Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЕРЕНДИПИТИ*

Руксандра Поп

web

* Серендипити - небройно съществително; естествената способност да се правят интересни и ценни открития случайно (Pearson Education Limited, 2000).

Есен. Определено бе есен. Но есен без ниски температури или дъжд. Есен по къси ръкави до късния ноември. Но въпреки това те може би вече носеха шаловете си. Срещнахме се в Стюрова пред Независимия център по журналистика. Аз си извадих цигара и я запалих. Рефлексивно действие, а дали не бе за самозащита. Или просто някаква позиция от моя страна. Нещо като: ето ме. Такава съм аз независимо дали ви харесва или не. Представиха ни един на друг. Момчето, с което бях, ми каза:

- Разбрах, че си искала да упражняваш френския си. Сега имаш възможност за това. Един от французите там ме помоли за огънче. Дадох му запалката си, като му казах единствената френска дума, която ми дойде на ум в този момент: просим. Почувствах се пълна глупачка. Чак след като се разделихме - няколко минути по-късно, се сетих, че това което трябваше да му кажа бе s’il vous plait - заповядайте, или дори по-добре, s’il te plait - моля. Започнах да си повтарям фразата упорито наум като че ли се опитвах да я подготвя за следващия път. Прекратих тази игра едва като си дадох сметка колко глупаво е да си репетирам френския за някакъв въображаем prochaine fois. По-късно съзрях в този мой лингвистичен провал първия симптом на онемяването ми в негово присъствие, за това как съжалявах, че думите ми закъсняваха само за малко, за моите пост-монолози с него.

Не си спомням точно втората ни среща. Май беше една вечер в киното, първия път, когато моята малка приятелка от Словакия ме покани да преспя у тях. Като че бе тогава, когато го поисках за първи път. И както обикновено, когато харесам някой мъж, не ми стиска да го призная, дори и пред себе си. Като си спомня, държах се... хмм... малко чудновато и въпреки това, все пак типично за една жена - съвършен меланж между непъпчива тийнейджърка, която си въобразява, че нищо не може да й се откаже, и зряла жена - даже малко повяхнала - за която да прелъсти мъж е изключително важно, почти въпрос на оцеляване. Лесна, и поради тази причина, неубедителна победа в битката с отминаващото време. Тогава ми липсваше за първи път. Той трябваше да се срещне със студентите си, така че се наложи да го изчакаме пред киното около десетина минути. Точно тогава изтръгнах от него първото му обещание, а може би и последното - да ми запише на касета саундтрака на филма. Щяха да са му необходими осем месеца за тази цел. Точно както се нуждаеше от шест месеца да ми каже, че от първия ни купон заедно той си ме е представял във фантазиите си и през цялото време е искал само едно нещо: да докосва кожата ми, да ме милва. Нищо повече.

Мисля си за него, като се взирам в Дунава. Реката тече бърза и непрозрачна, и малко мързелива, също като мен. Завиждат й много, несъмнено за това. Тя пътува сигурна в себе си и в своя път. Без никакво отклонение от установения маршрут. Вижда страни и хора. Някои следват реката по свое собствено решение, някои са просто погълнати от нея. По-късно труповете им изплуват на брега, след като тя бавно ги е храносмилала, а след това повръща, без да изпитва каквито и да било угризения. Дунава разбира езика на всички тези хора. Тя дава на всички шанс да я галят, но никога не остава с никого от тях.

 В кухнята светят само свещи.

- Искаш ли малко риба?

- Не.

Той забожда на вилицата перфектната хапка и ми я предлага.

Слънцето променя цвета на водата. И настроението ми. След няколко секунди отново ще се скрие зад облаците. Вече ми липсва топлината му, копнея за нея. Всеки път, когато поглеждам към слънцето, не виждам самото слънце, а отсъствието му. Отдалече усещам приближаването на зимата. Също като да съм влюбена - винаги чувствам неприятното усещане за самота, за празнотата после. Сън посред лятна нощ.

Не мога да устоя на изкушението. Протягам шия към него. Получавам хапката с хищен котешки жест. Почти я целувам, и тя за мен представлява част от него. Той натоварва вилицата за втори път. Усеща, че е предизвикал някаква игра, без да е сигурен дали ще се оставя да бъда примамена в нея. Напрегнат е, но също като мен, си дава вид, че е напълно уверен в себе си и не показва никаква емоция. Ритуалът се повтаря, този път даже още по-натоварен със смисли.

- Да не разчиташ на това, че няма да мога да устоя?

- На мен или на рибата?

- Не съм сигурна, но когато реша, ще ти изпратя имейл.

- Имаш ли ми имейл адреса?

- Разбира се, че не. (По-късно го получих на кутия гръцки цигари. Това се случи в последната ни нощ заедно и ни беше трудно, може би, малко по-трудно на него).

- Тогава какво ще направиш? Ще го изпратиш на неизвестен получател и ще го оставиш да се носи във виртуалното пространство?

- Ами да. Защо не? А може би е по-добре да го изпратя на пощенска картичка с твоето име на нея?

- И смяташ, че ще стигне до мен?

- Да.

- Може би след като съм умрял. А след това ще ти се наложи да дойдеш и да ми я сложиш на гробната плоча, нали?

- Не смятам. Всъщност знам, че няма да стане така. Никога не са ми харесвали некрофилски истории. Освен това, мъртвите не са ми много симпатични.

Ние отидохме в неговия апартамент. Не още същата тази нощ, а много по-късно, няколко седмици по-късно. Първо излизахме заедно да вечеряме и след като му обясних за пореден път каква е разликата между любовна и делова среща, се озовахме там. Както обикновено, в апартамента навсякъде миришеше на дезинфектанти. Прането изсъхваше в коридора, простряно на някакви въжета на нивото на очите. Той ми подаде чаша с вино и пусна музика. Светлината блестеше ярко. Но беше малка и уютна. Започнахме да се целуваме, след като бяхме поприказвали малко.

- Спиш ли вече?

- Не - отговори той.

Няма ли толкова много самота в този единствен въпрос!

И е вярно. Ти никога не задаваш въпроса „спиш ли вече”, освен ако не се нуждаеш силно от другия. Има толкова много скрита надежда в тази фраза. Би дал всичко другият да е все още буден. Целувахме се. Много. Докато не се съмна и една птичка не кацна, за да пее на перваза на нашия полуотворен прозорец. Не ни стискаше и на двамата да направим следващата крачка. Бяхме победили хормоните си, като си признахме, че ни е страх и че не знаем точно от какво се нуждаем. И двамата го бяхме правили за по една нощ преди, но точно тази нощ, нито аз, нито той бяхме в такова настроение. Тръгнах си сутринта, след като пихме кафе и сок от ананас. Тази сутрин не можах да закуся. Навън бе слънчево. Живеех от същата страна на моста, така че вървях пеш до вкъщи. Слушах Плачебо. Следващият ден му звъннах.

- Просто се обадих да ти кажа, че вече знам какво искам, но момента вече го няма.

- И какво точно искаш?

- Да се любя с теб, да пия сок от ананас сутринта и след това да продължа с живота си.

И аз продължих с живота си. По-късно си разменихме няколко писма по електронната поща и това бе всичко. Единственото, което остана след него, бяха няколко текста. Може би това е цяло състояние за някои - такива хора не оставят нищо зад себе си, освен няколко думи написани на лист хартия. Както Лорънс Даръл е казвал на жените: „Има само три неща, които можете да направите за един мъж: да го обичате, да страдате за него или да го превърнете в литература”. Та този път ще бъде литература.

 

 

© Руксандра Поп
© Христо Боев, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2005, № 2 (63)