НА ХЬОЛДЕРЛИН

web | Светлината на света

Отдих, дори и за най-посветения,
не ни е отсъден; от вече завършени
образи духът ненадейно се хвърля
към чакащи още да бъдат завършени; едва океаните
имат присъствие във вечността. Най-неуморното тук
е падението. От обиграното чувство излязло,
то се надвесва над доловеното, и по-дълбоко.

За теб, величавия, заклинател на духове, настойчивият
образ беше самият живот; когато му даваше израз,
стихът се затваряше като съдба; та даже в най-лекия
смъртта се таеше, и ти пристъпяше в нея; обаче
богът-водач отвъд те извеждаше.

О, ти странстващ, най-странстващ дух! Как всички
живеят в топлината на твоята поема, уютно; и дълго
остават пленени в сравнения, леко общуващи. Само ти
отминаваш като луната. А долу се озарява и пак затъмнява
твоят нощен, свято потръпващ пейзаж,
който ти чувстваш все на раздяла. Никой
не го е представял по-извисено, не го е възвръщал на Цялото
по-крепък, по-невредим. Така също
през вече безчетни години ти играеше свято
с безкрайното щастие, сякаш не беше в сърцето ти,
сякаш никой не го притежаваше, а беше разпръснато в нежната
земна трева, изоставено от божествени рожби.
Ах, за което небесните жадни са, ти го изграждаш, без друго да искаш,
камък по камък: и то устоя. Но дори и да рухне,
то не би те смутило.

Защо, щом е имало този безсмъртен, все още сме
недоверчиви към Земното? Вместо от тленното
чувствата да се научат сериозно какво
да обичат, утре в пространството?

1914

© Райнер Мария Рилке
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.10.2006
Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2004-2008