из Тихият бял Дунав

ПРОЛОГ

Атанас Липчев

web

След снощната буря реката влачеше мътните си води към морето, понесла със себе си изкъртени дървета и изровени човешки трупове от “гробището” на Предела, които заситените диви прасета не смогваха да изядат. Година след година и сантиметър по сантиметър тя размиваше и подкопаваше западния край на малкия остров, а именно там бе импровизираното лагерно гробище, нанасяше слоеве тиня и кал по източното му крайбрежие и така, бавно, но сигурно, островът се придвижваше по течението, като водата и времето заличаваха следите на чудовищни престъпления, извършени от мъже, които със сигурност също ги бе раждала майка. В подмолите край брега, където пущаха корени разкривени върби, се въдеха най-тлъстите сомове по цялото българско крайбрежие, радваха се на изобилната храна от човешко месо и други гниещи отпадъци; много често нощем можеше да се дочуе пляскането на големите чудовища, които, вероятно, се биеха за мършата, бясно удряха с опашки по осветената от луната, кротнала се вода, миг след този изблик на агресия божия тишина полягаше над острова, накъсвана от унасящата лятна песен на щурците, впрочем, дали поетичното име на най-малкото островче срещу Белене - Щурчето.

Останалите бяха Магарец, споменатият вече поради тъжната му слава Предела и най-важният от тях - Персин, в източния край на който се намираше така нареченият Втори обект - преизподня, ад и чистилище за три хиляди и петстотин мъже, чиято единствена вина се състоеше в това, че си позволяваха да мислят и да не се съгласяват с един обществен ред, който им бе наложен със сила отвън и който по природа бе чужд на българина. Бивши политици, царски офицери, депутати, журналисти и писатели, музиканти и художници, лекари и юристи, цветът на нацията бе погребан жив на този остров, някои с присъди, повечето без такива, а редом с тях - особено опасни селски труженици, не пожелали да влязат доброволно в земеделските кооперации от съветски тип, с което заплашваха сигурността на държавата и подлагаха на съмнение авторитета на Партията. Подлагаха на съмнение авторитета и на един впиянчен московски слуга, който, без съмнение, бе луд за връзване и който стоеше в основата на всички ония дивотии и престъпления, сложили началото на онзи организиран хаос и безпринципност, които и до ден-днешен определят характера на българското общество. На всичко отгоре височайшият луд бе обявен за баща на нацията, любим вожд и учител, а портретите му висяха редом с тези на кремълския сатрап. През тези първи години след войната се живееше по димитровски, работеше се по димитровски, учеше се по димитровски, правеше се любов по димитровски и дори жените раждаха по димитровски. А когато любимият вожд и учител най-после си направи човещината и умря по димитровски, народът облекчено въздъхна. Но, уви, не за дълго, защото изведнъж някой реши, че трябва да се живее, работи, люби и ражда по сталински, което дори бе още по-наложително.

Всички тези мъже бяха твърде различни по характер, образование, възпитание и професионални интереси, но всички до един бяха врагове на народа и този факт не подлежеше на съмнение, защото присъдата им бе произнесена от най-висшата и в същото време най-идиотската, перверзна и човеконенавистна съдебна институция, която любимият вожд и учител бе създал и нарекъл с романтичното и в същото време доста пролетарско название Народен съд, какво по-висше и хуманно хрумване от това народът лично да отсъди кой заслужава да живее и кой да мре.

Повечето от тези три хиляди и петстотин мъже бяха преживели фарса на този Народен съд и имаха късмета, че не бяха разстреляни за политическата си дейност, която обикновено биваше квалифицирана с гръмки и злостни обвинения в предателство към народа, шпионаж в полза на световния империализъм и враждебно отношение към Партията и братския Съветски съюз, към другарите Димитров, Сталин, Червенков и останалата пасмина от разбойници. Някои от тези три хиляди и петстотин мъже на остров Персин бяха прекарали голяма част от живота си в царските затвори, които сега им се струваха като приют за безпризорни, такава бе съдбата на една не малка част от професионалните български революционери. И сега техните събратя комунисти, кой знае защо, започнаха да гледат на бившите си съюзници социалдемократи и земеделци с недоверие и известна доза страх, подклаждан умело от Москва; изведнъж думи като брат, приятел и съмишленик се замениха с фашист, гад и предател, непрекъснато се търсеха врагове и се намираха, фабрикуваха се предателства и заговори, устройваха се процеси, призоваваше се за народна мъст, изпитваше се нескривана радост от убийствата, а малки русокоси момиченца с ангелски усмивки от страниците на “независимия” печат настояваха за смъртни присъди над народните врагове; интелектуалци и продажни творци заклеймяваха слугите на империализма и искаха ни повече, ни по-малко живота им, като се самоуспокояваха, че го правят, за да запазят своя собствен живот. А редовите им симпатизанти и съпартийци просто се страхуваха и не смееха да възроптаят. Защото се устройваха процеси и срещу комунисти, впрочем, тях също ги разстрелваха. Извършваше се нечувано прочистване на нацията, пред което професор Цанков би трябвало с уважение да свали шапка, а големият московски учител и вдъхновител покровителствено и доволно да се усмихне под кавказкия си мустак.

Всички тези три хиляди и петстотин мъже живееха и работеха в нечовешки условия; сами построиха бараките си и изкопаха землянките си, издигнаха дигата, построиха “операта”, за която след години си спомняха с ужас, опънаха телената ограда около лагера, изкопаха дълбокия ров зад нея, издигнаха вишките с картечни гнезда, от които по-късно щяха да стрелят по самите тях - умираха бързо - от глад, преумора, болести и най-вече от оная странна лагерна болест, която се четеше в очите на почти всички лагеристи, вероятно породена не толкова от мизерията и физическия тормоз, а от натрапчивото усещане за потъпкано достойнство и обида, от вече прокрадващото се съмнение в бога и неговата непогрешимост. Вярно е, че присъдите бяха сравнително малки, не можеха да се сравняват с ония, които излежаваха стотици хиляди други нещастници във великата съветска страна, но българските лагери притежаваха една малка особеност, която ги отличаваше от всички останали - твърде малко лагеристи успяваха да оцелеят и да останат живи, с което съперничеха на нацистките фабрики за пушено човешко месо. А тези, които напук на всичко останаха живи, до самата си смърт не искаха да си спомнят за потресаващото унижение, на което бяха подлагани в продължение на много години.

След снощната буря реката влачеше мътните си води към морето, понесла със себе си изкъртени дървета и изровени човешки трупове от гробището на Предела, които заситените диви прасета не смогваха да изядат.

>>>

© Атанас Липчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Атанас Липчев. Тихият бял Дунав. Варна: Книгата, 2005.