СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА

web | Светлината на света

1

Удави се той сред вълните на времето и безследно
потъна в пространства, които извая
от Земя и Небе, и изпълни докрай
с царствà, богове и ангели, с неизтощимите
дихания на всемира, с мечти и огън,
с крясък и бури, и с първия гръм на Творението
Сляп за света, той пое, жив, надолу
по безтегловния, въртящ се над бездната
Маелстром*, където водата увлича
в глъбта материци от светлина,
поглъща ги, сдъвква ги и ги запраща навред в небесата,
а там, танцуваща сред низходящия вятър, пяната бие криле
и се превръща за миг в корморани, които блестят
и покрай дъгата се люшват надолу
в нощта и още надолу в кипящата пустош.

Левиатан** го погълна и понесе през времето,
през прилив и отлив назад към Отвъдното,
но той го откъсна от синевата слепяща, напуснаха рая.
земята подириха; и той изпълзя от пастта му,
слезе на сушата, а зад гърба си остави морето и екота;
тъй се положи начало на времето; а кормораните
бяха вече дошли преди него, скалите
го зовяха по име; гори се издигаха там,
готови да го приемат сред цвят и сянка,
сред светлината да го приеме го чакаше слънцето;
а чужд да не бъде, подели рибата с него водата
на всички потоци, а лятото, зимата щедро
дариха го с облаци и небеса, с пяна от сняг.

2

Ето ме. Дойдох. Цели столетия,
изпълнени с буйство и скитане, оставих зад себе си,
отдалечих се немалко от боговете. Човешкият свят
състари ме от ярост, от гнет и заблуди,
състари ме съвсем. Мощта на човека
и неотменното негово право пред Творението, болката му
в зоните на обстрела, установеното му наследство:
гордостта пред смъртта, гневът, надеждата, нейният прах
с време кръвта ми почерниха, но аз виках и викам
назад към Началото: "Ето ме! И тук ще остана."

Тъй време изтече, от всякоя нощ
с нова сянка излизам пред всякое слънце,
жив съм все още; гибели
сменям, и гнет, и смърт, но все още постигам
своето възкресение от порой и разруха,
все още извайвам пространства от земя и небе...

В тях аз живея, в тях аз предлагам за някое време
на царствà и слънца, на боговете онова домашно огнище,
което излиза от кратера (а в ушите ми
още ехти освободеният гръм на Творението),
живея за гняв и за смях, нелюбезен
към силните, даже в смъртта си огън издишвам,
за да е пулсът ми твърд като камък;
тук, в този шемет на вълчия век,
отредил ми пътеки от кръв, аз стоя в светлината,
за да поема скалата, която от свода ще падне
и ще разкъса ръцете ми, ала не ще ме забие в земята.
Приветствам всички епохи, през които преминах,
все по-смътно, далеч зад гърба ми отекваха те,
и вдигам глас, за да извикам назад към Началото,
че никой не ме очаква там долу, в мрачния край на Творението.

1969

© Кристоф Мекел
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.12.2004
Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2004-2008