ЕСЕННА ПРИКАЗКА

Сергей Козлов

web

- Ето, ние с тебе си говорим ли, говорим, дните отлитат, а ние с теб все говорим...

- Говорим си - съгласи се Ежко.

- Минават месеци, облаците отлитат, дърветата оголяват, а ние все приказваме.

- Приказваме.

- После всичко съвсем ще отмине, само ние двамата с теб ще останем.

- Де да беше възможно!

- Какво ще стане с нас тогава?

- Ние също може да отлетим.

- Като птиците?

- Аха.

- А къде?

- На юг - каза Ежко.

С всеки изминал ден се разсъмваше все по-късно. Гората стана тъй прозрачна, че ти се струва - дори да я обходиш нашир и надлъж, няма да намериш ни едно листенце.

- Скоро и нашата бреза ще оголее - каза Мечо. И посочи с лапа самотната бреза в средата на поляната.

- Ще оголее - съгласи се Ежко.

- Ще духнат ветрове - продължи Мечо - и тя цялата ще затрепери, а аз ще слушам насън как капят последните ѝ листа... И на сутринта ще се събудя, ще изляза на верандата, а тя - гола-голеничка!

- Гола-голеничка... - кимна Ежко.

Те стояха на верандата на Мечовата къщичка и гледаха към самотната бреза насред поляната.

- Ако напролет на мен ми покарваха листа... - каза Ежко - наесен щях да си седя на топло до огнището и те за нищо на света нямаше да окапят.

- А ти какви листа предпочиташ? - попита Мечо. - Брезови или от ясен?

- Кленови. Тогава наесен щях да стана риж, риж и ти щеше да ме помислиш за малко лисиче. Щеше да ми кажеш: "Малко лисиче, как е майка ти?" А аз щях да ти отвърна: "Ловците убиха мама. Сега живея у Ежко. Ела ни на гости." И ти щеше да дойдеш. "Но къде е Ежко? - щеше да се зачудиш." А накрая щеше да се досетиш и щяхме дълго-дълго да се смеем - чак до пролетта.

- Не - каза Мечо, - по-добре да не се досещам, а да попитам:

"Да не би Ежко да е отишъл за вода?"

"Не" - ще кажеш ти.

"Да не би да е за дръвца?"

"Не" - ще кажеш ти.

"Може би е отишъл на гости на Мечо?"

Тук ти ще кимнеш с глава. А аз ще ти кажа лека нощ и ще хукна към къщи, защото ти не знаеш къде си крия ключа и ще се наложи да ме чакаш на верандата.

- Предпочитам да си остана у дома - каза Ежко.

- Е, добре - рече Мечо. - Ще си останеш у дома и ще се чудиш: "Интересно, Мечо преструва ли се, или наистина не ме позна?" А аз през това време ще изтичам до вкъщи, ще взема бурканче мед, ще се върна при теб и ще попитам: "Какво, Ежко още ли го няма?" А ти ще кажеш...

- Аз ще кажа, че аз съм Ежко.

- Не, по-добре нищо такова не казвай, а кажи...

Тук Мечо запъна, защото от брезата внезапно се отрониха три листенца наведнъж. Те се повъртяха във въздуха, а после меко паднаха върху поръждавялата трева.

- Не, по-добре нищо такова не казвай - повтори Мечо. - Ние просто ще пийнем чай и ще легнем да спим. И тогава насън ще се сетя за всичко!

- Защо пък насън?

- Най-хубавите мисли ми идват насън - каза Мечо. - Я виж, на брезата са останали дванайсет листенца. Те никога вече няма да окапят. Защото предишната нощ насън се досетих, че тази сутрин трябва да ги пришия към клонката.

- И ги приши? - попита Ежко.

- Разбира се - отвърна Мечо. - С оная същата игличка, дето ми я подари миналата година.

© Сергей Козлов
© Мая Дългъчева, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2004, № 8 (57)

Преводът е направен по: Сергей Козлов. Правда, мы будем всегда? Москва: Сов. Россия, 1987.