Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАРТУСКАТА ШКОЛА КАТО ШКОЛА

Питър Тороп

web

Повече от четвърт век измина от основаването на Тартуската семиотична школа и все по-често напоследък самата тя става обект на изследване. В тази статия изхождам от убеждението, че Тартуската школа се явява по-обемно понятие, отколкото обикновено се схваща, и че произтичащото от заглавието съждение “школата е школа” не е просто тавтология. Какво е съдържанието на понятието “школа” в контекста на Тартуската семиотична школа? Освен извънредните сборници с тезиси и статии, основната научна серия, представляваща школата (“Труды по знаковым системам”), излезе в 25 тома. През шестдесетте години на ХХ век авторите на тези томове бяха разпръснати из Съветския съюз, сега трябва да се търсят в различни точки на света. Тези различни по възраст, специалности и убеждения хора успяха да образуват научна общност, в голяма степен благодарение на обединяващата сила на личността на Юрий Михайлович Лотман.

Лотман почина и беше погребан. И сякаш дойде време да се подготви и погребението на научната школа. Но дали не е твърде рано! От самото начало обединяващата сила на Лотман в голяма степен зависеше от порядъчните, умните и верни хора, които бяха с него. И това не беше покорна свита, а пъстра и колегиална, стремяща се към диалог общност. Дълг на колегите и учениците на Лотман сега е изучаването на оставеното от него наследство. Което обаче не е достатъчно за оцеляването на школата. Двадесет и пет годишният юбилей показа, че смъртта трябва да се помни и заради оцеляването на школата в науката, е необходимо паметта за нея непрекъснато да се развива. Още докато Лотман беше жив, такава възможност се провиждаше в разширяването кръга от езици, на които се печатаха научните трудове и превръщането на “Труды по знаковым системам” (ТЗС) в многоезични. Но това не можеше да бъде единствен изход. По-важно е осъзнаването на необходимостта от качествени промени. През 1981 Лотман формулира може би най-важният, според мен, онтологически признак на школата: “Тартуската школа съществува като вътрешно научно единство, като съсъществуване на множество различни направления” (Тороп 1982).

В юбилейната година на заседание на катедрата по руска литература Лотман говори за необходимостта от създаване, наред с ТЗС, на други, нови издания: “Блоковский сборник”, “Труды по русской и славянской филологии”. Той искаше да види повече активност и честолюбие у по-младите си колеги. Изглежда, че още тогава Лотман е прозрял невъзможността да се продължи ТЗС в предишния му вид без него. По тази логика еволюцията на Тартуската школа е възможна само чрез институционализация на новите научни направления, създаването на нови научни серии с нови главни редактори. Разбира се, Лотман искаше те да се появят в Тарту. В същото време той беше силно заинтересован от достъпността на неговите трудове до читателите в Русия. Това е лотмановското решение на проблема на школата без Лотман. Тази надежда бе отразена и в предисловието към указателя на съдържанието на научните трудове на катедрата, в последния абзац на който Лотман пише: “Настоящият обзор се стреми да покаже надеждата, че научните възможности на Тартуско-московската семиотична школа все още не са изчерпани и че тя още е способна да породи идеи, неочаквани както за противниците на това направление, така и за поддръжниците му. Научните идеи свършват тогава, когато техните носители започват да съсредоточават всичките си сили, за да съблюдават чистотата на принципите. Символът на мъдростта - змията, растейки, сваля кожата си. По същия начин идеите се развиват, надраствайки се” (Лотман 1991: 92).

В това време формирането на науката и учените напомняше ситуацията на строители, които имаха завършен фундамент, но нямаха плана на бъдещата сграда. И беше ясно само това, че бъдещото здание трябва да стъпи на този фундамент, отчитайки неговите възможности. Само така то можеше да оцелее.

1. Школата като научно направление

Школата, като научно направление, може да бъде наречена Тартуско-московска, или по-точно - Тартуско-ленинградска-московска. Първото отчита времето и мястото на зараждането й (Московската конференция през 1962 и Тартуската конференция 1964). Второто произтича от връзките на приемственост. Б. А. Успенски свързва успеха на направлението със съчетаването му с московската лингвистична и ленинградската литературна традиции (Успенски 1987: 20-21). Все пак тези традиции не трябва да се схващат твърде тясно. Лотман активно възразяваше срещу опитите да се сведат историческите корени на хуманитарната семиотика към трудовете на ОПОЯЗ. Самият той е роден и учил в Петербург и смяташе, че за Тартуската школа като цяло са определящи личните връзки на много от нейните представители с Петербург и неговото литературознание, като наред с формалистите, значителна роля се отрежда на “независимите” В. Я. Проп и В. Жирмундски, а също Г. Гуковски, О. Фрайденберг и в по-малка степен - на М. Бахтин (Лотман 1991: 91).

Духът на Тартуската школа, според Лотман, повече съответства на петербургската (ленинградската) традиция с нейния стремеж към семиотично изучаване на по-сложните обекти на културата. В същото време, приносът на московчаните, по негово мнение, особено в началото, е свързан преди всичко с търсенето на точна методика и с опиращите се на лингвистичните дисциплини семиотични анализи на по-прости обекти (карти, шахмат и т.н.). Разсъжденията за корените не са случайни. Макар че Тартуската школа първоначално изглеждаше твърде западно явление, всичко характерно, съдейки по сборниците ТЗС, за самоосъзнаването на направлението, е повече свързано с миналото, с изпадналите по някаква причина от историята на хуманитарните науки имена. Във втория сборник ТЗС е въведен раздел, “в който редакцията вижда себе си като постоянна, задължителна за всички бъдещи сборници” и който е “предназначен за библиографски обзори и, в частност, статии, осветляващи историческите корени на структурализма като научно направление” (Лотман 1965а: 8).

Основно място в този раздел заемаха именно публикациите. За читателите на ТЗС с Тартуската школа започнаха да се свързват имената на (по реда на тяхното появяване до деветия сборник, когато разделът престава да бъде постоянен): П. А. Флоренски, Б. И. Ярхо, Б. М. Айхенбаум, А. М. Селищев, Б. В. Томашевски, О. М. Фрайденберг, С. И. Бернщайн, Я. Мукаржовски, А. А. Любищев. Списъкът може да бъде допълнен и с имената, на които са посветени отделни сборници ТЗС: Ю. Н. Тинянов (IV), В. Я. Проп (V), М. М. Бахтин (VI), П. Г. Богатирьов (VII), Д. С. Лихачов (VIII).

