СРЕЩА И РАЗЛЪКА

web

Сърцето как тупти, към коня!
Към теб препускам като вятър.
Вечерен свети небосклонът
И тъмни вече са билата.
Наблизо здрачът е облякъл
Гората дъбова зловещо,
От гъстите ѝ храсти мракът
С катранени очи посреща.

Стои над облаци бухлати
Луната, от печал пропита,
Бушува непрестанно вятър,
Пронизва плашещо ушите.
Безброй чудовища край мене,
Но яздя в радостна магия -
В сърцето ми какво пламтене,
Във вените каква стихия!

Поглеждам те, и мека радост
От взора ти към мен потича.
На теб отдавам свойта младост,
Сърцето само теб обича.
Лика ти в пролетната свежест
Облъхва празнично зефирът.
Усмивката ти, пълна с нежност,
С какво спечелих не разбирам!

Изгрява слънцето, но страдам -
Настъпва време за разлъка -
В целувките ти колко сладост,
Във взорите ти колко мъка!
На коня качвам се изгубен,
На тебе сълзи ти потичат,
Но щастие е да си любен,
Но щастие е да обичаш!

© Йохан Волфганг Гьоте
© Димитър Димитров, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2020, № 2 (243)

Стихотворението се среща и в други варианти. Преводът е по варианта от 1789 г.