НАИСТИНА ЛИ ЩЕ НИ ИМА ВИНАГИ?

Сергей Козлов

web

- С теб не може и да се говори вече - каза Ежко.

Мечо мълчеше.

- Какво мълчиш?

Мечо не отговори.

Той стоеше на верандата и тъжно плачеше.

- Глупчо, ама ние с теб р а з г о в а р я м е! - рече Ежко.

- А кой ще бъде мечето? - попита Мечо, хлипайки.

"Нима всичко свършва толкова бързо? - помисли си Магаренцето. - Нима ще свърши лятото, Мечо ще умре и ще настъпи зима? Защо това не може да е вечно: аз, лятото и Мечо?

Лятото ще умре най-рано от всички, то вече умира... Лятото вярва в нещо, затова умира тъй смело. На лятото никак не му е мъчно за себе си - то знае нещо. То знае, че отново ще го има! То ще умре съвсем за малко, а после отново ще се роди. И отново ще умре. То е свикнало. Хубаво ще е, ако свикна да умирам и да се раждам. Колко е тъжно това и колко весело..."

Мечо прошумоля в окапалите листа.

- За какво мислиш? - попита той.

- Аз ли? Лежи си, лежи... - каза Магаренцето.

То почна да си спомня как се срещнаха, как пробягаха цялата гора под проливния дъжд, как седнаха да отдъхнат и тогава Мечо каза:

- Наистина ли ще ни има винаги?

- Наистина.

- Наистина ли никога няма да се разделим?

- Разбира се.

- Наистина ли никога няма да се наложи да се разделяме?

- Това не може да се случи!

А сега Мечо лежеше върху окапалите листа с превързана глава и кръвта му избиваше под бинта.

"Как така? - мислеше Магаренцето. - Как стана така, че някакъв дъб разби главата на Мечо? Как така падна тъкмо когато ние минавахме отдолу?"

Долетя Щъркът.

- По-добре ли е? - попита той.

Магаренцето поклати глава.

- Колко тъжно! - въздъхна Щъркът и погали Мечо с крило.

Магаренцето отново се замисли. Чудеше се как да погребе Мечо така, че той да се върне - както лятото. "Ще го погреба високо-високо в планината - реши то, - така че наоколо да има много слънце, а наблизо да тече рекичка. Ще го поливам с прясна вода и всеки ден ще разрохквам земята. И тогава Мечо отново ще поникне. А ако аз умра, той ще направи същото. Така няма да умрем никога..."

- Слушай, Мечо, не се страхувай. Напролет ти ще поникнеш отново.

- Като дръвче ли?

- Да. Аз ще те поливам всеки ден. И ще разрохквам земята.

- Нали няма да забравиш?

- Ти пък!

- Не забравяй - помоли Мечо.

Той лежеше със затворени очи и ако ноздрите му не трепкаха едва-едва, щеше да изглежда съвсем умрял.

Сега Магаренцето не се боеше. То знаеше: да погребеш, означава да посадиш. Като дръвче.

© Сергей Козлов
© Мая Дългъчева, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2004, № 8 (57)

Преводът е направен по: Сергей Козлов. Правда, мы будем всегда? Москва: Сов. Россия, 1987.