Интересно е, че в края на 70-те години този знаков способ на историческо самоосмисляне се прекъсва (една от причините, разбира се, е забраната за архивни публикации в университетските издания). В същото време обаче не се прави опит да се осмисли тартуското направление на фона на полската, френската, италианската или американската семиотика, въпреки че Р. Якобсон и Т. Сибиък дори участваха в работата на една от семиотичните конференции. Със Запада възникват особени отношения. Западът се появи не само чрез Якобсон и Сибиък в Тарту, но и много представители на школата се оказаха на Запад в качеството си на емигранти (А. Пятигорски, Д. Сегал, А. Сиркин, Б. Огибенин, А. Жолковски и др.). Някои от емигриралите станаха и едни от първите интерпретатори на школата на Запад1. По това време започва разпространението на научните трудове - първоначално чрез Запада, а след това и за Запада.

Характерно е, че рецепцията на Тартуската школа на Запад започва с публикации на трудове на руски език2. Едва след това се появяват първите случайни преводи, а после и сборници с преводи3. Въпреки че Лотман беше познат на Запад в годината, когато излезе първата му семиотична книга (“Лекции по структуральной поэтике”), този първи превод за дълго остана изключение4. Същинската рецепция и в този случай започна с издаването на текстове на руски език5.

В по-голямата си част представителите на Тартуската школа знаеха чужди езици и бяха високо ерудирани, но за ориентация към каквато и да било западна школа не можеше да се говори. Западни трудове, разбира се, бяха известни, но те играеха роля не за традициите, а за генезиса (в смисъла, който дава Тинянов) на отделните участници в направлението. Почти не съществуваше интерес към класическата семиотика в духа на Ч. Морис; добре се познаваха лингвистичните изследвания от Ф. де Сосюр до Н. Чомски, структурната антропология (Кл. Леви-Строс), работите на Пражкия лингвистичен кръг.

Най-значимото “екзотично” влияние е изследваният екзотичен материал. Много от теориите в рамките на Тартуската школа бяха създадени ad hoc - като нови възможности за проучване на конкретния материал. Разбира се, това постави в затруднено положение както доброжелателните, така и злонамерените критици6. Може също да се отбележи, че в справочниците, издадени напоследък, съветската семиотика съвпада с Московско-тартуската школа. И макар че се пише за влиянието върху нея на западната структурна лингвистика и антропология, всички признават до такава степен нейната самобитност, че призовават към диалог между Тартуската школа и Запада7.

Очевидно самобитността на Тартуската школа повлия и на това, че на Запад не се опитаха да търсят нейното място в историята на развитието на, така да се каже, класическата семиотика. В историческите разработки се срещат имената на руски формалисти - М. Бахтин или Л. Виготски, но не и Лотман и неговите колеги. Най-често Тартуската школа се свързва с две понятия: вторична моделираща система и семиотика на културата. Така, в авторитетен семиотичен речник, излязъл под редакцията на Т. Сибиък, откриваме Тартуската школа в речниковата статия Култура (съществува и речникова статия Modeling system (Моделираща система)8.

Е. Станкевич пише за приноса на Тартуско-московската школа във връзка с различаването на две моделиращи системи, словесност и визуални изкуства, символически и иконически системи. Сходно е положението и в друг справочник, където се подчертава значението на вторичните моделиращи системи във връзка с понятието “текст” и където приносът на Тартуската школа се свързва с въвеждането на методите за анализ на езика и литературата при анализа на живописта, музиката и филма, както и с разглеждането на културата като вторична моделираща система (Нет 1990: 309, 348-351).

Сходна с посочените е и интерпретацията, намираща се в литературоведския справочник, където Тартуско-московската школа е представена в самостоятелна речникова статия. Там се подчертава излаза от пределите на литературата, изучаването на фолклора, театралните костюми, митологиите и др., макар и да се посочват на вниманието на читателя само две книги на Лотман “Анализ на поетическия текст” и “Структура на художествения текст”9.

Без да се опитваме детайлно да вникваме в особеностите на рецепцията на Тартуската школа, ние още веднъж бихме искали да подчертаем, че за самосъзнанието на нейните членове за мястото им в съвременното научно направление, най-важно е усещането за взаимовръзка с предшествениците, усещането за прекъснатостта на линията на естественото развитие на родната наука и желанието да се възстанови единството на времената10. Така, от гледна точка на приемствеността, тя действително може да се нарече Тартуско-московска или Тартуско-ленинградска-московска школа11.

2. Школата като учение

Тартуската школа няма единна методологическа доктрина, но трябва да се има предвид, че първото издание на ТЗС е книгата на Ю. Лотман “Лекции по структуральной поэтике” (1964). Това не е ортодоксална книга, но е книга на ортодоксален семиотик, единствения семиотик утопист - по думите на Левин (1993: 44).

От друга страна, второто издание (т.е. първото колективно) е съпроводено от бележка на редколегията: “Кръгът от засегнатите въпроси, разглеждащи мита, фолклора, обредите, литературата, изобразителните изкуства, както и знаковите моделиращи системи, е толкова разнообразен, а количеството на неразрешените проблеми е толкова значително, че на участниците в Лятната школа далеч не всякога им се удаваше да достигнат единно мнение. Редакцията не смята за полезно да унифицира изкуствено гледните точки” (Лотман 1965а: 6). Действително как би могло да се унифицира толкова ярка плеяда автори в това издание: Ю. И. Левин, Е. В. Падучев, А. М. Пятигорски, И. И. Ревзин, В. Н. Топоров, Б. А. Успенски и др.

Но това беше не толкова уважение към референтната група, от работата на която може да се добие представа за “началния етап на изследванията”. Уважението към индивидуалния стил и мнението на всеки автор се явява водещ принцип и в последните сборници. Ю. Лотман си спомня, че се “водеше борба науката да не погълне индивидуалността. [...] Науката, като част от културата, е длъжна да съхранява индивидуалността” (Лотман 1993б: 42).

Наистина тук трябва да се направи важно уточнение. Подобен респект към индивидуалността е възможен единствено между хора, сред чиито основни човешки критерии (в допълнение към изискването за компетентност и професионализъм) се явява порядъчността. Лотман пише: “Ние имахме обща база - безусловната научна честност” (Лотман 1993б: 42). Ю. Левин пък говори за “рицарски облик” (Левин 1993: 44).

Тази особена професионално-нравствена ситуация оказа пряко влияние и върху изследванията. Б. Гаспаров си спомня: “Атмосферата на Тартуската общност създаваше идеални условия за междудисциплинарно общуване и сътрудничество. Аз вече говорих за това, че самосъзнанието на семиолога се определя не толкова от неговата професионална принадлежност, колкото от общата интелектуална насоченост” (Гаспаров 1989: 16).

Действително в работите на Тартуската школа се открояват единството на умонастроенията, ориентацията за разбиране структурата и системата на изследваните обекти и търсенето на средства за семиотическо описание на различните езикови култури.

