ПРИКАЗКА ЗА ХИАЦИНТ И РОЗИЧКА

Новалис

web | Вълшебният свят на романтизма

---

Фридрих фон Харденберг Новалис (1777-1801) е най-големият лирик на ранния немски романтизъм. Поетическото му творчество е проникнато от стремежа към красота и хармония в света. Пръв от романтиците преоткрива значението на вътрешния мир на индивида, който е живата основа на човешкото битие и чиито дълбини са недостижими по рационален път. Новалис копнее за мистичното завръщане към себе си, към изконната и потисната природа на Аз-а, мечтае за заличаването на противоречията и различията в живота и за постигането на висша вътрешна хармония. В историко-философските му размисли е залегнало единството между човек и природа, от което изкристализира и неговият идеал - да създаде нова поезия и тя да стане ключ към опознаването на света и преобразуването на живота в поезия. Ето и неговото верую: "...Светът трябва да се романтизира, когато вложа в простото висш смисъл, когато придам на обикновеното - тайнственост или представя познатото като непознато, или пък преходното - като вечно, тогава аз романтизирам". В творчеството на Новалис е представено и течението "магически идеализъм", което в поезията показва човека такъв, какъвто би могъл да бъде, а не какъвто е.

"Хиацинт и Розичка" е откъс от роман-фрагмента "Учениците на Саис", издаден през 1802 г. В тази си творба писателят все по-силно се увлича от ирационализма, присъщ на романтиците. Тайното, неопознатото в света не се издирва чрез съзнателни, систематични проучвания, а само чрез мечтание, в предчувствието човек намира пътя към самопознанието и отключва йероглифите на природата. Хиацинт - тихият, скромен момък, е обладан от копнежа да обиколи света, търсейки първоизвора на битието. Неговата романтично-параболична връзка с природата го отвежда до забулената богиня, за да намери там своето земно щастие и да разбере, че единствено любовта може да му разкрие тайната на живота.

Не случайно философът Дьорд Лукач пише: "Новалис е единственият истински поет на романтичната школа, единствено той превръща цялата душа на романтизма в песен, и единствено той, именно нея".

---

Преди много, много години живееше далеч на Запад един нежен и чувствителен младеж. Той бе извънредно добър, но и безкрайно чудат. Постоянно се измъчваше за било и небило, винаги си вървеше мълчаливо по пътя и когато другите играеха и се веселяха, той се усамотяваше и потъваше в странни мисли. Любимото му пребивание бяха пещерите и горите, и тогава говореше непрекъснато с животни и птици, с дървета и скали, естествено, нито една разумна дума, все глупости, които те карат да се пръснеш от смях. Ала той си оставаше все така намусен и сериозен, въпреки че катеричката, морската котка, папагалът и червеношийката с все сили се стараеха да го разсеят и да го вкарат в правия път. Гъската разказваше приказки; поточето бълбукаше някаква балада; голям, дебел камък се премяташе и правеше смешни скокове във въздуха; розата любвеобилно се увиваше около него, вмъкваше се в къдриците му, а бръшлянът галеше угриженото му чело. Обаче недоволството и сериозността му бяха упорити. Тъгата на родителите бе голяма, не знаеха какво да сторят. Той бе здрав, хранеше се, не бяха го обиждали никога, а и само преди няколко години нямаше по-весел и по-засмян човек от него, пръв в игрите, на всички девойки - любимец. Беше красив като нарисувана картина, а в танците минаваше за истинско съкровище. Между девойките пък имаше едно прекрасно, прелестно дете сякаш изваяно от восък, косите му блестяха като златна коприна, със сочни червени устни, израснало стройно като някоя кукличка, с пламтящи черни като гарван очи. Който я видеше, направо би могъл да изгори от копнеж по нея, толкова миловидна бе тя. По това време Розичка, защото девойката се казваше така, обичаше от все сърце красивия като картина Хиацинт, който се казваше така, а той пък в любовта си бе готов да умре за нея. Другите деца не знаеха нищо. Първа им го бе съобщила една теменужка, забелязали го бяха домашните котета, защото къщите на техните родители бяха почти една до друга. Когато Хиацинт стоеше през нощта на своя прозорец и Розичка на нейния, а пред тях котетата пробягваха на лов за мишки, те виждаха двамата да стоят там и започваха да се смеят и да се кикотят, често пъти тъй шумно, че двамата ги чуваха и се сърдеха. Теменужката го бе казала под секрет на ягодата, тя го каза на приятелката си цариградското грозде, но когато дойде Хиацинт, то не се стърпя и закачливо се разбъбри; така новината узнаха цялата градина и гората, а когато Хиацинт излизаше от дома, от вси страни се чуваше: "Розичка е моята любима!" Хиацинт се ядосваше, но скоро отново се разсмиваше от сърце, щом гущерчето, шмугнало се току-що под някой топъл камък, размахваше опашчица и запяваше:

Розичка, доброто дете,
внезапно ослепя,
взе за майка Хиацинт
и бързо го плени.
Ала щом съзря тя чуждото лице,
помислете само, хич не се уплаши.
И сякаш не разбрала нито дума
не спря да го целува.

