налагаше, задето твърдеше, че Армен е откачалка. За чувствата си към Мери Кис вече не искаше да си спомня, а от Циклоп винаги се бе страхувал. Той бе най-голям от братята. Едва след онази случка на тавана, когато Циклоп го намери парализиран от страх и с подмокрени гащи, започна да изпитва признателност и сякаш по-голямо уважение към него, което бе запазил и до днес. Хубаво бе да имаш брат като Циклоп - силен и смел, винаги готов да те защити, винаги надеждна опора. Не си го спомняше без изкуственото око, бил е твърде малък, за да си го спомня. Някакво хлапе от махалата нацелило Циклоп с прашка, вдигнал се голям панаир, накрая се разбрали, като бащата на хлапето дал някой лев на ръка на татко Скруч, а после побързал да напусне Варна със семейството си. Циклоп никога не прости това на татко Скруч, пък и както и да го погледнеш, постъпката на стария изглеждаше доста долна.

Изглежда Циклоп най-силно страдаше от принадлежността си към странното семейство, както правилно го бе схванал Армен, това дотолкова го измъчваше, че след завършване на гимназията си вдигна багажа и запраши към София. Никога повече не се върна у дома. Връзката се оказа най-слаба при него, почти илюзорна. Той и без това не държеше на семейството, а пък най-малко от всичко се интересуваше от баща си. Единственото чувство, което изпитваше към татко Скруч, бе силната и неприкрита омраза. Армен го бе забелязал много точно, за това дебело го беше подчертал в бележника си, освен това бе сложил в ред роднинските им връзки, които можеха да объркат всеки неподготвен човек. Циклоп избяга пръв, защото нищо не го задържаше у дома - връзката с родния му баща се оказа крехка и чуплива, мама Дафи бе втората жена на татко Скруч и майка на Марко, а Мани и Мери Кис бяха природени, тоест само те двамата бяха истински брат и сестра. Тъпа работа, смееше се понякога Марко, Армен трябва бая зор да е видял, докато оправи обърканото им семейство, и да го пита някой, защо му е трябвало да се захваща.

Когато стане дума за любов, съвсем естествено, винаги има замесена жена - майка или любовница. Марко бе сигурен, че подобно нещо между него и мама Дафи никога не е имало, няма и няма и да има. Те бяха просто майка и син, за друго не си спомняше. Не че мама Дафи бе лоша майка, дори си мислеше обратното, но при него отсъстваше такъв емоционален спомен, който да провокира някое особено синовно чувство. Мама Дафи му обръщаше внимание точно толкова, колкото и на Циклоп, който не бе неин син, или пък на Мани и Мери Кис. Забелязваше го само, когато е болен, или ако не се прибереше у дома да нощува, вечно залисана с домакинската си работа, сякаш не й оставаше време за децата и много често забравяше за тях. Цялата й жизнена енергия бе подчинена на една дълга, самоубийствена и предварително обречена на провал война, която бе смисълът на живота й. Войната срещу татко Скруч.

© Атанас Липчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2009, № 2 (111)

Други публикации:
Атанас Липчев. Крадци. Велико Търново: Фабер, 2008.