Вместо за единство на методологическата доктрина, може да се говори за методологическа яснота на отделни трудове, т.е. съществува общо направление на мисълта, но съществуват и различни конкретни методологии. Д. Сегал (1993: 31) вижда новото при Тартуската школа в това, че “методологическият аспект на изследванията е точен и ясен, той може да бъде проверяван, оспорван, критикуван или дори да му се възразява, ако това е необходимо”.

От гледна точка на учения е важно да се припомни, че към Тартуската школа се прибавя още едно научно събитие. Въз основа на материалите от конференциите през 1962 и 1964 в Тарту излиза първият блоковски сборник, който е с емпирическа насоченост и също зачитащ индивидуалността на авторите. Ако редактираните от Лотман ТЗС възстановяват единството на научната традиция, то редактираните от Минц блоковски сборници реабилитират един от обектите на научните изследвания - творчеството на Блок и символизма. Между тези две серии съществуваха отношения на естествено допълване. Семиотичните сборници отразяваха възможността за семиотично изучаване на различни обекти, докато блоковските сборници предлагаха анализ на един обект с помощта на няколко метода - едно дълбоко символно допълване.

Това допълване показва единството на теоретичните и емпиричните изследвания на Тартуската школа12. Тартуската семиотика не бива да се определя като абстрактна или дедуктивна. В нея се изграждаха теории, предимно ad hoc, за изучаване на конкретен обект. Интересът към нея в научния свят и влиянието й в областта на хуманитарните науки са свързани с ерудираността на членовете на референтната група. Най-добрите представители на Тартуската школа можеха да си позволят теоретична смелост благодарение на дълбокото познаване на материала. Затова толкова се отличават от “образцовите” подражателни работи на автори, които, бъдещи жертви на модата или на искрен интерес към семиотиката, опростяват до примитивност обекта на изследване. За пример могат да послужат множеството анализи на едно стихотворение, в които е забележимо различието между иманентния структурализъм, където авторът не просто се отказва от извънтекстовите взаимовръзки, но не ги познава, и структурно-семиотическия подход, където иманентността е почти винаги контекстуална. Характерно е, че членовете на Тартуската школа твърде малко се интересуват от формализацията на метаезика (нетипично изключение е Ю. Лекомцев). Доколкото липсва обща доктрина, обща методология и единен метаезик, за страничния наблюдател тя изглежда или хаотична, или херметична. Усещането за херметичност възниква у хора, които нямат знание за разбиране анализите на разнообразен материал, неспособни са да се абстрахират от емпиричното ниво и да прозрат общностния тип мислене (семиотическо) в различните работи. Чувството за хаос се усилва и от наличието на разнородна терминология. Херметична изглежда школата на онези, които се опитват да видят в метаезиковата пъстрота на сборниците ТЗС особен “тартуски жаргон”, недостъпно “далечен”.

Действително тартуските работи се четат трудно, доколкото в един сборник се срещат метаезиците на различни научни дисциплини; един и същ термин може да бъде използван в различните му значения. От друга страна, обаче, може да се каже, че тартуските работи се четат леко, тъй като е необходимо просто познаване на общонаучната терминология и някои понятия, конкретно свързани със семиотичните подходи: вторични моделиращи системи, парадигматика, синтагматика, бинарни опозиции и т.н. Отсъствието на единство и отчетливост на метаезика в тартуските работи се компенсира от неговата относително лесна преводимост на всекидневен език и не може да бъде препятствие за разбирането му от добронамерения читател. Наистина необходима е не малко емпатия, за да се разбере особеното семиотично мислене, единна основа на различните методи за структуриране на обектите и тяхното изследване.

Това единство в начина на мислене се запазва и тогава, когато от сборник в сборник се променя както представата за обекта, така и представата за методите на неговото изследване. Мисленето на членовете на тартуската школа е най-точното приложение на понятията или метаезиците. Но да се мисли точно за неточния (нееднозначния) език - това е едно от условията за развитието на науката13. Метаезиковата взаимопреводимост е вътрешноприсъщо условие за взаиморазбирането. Но отсъствието на методологически и метаезиков диктат, от една страна, и развитието на семиотиката в целия свят, от друга, доведоха в началото на 80-те години до необходимостта от създаване на две тенденции в развитието на семиотиката в рамките на школата. Първата е свързана с уточняването на метаезика, със стремеж към точно моделиране, втората - с интерес към реални текстове. Първата се реализира, по мнението на Ю. Лотман (1981а: 3), в метасемиотиката, втората - в семиотика на културата.

Към този момент възгледите на Лотман вече са претърпели еволюция: от разбирането за текста като манифестация на езика, той преминава към разбирането за текста като пораждащ свой език. Основният патос на първата му семиотична книга “Лекции по структуральной поэтике” (1964) е в това, че всеки вид изкуство има свой език и че например фиксирането на естествения език в художествения текст приема свое значение в резултат на особеното отношение на автора към естествения език, така че разбирането на текста на ниво речниково съответствие на думите само изопачава текста. Т.е. естественият език в художествения текст става език от по-високо ниво - вторична моделираща система.

За Лотман от това произтича, че думи, имащи на ниво език различни денотати, на ниво текст могат да имат общ денотат. “Следователно, проблемът за съдържанието винаги е проблем за прекодирането” (Лотман 1965б: 23). “Щит варяжский” и “сыр голландской” имат различни денотати, но в поемата на Лермонтов “Сашка”, те обозначават луната (Лотман 1965б: 30). Тяхното общо осмисляне е възможно, извън Лермонтовия текст, и в рамките на вторичната моделираща система на ниво романтична словоупотреба и литературно творчество, което, на свой ред, предполага възможността да се види пародийната връзка помежду им. Оттук пък произтича необходимостта от изучаване (и определяне) на текста при пресичането на вътре- и извънтекстовите връзки. В този смисъл, в програмата за изследване на текста влизат различни субтекстови (общоезикови) значения, текстови значения и функциите на текста в системата на културата (Лотман 1970: 73-77). Аналогично е и разбирането за културата, описвана на три нива: описание на културата като система от текстове и описание на културата като набор от функции, обслужвани от текстовете (срв. разликата в семантиката, синтагматиката и прагматиката в семиотиката) (Лотман 1970: 77).

Реализация на тази изследователска програма са теоретическите книги “Структура на художествения текст” (1970) и “Анализ на поетическия текст” (1972) (втората съдържа и практически анализи).