Ах, колко бързо свършват прекрасните неща! Пристигна човек от чужди страни, който бе странствал невероятно много. Той имаше дълга брада, дълбоко вкопани очи, страшно дебели вежди и необичайна, богато надиплена дреха с втъкани в нея странни фигури. Той приседна край къщата, която принадлежеше на родителите на Хиацинт. Това пробуди любопитството на Хиацинт, той му донесе хляб и вино и седна до него. Тогава човекът разстла брадата си и почна да разказва чак до късна нощ, а Хиацинт не се помръдна от мястото си и не се умори да го слуша. Доколкото после се разчу, той дълго разказвал за чужди страни, за непознати местности, за невероятно възхитителни неща. Останал три дни и после заедно с Хиацинт пропълзели в дълбоки подземни шахти. Розичка не спря да проклина стария магьосник, защото Хиацинт бе изцяло обсебен от разказите му и не го беше грижа за нищо, едва-едва поглъщаше по някой залък. Най-сетни онзи се пръждоса, обаче остави на Хиацинт едно книжле, което никой човек не успя да разчете. Нашето момче му даде за из път плодове, хляб и вино и го придружи доста надалеч. А после се върна дълбоко замислен и промени коренно живота си. Розичка имаше защо да го жали, защото оттогава той почти не се сещаше за нея и само се вглъбяваше в себе си. Но ето че веднъж, когато си дойде у дома, видът му бе като на новороден. Хвърли се на врата на родителите си и заплака.

- Трябва да замина за някоя чужда страна - каза той, - чудноватата старица в гората ми разказа как бих могъл да оздравея, тя хвърли книжлето в огъня и ме накара да дойда при вас и да ви помоля за благословията ви. Възможно е скоро да се завърна, но може и никога. Поздравете Розичка, на драго сърце бих искал да разговарям с нея, но не зная защо едно непознато чувство ме тласка да тръгна на далечен път. Щом пожелая да се върна в миналото, тутакси други, поривисти мисли се втурват и намесват, а тогава е свършено със спокойствието, а заедно с него и със сърцето и с любовта, ето защо трябва да тръгна да ги търся. Много бих искал да ви кажа накъде, ала сам не зная, може би там, където живее прамайката на нещата, забулената девица. Душата ми е пламнала за нея! Сбогом!

Той се откъсна от тях и тръгна. Родителите му се вайкаха и проливаха сълзи, а Розичка остана в стаичката си и горчиво заплака. Хиацинт пък се втурна през долини и пущинаци, през планини и реки към тайнствената страна. Питаше всекиго, и хора и животни, и скали и дървета, за свещената богиня. Някои се усмихваха, други мълчаха, отговор не получи никъде. Отначало се озова в сурова, дива страна, пътят му засенчваха мъгли и облаци, но той упорстваше напред, и все напред. После срещна необозрими пясъчни пустини, нажежен прах, и както странстваше, полека-лека нравът му се промени, времето му се струваше дълго, а вътрешната тревога се уталожи. Стана по-благ и властният кипеж в него се превърна постепенно в спокоен, но силен порив, в който се разтвори цялата му душа. Сякаш бяха изминали хиляди години. Ала ето, сега местността стана по-богата и разнообразна, въздухът - мек и син, пътят по-равен, зелени храсти го примамваха с прелестните си сенки, но той не проумяваше езика им, а изглежда, че и те не говореха, макар и зелените им багри да галеха сърцето му, изпълвайки го целия с хлад и спокойствие. Все по-мощно набъбваше в него сладкият копнеж и все по-широки и сочни ставаха листата, все по-весели и шумни птичките и животните, по-лековити плодовете, по-тъмно небето, по-топъл въздухът и по-гореща неговата любов. Времето течеше все по-бързо, сякаш усещаше, че целта е близо. Един ден срещна по пътя си кристален извор и много, много цветя. Те слизаха в една долина между черни, високи до небето стълбове. Поздравиха го любезно с познати думи.

- Драги сънародници - каза им той, - как да намеря свещеното обиталище на Изида? Трябва да е някъде наоколо, а пък възможно е да сте по-запознати от мен с тази местност.

- И ние само минаваме оттук - отвърнаха цветята, - едно семейство на духове е на път и ние осигуряваме пътуването и подслона му, но междувременно прекосихме неотдавна една местност и чухме да споменават името й. Тръгни нагоре, откъдето ние дойдохме, и ще научиш повече.

Казвайки това, цветята и изворът се усмихнаха, предложиха му глътка прясна вода и продължиха нататък. Хиацинт последва съвета им и отново питаше и питаше, докато най-после стигна до онова отдавна търсено жилище, което лежеше скрито между палми и други великолепни растения. Сърцето му туптеше от безкраен копнеж и в този храм на вечните годишни времена го прониза най-сладък смут. Той задряма всред небесни благоухания, защото само сънят би могъл да го отведе в тази Светая светих. С необяснимо вълшебство сънят го понесе на прелестни тонове и сменящи се акорди през безкрайни зали, пълни с редки неща. Стори му се тъй познато, и все пак всичко сияеше в невиждано великолепие. Тогава изчезна и последният земен полъх, сякаш го погълна ефирът, и той застана пред небесната девица. Хиацинт повдигна лекото, искрящо було и Розичка се отпусна в прегръдките му. Далечна музика обгърна тайните на повторното любовно единение, на копнежните излияния и изключи всичко чуждо от това възхитително място. После Хиацинт живя още дълго време с Розичка сред радостните си родители и другари, а безброй внуци бяха благодарни на чудноватата старица за съвета й и за огъня, който запали.

© Новалис
© Донка Илинова, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2011
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.