Даденият подход се видоизменя в резултат на въведеното двойно - метаезиково и метатекстово (митологическо) - описание. Съответно различават се и двата способа за възприемане (език, текстове, култури) и се разкриват съотношенията между логическото и митологическото в процеса на тяхното възприятие (Лотман, Успенски 1973: 282-284). Тъй като възприемането на заобикалящия свят е неотделимо от паметта на възприемащия, то в структурата на всеки текст се проявява и ориентацията му към определен тип памет (Лотман 1977: 56). От бинарността на логическото и митологическото произтича, че мнозинството от реалните семиотически системи се разполагат между два модела на езика - статичен и динамичен, приближавайки се ту към единия, ту към другия. В основата на статиката и логиката е положена първичната информация, в основата на динамиката и митологията - вторичната информация. Тези два полюса създават поле на напрежение, в което се развива едно сложно цяло - културата (Лотман 1978а: 32-33).

Може също така да се предполага близостта на културата и човешкото съзнание; култура Лотман (1978б: 16) нарича и свръхиндивидуалния интелект, попълващ липсите на индивидуалното съзнание.

Следваща крачка е съпоставянето на функционално и структурно близки “интелектуални обекти”: естественото съзнание на човека като цяло, синтез от двете полукълба на мозъка; текстът, като съ-съществуване на минимум две (езикови) системи - първична и вторична, логическа и митологична, дискретна и недискретна; културата - като колективен интелект (Лотман 1981: 9-10).

По-нататъшните теоретични разработки на Лотман са тясно свързани със семиотичните търсения в световен план. Това засяга проблема за невросемиотиката, новия интерес към митологичността и символичността, общата риторика, работите на В. Вернадски и И. Пригожин и т.н.

От една страна, може да се говори за изоморфизъм на процесите на пораждане на езика, текстовете и културата и възможността да се прилагат психофизиологически данни за функционирането на главния мозък при описанието на по-високите равнища. Говорейки за предимствата и рисковете при използването на аналогии в научното мислене Лотман твърди: “В пълна степен това се отнася за аналогиите между новите открития в областта на мозъчната асиметрия и семиотическата асиметрия в културата. Преди всичко това може да се каже за опитите да се обвържат сложните културни функции с лявото или дясното полукълбо” (Лотман 1983: 24). И още: “Остава най-важното - убеждението, че всяко интелектуално устройство трябва да има би- или полиполярна структура и че функциите на тези подструктури на разните нива - от отделния текст и индивидуалното съзнание до такива образувания като националните култури и глобалната култура на човечеството - са аналогични. [...] Идеята за културата като двуканална (минимално) структура, свързващи разноструктурни семиотически генератори, получава невротопографски фундамент” (Лотман 1983: 25).

На този фундамент се опира и определението за семиосферата като затворено абстрактно пространство, вътре в което само се “оказва възможна реализацията на комуникативните процеси и преработването на новата информация” (Лотман 1984а: 6). Разбирането на семиосферата е неотделимо от разбирането за функционирането на мозъка: “Доколкото всички нива на семиосферата - от човешката личност или отделния текст до глобалното семиотично единство - представляват вложени някак една в друга семиосфери, всяка от тях се явява едновременно и участник в диалога (част от семиосферата), и пространство на диалога (цялата семиосфера), всяка проявява свойство, дясно или ляво, или включва в себе си на по-ниско ниво десните и левите структури” (Лотман 1984а: 22-23).

От друга страна, Ю. Лотман премества вниманието си от структурата и прагматиката на текста към възможния свят на комуникацията. Той въвежда понятието “диалог” (общение): “Вместо формулата “потребителят дешифрира текста”, е възможна много по-точна - “потребителят общува с текста” (Лотман 1981а: 7). В основата на диалога лежат следните процеси: общуване между аудиторията и културната традиция, общуване на читателя със самия себе си, диалог на читателя с текста, диалог между текста и културния контекст (Лотман 1981а: 6). От описанието на тези процеси Лотман достига до глобалното разбиране на текста. И културата се схваща като текст, макар че “това е сложно устроен текст, разпадащ се йерархично на “текстове в текстовете” и образуващи сложни преплитания помежду си” (Лотман 1981в: 18). В този текст културата може да бъде едновременно, в качеството на текст и механизъм за пораждане на текстове, и Град (например Петербург) (Лотман 1984б: 3).

За глобалната семиотика е закономерен интересът към синергетиката, равновесието и нарушаването на равновесието (до “хаотичната динамика”) на сложните семиотически системи. Това касае пространството на сюжета в художественото мислене от всяка една епоха, където всеки нов текст се появява като “невъзможност”, влизайки в същото време в това пространство и видоизменяйки го (Лотман 1987: 112-113). Тоест - новото и случайно явление във всяка една система може да доведе до промени във функционирането й. Това може да се отнася и до явления от техническия прогрес, материални промени на околния свят, влияещи на възприемането на цялата култура (Лотман 1988: 112). Този системен подход довежда Лотман до необходимостта от различаването във всяка сложна система на “фактори на генезиса” (т.е. закономерните участници или елементи) и “катализатори”, които се явяват “невъзможни” или случайни участници или елементи. По този начин случайните за една култура или културна ситуация текстове могат да се проявят “в качеството на “пусков механизъм”, ускорители или закъснители на динамичните процеси” (Лотман 1989: 47).

Нов етап в личното му развитие стана последната му книга “Култура и взрив” (1992), свидетелстваща за появата на историософски елементи в неговата семиотика на културата. В сравнение с ранните му работи, разглеждането на динамиката на културата тук е по-поляризирано: “динамичните процеси в културата се изграждат като своеобразни колебания на махалото между състояние на взрив и състояние на организираност, реализиращи се в постепенни процеси. [...] И постепенните, и взривните процеси в синхронно работещата структура изпълняват важни функции - едните осигуряват новаторството, а другите - приемствеността” (Лотман 1992: 245). В качеството си на взаимообуславящи и съ-съществуващи явленията на взрива и приемствеността облекчават описанието на динамиката в различните типове култури. Отчитайки забързаността и тревожността на времето, написването на книгата може да се смята за опит на Лотман да противопостави европейските “тринарни” култури и руската “бинарна” култура. В първите винаги се запазва приемствеността: обикновено взривът се явява в едни сфери на културата, но едновременно съществува приемственост, запазваща плавното развитие в други сфери, така че може да се говори за европейска способност “да запазва неизменност в изменчивостта” (Лотман 1992: 267-268). Идеал на втората, бинарната система е унищожаване на всичко съществуващо: “Тринарната система се стреми да приспособи идеала към реалността, бинарната - да осъществи на практика неосъществимия идеал” (Лотман 1992: 268). По този начин Лотман се приближава към въпроса, който е вълнувал много руски религиозни философи, като в качеството си на семиотик утвърждава, че на ниво самоопределяне на руската култура “ние се сблъскваме с идеята за пълно и безусловно унищожение на предходното и апокалиптично раждане на новото”14.

Освен това, в последната книга е съществен проблемът за динамизацията при описанието на културата. Лотман нарича лоша абстракция представата, според която е възможно създаването на поредица статистически описания и тяхната по-късна динамизация (Лотман 1992: 43). Това означава, че Лотман достига до принципни въпроси, външни за постструктурализма, отговорите на които предстоят да бъдат открити от следващи изследвания.

Естествено този кратък и едностранчив опит да се проследи еволюцията на семиотика Лотман опростява и схематизира логиката на неговите научни търсения. Не съм забравил, че Лотман е и историк на литературата, както помня и факта, че наред с Лотман има и много други видни учени, логиката на личното развитие на всеки от които е уникална. Но трябва да се подчертае, че предмет на настоящата статия е Тартуската школа и в центъра на вниманието е не личната еволюция на Лотман, а стремежът да се очертае общото направление в развитието на школата въз основата на неговите трудове като най-значителен представител от гледна точка на статуса му в нея.

В основата на лотманоцентризма лежи обстоятелството, че представителните за школата програмни научни трудове в по-голямата си част излизат под редакцията на Лотман в ТЗС. В качеството си на главен редактор Лотман не би могъл да не изрази отношението си към темите и авторите. Чрез посвещенията, рубриките и редакционните бележки той практически формира възможната рецепция на школата, съхранява единството й. Всичко това дава възможност въз основа на анализа на трудовете и дейността на Лотман да се направят някои изводи:

  1. В качеството си на главен редактор на ТЗС Ю. М. Лотман се явява семиотик post factum по отношение на другите автори, обединяващ и рамкиращ отделните работи в сборниците. По тази причина ТЗС се четат “през Лотман”, а трудовете му стават “концептуална рамка” на Тартуската школа (в този смисъл тя е дълбоко тартуска).

  2. Лотман е многолик - т.е. неговите последователи - от учениците до случайните читатели, могат за себе си да актуализират един или друг момент от еволюцията на възгледите му, а според тази актуализация може да се говори за продуктивността на отделните му работи или идеи за развитието на семиотиката или хуманитаристиката като цяло.

  3. У Лотман няма формулирана на единен метаезик семиотична доктрина; търсенето на такава доктрина ще породи усещане за противоречивост в неговите възгледи.

  4. Лотман е не толкова методолог, колкото мислител, който е в състояние за едно и също нещо да мисли безкрайно дълго и разнопосочно. В този мисловен процес той е единен, продуктивен и заразяващ.

  5. Въпреки че има свои принципи, Тартуската школа не предлага цялостна завършена универсална методологическа доктрина, единен метаезик и канонизиран набор от изследователски методи. Учените от школата - това е особен тип семиотизиращо мислене, структурно-системно световъзприемане, в рамките на което отделни концепции, изследователски обекти и личността на всеки един от учените са поставени в отношения на взаимодопълване. Затова в рамките на школата е трудно да се говори за ортодоксална семиотика и ортодоксални семиотици. На това допълване се опира особената, повече имплицитна, отколкото експлицитна, “разбираща методология”.

3. Школата като академия

Лотман нямаше парче земя за академия, както Платон, но проблемите на социално-географското пространство заемат важно място за разбиране развитието на Тартуската школа. Може да се каже, че пространствено Тартуската школа постепенно се превръщаше от академия в университет.

Първите летни школи, които Лотман наричаше не конференции, а “съвместно живеене” се проведоха в Кяэрику - на спортната база на Тартуския университет. Живописната природа, отделеността не толкова от града, колкото от всяка власт - предполагаше неофициалност, естественост. Сходна беше и атмосферата в Тарту. Б. Гаспаров акцентира на още един аспект от облика на Тарту: “...необикновеният от гледна точка на руския интелектуалец всекидневен и академичен стил на живот, “западният” ореол на града и неговите жители, дори езиковата бариера, се оказаха при тези обстоятелства сред важните позитивни фактори, които увеличаваха херметичността на рускоговорящата общност учени” (Гаспаров 1989: 10).

Изглежда сякаш Гаспаров преувеличава херметизма на летните школи и Тартуската школа като цяло. Той затваря тартуския свят в един кръг, създавайки граници. По-важен, според мен, обаче, е центърът - и по-точно притегателната концентричност. Така по-важни стават не понятията “извън школата - вътре в школата”, а “отдалеченост - приближеност към центъра”. А “центърът” - това е преди всичко референтната група, най-бележитите учени, начело с Лотман, едновременно лидер и ръководител. Наред с това, “център” е и катедрата по руска литература на Тартуския университет, където най-важни за колективността винаги са били колегиалността, липсата на формална йерархичност не толкова в личностните, а преди всичко в официалните отношения. Срещу твърдението за херметичност говори и отвореността на катедрените и другите тартуски врати за всички гости, активността и обширността на кулоарите, участието в школата на много млади учени. Изглежда закономерно използването на този модел и в тартуските конференции на студентската научна общност.

“Съвместното живеене” (Лотман) и “домашната непринуденост в научния кръг” (Левин) като вътрешноприсъщи характеристики също не говорят за херметичност. Имам предвид особения тип диалогично общуване, където професионалното и нравственото ниво са толкова високи, че всяка, дори и най-острата полемика, остава в рамките на взаимното зачитане. Страхът на херметизма може да бъде страх от близост, психологическа неподготвеност за приобщаване към определен начин на мислене и общуване. И не сложността на метаезиците затруднява разбирането, а психологическата обстановка, подобна на описаната от О. Манделщам (1987: 61): “Филологията - това е семейство, защото всяко семейство се държи от интонацията и цитата, от кавичките. Дори небрежно казаната дума в семейството има оттенък. И безкрайната своеобразна словесна нюансировка изгражда фона на семейния живот” (58).

Академизмът на Тартуската школа означава нейната пространствена и психологическа отделеност от официалността и формалността, общуване в обстановка на взаиморазбиране и дори семейственост, признание на професионалното и нравствено превъзходство - тоест - академия на диалога.

4. Школата като институт

В началото съществуваше общност от учени, които провеждаха Летните школи, срещаха се на различни конференции, кореспондираха помежду си, публикуваха в ТЗС, т.е. може да се говори за чувство за школа, за когнитивна институционализация или “невидим колеж”. Но осъзнавайки се като научно направление, за по-нататъшното развитие на Тартуската школа беше необходима и социална институционализация. Катедрата по руска литература беше в началото само база за провеждане на Летните школи. Проявяването на международен интерес към Тартуската школа, преводите от различни езици, повишеният научен авторитет, уви, не способстваха социалната институционализация. Обратно - получи се идеологическо и административно противодействие: за да се намалява влиянието и авторитетът на Лотман, той беше изваден от Научния съвет на университета; в процеса на решаване на “еврейския въпрос” бяха разделени в различни катедри две семейства (Л. И. Волперт - П. С. Рейфман, З. Г. Минц - Ю. М. Лотман), а преместването на Лотман от катедрата по руска литература в катедрата по чужди литератури беше опит да се разруши единството на катедрата, от което, разбира се, се интересуваше КГБ.

Най-голям ущърб на школата нанесе намаляването на обема на томовете ТЗС, съкращаването на тиража, изкуственото задържане на издаването им. В резултат на това се увеличи празнотата между реалното научно състояние на школата и печатната манифестация на това състояние. Независимо от това обаче, до средата на 1980-те години статусът на школата се запазваше, макар и крепящ се на минимални ресурси - излизаха, макар и бавно, сборниците ТЗС, от време на време се удаваше възможност да се устройват малки конференции и семинари, след многократни опити се откри Лаборатория по история и семиотика при Тартуския университет. Липсата на организационна и материална поддръжка доведе до невъзможност да се реализират множество семиотични изследователски програми. От едната страна - международно признание, от друга - неизползваният научен потенциал на Лотман, на катедрата, на цялата Тартуска школа. И накрая - не бяха предприети и организационни мерки за съхраняването на приемствеността. В Тарту беше невъзможна кариера на семиотик. И. Чернов, занимаващ се със семиотика на индивидуален план (което беше и си остава изключение), беше принуден да констатира, че Тартуската школа е място за научни конференции и издания, но че на студентите от университета не се четат лекционни курсове (Чернов 1988: 8).

По този начин, с оглед на социалната институционализация, статусът на Тартуската школа се снижи и това се отрази в една или друга степен на нивото на сборниците ТЗС. Но, от друга страна, когнитивната институционализация на школата запази своя статус. Макар и намалена, референтната група от учени е все още силна, семиотичният подход запазва своята перспективност, липсва усещането за научен тупик.

Все пак намаляването на възможността за пряко общуване, на школите и конференциите, водят до отслабване на единството в мисленето и правят сборниците ТЗС по-малко монолитни. В тях един до друг могат да се окажат непознати помежду си хора. Макар че съдържат интересни работи, последните сборници не притежават общата аура на първите ТЗС издания. Ако през 1960-те слабата социална институционализация на школата спомагаше свободното научно и личностно общуване, то по-късно това препятстваше нейното развитие. В крайна сметка Тартуската школа стана Лотманова школа, тъй като развитието й зависеше преди всичко от един човек.

5. Школата като университет

Липсата на организационна поддръжка и слабата социална институционализация все пак не доведоха до изчезването на школата. Наистина курсове по семиотика се четяха и се четат много рядко. Но изглежда причината за това не са забраните. Може да се преподава класическа семиотика, но е трудно да се преподава семиотика на Тартуската школа, да се преподават особеностите на специфичното семиотично мислене. Отказът от това може да бъде определен като страх от вътрешна профанизация на тартуската семиотика, тъй като теоретическата смелост на нейните представители се опира на ерудицията, на познаването на фактите. Студентите нямат необходимата ерудираност, достатъчна за разбирането на концепции, създадени ad hoc в процеса на анализ на конкретен материал.

И при все това, традициите на Тартуската школа се запазиха. Лотман и неговите колеги от катедрата преподаваха тартуска семиотика имплицитно, в рамките на всички курсове върху историческите и литературоведски цикли. Това имплицитно приобщаване към школата е едно от специфичните черти на филологическото образование, провеждано от катедрата по руска литература. Но има и други форми за приобщаване. Имплицитно преподаденият начин на мислене, характерен за школата, облекчава студентите при четенето на научните разработки и стимулира индивидуалните им търсения. Няма забранени книги или направления. Студентите могат да демонстрират знанията си чрез курсови работи или доклади на студентски конференции, на които присъстват членовете на катедрата; тяхното участие “като равни” приближава тези конференции до нивото на тези “на възрастните”. Това се отнася и до отношенията на колегиалност, въведени от Лотман. В Тарту няма преподаватели и студенти, а има по-възрастни и по-млади колеги. Дори първокурсниците Лотман наричаше колеги.

С оглед на приемствеността е важен и ореолът на независимост, винаги окръжаващ катедрата по руска литература. Благодарение преди всичко на Лотман, който, като завеждащ катедрата, запази истинска университетска автономия и в най-трудните времена. Тази автономия се запази и по отношение на независимостта от администрацията и идеологията.

Щастието на Тартуската школа е в това, че тя, не изработила канонизирана методология, като научно направление се превърна за участниците и последователите в професионално-нравствена школа. Честната, професионалната, свободна от догми и кариеризъм наука винаги ще привлича млади изследователи. Вече две поколения Лотманови ученици посветиха на учителя си сборници с научни трудове15. Учителят не е сред живите, но учението продължава да съществува. Настана времето, както на самите ученици, така и на мемоарите на представителите от по-възрастното поколение. Тартуската школа неминуемо ще загуби лотмановското си лице, но може би ще успее да съхрани лотмановския дух.

Лотман сега е пред нас цял - отначало докрай. Лишени от обаянието на живия контакт с него, ние имаме възможността да го опознаем от всички страни. Това е още една школа за потомците, дори ако на самата Тартуска школа е съдено да изчезне.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По този въпрос вж. Мелетински и Сегал (1971: 88-125), Сегал (1974), както и първите рецензии на "своите" - Столович (1969: 102-106), Ревзина (1972: 222-243), Огибенин (1979: 91-118). [обратно]

2. Вж. например Текстове (1971), Прочити (1977). [обратно]

3. Повече по въпроса: Семиотика (1976), Трудове (1976), Съветска структурна (1974), Руска (1975-1982), Съветска семиотика (1976), Съветска семиотика (1977), Съветска семиотика (1978), Семиотика (1986), както и преводите в специалните издания на различни списания: Tel Quel (1968, 35), Change (1973, 14), Soviet Studies in Literature (1976, 12, 2), Russian Literature (1977, 5, 1), New Literary History (1978, 9, 2), Strumenti critici (1980, 42-43), Discurso (1993, 8). Вж. също: Лотман, Успенски (1984), Лотман, Гинзбърг, Успенски (1985), както и цяла поредица преводи, монографии и статии на Лотман, сред най-авторитетните от които е сборникът със статии с предговор от Умберто Еко - Лотман (1990). Рецепцията на школата най-добре е отразена в библиографията - сред най-ранните - Айермахер, Шишков 1977), Шукман (1977) и сред най-новите - Войт (1988). Добър преглед е направен в работата на Руди (1986). Обзорна библиография е издадена в Испания - Санчес (1993), а най-пълната библиография на трудовете на Лотман е в: Лотман (1993а). [обратно]

4. Вж. Лотман (1964). [обратно]

5. Срв. Лотман (1968) и Лотман (1971). [обратно]

6. Вж. Сийфърт (1985). [обратно]

7. В тази връзка - Руди (1986), както и аналитичните монографии на Флайшер (1989) и Гжибек (1989). [обратно]

8. Вж. Енциклопедичен речник (1986: 166), както и полемиката на главния редактор с Лотман - Сибиък (1989: 25-36). [обратно]

9. По-подробно вж. Ор (1991: 301). В друг литературоведски справочник в статията Семиотика се говори и за умението на Московско-тартуската школа и конкретно на Лотман да преминават от синхрония към диахрония и да оценяват развитието на културата от гледна точка на семиотизацията - Речник на съвременните (1987: 218). По-подробен обзор на школата е даден в справочника, излязъл под редакцията на Терас - Справочник (1985: 448-451). [обратно]

10. Сегал (1993: 32) сполучливо нарече това "семиотичен историзъм". [обратно]

11. Разбира се, географията на авторите в ТЗС е значително по-широка. [обратно]

12. В своята книга Шукман (1977: 180) изхожда именно от това единство. [обратно]

13. Вж. по този въпрос статията на Попър (1976: 23-48), в която важно място заема утвърждаването на това, че изискването за точност на метаезика препятства развитието на науката, ако не позволява наличието на определено количество неопределени изходни термини. [обратно]

14. На последната страница на книгата Лотман определя като катастрофа ситуацията, когато Русия няма да може да се приближи към европейската тринарна система и, вероятно, да премине в тази система - Лотман (1992: 270). [обратно]

15. Вж. Сборник статии (1972) и В чест (1992). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Айермахер, Шишков 1977: Eimermacher, K., Shishkoff S. Subject Bibliography of Soviet Semiotics: The Moscow-Tartu School. Ann Arbor; Michigan Slavic Publications, 1977.

В чест 1992: В честь 70-летия профессора Ю. М. Лотмана. To Honour Professor Y. M. Lotman. Тарту: Эйдос, 1992.

Войт 1988: Voigt, V. Between Eastern and Western Semiotics. // Semiotics of Culture. Helsinki: Arator Inc., 1988, р. 51-56.

Гаспаров 1989: Гаспаров, Б. Тартуская школа 1960-х годов как семиотический феномен. // Wiener Slawistischer Almanach. Bd. 23. 1989.

Гжибек 1989: Grzybek, P. Studien zum Zeichenbegriff der Sowjetischen Semiotik (Moskauer und Tartuer Schule). Universitätsverlag Dr. Norbert Brockmeyer, 1989.

Енциклопедичен речник 1986: Encyclopedic Dictionary of Semiotics. General ed. T. A. Sebeok. Vol. I. Berlin; New York; Amsterdam: Mouton de Gruyter, 1986.

Левин 1993: Левин, Ю. “За здоровье Ее Величества!...”.  // Новое литературное обозрение, 1993, № 3.

Лотман 1964: Lotman, J. Sur la délimitation linguistique et littéraire de la notion de structure. // Linguistics, 1964, ¹ 6, р. 59-72.

Лотман 1965а: [Лотман, Ю. М.] От редакции. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 181 (=Труды по знаковым системам. II). 1965.

Лотман 1965б: Лотман, Ю. М. О проблеме значений во вторичных моделирующих системах. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 181 (=Труды по знаковым системам. II). 1965.

Лотман 1968: Lotman, J. Lektsii po struktural'noi poetike. Providence: Brown Univ. Press, 1968, както и преводите: Букурещ (1970), Сараево (1970), Мюнхен (1972) и др.

Лотман 1970: Лотман, Ю. М. Статьи по типологии культуры. Вып. I. Тарту, 1970.

Лотман 1971: Lotman, Ju. M. Struktura khudozhestvennogo teksta. Providence: Brown Univ. Press, 1971 и преводите: Милано (1972), Франкфурт на Майн (1973), Париж (1973), Белград (1976), Ан Арбър (1977) и др.

Лотман 1977: Лотман, Ю. М. Текст и структура аудитории. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 422 (=Труды по знаковым системам. IX). 1977.

Лотман 1978а: Лотман, Ю. М. Динамическая модель семиотической системы.  // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 463 (=Труды по знаковым системам. Х). 1978, с. 32-33.

Лотман 1978б: Лотман, Ю. М. Феномен культуры.  // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 463 (=Труды по знаковым системам. Х). 1978.

Лотман 1981а: Лотман, Ю. М. Семиотика культуры и понятие текста.  // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 515 (=Труды по знаковым системам. XII). 1981.

Лотман 1981б: Лотман, Ю. М. Мозг - текст - культура - искусственный интеллект.  // Семиотика и информатика. Вып. 17. М., 1981.

Лотман 1981в: Лотман, Ю. М. Текст в тексте. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 567 (=Труды по знаковым системам. XIV). 1981.

Лотман 1983: Лотман, Ю. М. Асимметрия и диалог. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 635 (=Труды по знаковым системам. XVI). 1983.

Лотман 1984а: Лотман, Ю. М. О семиосфере. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 641 (=Труды по знаковым системам. XVII). 1984.

Лотман 1984б: [Лотман, Ю. М.] От редакции. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 664 (=Труды по знаковым системам. XVIII). 1984.

Лотман 1987: Лотман, Ю. М. О сюжетном пространстве русского романа XIX столетия. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 746 (=Труды по знаковым системам. ХХ). 1987.

Лотман 1988: Лотман, Ю. М. Технический прогресс как культурологическая проблема. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 831 (=Труды по знаковым системам. XXII). 1988.

Лотман 1989: Лотман, Ю. М. О роли случайных факторов в литературной эволюции. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 855 (=Труды по знаковым системам. XXIII). 1989.

Лотман 1990: Lotman, J. M. Universe of the Mind: A Semiotic Theory of Culture. New York; London: I. A. Tauris, 1990.

Лотман 1991: Лотман, Ю. М. Заметки о тартуских семиотических изданиях. // Труды по русской литературе и семиотике кафедры русской литературы Тартуского университета. 1958-1990. Указатель содержания. Тарту, 1991. с. 92.

Лотман 1992: Лотман, Ю. М. Культура и взрыв. Москва: Гнозис, 1992.

Лотман 1993: Лотман, Ю. Зимние заметки о летних школах. // Новое литературное обозрение, 1993, № 3.

Лотман 1993а: Лотман, Ю. М. Избранные статьи: В 3 т. Т. III. Таллинн: Александра, 1993. [с. 441-482 (Список трудов Ю. М. Лотмана. Сост. Л. Н. Киселева)].

Лотман, Гинзбърг, Успенски 1985: Lotman, J. M., Ginzburg, L. J., Uspenskij, B. A. The Semiotics of Russian Cultural History. Ithaca, 1985.

Лотман, Успенски 1973: Лотман, Ю. М., Успенский, Б. А. Миф - имя - культура.  // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 308 (=Труды по знаковым системам. VI). 1973.

Лотман, Успенски 1984: Lotman, J. M., Uspenskij, B. A. The Semiotics of Russian Culture. Ed. A. Shukman. Ann Arbor: Michigan Slavic Contributions, 1984.

Манделщам 1987: Мандельштам, О. О природе слова. // Мандельштам О. Слово и культура. Москва, 1987.

Мелетински и Сегал 1971: Meletinski, E. М., Segal, D. M. Structuralism and Semiotics in the USSR. // Diogenes. Vol. 73. 1971.

Нет 1990: Nöth, W. Handbook of Semiotics. Bloomington; Indianapolis: Indiana Univ. Press, 1990.

Огибенин 1979: Oguibenine, B. Linguistic Models of Culture in Russian Semiotics: A Retrospective View. // PTL. A Journal for Descriptive Poetics and Theory of Literature, 1979, № 4.

Ор 1991: Orr, L. A Dictionary of Critical Theory. New York; Westport; London: Greenwood Press, 1991.

Попър 1976: Popper, K. R. The Myth of the Framework.  // Essais in Honour of Paul Arthur Schippl. The Abdication of Philosophy: Philosophy and Public Good. La Salle, Illinois: Open Court, 1976.

Прочити 1977: Readings in Soviet Semiotics (Russian Texts). Ed. L. Matejka, S. Shishkoff, M. E. Suino and I. R. Titunik. Ann Arbor: Michigan Slavic Publications, 1977.

Ревзина 1972: Revzina, O. G. The Fourth Summer School on Secondary Modeling Systems (Tartu, 17-24 August, 1970). // Semiotica, 1972, vol.  6, №  3.

Речник на съвременните 1987: A Dictionary of Modern Critical Terms. Revised and enlarged edition. Ed. R. Fowler. London; New York: Routledge and Kegan Paul, 1987.

Руди 1986: Rudy, S. Semiotics in U.S.S.R. // The Semiotic Sphere. Eds. T. A. Sebeok and J. Umiker-Sebeok. New York; London: Plenum Press, 1986. р. 555-582.

Руска 1975-1982: Russian Poetics in Translation. Ed. L. M. O'Toole, A. Shukman. Vol. 1-9. 1975-1982.

Санчес 1993: Cáceres Sánchez M. Selección bibliográfica.  // Discurso, 1993, ¹ 8, р. 139-184.

Сборник статии 1972: Quinquagenario. Сборник статей молодых филологов к 50-летию проф. Ю. М. Лотмана. Тарту, 1972.

Сегал 1974: Segal, D. M. Aspects of Structuralism in Soviet Philology. Tel-Aviv University, 1974.

Сегал 1993: Сегал, Д. “Et in Arcadia Ego” вернулся: наследие московско-тартуской семиотики сегодня.  // Новое литературное обозрение, 1993, № 3.

Семиотика 1976: Semiotics and Structuralism. Readings from the Soviet Union. Ed. H. Baran. White Plains, New York: International Arts and Science Press, 1976.

Семиотика 1986: Semiotica Sovietica I. Sovjetische Arbeiten der Moskauer und Tartuer Schule zu sekundären modellbildenden Zeichensystemen (1962-1973). Bd. 1-2. Hrsg. von K. Eimermacher. Aachen: Rader, 1986.

Сибиък 1989: Sebeok, T. A. In What Sense is Language a «Primary Modelling System»? // Worlds behind Words. Ed. by F. J. Heyvaert and F. Steurs. Leuven: Leuven Univ. Press, 1989, р. 25-36.

Сийфърт 1985: Seyffert, P. Soviet Literary Structuralism. Background. Debate. Issues. Columbus: Slavic Publishers Inc., 1985.

Справочник 1985: Handbook of Russian Literature. New Haven; London: Yale Univ. Press, 1985.

Столович 1969: Stolovič, L. N. Les recherches sémiologiques et l'esthétique. // Revue d'esthétique,1969, № 1.

Съветска семиотика 1976: Soviet Semiotics of Culture: Special Issue. Ed. L. Matejka e.a. // Dispositio, 1976, vol. I, № 3.

Съветска семиотика 1977: Soviet Semiotics: An Anthology. Ed. and transl. D. P. Lucid. Baltimore; London: Johns Hopkins, 1977.

Съветска семиотика 1978: Soviet Semiotics: Special Issue.  // PTL. A Journal for Descriptive Poetics and Theory of Literature, 1978, vol. 3, № 3.

Съветска структурна 1975-1982: Soviet Structural Folkloristics. Vol. I. Ed. P. Maranda. The Hague; Paris: Mouton, 1974.

Текстове 1971: Teksty sovetskogo literaturovedčeskogo strukturalisma. // Texte des sovjetischen literaturwissenschaftlichen Strukturalismus. Hrsg. K. Eimermacher. Munich: Wilhelm Fink, 1971.

Тороп 1982:Torop, P. Lotmani fenomen. // Keel ja Kirjandus, 1982, № 1, Lk. 6.

Трудове 1976: Travaux sur les Systèmes de Signes. École de Tartu. Traduits par A. Zouboff. Bruxelles: Editions Complexe, 1976.

Успенский 1987: Успенский, Б. А. К проблеме генезиса тартуско-московской семиотической школы. // Учен. зап. Тарт. гос. ун-та. Вып. 746 (=Труды по знаковым системам. ХХ). 1987.

Флайшер 1989: Fleischer, M. Die Sowjetische Semiotik. Theoretische Grundlagen der Moskauer und Tartuer Schule. Tübingen: Stauffenburg, 1989.

Чернов 1988: Chernov, I. Historical survey of Tartu-Mosсow Semiotic School.  // Semiotics of Culture. Helsinki, 1988.

Шукман 1977: Shukman, A. Literature and Semiotics: A Study of the Writings of Y. M. Lotman. Amsderdam; New York; Oxford, 1977.

Шукман 1978: Shukman, A. The Moscow-Tartu Semiotics School: A Bibliography of Works and Comments in English.  // PTL. A Journal for Descriptive Poetics and Theory of Literature, 1978, № 3, р. 593-601.

 

 

© Питър Тороп
© Албена Вачева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.10.2004, № 10 (59)

Преводът е направен по: Пеэтер Тороп. Тартуская школа как школа. // Ruthenia, 2004 <http://www.ruthenia.ru/lotman/txt/torop95.html> (04.10.2004).